ArtOfWar. Карцев Александр Иванович. Лина

Лина

Тя винаги сядаше на една и съща маса, до прозореца. И за обяд, и за вечеря (явно закуските просто ги проспиваше). И винаги разглеждаше внимателно нещо през прозореца. Забавляваше се със случващото се там. А през това време храната й изстиваше. Това много я учудваше. Но после изяждаше всичко - имаше добър апетит.

Той я забеляза веднага, но дълго не смееше да я приближи. Макар че отначало не му се искаше да се запознава с никого. Защото в първите дни го беше налегнала странна апатия - нищо не му се правеше, не искаше да се запознава с никого, не му се живееше. Заобикалящият го свят неочаквано се промени и някак се разтвори в новите усещания.

Тези усещания наистина бяха нови и необикновени. Макар че започнаха още преди половин година. Отначало много го боляха гърдите отляво. После се появи усещането, че лявата ръка е все едно ударена от ток. Странното беше, че токът "остана" в ръката и постоянно напомняше за себе си - ту с остра, режеща болка. Ту с тъпа, мъчителна. Но тази болка не си отиде. Ръката започна да работи зле. И незнайно защо започна много да го боли показалецът. Все едно в него се събираше цялото това "електричество".

А после на гърба и на гърдите започнаха да се появяват някакви уплътнения - лекарите му обясниха какво е това. Диагнозата го изненада, все пак беше сигурен, че има само двустранна пневмония. Макар и от много отдавна. Още от Афганистан.

Но минаха няколко дни и той постепенно започна да свиква с новата си диагноза. Както някога много отдавна свикна да ходи с наранения си гръбнак и потрошените от осколките крака. И да прави масаж на пациентите с осакатената си ръка. За да се разсее за малко от тъжните мисли, той замина за цяло лято на вилата при сестра си. И за два месеца й построи лятната къща, за която тя отдавна мечтаеше. Неудобно му беше да работи с една ръка. Но както се казва, човек свиква с всичко. Той рядко успяваше да се почувства човек. По-често се чувстваше като потрошена и обезобразена кола. С наближаването на есента му ставаше все по-зле. Наложи се да се върне в Москва. И тук, съвсем неочаквано, я срещна. И изведнъж отново се почувства човек...

Именно тогава реши, че непременно ще се запознае с нея. Но до нея винаги имаше някой. Тя възторжено гледаше събеседника си, от време на време задаваше въпроси и искрено се учудваше на отговорите. Той отначало си мислеше, че всички тези хора са нейни приятели или стари познати. Но после се досети, че това е обикновеният й стил на общуване с всички - познати и непознати.

Просто тя възприемаше целия свят наоколо и хората, живеещи в него, като нещо необикновено и удивително. Това му се струваше малко странно. И все пак по време на един обяд той се приближи до масата й. И поиска разрешение да седне. Тя вдигна към него възторжените си очи.

- Седни. Разбира се, седни!

На всички говореше само на "ти". Когато той седна, тя внимателно се вгледа в очите му.

- Какви необикновени очи имаш!

- Какви?

Тя за миг се замисли, сякаш припомняйки си нещо много далечно и много приятно.

- Сини. И приличат на езера в Австралия.

- Ти била ли си в Австралия?

- Не, не съм. Но зная, че езерата там са като очите ти: тъмносини и бездънни. И много красиви.

Каза го с такава непосредственост, че той леко се смути от изненада.

После дълго се разхождаха по парка на Центъра, понякога слизаха към река Москва. Тя се припичаше на слънцето, протягаше ръце да хване слънчевите лъчи. И изобщо не искаше да идва зимата. Казваше, че когато стане студено, нея вече няма да я има.

Тя беше много наблюдателна. И винаги го учудваше със своите малки открития: разноцветна гъсеница на тротоара (откъде ли се е взела в края на лятото?!) или необикновено растение в тревата. Учудваше го с финото си чувство за хумор и с проницателния си ум. Беше му интересно с нея.

Тя често се оплакваше, че болестта й е попречила да влезе в Московския държавен университет. Казваше, че винаги е мечтала да учи там. А после му разказваше за рибата-капка или за още нещо, странно и необикновено.

Но понякога, когато не й беше добре, тя не беше в настроение да разговаря с дълги фрази. И предпочиташе да отговаря на въпросите му много кратко - с разтеглени "До-о" (вместо "Да") или "Нее". Или просто с обикновени глаголи: "Гали", "Прегърни", "Целуни".

Тя много обичаше да се прегръща и целува. Всяка минута, всеки миг. Насред отделението, в асансьора, на алеята. Тя му подлагаше бузата си за целувка и с изискващ глас на малко глезено момиченце казваше: "Целуни". Или спираше насред коридора, притискаше се с цялото си тяло към него и казваше: "Прегърни"! Но още повече обичаше самата тя да го целува.

Той се срамуваше да се целува и прегръща пред всички. Макар и да забелязваше как редките посетители на отделението и медицинският персонал отвръщаха поглед. И забелязваше как някои от жените тайничко бършеха сълзите си. И все пак - четиридесетгодишен, сивокос, можеше да й бъде баща, - той някак се притесняваше да проявява своите чувства. А тя живееше само с тях.

Отначало тя се учудваше, че не я гледа в очите. Трудно му беше да й обясни, че този навик му е останал от войната - внимателно да фиксира с поглед случващото се наоколо. Това беше навик, който много години вече се опитваше да изкорени. Но явно не беше успял.

Той не можеше да й обясни всичко това. И да й обясни, че просто се страхува да не я загуби. Макар че винаги е знаел, че не трябва да се страхува от това. Неговите приятели - алтистът Данилов и писателят Орлов - често му казваха, че този, който се страхува, е несъвършен в любовта. Беше му безразлично дали е съвършен или не. Но все пак се страхуваше. И тогава тя произнесе една от най-дългите си фрази за този ден:

- Гледай. Винаги. Мен.

Тя обичаше и разказите му. И искаше той да разказва колкото се може повече за себе си. И той й разказваше това, което не беше казвал на никого досега. Как веднъж по време на войната се изплаши от малката змия със смешното и нелепо име Стрелка (добре, че нямаше и Белка!). Бяха го изпратили за "подсилване" на един от постовете. Според разузнавателните сведения душманите готвеха нападение срещу тази застава. Две денонощия минаха в мъчително очакване. На зазоряване на третия ден, когато стана ясно, че няма да има нападение, той заспа направо на минохвъргачната позиция. А се събуди от това, че нещо падна върху него. От маскировъчната мрежа. Автоматът сам се оказа в ръцете му. Уплашен и още сънен, той изстреля целия пълнител по змията, преди да я улучи.

И как веднъж заедно с разузнавателния взвод нощуваха върху ледник. Бяха леко облечени. И за да не замръзнат разузнавачите му, ги накара цяла нощ да строят огневи картечни съоръжения от камъни. И той самият строеше такъв ОКС. Не защото очакваха атака. Просто беше свикнал да общува с момчетата си на принципа "Прави като мен", а не "Прави каквото съм ти казал". И защото и на него му беше ужасно студено. И го беше срам от мисълта, че разузнавачите му може да се досетят за това. Той беше техен командир! А на командира не може да му е студено.

Тогава беше на двадесет и две години. За спомен от онези времена му бяха останали орден "Червена звезда", медал "За Храброст", потрошените крака и двустранната пневмония. Но той не й разказа това.

Понякога тя си припомняше котката Лиза, котарака Васка и декоративната мишка с фамилия Тихненко, останали вкъщи. Жалко, че няма да има кой да се грижи за тях, когато...

За това се стараеха да не говорят. Макар за разлика от мнозина, живеещи на тази планета, прекрасно да знаеха, че няма да живеят вечно. И че предстоящата зима ще е последната в живота им. Лекарите казваха, че ако следват препоръките им и спазват всички предписания, ще преживеят още половин година. Но всички прекрасно разбираха, че вече не можеше да им помогне дори чудо. Разбираха го и лекарите, и самите те. И затова една вечер решиха да избягат.

Разбира се, можеха просто де се подпишат и напълно официално да напуснат Онкологичния център. Никой нямаше да ги държи там насила. Още повече с такава диагноза. Но бягството за тях беше приключение. А подписите и изписването - само глупава жизнена проза. Те не искаха проза, искаха приключения! Искаха да дишат с пълни гърди. Искаха вятърът да духа в платната им. Слънцето да сияе ярко, винаги да е топло. И винаги да свири музика. Макар че тя не обичаше силна музика.

В събота след обяда те както обикновено слязоха с асансьора надолу. Но вместо да отидат на разходка край реката, тръгнаха към най-близката спирка на метрото. Добре, че Каширка* беше съвсем близко. След четиридесет минути вече бяха в неговия дом. И още в коридора тя каза: "Люби!"

И болката си отиде. И отнякъде се появиха сили. И самият той се учуди на себе си. Защото нощта смени деня. Денят смени нощта, а те не ставаха от леглото. Само от време на време отиваха до хладилника и хапваха набързо.

Понякога той се опитваше да избяга от нея в другата стая - трябваше да свърши някакви важни работи. Страхуваше се, че вече няма да успее да ги довърши. А тя много се учудваше. Защото беше сигурна, че всички дела са само суета. И Любовта е единственото, за което си струва да живееш.

- Знаеш ли, - веднъж каза тя. - Струва ми се, че много от това, което сега смятаме за важно, ще се окаже съвсем нищожно, когато вече ни няма. Нали и на работа често ходим само просто да я работим. А защо? За какво? Само защото не умеем да обичаме. Не умеем да обичаме работата си. Не умеем да се обичаме един друг, да обичаме близките и роднините си. Едва когато се научим, ще има смисъл това, което правим. И което ще оставим след нас. Разбираш ли?!

- Разбирам. - Отговори той. Макар че едва ли разбираше тогава цялата дълбочина на мисълта й. Но тази мисъл не му даваше мира. Тя го виждаше и се мръщеше. Не й харесваше, че той мисли за нещо друго освен за нея.

И тогава тя каза: "Къпи" и той дълго и търка гърба й под душа. После каза "Гали" - и той прави масаж час, два, три. Тя каза "Прегърни" и той дълго лежа до нея и я прегръщаше. Тя каза "Люби"...

А през нощта сънува странен сън. Присъниха му се Аполон и Афродита, боговете на едно необикновено племе, живеещо в Афганистан. Хората от това племе смятаха, че в процеса на любене се изработва божествена енергия, която трябва да се реализира в творчество. Те посвещаваха на боговете си не храмове, а горички. И от древни времена вместо държавни сгради строяха само къщи за младоженци. Никога не воюваха, бяха работници и творци.

А после му се присъни Валхала и загиналите му приятели. Те седяха с него на голяма дървена маса, пиеха вино и си говореха. Начело на масата седеше богът на воините - Один. Один му каза, че го е научил на много неща. Че той е добър ученик и истински воин. И че за вярната служба към родината и народа си може да му подари живот. Като велика, но напълно заслужена награда. Ако помоли.

И той помоли за живот.

Сутринта се събуди в необичайно весело настроение. За първи път от много, много години нищо не го болеше. Спомни си съня. Неволно си помисли, че за дългия си живот се е научил да воюва, да мрази и да убива. А днес до него сладко спеше момичето, което го научи да обича. Той я целуна. Тя се усмихна насън и се сгуши до него.

Знаеше, че Один няма да се разсърди на молбата му. И ще я изпълни. Защото тази молба не беше измама, а по-скоро военна хитрост. Защото измолвайки един живот, той спасяваше два. Не, Один няма да се обиди! Защото самият той е бил воин. И не е бил педант...

Лина живя още петдесет и една години. Тя изпълни мечтата си - завърши университета. Омъжи се. А първородния си син кръсти на него - Серьожа.

Александър Иванович Карцев, член на Международния Съюз на славянските журналисти и на Съюза на писателите в Русия, http://kartsev.eu

* - Спирка на метрото в Москва.

Оставить комментарий © Copyright Карцев Александр Иванович , перевод: Ani Ruseva (a.i.kartsev@gmail.com) Размещен: 01/03/2013, изменен: 01/03/2013. 12k. Статистика. Рассказ: Перевод, Translation Иллюстрации: 1 штук. Годы событий: 1986-2012	Ваша оценка:
Аннотация: Перевод рассказа "Лина" на болгарский язык сделала очаровательная Ани Русева. Спасибо, Ани!

Карцев Александр Иванович Лина

Карцев Александр Иванович
Лина