Аннотация: Перевод на болгарский язык Ани Русевой
(ankarus@mail.ru)
Аз бях на тази война (Чечения - 95)
ЧАСТ ПЪРВА
Глава 1
Тичам. Дробовете ми ще се пръснат. Не ми достига въздух. Трябва да тичам на зиг-заг или, както казват в бригадата, "на винт".
Господи, помогни и... Помогни ми. Помогни ми да издържа това бясно темпо. Край, ако се измъкна, ще спра пушенето. Трак, трак. Нима е снайперист? Хвърлям се на земята и пълзя, пълзя извън зоната на обстрела.
Лежа. Май ми се размина - не беше снайперист, просто случаен изстрел.
Малко да успокоя дишането, да се ориентирам и напред - да търся командния пункт на първи батальон на бригадата. Преди два часа те докладваха, че са хванали снайперист - руснак, по негови думи - от Новосибирск. Земляк скапан. Заедно с разузнавачите на две БМП-та тръгнах да прибирам "езика", партньорът ми остана в щаба на бригадата.
С наближаването на гарата все по-често срещахме изгорена, унищожена техника и много трупове. Наши трупове, на братя-славяни. Това е всичко, което е останало от Майкопската бригада. Бригадата, която духовете изгориха, разстреляха в новогодишната нощ на 95-та година. Боже, помогни ми да се измъкна... Разказват, че когато първи батальон превзел сградата на гарата и спрял да си почине, един от бойците се огледал наоколо и завил като вълк. И оттогава го избягват - бил полудял. Върви напред като омагьосан, от нищо не го е страх, нищо не го плаши. Във всяка част има такива отчаяни - и при нас, и при врага. Ех, Русия, какво правиш със синовете си?! Онова момче искаха да го пратят в болница, ама къде ти - не можем да извозим дори ранените. А той, макар и луд, но воюва. А на "континента" може и съвсем да откачи.
След два квартала попаднахме под ураганен огън. Духовете гърмяха отгоре, огънят беше страшен - около двайсет дула, но безпорядъчен. Наложи се да оставим БМП-тата и с две момчета да се промъкваме към нашите позиции. Добре, че хората пообръгнаха малко, посвикнаха. А отначало ми се искаше да вия като оня боец. Необстреляни войници, едни драпат напред, а други само с псувни и ритници можеш да ги изкараш от техниката и окопите. Аз съм добре, зад гърба ми са Баку и Кутаиси - 90-та, Цхинвали - 91-ва, Приднестровието - 92-ра и сега Чечения - 95-та. Ще се справим, само да се измъкна от тоя ад. Цял. Ако осакатея, в джоба ми лежи една симпатична играчка - граната РГД-5. Ще свърши работа. Нагледал съм се как в мирно време живеят осакатените герои от миналите войни, които са изпълнявали заповедите на Родината, партията, правителството и дявол знае още на кого в името на "възстановяването на конституционния ред" на територията на бившия Съюз. И сега изораваме нашата, руска земя по нечия поредна тайна заповед...
Всичко това ми мина през главата за няколко секунди. Огледах се - бойците ми са залегнали наблизо, оглеждат околностите. Мутрите черни, само очите и зъбите проблясват. И аз сигурно съм същия. Соча на единия с глава, на другия с ръка посоката на движение - напред, напред на зиг-заг, с "винт", с прибежки. По куртка не е лесно да се търкаляш. Потта се стича в очите, от дрехите излиза пара, в устата - привкус на кръв, слепоочието пулсира. Адреналинът в кръвчицата е догоре. С прибежки по парчетата тухла, бетон и стъкло. Старателно избягваме откритите части на улицата. Засега сме живи, слава тебе Господи.
Пиу, пиу. Мамка му, наистина ли е снайперист? Нахълтваме в най-близкото мазе. Гранатите в ръка - какво или кой ни чака там? Два трупа. По униформата май са наши - славяни. Кимам на единия боец да наблюдава през прозореца, аз заставам до вратата. Вторият боец се навежда над единия загинал, разкопчава шинела и куртката, вади документите, сваля от шията връвчицата с личния номер. Същото прави и с втория. На момчетата вече им е все едно, а семействата им трябва да знаят. Иначе правителствените умници няма да им плащат пенсията с мотива, че бойците, разбираш ли, са изчезнали безследно, а може и да са минали на страната на противника.
--
Взе ли документите? - питам.
--
Да, - отговаря редник Семьонов с прякор "Семьон". - Как ще вървим нататък?
--
Сега през мазето се промъкваме на другата улица, а оттам в първи батальон. Има ли връзка с тях? - обръщам се към радиста, редник Харламов с прякор "Клей". Ръцете му са дълги, стърчат от ръкавите като пръчки - нито една униформа не му става. Дланите му са несъразмерно развити, като го видиш за първи път, имаш чувството, че са откъснали ръце на горила и са ги зашили на човек. А защо са го кръстили "Клей" вече никой не помни.
Войничетата ни са сибиряци. И всички ние заедно сме "махра" - от думата "махорка". Само в книгите и филмите за Великата отечествена война наричат пехотата "царица на полетата", а в живота - "махра". А отделният пехотинец е "махор". Туйто.
--
И с "кутийките" се свържи, - казвам за нашите БМП-та, оставени близо до гарата, - виж какво става.
Клей се отдалечи от прозореца и замърмори по радиостанцията, викайки КП на първи батальон, а после и нашите БМП-та.
--
Всичко е наред, другарю капитан, - докладва радистът. - "Сопка" ни чака, "кутийките" са се дръпнали с един квартал, защото са ги обстрелвали.
--
Добре, да тръгваме, че ще пукнем от студ, - изхриптях аз, кашляйки. Най-накрая дишането ми се успокои, изплюх жълто-зелена слуз - последица от многогодишно пушене. - Ех, казваше ми мама, "учи английски".
--
А мама ми казваше "Не се пъхай, сине, в кладенците", - подхвана Семьон.
Поглеждам през прозореца и не виждам никакви признаци за наличието на противник наоколо. С прибежки, сгънати почти на четири, тичаме към гарата. Над града кръжи самолет, бомбардира и обстрелва нечии позиции от недосегаема височина. Тук няма една фронтова линия. Боевете са на огнища и понякога се получава нещо като баница - духове, наши, отново духове и така нататък. С една дума - лудница, почти никакво взаимодействие. Особено трудно е да се работи с вътрешни войски. Всъщност това е тяхна операция, а ние, махрата, вършим всичко. Често се случва да щурмуваме едни и същи обекти, без да подозираме. Случва се и да насочваме авиацията и артилерията срещу тях, а те - срещу нас. В тъмницата се стреляме, пленяваме собствените си войници.
Приближаваме гарата, където почти изцяло загина Майкопската бригада. Тръгнаха в новогодишната нощ, без да разузнаят както трябва подстъпите, състава и бройката на духовете. Без артподготовка. Майкопците се отпуснали след боя и започнали да заспиват - не е лесно да не спиш повече от седмица, да издържаш само на водка и адреналин. Тогава духовете се приближили и ги разстреляли от упор. Както при Чапаев, който не поставил часови. А тук часовите заспали и били изклани безшумно. Горяло всичко, което можело и което не можело да гори. От разлятото гориво горяла земята, асфалта, стените на къщите. Хората се щурали в този огнен ад: някой стреляли напосоки, някои помагали на ранените, някои се застреляли, за да не попаднат в ръцете на духовете, някои бягали. Не трябва да ги съдим. А какво щеше да правиш ти, читателю, в този ад? Не знаеш... Туй то, и затова не смей да ги съдиш.
Никой не знае как са умирали. Комбригът със потрошени крака командвал, макар че можел да отиде в тила. Останал. Господи, пази душите и живота ни...
Когато бригадата ни след тежки си проби път на помощ на майкопците, танковете трябваше да минават през камари от трупове. На свои, братя-славяни... И виждаш как веригите на танковете и БМП-тата размазват, мелят плътта, намотават на траковете вътрешностите на такива като теб. С хрущене се пръсва под веригата глава, и всичко наоколо се покрива със сиво-червено месиво от мозък, - мозък може би на несъстоял се гений, поет, учен или просто добро момче, баща, брат, син, приятел. Който не се е уплашил, не се е покрил, а е дошъл в тази лайняна Чечения и който може би докрая така и не е разбрал какво е станало... Когато ботушите се хлъзгат по кървавото месиво, тогава главното е да не мислиш за нищо, да се съсредоточиш върху едно - напред, за да останеш жив. Напред, за да останеш жив, да запазиш хората. Защото бойците, които загубиш, ще ти се присънват нощем. И ще трябва да пишеш писма на близките им и актове за опознаване на телата.
Дори и на най-върлия си враг няма да го пожелая. По-добре да се давя в атака, да стрелям, с родния АКС напосоки, отколкото в землянката да пиша тези страшни хартийки. За какво са всичките тия войни? Макар че, честно казано, никой от нас досега така и не е разбрал какво става и е ставало тук. Целта е една - да оцелееш и да изпълниш задачата, като опазиш максимално хората. Ако не я изпълниш, ще пратят други, които, може би заради твоя непрофесионализъм, страхливост, желание да се върнеш вкъщи, ще падат под картечно-автоматния огън, разкъсани от гранати, от мини, ще паднат в плен. И всичко заради теб. Кофти ли ти е от такава отговорност? И на мен.
Клей забеляза движение в прозореца на пететажна сграда до гаровия площад, викна "Духове" и се изтъркаля назад. Ние със Семьон също се прикрихме зад камара от натрошен бетон. Из-зад ъгъла Клей започна да полива с куршуми прозореца, а ние трескаво започнахме да готвим за бой подцевниците.
Ах, какво хубаво нещо е този подцевен гранатомет, любовно наричан "подцевник", "подцевниче". Наистина тежи доста - около петстотин грама. Прикрепява се под автоматното дуло. Може да стреля и по права траектория, и по парабола. Представлява малка тръба със спусък и предпазител. Има и прицел, но ние така свикнахме през първите дни на боевете, че спокойно минаваме и без него. От подцевника марка ГП-25 можеш да хвърлиш граната във всеки прозорец и дори да я прехвърлиш над някоя сграда. По права линия хвърля на 400 метра, а радиусът на осколките е 14 метра. Приказка! Колко живота е спасил в Грозни! Как да изкарваш снайперистите от горните етажи при бой в градски условия? Никак. Ще викаш авиацията или артилерията? Или ще викаш "кутийките", които могат да бъдат изгорени от вражеските гранатометчици... А така всеки войник си има подцевниче и сам довършва гада. Подцевните гранати имат още едно предимство - взривяват се при удар. А по време на бой на стълбище, когато противникът е на горните етажи? Хвърляш обикновена ръчна граната, а тя се взривява 3-4 секунди след като дръпнеш халката. Смятай - дърпаш халката, хвърляш нагоре, а тя, гадината, се удря в някое препятствие и пада пак при теб. Чак по-късно, някъде към 17 януари, докараха "планински" или, както ги наричахме, "афгански" гранати. Те се взривяват при удар в нещо твърдо. А преди това някакъв доморасъл Кулибин измисли следното: удряш подцевната граната в тока, тя застава в бойна готовност и я хвърляш по-надалече. Гранатата се удря в нещо, взривява се и помита всичко живо в затвореното пространство на стълбището.
Ние със Семьон започнахме да хвърляме гранати през прозореца, в който Клей забеляза движение. Семьон успя от първия път, аз от втория. Първата, гадината, се удари в стената и се взриви, като свали голяма част от мазилката и вдигна голям облак прах.
Възползвахме се от това и хвърляйки погледи към пететажния блок, на бегом преодоляхме открития участък и къде с пълзене, къде бегом, след две къщи се добрахме най-накрая до нашите.
Тези глупаци от страх замалко да ни застрелят, помислили ни за духове.
Заведоха ни до КП-то на батальона, където намерихме комбата.
Старо куче е комбатът. Вярно, нисичък, но като командир, като човек е голяма работа. Върви й на бригадата с командирите на батальоните. Няма да описвам надълго и нашироко всеки от тях, само ще кажа - истински мъже. Който е служил, воювал, ще разбере.
Командният пункт на първи батальон беше разположен в мазето на гарата. Когато влязох, комбатът разярено псуваше някого по полевия телефон.
--
Шапкар смотан, къде се вреш, бе идиот! Те тебе, балъка, те примамват, а ти с хлапетата право в капана влизаш! Зачиствай, всичко около тебе зачиствай! Нито един дух да не остане в подопечната зона! - крещеше комбатът. - "Кутийките" дръпни назад, махрата да работи. Ти стой на наблюдателния пункт, не се показвай!
Хвърли слушалката и ме видя.
--
Здрасти, - усмихна се.
--
Помози Бог, - протегнах аз ръка.
--
Какво ново в щаба? Хайде да обядваме, - предложи комбатът. Зарадва ми се. Да видиш познато лице на война е радост. Значи не само на теб ти върви, но и на другарите ти.
Още не се бях окопитил след боя, бягането и стрелбата и знаех, че ако сега не пийна, не се успокоя, ще започна да треперя. Или наопаки, ще ме хване истерията. Затова с благодарност приех поканата.
Седнахме на сандъци от снаряди, комбатът тихо повика: "Иване, имаме гости, ела да обядваме." От съседното мазе се появи началник-щаба на първи батальон капитан Илин. Слаб, стегнат, най-големият ентусиаст на волейбола в бригадата. Но в работата беше педант, акуратен. В мирния живот винаги стегнат, изгладен, блестящ, сега той не се отличаваше от другите. Също опушен, небръснат, недоспал.
--
Здрасти, Слава, - каза той и очите му блеснаха. Ние бяхме почти връстници с него, само че аз съм старши офицер в щаба на бригадата, а той е началник-щаб на батальона. И двамата капитани. Отдавна ни свързваше приятелство, дружаха и семействата ни.
Аз не криех емоциите си и го прегърнах. Обаждаше се истерията след боя.
Не се притеснявах за бойците, те са сред свои, ще ги нахранят и ще ги сгреят.
--
Слава, за снайпериста ли дойде? - попита комбатът.
--
За него, за кой друг, - отговорих аз. - Как хванахте тоя кучи син?
--
Тоя гад три дни ни тормози, - навъси се Иван. - Заседнал до гарата и през площада ни обстрелва. Трима бойци уби и на първа рота ротния рани в крака. А не можем да го евакуираме. Викахме лекарите тук, на място оперираха.
--
Как е той? - попитах аз. - Историята за лекарите я чух, юнаци, а ротният ще живее ли?
--
Ще живее, ще живее, - радостно потвърди комбатът, - само че го отстраних. А взводни, сам знаеш, няма. Така че командват само двугадините (с такъв неприязнен прякор наричахме випускниците на двугодишното училище). Но този явно го бива. Горещи се наистина, като Чапай на коня, иска цялата Чечения да освободи.
--
А снайперистът какво носеше? - попитах аз. - Или не е бил снайперист, а само някакъв улав местен, такива сега много щуреят.
Комбатът и начщабът като че се обидиха. Иван се шмугна в своята килийка и донесе винтовка. Наша, СКС. Само оптиката й е чужда, веднага го разбрах, - виждал съм вече такива. Най-вероятно японска. Хубава играчка.
Докато ние с Иван разглеждахме карабината, Пал Палич - комбатът - разказа, че в джобовете на задържания намерили две пачки патрони, а в "леговището" му, тоест на мястото на засадата - стек бира и два стека цигари. Докато говореше, Палич слагаше масата. Наряза хляб, отвори говежда консерва, консерва сгъстено мляко, дявол знае откъде взета салата, мариновани домати и краставички. Накрая сложи на импровизираната трапеза бутилка водка.
През това време преброих резките на приклада - тридесет и две. Тридесет и два прекъснати живота. Всички много добре знаехме как работят снайперистите. Когато влизахме в града по стари карти едва ли не от Отечествената война, те ни посрещаха. И макар че ние се носехме с бясна скорост, удряйки глави в стените на БМП-тата, прехапвайки език при друсането и кълнейки всичко живо, снайперистите успяваха да улучват клатещите се антени на машините, при това през нощта, в облаци прах. Нашите оставаха без връзка и командирите пращаха напред бойци да разузнаят обстановката, а снайперистът ги избиваше. Чеченските стрелци исползваха и друга хитрост - не убиват човека, а само го раняват - в крака, за да не може да отпълзи. И чакат. Ранените крещят, а те разстрелват бързащите на помощ като зайци. От снайперисти бригадата загуби повече от 30 души, така че ние имахме специално отношение към тях.
Преди дни във втори батальон намериха леговище, което по всички признаци беше на жена. Всичко както винаги - диван или фотьойл, безалкохолни, за разлика от мъжете, напитки и някаква плюшена играчка. Винтовката била скрита наблизо. Цял ден бойците я чакали в засада, без да мърдат, без тоалетна, без цигари. И я дочакали. Какво е станало там, никой не знае. Но чеченката излетяла като птичка от покрива на девететажния блок, а по пътя към земята била разкъсана на парчета от взрив на граната. Бойците после тържествено се кълняха, че тя усетила мириса на немитите им тела и побягнала към покрива, а оттам скочила долу. Разбира се, всички те съчувствено клатеха глава и съжаляваха, че не са й помогнали да полети. Никой не им повярва, че сама е скочила с гранатата. Чеченците, доколкото знам, не се самоубиваха. Това е присъщо на нас - страхът от плен, безчестие, мъчения. След този случай комбатът на втори батальон произнесе фразата, станала девиз на цялата бригада: "Сибиряците не се предават в плен и не взимат в плен".
Комбатът сипа водка по чашите и ние с Иван седнахме. Ако някой казва, че сме воювали пияни, заплюйте го в лицето. На война пият за дезинфекция - не винаги можеш да кипнеш вода, да си измиеш ръцете. "Червените очи не пожълтяват" е девизът на фронтовите лекари. Вода за готвене, пиене и миене вземахме от Сунжа. Тази малка рекичка тече през цяла Чечения, включително и през Грозни. Но в нея плуваха толкова трупове на хора и животни, че не можеше и да се говори за хигиена. Не, на война никой не се напива - това е сигурна смърт. Пък и другарите няма да позволят - кой знае какво се върти в главата на пияния?
Вдигнахме белите пластмасови чашки - бяхме се запасили от летище "Северно" - и се чукнахме. Чу се не чукане, а шумолене, "да не чуе замполитът", както се шегуваха офицерите.
--
За успеха, братлета, - каза комбатът, пое си въздух и обърна половин чаша.
--
За него, проклетия, - казах аз и също отпих. Веднага усетих топлина в гърлото, вълната заля вътрешностите ми и се спря в стомаха. По тялото ми се разля приятна слабост. Нахвърлихме се на храната - кога ли ще можем пак спокойно да хапнем... Хляб, месо, краставички, домати - всичко отиде в стомасите. Сега Иван сипа водка по чашите и пихме, шумолейки с чашките. Запалихме по цигара. Тръгнах да вадя моите, донесени от вкъщи "Ту-134", но видях, че и двамата вадят "Малборо" и ги прибрах.
--
От снайпериста ли? - поинтересувах се, докато се черпех от протегнатите и от двамата кутии.
--
Оттам, - отговори комбатът.
--
Как е втори батальон? - попита Иван, докато си дърпаше от цигарата.
--
Превзема хотел "Кавказ", сега ще им дадем на помощ трети бат и танкистите. Духовете са се окопали там добре, не мърдат. Уляновците и морската пехота щурмуват Минутка и двореца на Дудаев. Но само губят хора, а полза няма.
--
Значи и нас скоро ще ни пратят там, - намеси се в разговора комбатът. - Това да не ти е да трошиш бутилки с глава, тук трябва да мислиш как да опазиш хората и да изпълниш задачата. Никога не съм разбирал десантниците - може ли доброволно да скачаш от самолет, а? - беззлобно се пошегува той.
--
А аз никога не съм разбирал граничарите, - подхвана Иван. - Четири години в училището ги учат да гледат през бинокъл и да ходят с куче. Сърцето ми подсказва, асфалта ще гризем на тоя скапан площад.
Аз вече бях решил, че няма да докарам снайпериста жив до щаба. Ще умре, гадът, от случаен изстрел или "при опит за бягство". Все едно, вече е разказал всичко, което знае.
Само във филмите психологически убеждават "езика" да разкаже какво знае, идеологически го пречупват. В реалния живот е по-просто. Всичко зависи от фантазията, яростта и времето. Ако има време и желание, може да му сваляш емайла от зъбите с пила, да го убеждаваш с полеви телефон. Това е една кафява кутия с ръчка отстрани. Закачаш два проводника за събеседника и въртиш ръчката като му задаваш два-три въпроса. Но това се прави в комфортни условия и ако трябва да го даваш в ръцете на прокурора. Следи не остават. Желателно е да го залееш с вода преди това. А за да не се чуват писъците му, пускаш тежка техника наблизо. Но това не е естетично.
На бойните позиции всичко е много по-просто. Прострелваш му един по един пръстите на краката. Никой не би издържал. Ще разкажат всичко, което знаят и помнят. Какво, читателю, повдига ли ти се? А ти през това време си празнувал Нова година, ходил си на гости, подпийнал си се пързалял на хълма с децата. Не си митингувал с искане да спасим нашите бойци. Не си събирал топли дрехи, не си давал пари за руските бежанци от Чечения. Не си отделил стотинка поне за цигари за войниците. Така че не се мръщи, а слушай грубата истина за войната.
--
Добре, давай третия и да ходим да видим вашия стрелец, - казах аз, докато разливах остатъците от водката по чашите.
Ние станахме, вдигнахме чашите. Помълчахме няколко секунди и, без да се чукаме, отпихме. Третият тост е най-важният при военните. У цивилните това е "тост за любовта", у студентите за нещо друго. У военните това е тост "за загиналите". Пият го на крак и мълчаливо, без да се чукат. И през мислите на всеки минават тези, които е загубил. Страшен тост. Но пък знаеш, че ако загинеш, и след пет, и след двайсет и пет години някой сополив лейтенант в забравен от Бога сибирски гарнизон или някой подпухнал полковник в щаба на престижен окръг ще вдигнат трети тост - и ще пият за теб.
Аз хвърлих в устата парче месо, две скилидки чесън, парче "офицерски лимон" - кромид лук. На война няма витамини, а организмът постоянно ги иска, затова наричаха лука офицерски лимон. Ядат го винаги и навсякъде. Наистина миризмата е ужасна, но при нас жени няма, а с миризмата свикваш и не я забелязваш - още повече че тя, макар и слабо, но все пак неутрализира ужасната миризма на разлагаща се човешка плът. Хапнах, пийнах направо от консервата сгъстено мляко, взех от лежащия на масата пакет цигара и първи тръгнах навън.
След мен тръгнаха комбатът и Иван Илин. На трийсетина метра от входа на мазето около един танк като плътна стена се бяха наредили бойци и обсъждаха нещо. Забелязах, че дулото на танка е вдигнато нагоре някак неестествено. Приближихме се и видяхме, че от дулото виси натегнато въже.
Бойците ни видяха и ни направиха път. Картината беше колоритна, разбира се, но страшна. На края на въжето висеше човек, лицето му беше подпухнало от бой, очите му полузатворени, езикът му висеше, ръцете вързани отзад. Макар и да се бях нагледал на трупове напоследък, не можех да свикна.
Комбатът се разкрещя на бойците:
--
Кой го направи? Кой, копелета недоклатени?! - Няма да цитирам останалите епитети - помолете кой да е военен с десетгодишен стаж да попсува и ще увеличите лексикона си многократно.
Комбатът продължи да вилнее, за да намери виновника, макар че по хитрата му мутра си личеше, че не съди бойците. Яд го е, че сам не го е обесил, но все пак трябва да се "натегне" пред щабиста. И аз, и бойците му го знаем. И знаем, че никой от командирите няма да пусне рапорт до военната прокуратура. Всичко това ми мина през ума, докато палех цигарата от пакета на комбата. Интересно, само преди няколко часа тези цигари са били на обесения, после на викащия комбат, а аз я пуша, докато гледам тоя сеир.
Циркът ми писна и аз попитах бойците, между които забелязах Семьон и Клей:
--
Какво каза, преди да умре?
Бойците избухнаха. Като се прекъсваха един други, разказаха, че тоя кучи син (най-мекия епитет) викал, че съжалява, че успял да гръмне само трийсет и двама от "вашите".
Бойците особено наблягаха на думата "вашите". Разбрах, че не лъжат и че ако той не беше използвал тая дума, може би щеше да поживее още малко.
Тогава един боец развесели всички:
--
Той, другарю капитан, сам се удуши.
--
С вързани ръце си нахлузи клупа на вдигнатото дуло и скочи от бронята, така ли? - аз се давех от смях.
После се обърнах към комбата:
--
Добре де, сваляй обесника си, в рапорта ще пишем, че се е самоубил, съвестта му не е издържала, - аз изплюх фаса и го стъпках. - Но винтовката ще взема.
--
Николаич, - комбатът за първи път се обърна към мен по презиме, - остави ни винтовката. Само като я погледна и побеснявам.
Така умолително ме гледаше, че разбрах - безсмислено е да я взимам.
--
Длъжник си ми. А ти, - обърнах се към Иван, - си свидетел.
--
Е, Николаич, благодаря, - радостно ми стисна ръката Палич.
--
Заради тоя идиот трябваше да се влачим дотук през вражески огън, а сега и обратно.
--
Ами взимай си го. Ще кажеш, че е умрял при обстрела, - пошегува се Иван.
--
Майната ти, - отговорих беззлобно. - Сам си влачи тоя труп. И ако пак имате глупостта да плените някой, или сами си го влачете до щаба или го довършвайте тихо на място. А бойците, дето го плениха, поощрете с нещо. Е, ние тръгваме. Дай заповед да ни изпратят два-три квартала.
Стиснахме си ръце. Комбатът със сумтене бръкна във вътрешния джоб на куртката и извади неотворен пакет "Малборо". Аз му благодарих и викнах бойците си:
--
Семьон, Клей, тръгваме.
Те се приближиха, оправяйки си оръжието.
--
Готови ли сте? Нахраниха ли ви?
--
Нахраниха ни и по сто грама ни сипаха, - отговори Семьон. - Заредихме се с патрони и гранати.
--
Добре, братлета, да тръгваме, трябва да се приберем по светло, - промърморих аз. Закопчах се и закачих нов пълнител на автомата.
Пълнителят ми е страхотен - намерих два пълнителя от ръчна картечница Калашников. Те имат 15 патрона повече от автоматните - във всеки по 45 патрона. Залепих ги един до друг с изолирбанд и ето че вече винаги имам 90 патрона под ръка. Жалко само че автоматът е с калибър 5.45, а не 7.62 като преди. Калибър 5.45 прави голям рикошет и куршумът "танцува", а 7.62 - бие право в целта. Казват, че американците през Виетнамската война се оплакали на оръжейниците си, че винтовката М-16 повече ранява, отколкото убива (както между другото и нашият автомат АК-47 и АКМ). Отишли оръжейниците на бойното поле. Погледали, погледали и на място започнали опити - продупчили дупка на върха на куршума и запоили там игличка. Центърът на тежестта се изместил и куршумът, макар и по-малко устойчив и с по-голям рикошет, при попадане в тялото разкъсвал вътрешностите. Противникът му имал вече по-малко ранени и повече убити.
Нашите не бяха по-оригинални и в Афганистан замениха Калашников с калибър 7.62 на 5.45. На някой може да му харесва, но не и на мен.
Закопчани и с оръжие в ръце ние поскачахме и се огледахме.
--
С Господ напред, - казах аз. Обърнах се и видях петимата бойци, които се подготвяха да ни съпровождат.
Отново погледнах обесения снайперист, но дулото на танка вече беше свалено и без въжето с покойния на него.
- Тръгваме, - изкомандвах и с кимане пуснах напред бойците от първи батальон.
Те познаваха местността и тръгнаха не отгоре, а през мазета, руини и дупки. Аз съвсем загубих ориентация и само по ръчния компас сверявах маршрута на движение. Излизаше, че вървяхме във вярната посока. След трийсетина минути сержантът, който ни водеше, спря и се забърка за цигари. Всички запалихме. После той каза:
--
Това е, оттук до вашите кутийки има пет-шест квартала, не повече, но през мазетата вече няма път. Оттук нататък сте без нас.
Аз допуших цигарата, стиснах ръка на сержанта, сбогувах се със всеки от бойците и казах:
--
Късмет! Всички имаме нужда.
--
Вие тръгвайте, а ние ще послушаме десетина минути, - каза сержантът.
--
Добре.
Обърнах се към Клей и Семьон и показах с ръка посоката на движение. И първи изскочих от разрушеното мазе, хвърлих се на земята, превъртях се и започнах да се оглеждам с автомат в ръце. Не забелязах нищо подозрително и махнах на своите. Първи изскочи Семьон, след него Клей с радиостанцията на гръб.
Така се движихме около четиридесет минути, докато не стигнахме до кутийките. Още щом тръгнахме, върху нас се изсипа ураганен огън от горните етажи.
Водещата машина, в която бях аз, занесе наляво и се удари в ъгъла на сградата. БМП-то намали, а после и съвсем спря. Ние седяхме на бронята. Запсувахме и открихме заградителен огън.
--
Веригата е скъсана! - завика механикът и изскочи от БМП-то.
--
Вашта кожа, всички долу! Четирима затягат веригата, останалите - за отбрана, два подцевника готови за бой, останалите - с автомати, втората машина - приготви оръдието. Това е, братлета, започваме!
Обхвана ме възбудата на боя. Страхът е първото чувство, но знаеш, че ще го пребориш, чувстваш вкуса на кръв в устата, усещаш се спокоен и могъщ, сетивата са изострени. Забелязваш всичко, мозъкът работи като компютър, веднага взема правилните решения, преглежда куп вариации и комбинации. За част от секундата се свлякох от бронята, превъртях се и ето че вече съм зад парче бетонна стена. Трескаво затърсих цел. Нещо не виждам откъде ни гърмят. Така, вдишвам, издишвам, вдишвам и бавно издишвам. Край, готов съм, хайде, славяни, да ги пратим в ада! В кръвта отново бушува адреналин, възбудата отново весело кипи в мен.
Бойците нямаха нужда от повтаряне. Бързо и сръчно те издърпаха халките на димките и разноцветни кълба дим обгърнаха машината ни. Руският войник обича да се запасява и за всеки случай прибира всичко, което му падне. Та когато превземахме летище "Северно", те се запасиха със всевъзможни димки. От втората кола последваха примера ни и повториха фокуса с димките. Съвсем навреме, защото духовете явно разбраха, че няма да могат с автоматна стрелба да ни избият на бронята и започнаха да ни обстрелват с РПГ.
Какво е РПГ-7? Обикновен гранатомет, симпатична играчка. Има си и сестричка, казва се "муха" - представлява тръба. Първите й модификации бяха сгъваеми. И двете са предназначени за унищожаване на бронетехника и пехота. Когато гранатата среща препятствие (обикновено бронирани листове), изпуска тънка като игла огнена струя, която прогаря метала и създава във вътрешността на танка високо налягане и температура от около три хиляди градуса. Естествено БК (боекомплектът) започва да се взривява. От тези страшни взривове многотонните куполи на танка летят на около трийсет метра, а екипажът и десантът се разлетяват на парчета. Наистина има и случаи, когато механикът или навигаторът са били с отворени люкове и взривът просто ги изхвърля. Малко потрошени, оглушали, - но живи и не осакатени.
И сега тези кучи синове - духовете - започнаха да ни гърмят с РПГ, че и със "Шмели" (това са еднократни огнехвъргачки). Но нито ние виждахме противника, нито той нас. Бяхме доста интересна гледка. Обвити от тежък черен (военен) дим, от който като гейзери весело се вдигаха разноцветни авиационни димове - син, червен, жълт. Те се преплитаха, смесваха се, отново се разделяха, като разсейваха вниманието на противника.
Оръдието на втората машина заговори, стреляйки наслуки в посоката, откъдето стреляха с гранатомети. Изведнъж оттам се чу взрив. Или ние улучихме, или просто гранатометчикът в суматохата сбърка. "Шмел", "муха" - все е тръба. Но за пълните идиоти има надпис със стрелка "посока на стрелба". Кой знае какво точно стана, но днес Бог беше на наша страна. Стрелбата на духовете стихна. Бойците радостно завикаха, основно псувни и междуметия, разбираеми, мисля, за войниците от целия свят.
--
Тихо! - изръмжах аз. - Натягайте веригата, втората кола да пази!
Станах и внимателно раздвижих краката и гърба си. Бяха изтръпнали. Нито за миг не се отпуснах и през разсейващия се дим се вглеждах в сградата, от която стреляха.
Съдейки по ъгъла на стрелба, стреляха от третия етаж. В суматохата на боя и заради димките така и не разбрах откъде гърмяха. Сега през дима видях огромна дупка от взрив на третия етаж, а от нея излизаше дим.
Семьон, който през целия бой беше до мене, радостно посочи дупката:
--
Изпекоха се гадовете! Вячеслав Николаевич, хайде да проверим!
Той ме гледаше толкова жално, все едно там го чакаше гаджето му. А и мен ме сърбяха ръцете.
--
Чакай, - казах и се обърнах към механиците, които се въртяха около БМП-то, - още дълго ли ще се ебавате с тая верига?
--
Сега, другарю капитан, още пет минутки, - изхриптя един боец, който помагаше да се натегне веригата на водещото зъбно колело.
--
Семьон, Клей, Мазур, Американец, Пикасо - след мен. Останалите поправят колата и ни прикриват. Ако не се върнем до половин час, отстъпвате два квартала на север. Там чакате още половин час и се връщате в щаба. В мое отсъствие старши е сержант Сергеев. Позивните са същите. Край. - И към бойците с мен: - Е, дечица, да тръгваме. Пикасо отпред, отзад - Клей, Семьон - отдясно, Мазур - отляво. Пригответе гранатите.
--
А аз? - обади се хилавият, но обаятелен боец. Той имаше първи разряд по спорт и го бяха нарекли Американеца, защото беше влязъл в казармата по шорти с американското знаме.
--
А ти ще вървиш до мен и ще си затваряш устата, - отговорих му беззлобно. - Хайде, да зачистим духовете.
Всички отлично знаеха, че "зачистването" значеше - никакви пленници. "Добър индианец е мъртвият индианец". Девизът на конкистадорите отлично пасваше на нашия случай. Какво можеше да каже жив дух, още повече някакъв си пехотинец? Ами нищо - нито карти, нито складове, нито система за връзка - нищо. А ако копелето е ранено, трябва да се занимаваш с него, да оставяш охрана. А той може и да направи някоя беля. И да го заменим за наш пленник не можем. Свършваме го и край. Пък и за него е по-добре - няма да го измъчваме.
Глава 2
С повишено внимание се качихме на третия етаж. В единия апартамент лежеше гранатометчикът, в другия - двама стрелци с картечници Калашников. Но най-потресаващото беше, че това бяха хлапета на тринайсет-петнайсет години. Единият беше още жив, в безсъзнание и тихо стенеше. Съдейки по обилно кървящия чукан на мястото на откъснатия крак, нямаше да оживее. Оръдейният снаряд беше паднал в стаята на гранатометчика и явно беше взривил боеприпасите му. Аз се огледах още веднъж, доброто ми настроение изчезна. Разбира се, тези духове стреляха по нас, но... Но те бяха деца, за Бога! Гадно. Изплюх се и заповядах на бойците:
--
Довършете го и претърсете целия вход, може някой да се е измъкнал. - Макар че се съмнявах.
Три автоматни откоса - Семьон, Клей и Пикасо ги изстреляха по осакатеното тяло. Хлапето се изгъна, куршумите разкъсаха гърдите му, улучиха главата му - тя се пръсна, опръска пода. Аз спокойно гледах това убийство. После се обърнах настрана - не, все пак не обичам покойниците. А може би това е естествената реакция на нормалния здрав организъм? Кой знае? Извадих "Малборото" на снайпериста, почерпих момчетата.
--
Аз на кого казах: "Претърсете входа". Кой не разбра? - изръмжах, дърпайки от цигарата. Бойците тръгнаха с мърморене да изпълняват заповедта. През това време аз, като се стараех да не повърна и се опушвах с цигарен дим, заопипвах джобовете на убитите.
Охо! Военен билет и не един! Да видим: Алексей Павлович Семьонов, роден 1975 г. Семьонов, Семьонов, Семьонов. Нещо изплува в паметта им. Дали не е Семьонов от инженерно-сапьорния батальон, който изчезна безследно след щурма на летище "Северно"? Изпратили го за огнеупорен кабел за разминиране и изчезнал. Дали той не стреля по нас? Внимателно разгледах лицата на духовете, като сравнявах с лошата снимка от военния билет, погледнах през дупката в стената към гранатометчика. Не, слава Богу, не! Разлистих билета! Мамка му! От нашата част, нашият Семьонов! Спаси ви, гадове, смъртта, иначе тежко ви! Сам щях да си поговоря с вас. През войните на територията на бившия Съюз се научих да развързвам езици и то така, че да живеят достатъчно дълго и в съзнание.
Веднага ми мина съжалението за хлапетата, за погубените им души. Остана само яростта, такава ярост, че заскърцах със зъби. Ако трябва, за свой боец, руснак, със собствените си ръце ще убия много, и своя живот няма да пожаля, само да го върна вкъщи жив и невредим.
От стълбата се чуха виковете на бойците ми:
--
Другарю капитан, другарю капитан, намерихме наш, там на покрива! - развълнувано викаше Американецът.
Аз полетях по стълбите, не усещах вече задух. На покрива, закован с пирони на кръст като Исус, лежеше нашият войник. Отрязаният му член беше натикан в устата му. И въпреки че лицето му беше покрито с кръв и прах, аз го познах от снимката - той беше, Семьонов. И макар да го бях виждал не повече от десетина пъти и да не бях говорил с него, в гърлото ми заседна буца, очите ми се насълзиха. Жалко, че не го познавах по-добре. Мисля, че беше дошъл от Абакан в бригадата точно преди предислоцирането ни.
--
Заковали са го на кръста и са го сложили на покрива. От взрива се е катурнал, затова не сме го забелязали, - започна да обяснява Пикасо. Незнайно защо му беше неудобно, че не сме го видели по-рано.
--
Той е наш войник, - им казах, преодолявайки буцата в гърлото, едва сдържайки се да не се разпсувам и да не се разкрещя, - Семьонов от сапьорите, изчезна на "Северно" при разминиране. Намерих военния му билет в един от стрелците.
Бойците застинаха като гръмнати. После се засуетиха, започнаха внимателно да го свалят от кръста. Държаха се все едно беше жив, шепнеха, за да не го събудят, а сълзите им капеха и им пречеха да вършат смразяващата си работа. Аз се обърнах и запалих цигара. Опитвах се да разтопя ледената буца в гърдите си, докато гледах как момчетата работят. Те свалиха тялото на Семьонов от кръста и го сложиха на импровизирана носилка от парцали и дъски, които се въргаляха наоколо. Когато свършиха, им казах:
--
Клей, свържи се с "кутийките". Кажи им да се приближат. Кажи им, че носим "товар 200". Наш "товар 200".
Аз вървях първи и обезопасявах пътя. Бойците носеха Семьонов внимателно, както се носи ранен. Завършваше колоната Клей, който носеше радиото и оръжието, събрано от духовете.
Натоварихме тялото в десантния отсек на БТР-а и тръгнахме към къщи. Ако някой дух сега се изпречеше на пътя ни, тежко му. Обърнах се и видях същите като моите страшни, празни очи, в които гореше само огънят на отмъщението. Кръв, кръв, сега искам само кръв, за да излея яростта си. Да чупя черепи с приклад, да мачкам ребра с ботуши. Да късам вени с пръсти, да погледна в очите му преди да го убия и да го, я попитам: "Защо, боклук, убиваш руснаци?".
Е, дръжте се, кучи синове. Няма да има пощада за никого - нито за старците, нито за децата, нито за жените - за никого. Ермолов и Сталин са били прави - тази нация не може да бъде превъзпитана, тя трябва да бъде унищожена.
БМП-тата летяха напред. Те като че ли също усещаха настроението ни. Моторите работеха гладко, периодично ни обгръщаха с мазни облаци изгорели газове, които придаваха някакъв контешки блясък на почернелите ни лица. Но очите горяха с безумен огън, търсеха мъст и в душите нямаше капка страх. Сигурно именно в такова състояние можеш да се хвърлиш на амбразурата, спасявайки живота на другарите си с цената на своя. Желанието за мъст прераства в грижа за ближния, за човека до теб, поражда желание за саможертва в името на живота на другарите.
Оглеждах се и с кожата си усещах движение в руините. Облегнах автомата на ръката, извадих от джоба останалите военни билети и зачетох. Андрей Александрович Петров - Майкопската бригада, Евгений Анатолиевич Елизариев - вътрешни войски (военните части на ВВ и граничните имат четирицифрени номера, а армията - петцифрени). Общо осем билета. Общо - осем живота. Къде сте, момчета? Сигурно никой никога няма да разбере и майките ви до края на дните си ще плачат. Мъртвите им синове нямат гроб, няма къде да идат. Страшно е това.
Убедих се, че няма други от моята бригада или земляци. Прибрах билетите, огледах "кавалеристите" си и поклатих глава - няма други от нашите. Те отново се обърнаха и съсредоточено се загледаха в носещите се покрай нас места на минали боеве.
Разрушени сгради, изтръгнати дървета, изгорена изоставена техника. По-често това бяха изгорени танкове с откъснати, отлетели на голямо разстояние куполи, скъсани вериги. БМП-тата и БТР-ите са с по-тънка броня и са по-леки, та биваха разкъсвани на парчета. Всичко зависеше от това къде е попаднала гранатата и колко боеприпаси е имало вътре. Някои механици бяха късметлии, други не.
С болка гледах повалените дървета. Обичам природата. Хората имат избор. Те могат да се откажат да дойдат тук и да влязат в затвора за дезертьорство; могат да си купят "бял билет", да си нанесат сами рана - хитрият руснак е способен на много. А дърветата и животните са безпомощни. Те не са виновни за нищо. Тях са ги отгледали едни хора заради кефа си. После идват други хора и ги осакатяват, чупят. И те не могат да направят нищо. Нито дърветата, нито животните могат да се защитят или да избягат. Така много загинаха заедно със стопаните си. Които се спасиха, скоро ще бъдат изядени, защото скоро ще започне глад. Вече неведнъж бях виждал сред руините да бродят хора, приличащи на сенки. Като цяло това бяха старци и жени на средна възраст. Всички, които можеха да държат в ръце оръжие и да мислят сравнително трезво, избягаха в планините да търсят отмъщение. Е добре, и ние ще ви отмъщаваме. Така се получава затворен кръг. Всеки от нас воюва за правото, според него, свято дело. Всеки се моли на своите богове, вика ги на помощ, иска възмездие за смъртта на другарите си, проклина враговете си. Господ разпределя поравно загубите и трофеите. Добре, ще воюваме. Наистина е тежко да воюваш с цял един народ, много по-лесно е с редовната армия на една държава, както са ни учили да воюваме. В открито поле пробиваш противника, превземаш града, обираш трофеите и отново отиваш в открито поле. А тук е като в Афганистан - воюваш кой знае колко време с цял народ. Пък и това не било даже война. Според закона това е само полицейска операция за възстановяване на конституционния ред. А какво е ред никой не знае. Докато ние с духовете се избиваме един друг, някой в столицата яко си пълни гушата. Нагледах се на такова. За кого война, за кого - родна майчица. Нито един кучи син не е осъден за кръвта, която проляхме из бившия Съюз. Нямам предвид прибалтийците - осъдиха няколко чиновника и момчета от ОМОН, и какво? Не направиха нищо друго освен да отмъстят за другарите си. А тези, които командваха и издаваха заповеди за тези акции...бих почовъркал със щика из коремите им, бих погледнал в разширените от болка и страх очи и с удоволствие бих оглушал от писъците им; бих вдишал мириса на кръвта им. Би било забавно.
А тук хората четири години живеят по законите на изправителен лагер. Ние ги нахранихме с пари, снабдихме ги с оръжие, възпитахме ги, обучихме ги в лагерите на ГРУ. Изпратихме ги да воюват за нас в Осетия, Абхазия - уж ние нямаме нищо общо. И когато вече нямахме нужда от тях, трябваше да ги унищожим. Но не, - ние се опитахме да дресирахме чеченците. Да бе! Те се обърнаха срещу московските бандюги. Само че защо заради вашите дрязги трябва да страда цялата страна? Нас ни изпратиха чак от Сибир да ви разтърваваме, гадове! Ние сме по-близо до Китай, отколкото до Чечения. Довлякохте и момчетата от ЗабВО, ДалВО, ТОФ - те могат пеша до Япония и Щатите да ходят. Обаче едно не мога да разбера. Защо духовете не пипат нефтопреработвателния завод? Пък и на нас строго ни е забранено да го пипаме. Ето и авиацията весело бомбардира жилищни квартали, а Старопромисловски район - в никакъв случай!
Значи заводът е нечия собственост. На някой, който може да мачка Министъра на отбраната и да му каже: "Да не ми разрушиш завода, ей! Можеш целия град да изравниш със земята, но нефтопреработвателния - не пипай!" Разбира се, когато руският войник побеснее, не винаги можеш да го удържиш. Пък и не всеки дух знае, че не трябва да се пъха там. Той наивно си мисли, че воюва за шибаната си независимост и не подозира, идиотът, че с него сме всъщност просто участници в обикновени мутренски дрязги, макар и много големи. Едно босче решило да прецака големия бос и да завърти собствен бизнес. Големият бос изпратил мутрите си, сиреч руската армия, да му набие канчето. А малкото босче не е глупаво, запищяло за независимост и също пратило мутрите си. Така започна разчистването на сметките. Вече никой и не помни откъде е тръгнало всичко. Мутрите се избиват едни други, а през това време босовете правят пари. Те отнемат пенсии и помощи, прикривайки се с войната. Малкият бос привлича Ислямския свят с евтини лозунги. Господи, прости и помогни!
Моето БМП направи рязък завой и аз едва не излетях от бронята. Правилно, идиот, ти трябва да внимаваш, иначе ще те гръмнат или ще паднеш от бронята и ще си счупиш врата. Имаш си командири да мислят вместо тебе и да дават готови решения. Твоята работа е да оцелееш и да изпълниш задачата. Всичко друго са глупости. Ето Андрей Петров, бившия командир на минометната батарея. Човек с принципи, а? Той искаше от командването да му дадат две седмици за подготовка на бойците, защото бяха призовани през ноември и бяха държали в ръце автомат само веднъж - на клетвата. Уволниха го за урок на другите. Уволниха го с позор, като страхливец, като дезертьор. На негово място сложиха сополив лейтенант-випускник на двугодишната школа. Къде е този лейтенант и минометната му батарея? По време на щурма на летището той изгуби почти всичките си хора и сам загина. Та така. Пълнят армията с идиоти. С някои се мъчиш две години, а с някои - двайсет и пет.
Как само не убеждавахме многозвездните си генерали, че не сме готови нито материално, нито технически за тази война! Хората физически не са готови! Когато през декември дойде заповед да се товарим на ешелоните, беше адски студ. И както често става в армията, в БМП-тата беше сипана лятна нафта и в тоя студ се беше превърнала в гъста каша. Та на умниците от окръга им хрумна да смесим нафтата с керосин. Смесихме я... Едното БМП гръмна още в поделението с пълен боекомплект. Като по чудо никой не пострада. А другото - при товаренето на платформата. И отново Бог беше на наша страна. И както става в армията, тези взривове бяха използвани да се бракува цял куп имущество и въоръжение, също като при Суворов в неговия "Освободител". По документи излизаше, че в тези машини е имало повече от петдесет полушубки, двайсет и пет очила за нощно виждане, повече от сто чифта валенки и камуфлажи. Когато занесли акта за брак на представителя от щаба на корпуса за подпис, той го прочел и казал: Една шуба и един камуфлаж за мен." Заместникът по тила на бригадата увеличил в акта "унищожените" шуби и камуфлажи с една единица и го занесъл с исканото за подпис. Генералът го подписал без да му мигне окото.
Сега този генерал е при нас. Слава Богу, не пречи на комендването на бригадата, само подписва актовете за брак по член "боеви загуби".
Мислите ми се прехвърлиха на снайпериста. Как по-убедително да излъжа защо не го докарах жив до щаба? Беше ми ясно, разбира се, че никой няма да ни навира в лицето праведния си гняв, а само ще съжаляват, че не са могли лично да го изкормят. Особено тежко ще го преживеят особистите и разузнавачите. На тях само им дай противника в ръцете, бързо ще го накарат да говори. И ние можем, само че те го правят интелигентно. При нас всичко е по-грубо, но пък по-бързо. Майсторите са си майстори.
В руините нещо замърда и блесна в лъчите на залязващото слънце. Мозъкът ми още не беше успял да реагира, а ръцете вече насочиха автомата и палецът обираше спусъка. И чак след това заработи съзнанието - видях зенитчиците от бригадата, които си оборудваха позиция върху руините на някаква къща. Те също ни посрещнаха с насочени автомати, но всички се овладяхме и не открихме огън едни по други. Още повече, че тяхната "Шилка" - зенитно оръдие с четири сдвоени дула, - вече се обръщаше към нас. Ако ни бяха гръмнали с него - щяхме да се разлетим на парчета. Добре, че се познахме. Радостно се развикахме един на друг за поздрав.
Ясно, до КП-то на бригадата е съвсем близко. Аха, ето го и огненият фонтан от спукания газопровод. Още двестатина метра и сме си вкъщи. Може вече и да се отпуснем.
--
Радист, - обърнах се към Клей, - предай, че се приближаваме, че да не ни гръмнат.
Клей забърбори по радиото и ми кимна в знак, че ни чакат. Да се говори, още повече да се вика при рева на двигателите беше безсмислено. Пък и се чувстваше присъствието на убития боен другар. Неясно защо всеки се чувстваше виновен за смъртта му. Но от друга страна всички разбирахме, че на мястото на това хлапе можеше да е всеки от нас.
Машините намалиха и, маневрирайки, минаха през импровизирания лабиринт от парчета панел и тухли. От всеки ъгъл през прицела на автомата ни гледаха войници с еднакви лица, прашни и затова приличащи на каменни. Очите им бяха зачервени от постоянното недоспиване и уморени от напрежение. След като ни познаеха, сваляха оръжието и кой с усмивка, кой с жест, ни приветстваха. Ние уморено им отвръщахме. Досещах се, че и войниците, и офицерите се бяха хванали на бас дали ще доведа снайпериста. Лично аз не бих заложил на това, че ще го докараме.
Добре че се върнахме по светло. Някакъв умник от министерството на отбраната въведе нова система от пароли, мамицата му. Преди всичко беше ясно и просто. Сега без средно образование и бутилка водка не можеш да се оправиш. Например, ако преди паролата беше "Саратов", а отговорът - "Ленинград", това е ясно на всички. А сега има бойци, които не могат даже да пишат и четат - последиците от перестройката. А същността на новата система е число. Взема се за парола определено число, например тринайсет. Часовият вижда силует в мрака и вика: "Стой! Парола седем!". А ти трябва бързо наум да извадиш седем от тринайсет и да извикаш в тъмното: "Отзив - шест!". След което часовият събира седем и шест, получава тринайсет и те пуска. Обаче ако смяташ лошо или си разсеян, тогава часовият в съответствие с Устава за гарнизонна и караулна служба (още повече във военни условия) има пълното право да те застреля без съд и следствие. И нито един прокурор няма да си мръдне пръста, за да го осъди. Сам си си виновен, да си се учил да смяташ в училище. Добре е, ако не си контузен и оглушал, а и часовият може да смята. А има и умници, дето викат дробни и отрицателни числа. Тогава "поздравяваш" всички роднини на тоя часови, а поневоля си спомняш и цялата математика от училище. Затова пък някакъв московски лайнар е получил благодарност. А може и орден да е взел. Тия гадове са способни на всичко.
През това време приближихме до полуразрушената детска градина, в която беше разположен командният пункт на бригадата. Аз скочих от БМП-то, разтрих изтръпналите си крака и се повлякох към началник щаба подполковник Александър Александрович Билич, или, както го наричахме, Сан Санич. Пътьом се обърнах и викнах на бойците:
--
Изкарайте героя, и по-внимателно!
Бойците закимаха.
Сан Санич Билич беше висок някъде около метър и седемдесет и пет, с побеляла руса коса. Широк в раменете, в сините му очи постоянно се смееха весели искрици. Или само ни се привиждаха? За разлика от другите офицери в бригадата той по натура беше интелигент. Отначало мислехме, че това е само външен блясък, но колкото повече общуваш с него, толкова повече се вижда, че той просто си е такъв. Струваше ми се, че той е трябвало да се роди не в нашето побъркано време, а във времената на хусарите, баловете и дуелите. Дори сега, когато нещата дойдоха по местата си, когато ние се научихме да воюваме в градски условия и даже започнахме да бием противника, когато войната прие по-позиционен характер, подполковник Билич винаги намираше време за утринна гимнастика.
Всяка сутрин, ако ни се удаваше да поспим малко нощем, ние изпълзявахме от ъглите си и треперехме от студ. Зимата си е зима даже на юг. Вода обикновено нямаше и брадите ни постепенно бяха израстнали и престанали да бодат. Но като гледахме своя командир, неволно се стягахме и намирахме време и вода за бръснене. Макар че много офицери пускаха бради и мустаци - кой от суеверие, кой от мързел. На някои дори им отиваше. Но когато командирът на разузнавателния взвод лейтенант Раман Хлопов, който беше смугъл по рождение, си пусна брада, съвсем заприлича на чеченец. И в боя за гарата собствените му бойци го объркаха и го обстреляха. За щастие беше с каска и бронежилетка, иначе щяха да го гръмнат. Оттогава Хлоп - така му викахме - всяка сутрин се бръснеше без значение от условията и обстановката.
Преди около седмица и половина Хлоп и началникът на разузнаването ходиха до летище "Северно" в щаба на Командващия обединените войски. На връщане попаднали на засада. БМП-тата им били обстреляни с гранати. Хлоп бил убит на място, а началникът на разузнаването бил контузен. Войниците два дни с боеве си проправяли път към своите. На ръце донесоха и разкъсания Хлоп, и контузения, оглушал и полуослепял началник на разузнаването капитан Сергей Станиславович Степченко. Бойците после разказваха, че през деня се криели по мазетата, а през нощта вървели с риск да бъдат обстреляни и от свои, и от чужди. Спели по ред, понякога използвали за възглавница останките на нещастния Хлоп.
Може би от контузията, а може би от седенето по мазетата с трупа, но на Серьога Степченко нещо му стана. Лекуваха му контузията с водка, коняк и спирт, пък и зрението и слухът му постепенно се връщаха. Но още не може да понася тесни затворени помещения. Уж си е добре и воюва добре, но понякога изведнъж почва да дрънка глупости. Комбригът полковник Александър Антонович Бахел заповяда Степченко да бъде отстранен от длъжност и да бъде наблюдаван да не свърши някоя глупост. Нямаше как да го евакуират - ранените лежаха по землянките, а въртолетите не можеха да се приближат. За временно изпълняващ длъжността началник-разузнаване беше назначен командирът на ротата на разузнавачите старши лейтенант Степан Кривошеев. Сан Санич Билич се грижеше за Степченко. Пък и не само за него, а и за всички наоколо. Той разпореди да бъдат предложени за званието Герои на Русия войниците, които донесоха Степченко и останките на Хлоп. Но тези документи засега се пазеха в подвижния сейф на началник щаба на бригадата.
Билич не признаваше нито физически методи при разпитите на пленниците, нито псувните при общуване с подчинените. Обаче интересното е, че когато се развикаш и напсуваш някого, много по-бързо и точно изпълняват заповедите ти. Знам го от собствен опит.
И сега аз трябваше да обяснявам на този интелигентен хусар, че не съм довел снайпериста, защото на бойците не им издържаха нервите и те го обесиха на танковото дуло. Докато обмислях как да го представя така, че хем да пощадя нежната душа на Сан Санич, хем да не натопя комбата и Илин, аз влязох в щаба.
По пътя срещнах заместника по тиловата част на бригадата Аркадий Николаевич Клейменов. За него казваха, че не напразно Суворов е казал: "Спокойно можеш да обесиш всеки интендант след една година служба". Гледаш охраненото лице и фигура на "зампотила" и разбираш, че генералисимусът е бил прав и по негово време Клейменов отдавна би увиснал на някое дърво. Въпреки боевете личните му вещи постоянно се увеличаваха.
--
А, Слава. Как мина? Докара ли стрелеца?
--
Уви, Аркадий Николаевич, пукна. Умря, - направих скръбна физиономия, макар че очите ми казваха друго. Зампотилът ме разбра и сам подхвана.
--
Как така умря? - учуди се уж Клейменов.
--
Слабо сърце, - усмихнах се аз, - пък и беше ранен, така че не доживя да тръгне. Само че как по-тактично да го обясня на Сан Санич, че да не го преживява толкова тежко?
--
А, сега не му е до снайпериста, пък и никой не вярваше, че ще го докараш. Още повече, че вие с Илин можехте на място да му направите харакири. Жалко обаче, че не го докара. Хората на опашка се редяха да си поговорят с него.
--
А на бас хващахте ли се? - попитах.
--
Естествено, но повечето залагаха, че няма да го докараш.
--
Между другото, докарахме редник Семьонов, дето изчезна при щурма на Северно, моите бойци сега го свалят. А друго ново има ли?
--
Че тебе те нямаше само четири часа. Ах да, - помръкна Аркадий Николаевич, - началникът на щаба на втори батальон е ранен.
Стори ми се, че стените се разлюляха.
--
Саша Пахоменко? - попитах.
--
Да. Те щурмуват хотел "Кавказ". Духовете там са повече от дяволите в ада. Улучен е в гърдите. Лекарите не са могли да се доберат. Санитарят го е превързал. Сега готвим щурмова група от разузнавачите. Ще опитаме да го евакуираме под прикритието на тъмнината. - Личеше си, че Клейменов наистина е разстроен.
Капитан Александър Илич Пахоменко беше любимец на бригадата. С огромен ръст и широка душа, обичаше да се майтапи. Знаеше много вицове, истории, бъзици, много добродушен. Но главното беше, че неговата отзивчивост и искреност подкупваха всички. След десет минути общуване с него имаш чувството, че го познаваш от детинство. При това не беше готован и безделник. Първи се хвърляше на трудните задачи, притичваше се на помощ на другите. Затова и офицерите, и войниците го обожаваха. Можеше да ти помогне с дело или думи, а можеше и да те напсува цветисто - псуваше виртуозно. Можеше вместо механика да подкара БМП-то, можеше на студа да поправя мотора, смислено да проведе занятията. С една дума, такъв офицер, чийто образ ни набиваха в главите медиите. Той мразеше врага, не криеше чувствата си, винаги беше готов да се притече на помощ, безотказен. Малко шумен, но с това се свикваше. Такъв беше Саша Пахоменко, който молеше да го наричат "просто Илич". Странно, но на война веднага изплуват в паметта отдавна забравени дреболии. И ето че този веселяк лежи в мазето на полуразрушена къща с дупка в гърдите. Господи, дай му сили.
--
Е, Аркадий Николаевич, отивам да докладвам на Сан Санич, - кимнах и продължих по коридора.
--
При него е представителят на обединеното командване. Бахел е в трети батальон и тоя чистофайник досажда на Санич. Сигурно пак ще ни хвърлят някъде на щурм, където елитните войски са се осрали. Винаги е така - ако е да получават ордени и медали или в Москва да обстрелват парламента - елитните войски, а ако трябва зимата да гризем асфалта - сибирската махра. А после нас ще ни дръпнат настрана, а тези недоносчета пред камерите ще описват на красивите момичета геройствата си - той се изплю, махна с ръка и тръгна към изхода.
Коридорът беше пълен с войници и офицери. Някои пушеха, някои се бяха облегнали по надупчените от куршуми и шрапнели стени и дремеха, като от време на време вдигаха глава при звука от близките изстрели и взривове.
Скъпо ни струваше тази детска градина. Дудаев беше заявил, че не му трябват учени, а воини, затова момчетата учеха до трети клас, а момичетата само първи клас. А след като жените си седят вкъщи, детските градини не са нужни. И тогава близки до правителството хора срещу подкупи, а понякога и просто със сила гушнали детските градини. Тази беше преустроена във вила и беше собственост на някакъв бандит на Дудаев. Собственикът и охраната му се биха за тази градина особено ожесточено.
Половин ден се опитвахме да изкараме тия гадове от сградата. Когато накрая я превзехме, се убедихме, че бандитът добре си е живял: пълно с килими ръчна изработка, скъпа мебел, кристал, порцелан, апаратура, дето сме я виждали само по рекламите. Внимателно разглеждахме на снимките собственика и домочадците му. Колкото и да ни липсваха жените, така и не видях там красавици - нито на снимки, нито на живо. Всичките с дребни лица, малки очички, криви носове, малки усти. Според мен много приличат на плъхове. За вкусовете не спорят, но, както се казва - "няма грозни жени, а малко водка, но толкова много не мога да изпия."
Зает с такива мисли, влязох в мазето, където беше оборудван щабът на бригадата. Повдигнах плащ-палатката, която закриваше входа и бутнах вратата. Веднага ме лъхна топлина, в ъгъла гореше печка-"буржуйка". Сигурно са останали само в армията, и докато е жива руската армия, ще продължава да грее войниците на учения и на война.
--
Другарю подполковник, капитан Миронов се явява след изпълнение на задачата, - рапортувах аз, гледайки вдигналия глава от картата Билич. До него над картата се бяха навели старшият офицер на щаба - моят партньор или както се наричахме един друг "съучастник", майор Юрий Рижов, и някакъв непознат майор.
--
Отдавна те чакам, Вячеслав Николаевич. Докарахте ли снайпериста? - попита, гледайки ме изпитателно, начщабът. - Че твоят приятел, - кимна към Рижов, - се хвана на бас на каса коняк, че няма да го доведеш.
--
Да знаех, Александър Александрович, че става въпрос за коняк, щях поне главата му да донеса. Но умря, кучето, от раните си и явно от сърдечна недостатъчност. Кучият му син бил земляк, от Сибир. На приклада на винтовката имаше трийсет и две резки, страшна оптика, японска.
--
Къде е винтовката? - заинтересува се Рижов.
--
Оставих я на комбата и Илин. Като я покажат на подчинените си, те освирепяват. Пък и на самите тях им действа.
--
Да бе, действало им. Сега на нашите едно им трябва, - авиация, точно разположение на противника и откъде гадовете получават поддръжка. Та те не бяха готови за война и следователно нямаха складове. Нито оръжие, нито боеприпаси, нито продоволствие.
--
Това не е всичко, - прекъснах аз Билич, - на връщане ни нападнаха, ние контраатакувахме, унищожихме противника и открихме в един дух това... - аз протегнах военния билет на убития редник Семьонов. - От нашите е. Семьонов.
Заседналата в гърлото буца ми пречеше да говоря и да дишам. Извадих цигарите. Билич не пушеше, но разбра състоянието ми и не възрази. Дръпнах си силно няколко пъти, усетих, че буцата се стопява, и продължих:
--
Тия кучета явно дълго са го мъчили, после още жив са му отрязали члена! След това го приковали на кръст като Исус. Пъхнали му члена в устата. Докарахме го, момчетата сигурно вече са го разтоварили. А, да, още нещо, - протегнах и останалите военни билети. - И това намерих у духа. Повече наши няма.
Сан Санич внимателно ме слушаше и ме гледаше право в очите. После взе протегнатите военни билети и бегло ги прегледа, като обръщаше внимание само на номерата на воинските части. Затвори ги, събра ги на куп и ги подаде на непознатия офицер.
--
Между другото, запознай се, - посочи към майора. - Майор Вячеслав Викторович Карпов, представител на обединеното командване, офицер от Генералния щаб. А това, - посочи ме той, - е капитан Миронов, старши офицер от щаба, авантюрист, все го влече в бой. Не може да свикне, че вече не е командир на рота, а щабист, - по бащински ме нахока Сан Санич.
Сащисах се - не очаквах началникът ми да говори за мен толкова сърдечно. Здрависах се с майора.
- Вячеслав, - представи се той.
Адаш значи. Да видим що за птица си и какво по дяволите правиш тук. Явно е голяма работа, щом са го пратили при нас. Може би искат да се подмажат, преди да ни изпратят на някоя самоубийствена мисия. А може би е дошъл да прецени обстановката в колектива, за да свалят после командира. Тия дебели прасета от Москва обичат такива фокуси.
Загледах се в него. Мутрата ми е позната, но не можех да си спомня откъде. Добре де, после ще го мисля. Но фактът, че е от Москва, че и от Генералния щаб, веднага събуди в мен, както и във всеки строеви офицер-фронтовик, антипатия. Всички беди идват от столичаните. Те всички са гадове, крадци и скръндзи. До тази аксиома стигаше всеки войник, като гледаше как те идват на проверка и нищо не правят, освен да се напиват. А си тръгват със щедри подаръци. С една дума, недоносчета са тези московчани. Ние сме тук отчасти и по тяхна вина. В Москва планираха и първия щурм на Грозни, и този. Двайсет и пети ноември и първи януари ще влязат като черни дати в летописите на Руската армия.
Мислех си за това, докато стисках ръката на московчанина и се опитвах да изобразя усмивка. Макар че сигурно всичките ми мисли можеха да се прочетат на мръсното ми лице. Но не можех в присъствието на Сан Санич, когото много уважавах, да пратя това конте по дяволите.
--
Вячеслав, - представих се и аз.
--
Майор Карпов, отнесете билетите в щаба на Ставката, нека видят чии войници са и да известят роднините, - Сан Санич му протегна документите.
Московчанинът кимна и взе билетите. Без да ги разгледа, без дори да ги преброи, ги пъхна в джоба. Не във вътрешния, както би направил нормален офицер поне от уважение към загиналите, а във външния джоб на куртката, която висеше на облегалката на стола.
Това ме жегна и със зле прикрито раздразнение попитах кучия син:
--
Уважаеми, няма ли така да загубиш билетите, все пак това са хора, а?
Сан Санич и Рижов усетиха яростта в гласа ми и го погледнаха все едно е враг на народа. Тоя явно разбра грешката си, промърмори нещо под нос и трескаво запрехвърля документите във вътрешния джоб на куртката. При това гадът така ме изгледа, все едно искаше да ме убие с поглед. Гледай, гледай. Аз пиян войник с поглед усмирявам, а тебе, задник излъскан, на колене ще те поставя с поглед и автомат. Издържах погледа на воднистите му неизразителни очи. Пък и той изглеждаше някак жалък. Висок около метър и седемдесет, а може би и по-малко. Слаб, с малка главичка. Целият светъл, почти албинос, само дето очите му не са червени, а някакви безцветни. Самият му вид беше отблъскващ. А перчемът, който той постоянно оправяше, добавяше във вида му неуловима женственост. А може и да е гей, хрумна ми закачлива мисъл. Офицер от Генщаба - педераст. Страшен скандал ще стане. Какво пък, казват, че сега в Москва е модерно да си сменяш сексуалната ориентация. Не, не бих спал близо до него. Макар че по-скоро е просто безцветен като риба, като медуза. Трябва да предложа на тоя хомо да се боядиса в морковен цвят, по-весело ще е. И работата на снайперистите ще облекчи...
За миг си представих майор Карпов с червена коса и се нахилих. Карпов започна нервно да се оглежда - да не би нещо в облеклото да не му е наред? Като се убеди, че униформата му е както трябва и се усети, че се смея на него, злобно се втренчи в мен.
Сан Санич познаваше избухливия ми характер и се опита да разреди обстановката, като се обърна към всички ни:
--
Стига сте се карали, сега ще отидем да погледнем тялото на Семьонов, ще оформим документите. И вие, - той погледна Карпов, - ще трябва да го откарате на летището, за да го пратят вкъщи.
Излязохме навън. На двора вече се бяха събрали офицери и войници. Тялото на Семьонов беше внимателно положено на разстлан брезент. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, на китката ясно се виждаха следите от пироните. Лицето му беше грижливо покрито с войнишка носна кърпа. Хората наоколо стояха мълчаливо със свалени шапки. По напрегнатите им лица можеше да се разбере какво става сега в душите им. Снайперистът има късмет, че го довършиха на място. Ако беше стигнал дотук, щеше още дълго да живее, за свое нещастие.
Билич се приближи до покойника, махна кърпата, погледна мръсното лице със завинаги застинала на него гримаса на ужас, въздъхна и се обърна към застаналия наблизо Клейменов:
--
Аркадий Николаевич, оформете опознанието на тялото и го подгответе за път. Представителят на Ставката ще го вземе, като си тръгне.
--
Добре, Александър Александрович, - Клейменов се обърна към бойците, - вземете героя и го занесете в сградата, там е по-топло. Извикайте писаря, нека подготви акта за опознание, известието за смъртта и всичко останало.
Всички се размърдаха, засуетиха се. Билич се обърна към нас:
--
Хайде да вечеряме.
Аз естествено нямах нищо против да хапна и пийна сто грама, но не и в компанията на безцветната мутра. Затова вежливо се отказах:
--
Благодаря, другарю подполковник, но ще вечерям по-късно. Трябва да се измия, да подготвя рапорта за снайпериста и Семьонов, имам и друга текуща работа.
--
Както искаш. В 21.00 да се явиш на доклад. Комбригът дотогава трябва да се върне, - каза Сан Санич, като внимателно ме погледна. Май разбра каква е истинската причина за отказа ми.
Те влязоха вътре. Аз погледах как бойците вкарват останките на Семьонов, обърнах се и тръгнах към своята кола.
Всеки офицер от щаба има своя кола. Ние с Юрка Рижов имахме ГАЗ-66 със шперплатов фургон. Много офицери предпочитаха да прекарват малкото минути почивка в мазетата. Ние с Юрка си обичахме фургона. Имахме си и шофьор, Пашка Харин. Той беше около метър и седемдесет, с широки кости, кръгло и вечно усмихнато лице и малки очички. Беше рижав, с обръснат по войнишката мода тил и развяващ се перчем. По характер Пашка беше лъжец и мърморко, но аз неведнъж съм го виждал в бой - той много пъти извеждаше из-под обстрел колата заедно с нас, и затова го обичахме и му доверявахме живота си. А в мирния живот Пашка беше хулиган и злостен нарушител на дисциплината, обичаше чашката и жените. Вкъщи го чакаше бременна годеница. До уволнение му оставаше година. Пашка знаеше всичко, което ставаше в бригадата, поддържаше топли дружески отношения с всички войници от щаба, със свързочниците, със столовата. Той ни съобщаваше всички новини и клюки. Някои неща разбираше преди нас, което ни даваше време да се подготвим и на обсъждането при командира да даваме разумни отговори и предложения. Затова командирите ни ценяха и ни смятаха за грамотни офицери. Естествено, и ние не сме расли в гората, но и това помагаше.
Приближих се до колата и с удовлетворение забелязах, че Пашка през деня беше успял да напълни чували с пясък и да ги наслага около нея. Сега вече може и по-спокойно. От тръбата над входа излизаше дим, значи има топлина, гореща вода, сухи цигари. Приближих се до вратата и без да я отварям викнах:
--
Пашка, къде си?
--
Тук съм, другарю капитан. Пазя.
От мрака изплува фигурата на Пашка. Погледнах мястото, което беше избрал за пост, и отбелязах, че е разумно избрано.
--
Е, дете на любовта, с какво ще зарадваш баща си? Слушкаше ли? - пошегувах се.
--
Всичко е наред, Вячеслав Николаевич. Ето, наслагах чували около колата, храна донесох.
Храната беше проблем, както и дюшеците, долното бельо, камуфлажите. Тиловите части изостанаха още на Северно, нямаше смисъл да ги влачим през огъня. Само цистерните под охрана докарваха гориво за колите и дизелните генератори. Всеки войник и офицер държеше в колата, БМП-то или танка резерв от говежди консерви и каша, но нима това е храна? Най-бързият начин да си докараш язва на стомаха. Затова всички без изключение постоянно търсеха храна.
При щурма на детската градина в мазето намерихме големи запаси от храна и алкохол. Повечето вече изядохме и изпихме. Но знаехме кой беше прибрал най-много. И Пашка къде с личен чар, къде с хитрост и нахалство периодично обираше свързочниците.
--
Синко, - обърнах се към Пашка, докато влизах в кабината, - с какви вкуснотии и чуждоземни питиета ще зарадваш стария си болен баща?
--
Холандска шунка, пушено агнешко, сардини, мисля, френски, и две бутилчици коняче, според етикета също френско, - рапортува той.
--
Гореща вода има ли? - попитах, докато свалях оръжието, куртката и другите муниции.
--
Ела да ми полееш, а после да хапнем, - вече се бях отпуснал във фургона и не ми се излизаше на студа, още повече гол.
Започнах дълго и старателно да се мия, като пръхтях и плюех събралата се в носа и устата прах. Баня нямахме и бяхме събрали от летището мокри кърпички и някакъв евтин полски одеколон. Периодично се събличахме и се търкахме с него. Долното бельо направо изхвърляхме и обличахме ново.
Докато се обличах във фургона и протривах автомата с парцал, Пашка наряза шунката и смърдящите пушени агнешки ребърца, отвори консервата със сардини. В центъра на масата постави неотворена бутилка коняк с надпис "Henessi". Аз отворих бутилката и помирисах. Не е зле. Налях в пластмасовите чашки. На мен повече, на Пашка по-малко. Вдигнах чашката, погледнах я на светлината, разклатих, още веднъж помирисах, ароматът ми харесваше.
--
Е, Павел, за успеха.
Чукнахме се и отпихме.
--
Вячеслав Николаевич, а защо не докарахте снайпериста?
--
Сигурно сам знаеш. Клей, Семьон, Американецът, пък и другите вече са успели да ти разкажат. Умря от сърдечна недостатъчност и от получените рани. А останалото не е твоя работа. Разказвай какво ново? Войната не е ли свършила?
--
Не-е, - провлачи Пашка, - не е свършила. Има заповед да форсираме превземането на хотел "Кавказ". Обещават поддръжка на авиацията. А после цялата бригада ще я хвърлят да щурмува площад Минутка и двореца на Дудаев.
--
Там и ще ни е гробът. Самоубийство е да се щурмува такъв комплекс само с една бригада. Какво още?
--
Начщабът на втори батальон е ранен. И при тях е певецът Шевчук от ДДТ. Чухте ли за това?
Глава 3
--
Не, това не го бях чул. Какво прави там?
--
Ами нищо, долетял на Северно за концерт и помолил да го заведат на предната линия. Цялата си група оставил на летището, а самият той дошъл при нас. Кой да знае, че втори батальон ще бъде обкръжен така, че да не може да се прибере. Така че си седи там. Момчетата казаха по радиото, че е готин, не се страхува, сам иска да се бие.
--
Сега може и да хвърлят допълнителни сили и да превземат "Кавказ", за да го измъкнат. Пък и всички ранени до Северно да закарат, а оттам вкъщи.
--
Московчанинът ходеше насам-натам, все разпитваше войниците как живеем, как воюваме, пъхаше си носа навсякъде.