ArtOfWar. Творчество ветеранов последних войн. Сайт имени Владимира Григорьева
Миронов Вячеслав
Аз бях на тази война

[Регистрация] [Найти] [Обсуждения] [Новинки] [English] [Помощь] [Построения] [Окопка.ru]
Оценка: 9.06*94  Ваша оценка:
  • Аннотация:
    Перевод на болгарский язык Ани Русевой (ankarus@mail.ru)

Аз бях на тази война (Чечения - 95)

ЧАСТ ПЪРВА

  

Глава 1

   Тичам. Дробовете ми ще се пръснат. Не ми достига въздух. Трябва да тичам на зиг-заг или, както казват в бригадата, "на винт".
   Господи, помогни и... Помогни ми. Помогни ми да издържа това бясно темпо. Край, ако се измъкна, ще спра пушенето. Трак, трак. Нима е снайперист? Хвърлям се на земята и пълзя, пълзя извън зоната на обстрела.
   Лежа. Май ми се размина - не беше снайперист, просто случаен изстрел.
   Малко да успокоя дишането, да се ориентирам и напред - да търся командния пункт на първи батальон на бригадата. Преди два часа те докладваха, че са хванали снайперист - руснак, по негови думи - от Новосибирск. Земляк скапан. Заедно с разузнавачите на две БМП-та тръгнах да прибирам "езика", партньорът ми остана в щаба на бригадата.
   С наближаването на гарата все по-често срещахме изгорена, унищожена техника и много трупове. Наши трупове, на братя-славяни. Това е всичко, което е останало от Майкопската бригада. Бригадата, която духовете изгориха, разстреляха в новогодишната нощ на 95-та година. Боже, помогни ми да се измъкна... Разказват, че когато първи батальон превзел сградата на гарата и спрял да си почине, един от бойците се огледал наоколо и завил като вълк. И оттогава го избягват - бил полудял. Върви напред като омагьосан, от нищо не го е страх, нищо не го плаши. Във всяка част има такива отчаяни - и при нас, и при врага. Ех, Русия, какво правиш със синовете си?! Онова момче искаха да го пратят в болница, ама къде ти - не можем да извозим дори ранените. А той, макар и луд, но воюва. А на "континента" може и съвсем да откачи.
   След два квартала попаднахме под ураганен огън. Духовете гърмяха отгоре, огънят беше страшен - около двайсет дула, но безпорядъчен. Наложи се да оставим БМП-тата и с две момчета да се промъкваме към нашите позиции. Добре, че хората пообръгнаха малко, посвикнаха. А отначало ми се искаше да вия като оня боец. Необстреляни войници, едни драпат напред, а други само с псувни и ритници можеш да ги изкараш от техниката и окопите. Аз съм добре, зад гърба ми са Баку и Кутаиси - 90-та, Цхинвали - 91-ва, Приднестровието - 92-ра и сега Чечения - 95-та. Ще се справим, само да се измъкна от тоя ад. Цял. Ако осакатея, в джоба ми лежи една симпатична играчка - граната РГД-5. Ще свърши работа. Нагледал съм се как в мирно време живеят осакатените герои от миналите войни, които са изпълнявали заповедите на Родината, партията, правителството и дявол знае още на кого в името на "възстановяването на конституционния ред" на територията на бившия Съюз. И сега изораваме нашата, руска земя по нечия поредна тайна заповед...
   Всичко това ми мина през главата за няколко секунди. Огледах се - бойците ми са залегнали наблизо, оглеждат околностите. Мутрите черни, само очите и зъбите проблясват. И аз сигурно съм същия. Соча на единия с глава, на другия с ръка посоката на движение - напред, напред на зиг-заг, с "винт", с прибежки. По куртка не е лесно да се търкаляш. Потта се стича в очите, от дрехите излиза пара, в устата - привкус на кръв, слепоочието пулсира. Адреналинът в кръвчицата е догоре. С прибежки по парчетата тухла, бетон и стъкло. Старателно избягваме откритите части на улицата. Засега сме живи, слава тебе Господи.
   Пиу, пиу. Мамка му, наистина ли е снайперист? Нахълтваме в най-близкото мазе. Гранатите в ръка - какво или кой ни чака там? Два трупа. По униформата май са наши - славяни. Кимам на единия боец да наблюдава през прозореца, аз заставам до вратата. Вторият боец се навежда над единия загинал, разкопчава шинела и куртката, вади документите, сваля от шията връвчицата с личния номер. Същото прави и с втория. На момчетата вече им е все едно, а семействата им трябва да знаят. Иначе правителствените умници няма да им плащат пенсията с мотива, че бойците, разбираш ли, са изчезнали безследно, а може и да са минали на страната на противника.
  -- Взе ли документите? - питам.
  -- Да, - отговаря редник Семьонов с прякор "Семьон". - Как ще вървим нататък?
  -- Сега през мазето се промъкваме на другата улица, а оттам в първи батальон. Има ли връзка с тях? - обръщам се към радиста, редник Харламов с прякор "Клей". Ръцете му са дълги, стърчат от ръкавите като пръчки - нито една униформа не му става. Дланите му са несъразмерно развити, като го видиш за първи път, имаш чувството, че са откъснали ръце на горила и са ги зашили на човек. А защо са го кръстили "Клей" вече никой не помни.
   Войничетата ни са сибиряци. И всички ние заедно сме "махра" - от думата "махорка". Само в книгите и филмите за Великата отечествена война наричат пехотата "царица на полетата", а в живота - "махра". А отделният пехотинец е "махор". Туйто.
  -- И с "кутийките" се свържи, - казвам за нашите БМП-та, оставени близо до гарата, - виж какво става.
   Клей се отдалечи от прозореца и замърмори по радиостанцията, викайки КП на първи батальон, а после и нашите БМП-та.
  -- Всичко е наред, другарю капитан, - докладва радистът. - "Сопка" ни чака, "кутийките" са се дръпнали с един квартал, защото са ги обстрелвали.
  -- Добре, да тръгваме, че ще пукнем от студ, - изхриптях аз, кашляйки. Най-накрая дишането ми се успокои, изплюх жълто-зелена слуз - последица от многогодишно пушене. - Ех, казваше ми мама, "учи английски".
  -- А мама ми казваше "Не се пъхай, сине, в кладенците", - подхвана Семьон.
   Поглеждам през прозореца и не виждам никакви признаци за наличието на противник наоколо. С прибежки, сгънати почти на четири, тичаме към гарата. Над града кръжи самолет, бомбардира и обстрелва нечии позиции от недосегаема височина. Тук няма една фронтова линия. Боевете са на огнища и понякога се получава нещо като баница - духове, наши, отново духове и така нататък. С една дума - лудница, почти никакво взаимодействие. Особено трудно е да се работи с вътрешни войски. Всъщност това е тяхна операция, а ние, махрата, вършим всичко. Често се случва да щурмуваме едни и същи обекти, без да подозираме. Случва се и да насочваме авиацията и артилерията срещу тях, а те - срещу нас. В тъмницата се стреляме, пленяваме собствените си войници.
   Приближаваме гарата, където почти изцяло загина Майкопската бригада. Тръгнаха в новогодишната нощ, без да разузнаят както трябва подстъпите, състава и бройката на духовете. Без артподготовка. Майкопците се отпуснали след боя и започнали да заспиват - не е лесно да не спиш повече от седмица, да издържаш само на водка и адреналин. Тогава духовете се приближили и ги разстреляли от упор. Както при Чапаев, който не поставил часови. А тук часовите заспали и били изклани безшумно. Горяло всичко, което можело и което не можело да гори. От разлятото гориво горяла земята, асфалта, стените на къщите. Хората се щурали в този огнен ад: някой стреляли напосоки, някои помагали на ранените, някои се застреляли, за да не попаднат в ръцете на духовете, някои бягали. Не трябва да ги съдим. А какво щеше да правиш ти, читателю, в този ад? Не знаеш... Туй то, и затова не смей да ги съдиш.
   Никой не знае как са умирали. Комбригът със потрошени крака командвал, макар че можел да отиде в тила. Останал. Господи, пази душите и живота ни...
   Когато бригадата ни след тежки си проби път на помощ на майкопците, танковете трябваше да минават през камари от трупове. На свои, братя-славяни... И виждаш как веригите на танковете и БМП-тата размазват, мелят плътта, намотават на траковете вътрешностите на такива като теб. С хрущене се пръсва под веригата глава, и всичко наоколо се покрива със сиво-червено месиво от мозък, - мозък може би на несъстоял се гений, поет, учен или просто добро момче, баща, брат, син, приятел. Който не се е уплашил, не се е покрил, а е дошъл в тази лайняна Чечения и който може би докрая така и не е разбрал какво е станало... Когато ботушите се хлъзгат по кървавото месиво, тогава главното е да не мислиш за нищо, да се съсредоточиш върху едно - напред, за да останеш жив. Напред, за да останеш жив, да запазиш хората. Защото бойците, които загубиш, ще ти се присънват нощем. И ще трябва да пишеш писма на близките им и актове за опознаване на телата.
   Дори и на най-върлия си враг няма да го пожелая. По-добре да се давя в атака, да стрелям, с родния АКС напосоки, отколкото в землянката да пиша тези страшни хартийки. За какво са всичките тия войни? Макар че, честно казано, никой от нас досега така и не е разбрал какво става и е ставало тук. Целта е една - да оцелееш и да изпълниш задачата, като опазиш максимално хората. Ако не я изпълниш, ще пратят други, които, може би заради твоя непрофесионализъм, страхливост, желание да се върнеш вкъщи, ще падат под картечно-автоматния огън, разкъсани от гранати, от мини, ще паднат в плен. И всичко заради теб. Кофти ли ти е от такава отговорност? И на мен.
   Клей забеляза движение в прозореца на пететажна сграда до гаровия площад, викна "Духове" и се изтъркаля назад. Ние със Семьон също се прикрихме зад камара от натрошен бетон. Из-зад ъгъла Клей започна да полива с куршуми прозореца, а ние трескаво започнахме да готвим за бой подцевниците.
   Ах, какво хубаво нещо е този подцевен гранатомет, любовно наричан "подцевник", "подцевниче". Наистина тежи доста - около петстотин грама. Прикрепява се под автоматното дуло. Може да стреля и по права траектория, и по парабола. Представлява малка тръба със спусък и предпазител. Има и прицел, но ние така свикнахме през първите дни на боевете, че спокойно минаваме и без него. От подцевника марка ГП-25 можеш да хвърлиш граната във всеки прозорец и дори да я прехвърлиш над някоя сграда. По права линия хвърля на 400 метра, а радиусът на осколките е 14 метра. Приказка! Колко живота е спасил в Грозни! Как да изкарваш снайперистите от горните етажи при бой в градски условия? Никак. Ще викаш авиацията или артилерията? Или ще викаш "кутийките", които могат да бъдат изгорени от вражеските гранатометчици... А така всеки войник си има подцевниче и сам довършва гада. Подцевните гранати имат още едно предимство - взривяват се при удар. А по време на бой на стълбище, когато противникът е на горните етажи? Хвърляш обикновена ръчна граната, а тя се взривява 3-4 секунди след като дръпнеш халката. Смятай - дърпаш халката, хвърляш нагоре, а тя, гадината, се удря в някое препятствие и пада пак при теб. Чак по-късно, някъде към 17 януари, докараха "планински" или, както ги наричахме, "афгански" гранати. Те се взривяват при удар в нещо твърдо. А преди това някакъв доморасъл Кулибин измисли следното: удряш подцевната граната в тока, тя застава в бойна готовност и я хвърляш по-надалече. Гранатата се удря в нещо, взривява се и помита всичко живо в затвореното пространство на стълбището.
   Ние със Семьон започнахме да хвърляме гранати през прозореца, в който Клей забеляза движение. Семьон успя от първия път, аз от втория. Първата, гадината, се удари в стената и се взриви, като свали голяма част от мазилката и вдигна голям облак прах.
   Възползвахме се от това и хвърляйки погледи към пететажния блок, на бегом преодоляхме открития участък и къде с пълзене, къде бегом, след две къщи се добрахме най-накрая до нашите.
   Тези глупаци от страх замалко да ни застрелят, помислили ни за духове.
   Заведоха ни до КП-то на батальона, където намерихме комбата.
   Старо куче е комбатът. Вярно, нисичък, но като командир, като човек е голяма работа. Върви й на бригадата с командирите на батальоните. Няма да описвам надълго и нашироко всеки от тях, само ще кажа - истински мъже. Който е служил, воювал, ще разбере.
   Командният пункт на първи батальон беше разположен в мазето на гарата. Когато влязох, комбатът разярено псуваше някого по полевия телефон.
  -- Шапкар смотан, къде се вреш, бе идиот! Те тебе, балъка, те примамват, а ти с хлапетата право в капана влизаш! Зачиствай, всичко около тебе зачиствай! Нито един дух да не остане в подопечната зона! - крещеше комбатът. - "Кутийките" дръпни назад, махрата да работи. Ти стой на наблюдателния пункт, не се показвай!
   Хвърли слушалката и ме видя.
  -- Здрасти, - усмихна се.
  -- Помози Бог, - протегнах аз ръка.
  -- Какво ново в щаба? Хайде да обядваме, - предложи комбатът. Зарадва ми се. Да видиш познато лице на война е радост. Значи не само на теб ти върви, но и на другарите ти.
   Още не се бях окопитил след боя, бягането и стрелбата и знаех, че ако сега не пийна, не се успокоя, ще започна да треперя. Или наопаки, ще ме хване истерията. Затова с благодарност приех поканата.
   Седнахме на сандъци от снаряди, комбатът тихо повика: "Иване, имаме гости, ела да обядваме." От съседното мазе се появи началник-щаба на първи батальон капитан Илин. Слаб, стегнат, най-големият ентусиаст на волейбола в бригадата. Но в работата беше педант, акуратен. В мирния живот винаги стегнат, изгладен, блестящ, сега той не се отличаваше от другите. Също опушен, небръснат, недоспал.
  -- Здрасти, Слава, - каза той и очите му блеснаха. Ние бяхме почти връстници с него, само че аз съм старши офицер в щаба на бригадата, а той е началник-щаб на батальона. И двамата капитани. Отдавна ни свързваше приятелство, дружаха и семействата ни.
   Аз не криех емоциите си и го прегърнах. Обаждаше се истерията след боя.
   Не се притеснявах за бойците, те са сред свои, ще ги нахранят и ще ги сгреят.
  -- Слава, за снайпериста ли дойде? - попита комбатът.
  -- За него, за кой друг, - отговорих аз. - Как хванахте тоя кучи син?
  -- Тоя гад три дни ни тормози, - навъси се Иван. - Заседнал до гарата и през площада ни обстрелва. Трима бойци уби и на първа рота ротния рани в крака. А не можем да го евакуираме. Викахме лекарите тук, на място оперираха.
  -- Как е той? - попитах аз. - Историята за лекарите я чух, юнаци, а ротният ще живее ли?
  -- Ще живее, ще живее, - радостно потвърди комбатът, - само че го отстраних. А взводни, сам знаеш, няма. Така че командват само двугадините (с такъв неприязнен прякор наричахме випускниците на двугодишното училище). Но този явно го бива. Горещи се наистина, като Чапай на коня, иска цялата Чечения да освободи.
  -- А снайперистът какво носеше? - попитах аз. - Или не е бил снайперист, а само някакъв улав местен, такива сега много щуреят.
   Комбатът и начщабът като че се обидиха. Иван се шмугна в своята килийка и донесе винтовка. Наша, СКС. Само оптиката й е чужда, веднага го разбрах, - виждал съм вече такива. Най-вероятно японска. Хубава играчка.
   Докато ние с Иван разглеждахме карабината, Пал Палич - комбатът - разказа, че в джобовете на задържания намерили две пачки патрони, а в "леговището" му, тоест на мястото на засадата - стек бира и два стека цигари. Докато говореше, Палич слагаше масата. Наряза хляб, отвори говежда консерва, консерва сгъстено мляко, дявол знае откъде взета салата, мариновани домати и краставички. Накрая сложи на импровизираната трапеза бутилка водка.
   През това време преброих резките на приклада - тридесет и две. Тридесет и два прекъснати живота. Всички много добре знаехме как работят снайперистите. Когато влизахме в града по стари карти едва ли не от Отечествената война, те ни посрещаха. И макар че ние се носехме с бясна скорост, удряйки глави в стените на БМП-тата, прехапвайки език при друсането и кълнейки всичко живо, снайперистите успяваха да улучват клатещите се антени на машините, при това през нощта, в облаци прах. Нашите оставаха без връзка и командирите пращаха напред бойци да разузнаят обстановката, а снайперистът ги избиваше. Чеченските стрелци исползваха и друга хитрост - не убиват човека, а само го раняват - в крака, за да не може да отпълзи. И чакат. Ранените крещят, а те разстрелват бързащите на помощ като зайци. От снайперисти бригадата загуби повече от 30 души, така че ние имахме специално отношение към тях.
   Преди дни във втори батальон намериха леговище, което по всички признаци беше на жена. Всичко както винаги - диван или фотьойл, безалкохолни, за разлика от мъжете, напитки и някаква плюшена играчка. Винтовката била скрита наблизо. Цял ден бойците я чакали в засада, без да мърдат, без тоалетна, без цигари. И я дочакали. Какво е станало там, никой не знае. Но чеченката излетяла като птичка от покрива на девететажния блок, а по пътя към земята била разкъсана на парчета от взрив на граната. Бойците после тържествено се кълняха, че тя усетила мириса на немитите им тела и побягнала към покрива, а оттам скочила долу. Разбира се, всички те съчувствено клатеха глава и съжаляваха, че не са й помогнали да полети. Никой не им повярва, че сама е скочила с гранатата. Чеченците, доколкото знам, не се самоубиваха. Това е присъщо на нас - страхът от плен, безчестие, мъчения. След този случай комбатът на втори батальон произнесе фразата, станала девиз на цялата бригада: "Сибиряците не се предават в плен и не взимат в плен".
   Комбатът сипа водка по чашите и ние с Иван седнахме. Ако някой казва, че сме воювали пияни, заплюйте го в лицето. На война пият за дезинфекция - не винаги можеш да кипнеш вода, да си измиеш ръцете. "Червените очи не пожълтяват" е девизът на фронтовите лекари. Вода за готвене, пиене и миене вземахме от Сунжа. Тази малка рекичка тече през цяла Чечения, включително и през Грозни. Но в нея плуваха толкова трупове на хора и животни, че не можеше и да се говори за хигиена. Не, на война никой не се напива - това е сигурна смърт. Пък и другарите няма да позволят - кой знае какво се върти в главата на пияния?
   Вдигнахме белите пластмасови чашки - бяхме се запасили от летище "Северно" - и се чукнахме. Чу се не чукане, а шумолене, "да не чуе замполитът", както се шегуваха офицерите.
  -- За успеха, братлета, - каза комбатът, пое си въздух и обърна половин чаша.
  -- За него, проклетия, - казах аз и също отпих. Веднага усетих топлина в гърлото, вълната заля вътрешностите ми и се спря в стомаха. По тялото ми се разля приятна слабост. Нахвърлихме се на храната - кога ли ще можем пак спокойно да хапнем... Хляб, месо, краставички, домати - всичко отиде в стомасите. Сега Иван сипа водка по чашите и пихме, шумолейки с чашките. Запалихме по цигара. Тръгнах да вадя моите, донесени от вкъщи "Ту-134", но видях, че и двамата вадят "Малборо" и ги прибрах.
  -- От снайпериста ли? - поинтересувах се, докато се черпех от протегнатите и от двамата кутии.
  -- Оттам, - отговори комбатът.
  -- Как е втори батальон? - попита Иван, докато си дърпаше от цигарата.
  -- Превзема хотел "Кавказ", сега ще им дадем на помощ трети бат и танкистите. Духовете са се окопали там добре, не мърдат. Уляновците и морската пехота щурмуват Минутка и двореца на Дудаев. Но само губят хора, а полза няма.
  -- Значи и нас скоро ще ни пратят там, - намеси се в разговора комбатът. - Това да не ти е да трошиш бутилки с глава, тук трябва да мислиш как да опазиш хората и да изпълниш задачата. Никога не съм разбирал десантниците - може ли доброволно да скачаш от самолет, а? - беззлобно се пошегува той.
  -- А аз никога не съм разбирал граничарите, - подхвана Иван. - Четири години в училището ги учат да гледат през бинокъл и да ходят с куче. Сърцето ми подсказва, асфалта ще гризем на тоя скапан площад.
   Аз вече бях решил, че няма да докарам снайпериста жив до щаба. Ще умре, гадът, от случаен изстрел или "при опит за бягство". Все едно, вече е разказал всичко, което знае.
   Само във филмите психологически убеждават "езика" да разкаже какво знае, идеологически го пречупват. В реалния живот е по-просто. Всичко зависи от фантазията, яростта и времето. Ако има време и желание, може да му сваляш емайла от зъбите с пила, да го убеждаваш с полеви телефон. Това е една кафява кутия с ръчка отстрани. Закачаш два проводника за събеседника и въртиш ръчката като му задаваш два-три въпроса. Но това се прави в комфортни условия и ако трябва да го даваш в ръцете на прокурора. Следи не остават. Желателно е да го залееш с вода преди това. А за да не се чуват писъците му, пускаш тежка техника наблизо. Но това не е естетично.
   На бойните позиции всичко е много по-просто. Прострелваш му един по един пръстите на краката. Никой не би издържал. Ще разкажат всичко, което знаят и помнят. Какво, читателю, повдига ли ти се? А ти през това време си празнувал Нова година, ходил си на гости, подпийнал си се пързалял на хълма с децата. Не си митингувал с искане да спасим нашите бойци. Не си събирал топли дрехи, не си давал пари за руските бежанци от Чечения. Не си отделил стотинка поне за цигари за войниците. Така че не се мръщи, а слушай грубата истина за войната.
  -- Добре, давай третия и да ходим да видим вашия стрелец, - казах аз, докато разливах остатъците от водката по чашите.
   Ние станахме, вдигнахме чашите. Помълчахме няколко секунди и, без да се чукаме, отпихме. Третият тост е най-важният при военните. У цивилните това е "тост за любовта", у студентите за нещо друго. У военните това е тост "за загиналите". Пият го на крак и мълчаливо, без да се чукат. И през мислите на всеки минават тези, които е загубил. Страшен тост. Но пък знаеш, че ако загинеш, и след пет, и след двайсет и пет години някой сополив лейтенант в забравен от Бога сибирски гарнизон или някой подпухнал полковник в щаба на престижен окръг ще вдигнат трети тост - и ще пият за теб.
   Аз хвърлих в устата парче месо, две скилидки чесън, парче "офицерски лимон" - кромид лук. На война няма витамини, а организмът постоянно ги иска, затова наричаха лука офицерски лимон. Ядат го винаги и навсякъде. Наистина миризмата е ужасна, но при нас жени няма, а с миризмата свикваш и не я забелязваш - още повече че тя, макар и слабо, но все пак неутрализира ужасната миризма на разлагаща се човешка плът. Хапнах, пийнах направо от консервата сгъстено мляко, взех от лежащия на масата пакет цигара и първи тръгнах навън.
   След мен тръгнаха комбатът и Иван Илин. На трийсетина метра от входа на мазето около един танк като плътна стена се бяха наредили бойци и обсъждаха нещо. Забелязах, че дулото на танка е вдигнато нагоре някак неестествено. Приближихме се и видяхме, че от дулото виси натегнато въже.
   Бойците ни видяха и ни направиха път. Картината беше колоритна, разбира се, но страшна. На края на въжето висеше човек, лицето му беше подпухнало от бой, очите му полузатворени, езикът му висеше, ръцете вързани отзад. Макар и да се бях нагледал на трупове напоследък, не можех да свикна.
   Комбатът се разкрещя на бойците:
  -- Кой го направи? Кой, копелета недоклатени?! - Няма да цитирам останалите епитети - помолете кой да е военен с десетгодишен стаж да попсува и ще увеличите лексикона си многократно.
   Комбатът продължи да вилнее, за да намери виновника, макар че по хитрата му мутра си личеше, че не съди бойците. Яд го е, че сам не го е обесил, но все пак трябва да се "натегне" пред щабиста. И аз, и бойците му го знаем. И знаем, че никой от командирите няма да пусне рапорт до военната прокуратура. Всичко това ми мина през ума, докато палех цигарата от пакета на комбата. Интересно, само преди няколко часа тези цигари са били на обесения, после на викащия комбат, а аз я пуша, докато гледам тоя сеир.
   Циркът ми писна и аз попитах бойците, между които забелязах Семьон и Клей:
  -- Какво каза, преди да умре?
   Бойците избухнаха. Като се прекъсваха един други, разказаха, че тоя кучи син (най-мекия епитет) викал, че съжалява, че успял да гръмне само трийсет и двама от "вашите".
   Бойците особено наблягаха на думата "вашите". Разбрах, че не лъжат и че ако той не беше използвал тая дума, може би щеше да поживее още малко.
   Тогава един боец развесели всички:
  -- Той, другарю капитан, сам се удуши.
  -- С вързани ръце си нахлузи клупа на вдигнатото дуло и скочи от бронята, така ли? - аз се давех от смях.
   После се обърнах към комбата:
  -- Добре де, сваляй обесника си, в рапорта ще пишем, че се е самоубил, съвестта му не е издържала, - аз изплюх фаса и го стъпках. - Но винтовката ще взема.
  -- Николаич, - комбатът за първи път се обърна към мен по презиме, - остави ни винтовката. Само като я погледна и побеснявам.
   Така умолително ме гледаше, че разбрах - безсмислено е да я взимам.
  -- Длъжник си ми. А ти, - обърнах се към Иван, - си свидетел.
  -- Е, Николаич, благодаря, - радостно ми стисна ръката Палич.
  -- Заради тоя идиот трябваше да се влачим дотук през вражески огън, а сега и обратно.
  -- Ами взимай си го. Ще кажеш, че е умрял при обстрела, - пошегува се Иван.
  -- Майната ти, - отговорих беззлобно. - Сам си влачи тоя труп. И ако пак имате глупостта да плените някой, или сами си го влачете до щаба или го довършвайте тихо на място. А бойците, дето го плениха, поощрете с нещо. Е, ние тръгваме. Дай заповед да ни изпратят два-три квартала.
   Стиснахме си ръце. Комбатът със сумтене бръкна във вътрешния джоб на куртката и извади неотворен пакет "Малборо". Аз му благодарих и викнах бойците си:
  -- Семьон, Клей, тръгваме.
   Те се приближиха, оправяйки си оръжието.
  -- Готови ли сте? Нахраниха ли ви?
  -- Нахраниха ни и по сто грама ни сипаха, - отговори Семьон. - Заредихме се с патрони и гранати.
  -- Добре, братлета, да тръгваме, трябва да се приберем по светло, - промърморих аз. Закопчах се и закачих нов пълнител на автомата.
   Пълнителят ми е страхотен - намерих два пълнителя от ръчна картечница Калашников. Те имат 15 патрона повече от автоматните - във всеки по 45 патрона. Залепих ги един до друг с изолирбанд и ето че вече винаги имам 90 патрона под ръка. Жалко само че автоматът е с калибър 5.45, а не 7.62 като преди. Калибър 5.45 прави голям рикошет и куршумът "танцува", а 7.62 - бие право в целта. Казват, че американците през Виетнамската война се оплакали на оръжейниците си, че винтовката М-16 повече ранява, отколкото убива (както между другото и нашият автомат АК-47 и АКМ). Отишли оръжейниците на бойното поле. Погледали, погледали и на място започнали опити - продупчили дупка на върха на куршума и запоили там игличка. Центърът на тежестта се изместил и куршумът, макар и по-малко устойчив и с по-голям рикошет, при попадане в тялото разкъсвал вътрешностите. Противникът му имал вече по-малко ранени и повече убити.
   Нашите не бяха по-оригинални и в Афганистан замениха Калашников с калибър 7.62 на 5.45. На някой може да му харесва, но не и на мен.
   Закопчани и с оръжие в ръце ние поскачахме и се огледахме.
  -- С Господ напред, - казах аз. Обърнах се и видях петимата бойци, които се подготвяха да ни съпровождат.
   Отново погледнах обесения снайперист, но дулото на танка вече беше свалено и без въжето с покойния на него.
   - Тръгваме, - изкомандвах и с кимане пуснах напред бойците от първи батальон.
   Те познаваха местността и тръгнаха не отгоре, а през мазета, руини и дупки. Аз съвсем загубих ориентация и само по ръчния компас сверявах маршрута на движение. Излизаше, че вървяхме във вярната посока. След трийсетина минути сержантът, който ни водеше, спря и се забърка за цигари. Всички запалихме. После той каза:
  -- Това е, оттук до вашите кутийки има пет-шест квартала, не повече, но през мазетата вече няма път. Оттук нататък сте без нас.
   Аз допуших цигарата, стиснах ръка на сержанта, сбогувах се със всеки от бойците и казах:
  -- Късмет! Всички имаме нужда.
  -- Вие тръгвайте, а ние ще послушаме десетина минути, - каза сержантът.
  -- Добре.
   Обърнах се към Клей и Семьон и показах с ръка посоката на движение. И първи изскочих от разрушеното мазе, хвърлих се на земята, превъртях се и започнах да се оглеждам с автомат в ръце. Не забелязах нищо подозрително и махнах на своите. Първи изскочи Семьон, след него Клей с радиостанцията на гръб.
   Така се движихме около четиридесет минути, докато не стигнахме до кутийките. Още щом тръгнахме, върху нас се изсипа ураганен огън от горните етажи.
   Водещата машина, в която бях аз, занесе наляво и се удари в ъгъла на сградата. БМП-то намали, а после и съвсем спря. Ние седяхме на бронята. Запсувахме и открихме заградителен огън.
  -- Веригата е скъсана! - завика механикът и изскочи от БМП-то.
  -- Вашта кожа, всички долу! Четирима затягат веригата, останалите - за отбрана, два подцевника готови за бой, останалите - с автомати, втората машина - приготви оръдието. Това е, братлета, започваме!
   Обхвана ме възбудата на боя. Страхът е първото чувство, но знаеш, че ще го пребориш, чувстваш вкуса на кръв в устата, усещаш се спокоен и могъщ, сетивата са изострени. Забелязваш всичко, мозъкът работи като компютър, веднага взема правилните решения, преглежда куп вариации и комбинации. За част от секундата се свлякох от бронята, превъртях се и ето че вече съм зад парче бетонна стена. Трескаво затърсих цел. Нещо не виждам откъде ни гърмят. Така, вдишвам, издишвам, вдишвам и бавно издишвам. Край, готов съм, хайде, славяни, да ги пратим в ада! В кръвта отново бушува адреналин, възбудата отново весело кипи в мен.
   Бойците нямаха нужда от повтаряне. Бързо и сръчно те издърпаха халките на димките и разноцветни кълба дим обгърнаха машината ни. Руският войник обича да се запасява и за всеки случай прибира всичко, което му падне. Та когато превземахме летище "Северно", те се запасиха със всевъзможни димки. От втората кола последваха примера ни и повториха фокуса с димките. Съвсем навреме, защото духовете явно разбраха, че няма да могат с автоматна стрелба да ни избият на бронята и започнаха да ни обстрелват с РПГ.
   Какво е РПГ-7? Обикновен гранатомет, симпатична играчка. Има си и сестричка, казва се "муха" - представлява тръба. Първите й модификации бяха сгъваеми. И двете са предназначени за унищожаване на бронетехника и пехота. Когато гранатата среща препятствие (обикновено бронирани листове), изпуска тънка като игла огнена струя, която прогаря метала и създава във вътрешността на танка високо налягане и температура от около три хиляди градуса. Естествено БК (боекомплектът) започва да се взривява. От тези страшни взривове многотонните куполи на танка летят на около трийсет метра, а екипажът и десантът се разлетяват на парчета. Наистина има и случаи, когато механикът или навигаторът са били с отворени люкове и взривът просто ги изхвърля. Малко потрошени, оглушали, - но живи и не осакатени.
   И сега тези кучи синове - духовете - започнаха да ни гърмят с РПГ, че и със "Шмели" (това са еднократни огнехвъргачки). Но нито ние виждахме противника, нито той нас. Бяхме доста интересна гледка. Обвити от тежък черен (военен) дим, от който като гейзери весело се вдигаха разноцветни авиационни димове - син, червен, жълт. Те се преплитаха, смесваха се, отново се разделяха, като разсейваха вниманието на противника.
   Оръдието на втората машина заговори, стреляйки наслуки в посоката, откъдето стреляха с гранатомети. Изведнъж оттам се чу взрив. Или ние улучихме, или просто гранатометчикът в суматохата сбърка. "Шмел", "муха" - все е тръба. Но за пълните идиоти има надпис със стрелка "посока на стрелба". Кой знае какво точно стана, но днес Бог беше на наша страна. Стрелбата на духовете стихна. Бойците радостно завикаха, основно псувни и междуметия, разбираеми, мисля, за войниците от целия свят.
  -- Тихо! - изръмжах аз. - Натягайте веригата, втората кола да пази!
   Станах и внимателно раздвижих краката и гърба си. Бяха изтръпнали. Нито за миг не се отпуснах и през разсейващия се дим се вглеждах в сградата, от която стреляха.
   Съдейки по ъгъла на стрелба, стреляха от третия етаж. В суматохата на боя и заради димките така и не разбрах откъде гърмяха. Сега през дима видях огромна дупка от взрив на третия етаж, а от нея излизаше дим.
   Семьон, който през целия бой беше до мене, радостно посочи дупката:
  -- Изпекоха се гадовете! Вячеслав Николаевич, хайде да проверим!
   Той ме гледаше толкова жално, все едно там го чакаше гаджето му. А и мен ме сърбяха ръцете.
  -- Чакай, - казах и се обърнах към механиците, които се въртяха около БМП-то, - още дълго ли ще се ебавате с тая верига?
  -- Сега, другарю капитан, още пет минутки, - изхриптя един боец, който помагаше да се натегне веригата на водещото зъбно колело.
  -- Семьон, Клей, Мазур, Американец, Пикасо - след мен. Останалите поправят колата и ни прикриват. Ако не се върнем до половин час, отстъпвате два квартала на север. Там чакате още половин час и се връщате в щаба. В мое отсъствие старши е сержант Сергеев. Позивните са същите. Край. - И към бойците с мен: - Е, дечица, да тръгваме. Пикасо отпред, отзад - Клей, Семьон - отдясно, Мазур - отляво. Пригответе гранатите.
  -- А аз? - обади се хилавият, но обаятелен боец. Той имаше първи разряд по спорт и го бяха нарекли Американеца, защото беше влязъл в казармата по шорти с американското знаме.
  -- А ти ще вървиш до мен и ще си затваряш устата, - отговорих му беззлобно. - Хайде, да зачистим духовете.
   Всички отлично знаеха, че "зачистването" значеше - никакви пленници. "Добър индианец е мъртвият индианец". Девизът на конкистадорите отлично пасваше на нашия случай. Какво можеше да каже жив дух, още повече някакъв си пехотинец? Ами нищо - нито карти, нито складове, нито система за връзка - нищо. А ако копелето е ранено, трябва да се занимаваш с него, да оставяш охрана. А той може и да направи някоя беля. И да го заменим за наш пленник не можем. Свършваме го и край. Пък и за него е по-добре - няма да го измъчваме.
  

Глава 2

   С повишено внимание се качихме на третия етаж. В единия апартамент лежеше гранатометчикът, в другия - двама стрелци с картечници Калашников. Но най-потресаващото беше, че това бяха хлапета на тринайсет-петнайсет години. Единият беше още жив, в безсъзнание и тихо стенеше. Съдейки по обилно кървящия чукан на мястото на откъснатия крак, нямаше да оживее. Оръдейният снаряд беше паднал в стаята на гранатометчика и явно беше взривил боеприпасите му. Аз се огледах още веднъж, доброто ми настроение изчезна. Разбира се, тези духове стреляха по нас, но... Но те бяха деца, за Бога! Гадно. Изплюх се и заповядах на бойците:
  -- Довършете го и претърсете целия вход, може някой да се е измъкнал. - Макар че се съмнявах.
   Три автоматни откоса - Семьон, Клей и Пикасо ги изстреляха по осакатеното тяло. Хлапето се изгъна, куршумите разкъсаха гърдите му, улучиха главата му - тя се пръсна, опръска пода. Аз спокойно гледах това убийство. После се обърнах настрана - не, все пак не обичам покойниците. А може би това е естествената реакция на нормалния здрав организъм? Кой знае? Извадих "Малборото" на снайпериста, почерпих момчетата.
  -- Аз на кого казах: "Претърсете входа". Кой не разбра? - изръмжах, дърпайки от цигарата. Бойците тръгнаха с мърморене да изпълняват заповедта. През това време аз, като се стараех да не повърна и се опушвах с цигарен дим, заопипвах джобовете на убитите.
   Охо! Военен билет и не един! Да видим: Алексей Павлович Семьонов, роден 1975 г. Семьонов, Семьонов, Семьонов. Нещо изплува в паметта им. Дали не е Семьонов от инженерно-сапьорния батальон, който изчезна безследно след щурма на летище "Северно"? Изпратили го за огнеупорен кабел за разминиране и изчезнал. Дали той не стреля по нас? Внимателно разгледах лицата на духовете, като сравнявах с лошата снимка от военния билет, погледнах през дупката в стената към гранатометчика. Не, слава Богу, не! Разлистих билета! Мамка му! От нашата част, нашият Семьонов! Спаси ви, гадове, смъртта, иначе тежко ви! Сам щях да си поговоря с вас. През войните на територията на бившия Съюз се научих да развързвам езици и то така, че да живеят достатъчно дълго и в съзнание.
   Веднага ми мина съжалението за хлапетата, за погубените им души. Остана само яростта, такава ярост, че заскърцах със зъби. Ако трябва, за свой боец, руснак, със собствените си ръце ще убия много, и своя живот няма да пожаля, само да го върна вкъщи жив и невредим.
   От стълбата се чуха виковете на бойците ми:
  -- Другарю капитан, другарю капитан, намерихме наш, там на покрива! - развълнувано викаше Американецът.
   Аз полетях по стълбите, не усещах вече задух. На покрива, закован с пирони на кръст като Исус, лежеше нашият войник. Отрязаният му член беше натикан в устата му. И въпреки че лицето му беше покрито с кръв и прах, аз го познах от снимката - той беше, Семьонов. И макар да го бях виждал не повече от десетина пъти и да не бях говорил с него, в гърлото ми заседна буца, очите ми се насълзиха. Жалко, че не го познавах по-добре. Мисля, че беше дошъл от Абакан в бригадата точно преди предислоцирането ни.
  -- Заковали са го на кръста и са го сложили на покрива. От взрива се е катурнал, затова не сме го забелязали, - започна да обяснява Пикасо. Незнайно защо му беше неудобно, че не сме го видели по-рано.
  -- Той е наш войник, - им казах, преодолявайки буцата в гърлото, едва сдържайки се да не се разпсувам и да не се разкрещя, - Семьонов от сапьорите, изчезна на "Северно" при разминиране. Намерих военния му билет в един от стрелците.
   Бойците застинаха като гръмнати. После се засуетиха, започнаха внимателно да го свалят от кръста. Държаха се все едно беше жив, шепнеха, за да не го събудят, а сълзите им капеха и им пречеха да вършат смразяващата си работа. Аз се обърнах и запалих цигара. Опитвах се да разтопя ледената буца в гърдите си, докато гледах как момчетата работят. Те свалиха тялото на Семьонов от кръста и го сложиха на импровизирана носилка от парцали и дъски, които се въргаляха наоколо. Когато свършиха, им казах:
  -- Клей, свържи се с "кутийките". Кажи им да се приближат. Кажи им, че носим "товар 200". Наш "товар 200".
   Аз вървях първи и обезопасявах пътя. Бойците носеха Семьонов внимателно, както се носи ранен. Завършваше колоната Клей, който носеше радиото и оръжието, събрано от духовете.
   Натоварихме тялото в десантния отсек на БТР-а и тръгнахме към къщи. Ако някой дух сега се изпречеше на пътя ни, тежко му. Обърнах се и видях същите като моите страшни, празни очи, в които гореше само огънят на отмъщението. Кръв, кръв, сега искам само кръв, за да излея яростта си. Да чупя черепи с приклад, да мачкам ребра с ботуши. Да късам вени с пръсти, да погледна в очите му преди да го убия и да го, я попитам: "Защо, боклук, убиваш руснаци?".
   Е, дръжте се, кучи синове. Няма да има пощада за никого - нито за старците, нито за децата, нито за жените - за никого. Ермолов и Сталин са били прави - тази нация не може да бъде превъзпитана, тя трябва да бъде унищожена.
   БМП-тата летяха напред. Те като че ли също усещаха настроението ни. Моторите работеха гладко, периодично ни обгръщаха с мазни облаци изгорели газове, които придаваха някакъв контешки блясък на почернелите ни лица. Но очите горяха с безумен огън, търсеха мъст и в душите нямаше капка страх. Сигурно именно в такова състояние можеш да се хвърлиш на амбразурата, спасявайки живота на другарите си с цената на своя. Желанието за мъст прераства в грижа за ближния, за човека до теб, поражда желание за саможертва в името на живота на другарите.
   Оглеждах се и с кожата си усещах движение в руините. Облегнах автомата на ръката, извадих от джоба останалите военни билети и зачетох. Андрей Александрович Петров - Майкопската бригада, Евгений Анатолиевич Елизариев - вътрешни войски (военните части на ВВ и граничните имат четирицифрени номера, а армията - петцифрени). Общо осем билета. Общо - осем живота. Къде сте, момчета? Сигурно никой никога няма да разбере и майките ви до края на дните си ще плачат. Мъртвите им синове нямат гроб, няма къде да идат. Страшно е това.
   Убедих се, че няма други от моята бригада или земляци. Прибрах билетите, огледах "кавалеристите" си и поклатих глава - няма други от нашите. Те отново се обърнаха и съсредоточено се загледаха в носещите се покрай нас места на минали боеве.
   Разрушени сгради, изтръгнати дървета, изгорена изоставена техника. По-често това бяха изгорени танкове с откъснати, отлетели на голямо разстояние куполи, скъсани вериги. БМП-тата и БТР-ите са с по-тънка броня и са по-леки, та биваха разкъсвани на парчета. Всичко зависеше от това къде е попаднала гранатата и колко боеприпаси е имало вътре. Някои механици бяха късметлии, други не.
   С болка гледах повалените дървета. Обичам природата. Хората имат избор. Те могат да се откажат да дойдат тук и да влязат в затвора за дезертьорство; могат да си купят "бял билет", да си нанесат сами рана - хитрият руснак е способен на много. А дърветата и животните са безпомощни. Те не са виновни за нищо. Тях са ги отгледали едни хора заради кефа си. После идват други хора и ги осакатяват, чупят. И те не могат да направят нищо. Нито дърветата, нито животните могат да се защитят или да избягат. Така много загинаха заедно със стопаните си. Които се спасиха, скоро ще бъдат изядени, защото скоро ще започне глад. Вече неведнъж бях виждал сред руините да бродят хора, приличащи на сенки. Като цяло това бяха старци и жени на средна възраст. Всички, които можеха да държат в ръце оръжие и да мислят сравнително трезво, избягаха в планините да търсят отмъщение. Е добре, и ние ще ви отмъщаваме. Така се получава затворен кръг. Всеки от нас воюва за правото, според него, свято дело. Всеки се моли на своите богове, вика ги на помощ, иска възмездие за смъртта на другарите си, проклина враговете си. Господ разпределя поравно загубите и трофеите. Добре, ще воюваме. Наистина е тежко да воюваш с цял един народ, много по-лесно е с редовната армия на една държава, както са ни учили да воюваме. В открито поле пробиваш противника, превземаш града, обираш трофеите и отново отиваш в открито поле. А тук е като в Афганистан - воюваш кой знае колко време с цял народ. Пък и това не било даже война. Според закона това е само полицейска операция за възстановяване на конституционния ред. А какво е ред никой не знае. Докато ние с духовете се избиваме един друг, някой в столицата яко си пълни гушата. Нагледах се на такова. За кого война, за кого - родна майчица. Нито един кучи син не е осъден за кръвта, която проляхме из бившия Съюз. Нямам предвид прибалтийците - осъдиха няколко чиновника и момчета от ОМОН, и какво? Не направиха нищо друго освен да отмъстят за другарите си. А тези, които командваха и издаваха заповеди за тези акции...бих почовъркал със щика из коремите им, бих погледнал в разширените от болка и страх очи и с удоволствие бих оглушал от писъците им; бих вдишал мириса на кръвта им. Би било забавно.
   А тук хората четири години живеят по законите на изправителен лагер. Ние ги нахранихме с пари, снабдихме ги с оръжие, възпитахме ги, обучихме ги в лагерите на ГРУ. Изпратихме ги да воюват за нас в Осетия, Абхазия - уж ние нямаме нищо общо. И когато вече нямахме нужда от тях, трябваше да ги унищожим. Но не, - ние се опитахме да дресирахме чеченците. Да бе! Те се обърнаха срещу московските бандюги. Само че защо заради вашите дрязги трябва да страда цялата страна? Нас ни изпратиха чак от Сибир да ви разтърваваме, гадове! Ние сме по-близо до Китай, отколкото до Чечения. Довлякохте и момчетата от ЗабВО, ДалВО, ТОФ - те могат пеша до Япония и Щатите да ходят. Обаче едно не мога да разбера. Защо духовете не пипат нефтопреработвателния завод? Пък и на нас строго ни е забранено да го пипаме. Ето и авиацията весело бомбардира жилищни квартали, а Старопромисловски район - в никакъв случай!
   Значи заводът е нечия собственост. На някой, който може да мачка Министъра на отбраната и да му каже: "Да не ми разрушиш завода, ей! Можеш целия град да изравниш със земята, но нефтопреработвателния - не пипай!" Разбира се, когато руският войник побеснее, не винаги можеш да го удържиш. Пък и не всеки дух знае, че не трябва да се пъха там. Той наивно си мисли, че воюва за шибаната си независимост и не подозира, идиотът, че с него сме всъщност просто участници в обикновени мутренски дрязги, макар и много големи. Едно босче решило да прецака големия бос и да завърти собствен бизнес. Големият бос изпратил мутрите си, сиреч руската армия, да му набие канчето. А малкото босче не е глупаво, запищяло за независимост и също пратило мутрите си. Така започна разчистването на сметките. Вече никой и не помни откъде е тръгнало всичко. Мутрите се избиват едни други, а през това време босовете правят пари. Те отнемат пенсии и помощи, прикривайки се с войната. Малкият бос привлича Ислямския свят с евтини лозунги. Господи, прости и помогни!
   Моето БМП направи рязък завой и аз едва не излетях от бронята. Правилно, идиот, ти трябва да внимаваш, иначе ще те гръмнат или ще паднеш от бронята и ще си счупиш врата. Имаш си командири да мислят вместо тебе и да дават готови решения. Твоята работа е да оцелееш и да изпълниш задачата. Всичко друго са глупости. Ето Андрей Петров, бившия командир на минометната батарея. Човек с принципи, а? Той искаше от командването да му дадат две седмици за подготовка на бойците, защото бяха призовани през ноември и бяха държали в ръце автомат само веднъж - на клетвата. Уволниха го за урок на другите. Уволниха го с позор, като страхливец, като дезертьор. На негово място сложиха сополив лейтенант-випускник на двугодишната школа. Къде е този лейтенант и минометната му батарея? По време на щурма на летището той изгуби почти всичките си хора и сам загина. Та така. Пълнят армията с идиоти. С някои се мъчиш две години, а с някои - двайсет и пет.
   Как само не убеждавахме многозвездните си генерали, че не сме готови нито материално, нито технически за тази война! Хората физически не са готови! Когато през декември дойде заповед да се товарим на ешелоните, беше адски студ. И както често става в армията, в БМП-тата беше сипана лятна нафта и в тоя студ се беше превърнала в гъста каша. Та на умниците от окръга им хрумна да смесим нафтата с керосин. Смесихме я... Едното БМП гръмна още в поделението с пълен боекомплект. Като по чудо никой не пострада. А другото - при товаренето на платформата. И отново Бог беше на наша страна. И както става в армията, тези взривове бяха използвани да се бракува цял куп имущество и въоръжение, също като при Суворов в неговия "Освободител". По документи излизаше, че в тези машини е имало повече от петдесет полушубки, двайсет и пет очила за нощно виждане, повече от сто чифта валенки и камуфлажи. Когато занесли акта за брак на представителя от щаба на корпуса за подпис, той го прочел и казал: Една шуба и един камуфлаж за мен." Заместникът по тила на бригадата увеличил в акта "унищожените" шуби и камуфлажи с една единица и го занесъл с исканото за подпис. Генералът го подписал без да му мигне окото.
   Сега този генерал е при нас. Слава Богу, не пречи на комендването на бригадата, само подписва актовете за брак по член "боеви загуби".
   Мислите ми се прехвърлиха на снайпериста. Как по-убедително да излъжа защо не го докарах жив до щаба? Беше ми ясно, разбира се, че никой няма да ни навира в лицето праведния си гняв, а само ще съжаляват, че не са могли лично да го изкормят. Особено тежко ще го преживеят особистите и разузнавачите. На тях само им дай противника в ръцете, бързо ще го накарат да говори. И ние можем, само че те го правят интелигентно. При нас всичко е по-грубо, но пък по-бързо. Майсторите са си майстори.
   В руините нещо замърда и блесна в лъчите на залязващото слънце. Мозъкът ми още не беше успял да реагира, а ръцете вече насочиха автомата и палецът обираше спусъка. И чак след това заработи съзнанието - видях зенитчиците от бригадата, които си оборудваха позиция върху руините на някаква къща. Те също ни посрещнаха с насочени автомати, но всички се овладяхме и не открихме огън едни по други. Още повече, че тяхната "Шилка" - зенитно оръдие с четири сдвоени дула, - вече се обръщаше към нас. Ако ни бяха гръмнали с него - щяхме да се разлетим на парчета. Добре, че се познахме. Радостно се развикахме един на друг за поздрав.
   Ясно, до КП-то на бригадата е съвсем близко. Аха, ето го и огненият фонтан от спукания газопровод. Още двестатина метра и сме си вкъщи. Може вече и да се отпуснем.
  -- Радист, - обърнах се към Клей, - предай, че се приближаваме, че да не ни гръмнат.
   Клей забърбори по радиото и ми кимна в знак, че ни чакат. Да се говори, още повече да се вика при рева на двигателите беше безсмислено. Пък и се чувстваше присъствието на убития боен другар. Неясно защо всеки се чувстваше виновен за смъртта му. Но от друга страна всички разбирахме, че на мястото на това хлапе можеше да е всеки от нас.
   Машините намалиха и, маневрирайки, минаха през импровизирания лабиринт от парчета панел и тухли. От всеки ъгъл през прицела на автомата ни гледаха войници с еднакви лица, прашни и затова приличащи на каменни. Очите им бяха зачервени от постоянното недоспиване и уморени от напрежение. След като ни познаеха, сваляха оръжието и кой с усмивка, кой с жест, ни приветстваха. Ние уморено им отвръщахме. Досещах се, че и войниците, и офицерите се бяха хванали на бас дали ще доведа снайпериста. Лично аз не бих заложил на това, че ще го докараме.
   Добре че се върнахме по светло. Някакъв умник от министерството на отбраната въведе нова система от пароли, мамицата му. Преди всичко беше ясно и просто. Сега без средно образование и бутилка водка не можеш да се оправиш. Например, ако преди паролата беше "Саратов", а отговорът - "Ленинград", това е ясно на всички. А сега има бойци, които не могат даже да пишат и четат - последиците от перестройката. А същността на новата система е число. Взема се за парола определено число, например тринайсет. Часовият вижда силует в мрака и вика: "Стой! Парола седем!". А ти трябва бързо наум да извадиш седем от тринайсет и да извикаш в тъмното: "Отзив - шест!". След което часовият събира седем и шест, получава тринайсет и те пуска. Обаче ако смяташ лошо или си разсеян, тогава часовият в съответствие с Устава за гарнизонна и караулна служба (още повече във военни условия) има пълното право да те застреля без съд и следствие. И нито един прокурор няма да си мръдне пръста, за да го осъди. Сам си си виновен, да си се учил да смяташ в училище. Добре е, ако не си контузен и оглушал, а и часовият може да смята. А има и умници, дето викат дробни и отрицателни числа. Тогава "поздравяваш" всички роднини на тоя часови, а поневоля си спомняш и цялата математика от училище. Затова пък някакъв московски лайнар е получил благодарност. А може и орден да е взел. Тия гадове са способни на всичко.
   През това време приближихме до полуразрушената детска градина, в която беше разположен командният пункт на бригадата. Аз скочих от БМП-то, разтрих изтръпналите си крака и се повлякох към началник щаба подполковник Александър Александрович Билич, или, както го наричахме, Сан Санич. Пътьом се обърнах и викнах на бойците:
  -- Изкарайте героя, и по-внимателно!
   Бойците закимаха.
   Сан Санич Билич беше висок някъде около метър и седемдесет и пет, с побеляла руса коса. Широк в раменете, в сините му очи постоянно се смееха весели искрици. Или само ни се привиждаха? За разлика от другите офицери в бригадата той по натура беше интелигент. Отначало мислехме, че това е само външен блясък, но колкото повече общуваш с него, толкова повече се вижда, че той просто си е такъв. Струваше ми се, че той е трябвало да се роди не в нашето побъркано време, а във времената на хусарите, баловете и дуелите. Дори сега, когато нещата дойдоха по местата си, когато ние се научихме да воюваме в градски условия и даже започнахме да бием противника, когато войната прие по-позиционен характер, подполковник Билич винаги намираше време за утринна гимнастика.
   Всяка сутрин, ако ни се удаваше да поспим малко нощем, ние изпълзявахме от ъглите си и треперехме от студ. Зимата си е зима даже на юг. Вода обикновено нямаше и брадите ни постепенно бяха израстнали и престанали да бодат. Но като гледахме своя командир, неволно се стягахме и намирахме време и вода за бръснене. Макар че много офицери пускаха бради и мустаци - кой от суеверие, кой от мързел. На някои дори им отиваше. Но когато командирът на разузнавателния взвод лейтенант Раман Хлопов, който беше смугъл по рождение, си пусна брада, съвсем заприлича на чеченец. И в боя за гарата собствените му бойци го объркаха и го обстреляха. За щастие беше с каска и бронежилетка, иначе щяха да го гръмнат. Оттогава Хлоп - така му викахме - всяка сутрин се бръснеше без значение от условията и обстановката.
   Преди около седмица и половина Хлоп и началникът на разузнаването ходиха до летище "Северно" в щаба на Командващия обединените войски. На връщане попаднали на засада. БМП-тата им били обстреляни с гранати. Хлоп бил убит на място, а началникът на разузнаването бил контузен. Войниците два дни с боеве си проправяли път към своите. На ръце донесоха и разкъсания Хлоп, и контузения, оглушал и полуослепял началник на разузнаването капитан Сергей Станиславович Степченко. Бойците после разказваха, че през деня се криели по мазетата, а през нощта вървели с риск да бъдат обстреляни и от свои, и от чужди. Спели по ред, понякога използвали за възглавница останките на нещастния Хлоп.
   Може би от контузията, а може би от седенето по мазетата с трупа, но на Серьога Степченко нещо му стана. Лекуваха му контузията с водка, коняк и спирт, пък и зрението и слухът му постепенно се връщаха. Но още не може да понася тесни затворени помещения. Уж си е добре и воюва добре, но понякога изведнъж почва да дрънка глупости. Комбригът полковник Александър Антонович Бахел заповяда Степченко да бъде отстранен от длъжност и да бъде наблюдаван да не свърши някоя глупост. Нямаше как да го евакуират - ранените лежаха по землянките, а въртолетите не можеха да се приближат. За временно изпълняващ длъжността началник-разузнаване беше назначен командирът на ротата на разузнавачите старши лейтенант Степан Кривошеев. Сан Санич Билич се грижеше за Степченко. Пък и не само за него, а и за всички наоколо. Той разпореди да бъдат предложени за званието Герои на Русия войниците, които донесоха Степченко и останките на Хлоп. Но тези документи засега се пазеха в подвижния сейф на началник щаба на бригадата.
   Билич не признаваше нито физически методи при разпитите на пленниците, нито псувните при общуване с подчинените. Обаче интересното е, че когато се развикаш и напсуваш някого, много по-бързо и точно изпълняват заповедите ти. Знам го от собствен опит.
   И сега аз трябваше да обяснявам на този интелигентен хусар, че не съм довел снайпериста, защото на бойците не им издържаха нервите и те го обесиха на танковото дуло. Докато обмислях как да го представя така, че хем да пощадя нежната душа на Сан Санич, хем да не натопя комбата и Илин, аз влязох в щаба.
   По пътя срещнах заместника по тиловата част на бригадата Аркадий Николаевич Клейменов. За него казваха, че не напразно Суворов е казал: "Спокойно можеш да обесиш всеки интендант след една година служба". Гледаш охраненото лице и фигура на "зампотила" и разбираш, че генералисимусът е бил прав и по негово време Клейменов отдавна би увиснал на някое дърво. Въпреки боевете личните му вещи постоянно се увеличаваха.
  -- А, Слава. Как мина? Докара ли стрелеца?
  -- Уви, Аркадий Николаевич, пукна. Умря, - направих скръбна физиономия, макар че очите ми казваха друго. Зампотилът ме разбра и сам подхвана.
  -- Как така умря? - учуди се уж Клейменов.
  -- Слабо сърце, - усмихнах се аз, - пък и беше ранен, така че не доживя да тръгне. Само че как по-тактично да го обясня на Сан Санич, че да не го преживява толкова тежко?
  -- А, сега не му е до снайпериста, пък и никой не вярваше, че ще го докараш. Още повече, че вие с Илин можехте на място да му направите харакири. Жалко обаче, че не го докара. Хората на опашка се редяха да си поговорят с него.
  -- А на бас хващахте ли се? - попитах.
  -- Естествено, но повечето залагаха, че няма да го докараш.
  -- Между другото, докарахме редник Семьонов, дето изчезна при щурма на Северно, моите бойци сега го свалят. А друго ново има ли?
  -- Че тебе те нямаше само четири часа. Ах да, - помръкна Аркадий Николаевич, - началникът на щаба на втори батальон е ранен.
   Стори ми се, че стените се разлюляха.
  -- Саша Пахоменко? - попитах.
  -- Да. Те щурмуват хотел "Кавказ". Духовете там са повече от дяволите в ада. Улучен е в гърдите. Лекарите не са могли да се доберат. Санитарят го е превързал. Сега готвим щурмова група от разузнавачите. Ще опитаме да го евакуираме под прикритието на тъмнината. - Личеше си, че Клейменов наистина е разстроен.
   Капитан Александър Илич Пахоменко беше любимец на бригадата. С огромен ръст и широка душа, обичаше да се майтапи. Знаеше много вицове, истории, бъзици, много добродушен. Но главното беше, че неговата отзивчивост и искреност подкупваха всички. След десет минути общуване с него имаш чувството, че го познаваш от детинство. При това не беше готован и безделник. Първи се хвърляше на трудните задачи, притичваше се на помощ на другите. Затова и офицерите, и войниците го обожаваха. Можеше да ти помогне с дело или думи, а можеше и да те напсува цветисто - псуваше виртуозно. Можеше вместо механика да подкара БМП-то, можеше на студа да поправя мотора, смислено да проведе занятията. С една дума, такъв офицер, чийто образ ни набиваха в главите медиите. Той мразеше врага, не криеше чувствата си, винаги беше готов да се притече на помощ, безотказен. Малко шумен, но с това се свикваше. Такъв беше Саша Пахоменко, който молеше да го наричат "просто Илич". Странно, но на война веднага изплуват в паметта отдавна забравени дреболии. И ето че този веселяк лежи в мазето на полуразрушена къща с дупка в гърдите. Господи, дай му сили.
  -- Е, Аркадий Николаевич, отивам да докладвам на Сан Санич, - кимнах и продължих по коридора.
  -- При него е представителят на обединеното командване. Бахел е в трети батальон и тоя чистофайник досажда на Санич. Сигурно пак ще ни хвърлят някъде на щурм, където елитните войски са се осрали. Винаги е така - ако е да получават ордени и медали или в Москва да обстрелват парламента - елитните войски, а ако трябва зимата да гризем асфалта - сибирската махра. А после нас ще ни дръпнат настрана, а тези недоносчета пред камерите ще описват на красивите момичета геройствата си - той се изплю, махна с ръка и тръгна към изхода.
   Коридорът беше пълен с войници и офицери. Някои пушеха, някои се бяха облегнали по надупчените от куршуми и шрапнели стени и дремеха, като от време на време вдигаха глава при звука от близките изстрели и взривове.
   Скъпо ни струваше тази детска градина. Дудаев беше заявил, че не му трябват учени, а воини, затова момчетата учеха до трети клас, а момичетата само първи клас. А след като жените си седят вкъщи, детските градини не са нужни. И тогава близки до правителството хора срещу подкупи, а понякога и просто със сила гушнали детските градини. Тази беше преустроена във вила и беше собственост на някакъв бандит на Дудаев. Собственикът и охраната му се биха за тази градина особено ожесточено.
   Половин ден се опитвахме да изкараме тия гадове от сградата. Когато накрая я превзехме, се убедихме, че бандитът добре си е живял: пълно с килими ръчна изработка, скъпа мебел, кристал, порцелан, апаратура, дето сме я виждали само по рекламите. Внимателно разглеждахме на снимките собственика и домочадците му. Колкото и да ни липсваха жените, така и не видях там красавици - нито на снимки, нито на живо. Всичките с дребни лица, малки очички, криви носове, малки усти. Според мен много приличат на плъхове. За вкусовете не спорят, но, както се казва - "няма грозни жени, а малко водка, но толкова много не мога да изпия."
   Зает с такива мисли, влязох в мазето, където беше оборудван щабът на бригадата. Повдигнах плащ-палатката, която закриваше входа и бутнах вратата. Веднага ме лъхна топлина, в ъгъла гореше печка-"буржуйка". Сигурно са останали само в армията, и докато е жива руската армия, ще продължава да грее войниците на учения и на война.
  -- Другарю подполковник, капитан Миронов се явява след изпълнение на задачата, - рапортувах аз, гледайки вдигналия глава от картата Билич. До него над картата се бяха навели старшият офицер на щаба - моят партньор или както се наричахме един друг "съучастник", майор Юрий Рижов, и някакъв непознат майор.
  -- Отдавна те чакам, Вячеслав Николаевич. Докарахте ли снайпериста? - попита, гледайки ме изпитателно, начщабът. - Че твоят приятел, - кимна към Рижов, - се хвана на бас на каса коняк, че няма да го доведеш.
  -- Да знаех, Александър Александрович, че става въпрос за коняк, щях поне главата му да донеса. Но умря, кучето, от раните си и явно от сърдечна недостатъчност. Кучият му син бил земляк, от Сибир. На приклада на винтовката имаше трийсет и две резки, страшна оптика, японска.
  -- Къде е винтовката? - заинтересува се Рижов.
  -- Оставих я на комбата и Илин. Като я покажат на подчинените си, те освирепяват. Пък и на самите тях им действа.
  -- Да бе, действало им. Сега на нашите едно им трябва, - авиация, точно разположение на противника и откъде гадовете получават поддръжка. Та те не бяха готови за война и следователно нямаха складове. Нито оръжие, нито боеприпаси, нито продоволствие.
  -- Това не е всичко, - прекъснах аз Билич, - на връщане ни нападнаха, ние контраатакувахме, унищожихме противника и открихме в един дух това... - аз протегнах военния билет на убития редник Семьонов. - От нашите е. Семьонов.
   Заседналата в гърлото буца ми пречеше да говоря и да дишам. Извадих цигарите. Билич не пушеше, но разбра състоянието ми и не възрази. Дръпнах си силно няколко пъти, усетих, че буцата се стопява, и продължих:
  -- Тия кучета явно дълго са го мъчили, после още жив са му отрязали члена! След това го приковали на кръст като Исус. Пъхнали му члена в устата. Докарахме го, момчетата сигурно вече са го разтоварили. А, да, още нещо, - протегнах и останалите военни билети. - И това намерих у духа. Повече наши няма.
   Сан Санич внимателно ме слушаше и ме гледаше право в очите. После взе протегнатите военни билети и бегло ги прегледа, като обръщаше внимание само на номерата на воинските части. Затвори ги, събра ги на куп и ги подаде на непознатия офицер.
  -- Между другото, запознай се, - посочи към майора. - Майор Вячеслав Викторович Карпов, представител на обединеното командване, офицер от Генералния щаб. А това, - посочи ме той, - е капитан Миронов, старши офицер от щаба, авантюрист, все го влече в бой. Не може да свикне, че вече не е командир на рота, а щабист, - по бащински ме нахока Сан Санич.
   Сащисах се - не очаквах началникът ми да говори за мен толкова сърдечно. Здрависах се с майора.
   - Вячеслав, - представи се той.
   Адаш значи. Да видим що за птица си и какво по дяволите правиш тук. Явно е голяма работа, щом са го пратили при нас. Може би искат да се подмажат, преди да ни изпратят на някоя самоубийствена мисия. А може би е дошъл да прецени обстановката в колектива, за да свалят после командира. Тия дебели прасета от Москва обичат такива фокуси.
   Загледах се в него. Мутрата ми е позната, но не можех да си спомня откъде. Добре де, после ще го мисля. Но фактът, че е от Москва, че и от Генералния щаб, веднага събуди в мен, както и във всеки строеви офицер-фронтовик, антипатия. Всички беди идват от столичаните. Те всички са гадове, крадци и скръндзи. До тази аксиома стигаше всеки войник, като гледаше как те идват на проверка и нищо не правят, освен да се напиват. А си тръгват със щедри подаръци. С една дума, недоносчета са тези московчани. Ние сме тук отчасти и по тяхна вина. В Москва планираха и първия щурм на Грозни, и този. Двайсет и пети ноември и първи януари ще влязат като черни дати в летописите на Руската армия.
   Мислех си за това, докато стисках ръката на московчанина и се опитвах да изобразя усмивка. Макар че сигурно всичките ми мисли можеха да се прочетат на мръсното ми лице. Но не можех в присъствието на Сан Санич, когото много уважавах, да пратя това конте по дяволите.
  -- Вячеслав, - представих се и аз.
  -- Майор Карпов, отнесете билетите в щаба на Ставката, нека видят чии войници са и да известят роднините, - Сан Санич му протегна документите.
   Московчанинът кимна и взе билетите. Без да ги разгледа, без дори да ги преброи, ги пъхна в джоба. Не във вътрешния, както би направил нормален офицер поне от уважение към загиналите, а във външния джоб на куртката, която висеше на облегалката на стола.
   Това ме жегна и със зле прикрито раздразнение попитах кучия син:
  -- Уважаеми, няма ли така да загубиш билетите, все пак това са хора, а?
   Сан Санич и Рижов усетиха яростта в гласа ми и го погледнаха все едно е враг на народа. Тоя явно разбра грешката си, промърмори нещо под нос и трескаво запрехвърля документите във вътрешния джоб на куртката. При това гадът така ме изгледа, все едно искаше да ме убие с поглед. Гледай, гледай. Аз пиян войник с поглед усмирявам, а тебе, задник излъскан, на колене ще те поставя с поглед и автомат. Издържах погледа на воднистите му неизразителни очи. Пък и той изглеждаше някак жалък. Висок около метър и седемдесет, а може би и по-малко. Слаб, с малка главичка. Целият светъл, почти албинос, само дето очите му не са червени, а някакви безцветни. Самият му вид беше отблъскващ. А перчемът, който той постоянно оправяше, добавяше във вида му неуловима женственост. А може и да е гей, хрумна ми закачлива мисъл. Офицер от Генщаба - педераст. Страшен скандал ще стане. Какво пък, казват, че сега в Москва е модерно да си сменяш сексуалната ориентация. Не, не бих спал близо до него. Макар че по-скоро е просто безцветен като риба, като медуза. Трябва да предложа на тоя хомо да се боядиса в морковен цвят, по-весело ще е. И работата на снайперистите ще облекчи...
   За миг си представих майор Карпов с червена коса и се нахилих. Карпов започна нервно да се оглежда - да не би нещо в облеклото да не му е наред? Като се убеди, че униформата му е както трябва и се усети, че се смея на него, злобно се втренчи в мен.
   Сан Санич познаваше избухливия ми характер и се опита да разреди обстановката, като се обърна към всички ни:
  -- Стига сте се карали, сега ще отидем да погледнем тялото на Семьонов, ще оформим документите. И вие, - той погледна Карпов, - ще трябва да го откарате на летището, за да го пратят вкъщи.
   Излязохме навън. На двора вече се бяха събрали офицери и войници. Тялото на Семьонов беше внимателно положено на разстлан брезент. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, на китката ясно се виждаха следите от пироните. Лицето му беше грижливо покрито с войнишка носна кърпа. Хората наоколо стояха мълчаливо със свалени шапки. По напрегнатите им лица можеше да се разбере какво става сега в душите им. Снайперистът има късмет, че го довършиха на място. Ако беше стигнал дотук, щеше още дълго да живее, за свое нещастие.
   Билич се приближи до покойника, махна кърпата, погледна мръсното лице със завинаги застинала на него гримаса на ужас, въздъхна и се обърна към застаналия наблизо Клейменов:
  -- Аркадий Николаевич, оформете опознанието на тялото и го подгответе за път. Представителят на Ставката ще го вземе, като си тръгне.
  -- Добре, Александър Александрович, - Клейменов се обърна към бойците, - вземете героя и го занесете в сградата, там е по-топло. Извикайте писаря, нека подготви акта за опознание, известието за смъртта и всичко останало.
   Всички се размърдаха, засуетиха се. Билич се обърна към нас:
  -- Хайде да вечеряме.
   Аз естествено нямах нищо против да хапна и пийна сто грама, но не и в компанията на безцветната мутра. Затова вежливо се отказах:
  -- Благодаря, другарю подполковник, но ще вечерям по-късно. Трябва да се измия, да подготвя рапорта за снайпериста и Семьонов, имам и друга текуща работа.
  -- Както искаш. В 21.00 да се явиш на доклад. Комбригът дотогава трябва да се върне, - каза Сан Санич, като внимателно ме погледна. Май разбра каква е истинската причина за отказа ми.
   Те влязоха вътре. Аз погледах как бойците вкарват останките на Семьонов, обърнах се и тръгнах към своята кола.
   Всеки офицер от щаба има своя кола. Ние с Юрка Рижов имахме ГАЗ-66 със шперплатов фургон. Много офицери предпочитаха да прекарват малкото минути почивка в мазетата. Ние с Юрка си обичахме фургона. Имахме си и шофьор, Пашка Харин. Той беше около метър и седемдесет, с широки кости, кръгло и вечно усмихнато лице и малки очички. Беше рижав, с обръснат по войнишката мода тил и развяващ се перчем. По характер Пашка беше лъжец и мърморко, но аз неведнъж съм го виждал в бой - той много пъти извеждаше из-под обстрел колата заедно с нас, и затова го обичахме и му доверявахме живота си. А в мирния живот Пашка беше хулиган и злостен нарушител на дисциплината, обичаше чашката и жените. Вкъщи го чакаше бременна годеница. До уволнение му оставаше година. Пашка знаеше всичко, което ставаше в бригадата, поддържаше топли дружески отношения с всички войници от щаба, със свързочниците, със столовата. Той ни съобщаваше всички новини и клюки. Някои неща разбираше преди нас, което ни даваше време да се подготвим и на обсъждането при командира да даваме разумни отговори и предложения. Затова командирите ни ценяха и ни смятаха за грамотни офицери. Естествено, и ние не сме расли в гората, но и това помагаше.
   Приближих се до колата и с удовлетворение забелязах, че Пашка през деня беше успял да напълни чували с пясък и да ги наслага около нея. Сега вече може и по-спокойно. От тръбата над входа излизаше дим, значи има топлина, гореща вода, сухи цигари. Приближих се до вратата и без да я отварям викнах:
  -- Пашка, къде си?
  -- Тук съм, другарю капитан. Пазя.
   От мрака изплува фигурата на Пашка. Погледнах мястото, което беше избрал за пост, и отбелязах, че е разумно избрано.
  -- Е, дете на любовта, с какво ще зарадваш баща си? Слушкаше ли? - пошегувах се.
  -- Всичко е наред, Вячеслав Николаевич. Ето, наслагах чували около колата, храна донесох.
   Храната беше проблем, както и дюшеците, долното бельо, камуфлажите. Тиловите части изостанаха още на Северно, нямаше смисъл да ги влачим през огъня. Само цистерните под охрана докарваха гориво за колите и дизелните генератори. Всеки войник и офицер държеше в колата, БМП-то или танка резерв от говежди консерви и каша, но нима това е храна? Най-бързият начин да си докараш язва на стомаха. Затова всички без изключение постоянно търсеха храна.
   При щурма на детската градина в мазето намерихме големи запаси от храна и алкохол. Повечето вече изядохме и изпихме. Но знаехме кой беше прибрал най-много. И Пашка къде с личен чар, къде с хитрост и нахалство периодично обираше свързочниците.
  -- Синко, - обърнах се към Пашка, докато влизах в кабината, - с какви вкуснотии и чуждоземни питиета ще зарадваш стария си болен баща?
  -- Холандска шунка, пушено агнешко, сардини, мисля, френски, и две бутилчици коняче, според етикета също френско, - рапортува той.
  -- Гореща вода има ли? - попитах, докато свалях оръжието, куртката и другите муниции.
  -- Има, пълен чайник, - доложи Пашка, замятайки автомата на гръб.
  -- Ела да ми полееш, а после да хапнем, - вече се бях отпуснал във фургона и не ми се излизаше на студа, още повече гол.
   Започнах дълго и старателно да се мия, като пръхтях и плюех събралата се в носа и устата прах. Баня нямахме и бяхме събрали от летището мокри кърпички и някакъв евтин полски одеколон. Периодично се събличахме и се търкахме с него. Долното бельо направо изхвърляхме и обличахме ново.
   Докато се обличах във фургона и протривах автомата с парцал, Пашка наряза шунката и смърдящите пушени агнешки ребърца, отвори консервата със сардини. В центъра на масата постави неотворена бутилка коняк с надпис "Henessi". Аз отворих бутилката и помирисах. Не е зле. Налях в пластмасовите чашки. На мен повече, на Пашка по-малко. Вдигнах чашката, погледнах я на светлината, разклатих, още веднъж помирисах, ароматът ми харесваше.
  -- Е, Павел, за успеха.
   Чукнахме се и отпихме.
  -- Вячеслав Николаевич, а защо не докарахте снайпериста?
  -- Сигурно сам знаеш. Клей, Семьон, Американецът, пък и другите вече са успели да ти разкажат. Умря от сърдечна недостатъчност и от получените рани. А останалото не е твоя работа. Разказвай какво ново? Войната не е ли свършила?
  -- Не-е, - провлачи Пашка, - не е свършила. Има заповед да форсираме превземането на хотел "Кавказ". Обещават поддръжка на авиацията. А после цялата бригада ще я хвърлят да щурмува площад Минутка и двореца на Дудаев.
  -- Там и ще ни е гробът. Самоубийство е да се щурмува такъв комплекс само с една бригада. Какво още?
  -- Начщабът на втори батальон е ранен. И при тях е певецът Шевчук от ДДТ. Чухте ли за това?
  

Глава 3

  -- Не, това не го бях чул. Какво прави там?
  -- Ами нищо, долетял на Северно за концерт и помолил да го заведат на предната линия. Цялата си група оставил на летището, а самият той дошъл при нас. Кой да знае, че втори батальон ще бъде обкръжен така, че да не може да се прибере. Така че си седи там. Момчетата казаха по радиото, че е готин, не се страхува, сам иска да се бие.
  -- Сега може и да хвърлят допълнителни сили и да превземат "Кавказ", за да го измъкнат. Пък и всички ранени до Северно да закарат, а оттам вкъщи.
  -- Московчанинът ходеше насам-натам, все разпитваше войниците как живеем, как воюваме, пъхаше си носа навсякъде.
  -- Ами да го беше пратил на майната и край. По-далече от фронта няма да те пратят. А какво прави тоя боклук - е, ние си имаме замполит, и сме го виждали и как работи, и как воюва. Не се крие зад гърбовете на войниците и не яде тайно от всички. И не се изхвърля. Добре де, ще се оправя с тоя капут. Само че откъде го познавам? Убий ме, не помня. Но някъде съм го виждал.
  -- Той каза, че бил воювал в Приднестровието и че и там било нещо такова. Нали и вие сте бил там, може би там сте го срещали?
  -- Може би. Само че, Пашка, да ти кажа - вярно, че и в Приднестровието беше голямо меле, но в сравнение с Чечения си бяха детски игри на чист въздух. Там боевете бяха основно класически, позиционни. Вярно, че Бендери и Дубосари един-два пъти ги превземаха ту едните, ту другите. Но иначе в сравнение с тая лудница беше пионерски лагер "Слънчице".
   Забелязах, че на шията на Пашка виси на връвчица патрон - старинен военен амулет, който би трябвало да значи, че именно този патрон е отлят за тебе. Ех, да беше така... Тия амулети отпускат, отслабват бдителността. Подсмихнах се:
  -- Ти по-добре да беше си увесил граната за халката. Аз бих я дръпнал. Или мина, или снаряд. Откъде знаеш, че за тебе куршум е отлят, а не осколка, а? Или панелен блок? Давай, всичко си увеси, може да ти помогне. Помниш ли как намериха един боец от танковия батальон - задушен с такава копринена връвчица с патрон? Не го спаси. Така че, Паша, не се прави на теле - свали връвчицата, а патрона използвай по предназначение.
   Докато го бъзиках, аз изядох храната на масата. Облегнах се на стената, извадих цигарите на снайпериста и запалих. Бяха мокри, може би и от потта ми, пък и не беше май месец.
  -- Паша, имаш ли сухи цигари?
  -- Да, - той ми подаде пакет "Памир", или както го наричахме, "Просякът в планината". На тях беше нарисуван някакъв дрипльо с крива пръчка в ръце, с курортна шапка-панамка и наметало. Басмач, с една дума, дух. - Взимайте, Вячеслав Николаевич, на печката суша още. И вашите дайте, ще ги подсушим.
   Взех пачката, повъртях я в ръце, запалих и ги прибрах в джоба.
  -- Дай ми хартия, трябва да пиша рапорт за снайпериста и за Семьонов.
   Пашка ми даде хартия и приседна до мен.
  -- При командира дойдоха казаци, искат да воюват. Носят препоръчителни писма от Командващия, - каза Пашка, докато разчистваше масата.
  -- Какво пък, като искат да воюват за руската идея, нека воюват. В Молдовия добре се биеха, и оръжие сами си извоюваха, - подхвърлих, без да се откъсвам от рапорта.
  -- И Бахел им каза същото и ги прати при разузнавачите. Пет човека са.
  -- По-късно трябва да намина да се запознаем.
   Изведнъж някъде наблизо започна престрелка. Ние с Пашка се изтъркаляхме от фургона. Аз трескаво обличах бушлата, на ръката висеше чантата с двата резервни пълнителя. При нападение на щаба всеки офицер и войник имаше своя зона на отговорност и свое място, свой сектор за стрелба. Затова без да се суетим, се хвърлихме към окопчето, което Пашка изкопа преди два дни.
   Стреляше се с дълги откоси. Значи огневият контакт беше близък. В тъмнината някой командваше:
  -- Североизток, белия пететажен блок. Забелязана е група пехотинци, около десет човека, възможно е да е отвличаща маневра.
   В падналия мрак не се виждаше почти нищо, само размити силуети. Някой започна да пуска осветителни ракети. Пашка също пусна няколко и аз забелязах как на около трийсет метра към нас пълзят духове. Бяха облечени с хубави турски камуфлажи, по-добри и по рисунък, и по качество на плата. Ако ми попадне дух с моите мерки, ще го съблека. Веднъж в Приднестровието хванахме един полицай. Май месец, адска жега, а аз съм с дебели ботуши, краката ми направо се свариха. А тоя тарикат с кубинки. Тогава те бяха дефицитни, още повече афганистанския вариант с усилена подметка за планинско катерене. Е, събух го. В Молдавия не убивахме пленниците, все пак бяха православни, а воюваха заради идиоти-политици. И сега съм с тези кубинки. Три години вече ги нося. Вярно, вече нямат добър външен вид, но такива вече не правят. Може би и от мен някой ще ги свали. Може и да съм жив тогава, а може и да съм мъртъв. Само Бог знае.
   Аз бутнах Пашка по лакътя и му показах групата духове.
  -- Хайде, - пошепнах.
   И ние открихме огън, стреляхме прицелно с къси откоси. В светлината на ракетите се виждаше как се издигат нагоре фонтанчета пръст, кал, сняг. Духовете разбраха, че са забелязани, и откриха ответен огън. Те бяха в по-неизгодна позиция и затова запълзяха назад, прикривайки се с дълги откоси. Някой започна да стреля с подцевник, като им отряза пътя за отстъпление. Изведнъж зад нас се обади картечница. Да не би гадовете да ни обкръжават?
   Няма да стане, боклуци! Усетих как умората от деня се изпарява, как отново ме увлича опияняващият вихър на боя, кръвта нахлу в главата ми, прогонвайки остатъците от алкохола.
  -- Пашка, прикривай ме, аз ще ги обработя с подцевника - възбудено казах, подготвяйки подцевника за бой.
  -- Хайде, мили, не ме излагай, - избърборих аз, докато пъхах първата граната в подцевния гранатомет.
   "Бум", изграчи подцевникът, изплю грататата към духовете. Прекалено далече. Коригирах. Втори изстрел. Да-а-а. Гранатата се взриви право сред групата пълзящи духове. Двама се завъртяха на място, явно ранени. Трети се вдигна на колене, хванал се за главата, и после рухна на земята с лице в калта.
  -- Готово, тоя е свършен, - възбудено казах, докато се оглеждах за следващата цел. Но останалите духове се покриха зад камъните и оттам започнаха да ни обсипват с куршуми от автоматите. Сега вече висящите в небето ракети работеха срещу нас, защото показваха нашите позиции.
   Зад нас се взриви граната от подцевник. Значи и те имат подцевници. "Дали пък не сме ги получавали от един склад?" - горчиво се усмихнах аз.
   Преминах от подцевник на автомат, търсейки източника на огъня. Отзад чух стъпки, ние се обърнахме, насочвайки автоматите в тъмното, готови да стреляме. Беше Юрка Рижов.
  -- Уф, човече, изплаши ни - казах, връщайки се към работата.
  -- Ами тука е по-весело, отколкото с московския дръвник. Мрънка, мрънка. И това не ви е както трябва, и тоя документ не е обработен както трябва... Не пишете, че е пленен, а че е незаконно задържан от въоръжени групировки. Препоръчано ни е да превземем хотел "Кавказ" със свои сили. Да превземем "Кавказ" възможно най-бързо, да се придвижим към Минутка и да го превземем в движение. - Юрка помълча и добави. - С челна атака.
  -- Да вървят на майната си. На тях им трябва, те и да го превземат. А на нас ни трябва повече авиация, нека удря, - злобно се провикнах, докато стрелях в тъмнината. След Юркините новини полудях и почнах да стрелям с дълги откоси. - Аз, Юрка, гръмнах един с подцевника, двама ей там се въртят, май са ранени.
   По раздалите се изстрели разбрахме, че духовете така лесно няма да си тръгнат. Някъде зад гърба ни се обади "Шилка"-та, същата, дето я сложиха днес. Е, тя сега ще ги накълца на парчета с тая скорострелност и калибър. Юрка и Пашка също възбудено обсипваха тъмнината с дълги откоси и не даваха на духовете да вдигнат глави.
  -- Слава, тоя московски педал казва, че те е виждал някъде. Казва, в Молдова.
   Тогава ме осени.
   Всичко си спомних. Когато в Приднестровието ни прехвърляха през нощта през фронтовата линия цивилни и без документи, тоя изрод беше в отдел кадри на Главкомата на Югозападното направление. После Главкомата го предадоха и той стана Министерство на отбраната на Молдова. Тоя сульо остана да работи в същия отдел и на същата длъжност. А личните ни дела попаднаха в ръцете на молдованите. В крайна сметка ни обявиха за военни престъпници. Та отивам аз при него, моля го да ми даде личното дело, а тоя ми вдига стойки - не. Вие, разбираш ли, сте престъпник и аз не искам да изляза ваш съучастник и ви препоръчвам незабавно да напуснете, иначе ще извикам наряда и ще ви арестуват. Пребоядиса се кучият му син, но явно и на него му се е наложило да драпа оттам. След два месеца обявиха амнистия и сега-засега не съм престъпник.
   Духовете пак започнаха да ни обстрелват с подцевници. Зад гърба ни някой завика след взрива на граната. Мамка му, раниха някого. В тъмнината забелязахме припламването на изстрела и преместихме огъня натам. След две минути оттам се раздаде вопъл и някакъв шум.
   Още няколко минути ние възбудено продължавахме да гърмим по противника. Ответен огън не последва, явно духовете бяха отстъпили. Нямахме никакво желание да идем там в тъмното и да проверяваме. Като съмне, ще видим.
  -- Явно старият собственик идва да си вземе коняка, - пошегува се Юрка.
  -- Забравил е козелът му с козел какво е написал Маркс във втори том на "Капитала" на втора страница, първи абзац.
  -- А какво пише там, Вячеслав Николаевич? - попита в тъмното Пашка.
  -- Всичко е много просто - беше ваше, стана наше. Експроприация на експроприаторите. Ако не бяха се изхвърляли, ние нямаше да дойдем.
  -- Остана ли нещо за пиене? - попита ни Юрка.
  -- Остана, не се притеснявай. А ти какво, не пи ли с безцветния? - отговорих.
  -- Пихме, но кучият син се мръщи. Ние не му предложихме коняк, сипахме му водчица. Той, гадът, помежду другото се поинтересува дали нямаме някакви трофеи.
  -- Московчанин, мамка му, - аз се изплюх, докато опипом презареждах в тъмното празните автоматни пълнители. - Май е тихо. Хайде да се връщаме, че трябва да довършвам рапорта и да ходя на съвещание при Сан Санич.
  -- Хайде. Пашка, оставаш на пост. Ако има нещо - викай, ще дойдем да те спасим от злия чеченец, - пошегува се Юрка.
   Ние се измъкнахме от окопа и тръгнахме към колата, изтръсквайки от мръсните панталони прилепнали парчета кал. Около нас в тъмното вървяха офицери, разотиваха се по колите си да се готвят за съвещанието.
  -- Ей, народе, кого раниха? - викнах в тъмното.
  -- Шофьора на свързочниците, Ларионов. Всичко е наред. Осколка гоулучи в крака и излезе, костите са цели. Сега лежи в медротата. Ще живее, - отговори някой в тъмнината, по гласа май беше заместник командирът по въоръжението Павел Николаевич Черепков.
  -- В медротата скоро няма да има къде да слагаме ранените, трябва да се измъкваме от обкръжението и да ги извозим, иначе няма да ги опазим, - каза високо Юрка, докато приближавахме нашата кола.
  -- Трябва да го обмислим и да го предложим на командирите, - подхванах и аз идеята му.
  -- Дай да пийнем по чашка и да ходим да слушаме бръщолевините на московския гной, - каза Юрка и остави автомата в ъгъла на фургона, - че на мене ми писна сам да го слушам. По думите на столичаните излиза, че ние не можем да воюваме, че трябва да въодушевим хората, за да си представят, че това е щурмът на Берлин. А Дудаевският дворец е райхстага. Шибана параноя. Дай им свобода - и за гръмки заглавия за победи тия копелета всички ни ще пратят на смърт, - Юрка все повече се палеше. Това обаче не му пречеше пътьом да отваря вкусните чужбински сардини в масло.
  -- Стига, Юрок, не викай. Сега ще пийнем и после на съвещанието ще го оправим тоя гъзолизец. Не се ядосвай. Каквото и да измислят тия маразматици, ще го изпълним. А с тая поддръжка от авиацията и артилерията нищо няма да можем да направим. Дъ върви на майната си. Е, - вдигнах аз чашката с кехлибанерана течност на нивото на очите си, погледнах играта на светлината, - хайде, за нас, за добрите момчета и за смърт на глупаците.
  -- Да бе, ще дочакаш, - Юрка нямаше и намерение да се успокоява и продължаваше да кипи. - Както и да воюваш, резултатът все ще е в полза на глупаците, все едно специално за чеченците работят, само и само повече от нашите да закопаят.
  -- Стига, Юрка, трябва да помислим как да извозим ранените. Все едно тия няма да ни оставят на мира, докато не започнем настъпление. А при настъплението ще имаме повече ранени, сам можеш да смяташ. Мисля, че утре сутринта трябва да вземем разузнавачите от трети батальон и всичко, което може да се движи у тях и да пробиваме. Иначе ще закопаем много хора. Дай да пийнем, - аз вдигнах още веднъж чашката и, без да се чукам, пих. Юрка изпи своята.
   Когато ни пращаха тук, не бяхме добре окомплектовани, та ни усилиха с един батальон от Новосибирск. По план трябваше да ни окомплектоват напълно наесен и да ни предислоцират в Таджикистан за вливане я в 201-ва дивизия, я в някакви мироопазващи сили - да се бием кой знае с кого и за какво. Та ни дадоха един батальон с нови, експериментални БМП-3. На външен вид и по замисъл машината беше великолепна, но по същество - пълен боклук. Пълна с електроника като твоята нова кола, читателю. Но е направена от наши, руски производители. Така че в началото се напатихме - не може да стреля в движение, от тръскането електрониката отказва. Системата за насочване е изцяло на електроника и увисва - абсолютно безполезен боклук. А ако стреля, то не върви гадината - пак нещо свързано с електрониката. С една дума, недоправена, ужасна машина. През първите дни на януари заради скапването на електрониката в трети батальон загинаха двайсет и четири човека. Страшна статистика. И всичко заради това, че въведоха във войските неизпипана техника, при това в зоната на бойните действия. Вече изгубихме пет от тях. Сега ги откараха на безопасно място и ги използват или като картечни гнезда - оръдието след първия изстрел заяжда половин ден - или като такси, за придвижване в по-безопасните райони. Бих им откъснал ръцете на тия, дето са приели на въоръжение тая консерва.
   Докато пиехме втората чаша, слушах разказа на Юрий за московския ми адаш. След моето тръгване той врещял, че, видите ли, на война някои офицери много си позволяват по отношение на старшите по звание и длъжност, че дисциплината пада и т.н. и т.п. После го пратихме на майната си, допихме бутилката и в добро настроение тръгнахме за съвещанието. Бяхме преизпълнени с желание да преподадем пред всички офицери на бригадата урок по вежливост и военно изкуство на московския проверяващ. На война има едно отношение към проверяващите - по-далече няма да те пратят и по-лошо няма да ти направят. А да ти направят забележка - това не е трипер, ще повиси и ще падне. Между другото триперът, уважаеми читателю, го наричат "офицерска хрема". И като курсанти половината офицери са го изкарали. За разлика от цивилния живот, в армията тази болест не се смята за срамна. Всичко се случва.
   На съвещанието всеки офицер си има своето място. Ние като офицери от щаба седяхме недалеч от началника на щаба. Залата за съвещания беше в бившия спортен салон на детската градина. Чеченският й стопанин го беше превърнал в хол, беше монтирал камина и ние сега я палехме с неговите мебели. Между другото, червеното дърво гори много лошо - много пушек, малко топлина.
   Комбригът седеше на челното място на масата. Личеше си, че даже не беше успял да се измие след пътя. Съдейки по настроението му, на втори батальон не му беше лесно. Някой говореше зад мен. Обърнах се. Беше изпълняващия длъжността началник на разузнаването. Мутрата му също беше напрашена и мръсна, като на комбрига. Сигурно са ходили заедно. И затова попитах:
  -- Как мина пътуването с Бахел? Как е втори батальон?
  -- Голямо осиране. На връщане попаднахме на засада, гръмнаха едното БМП. Раниха механика Гусаров, познаваш ли го? Първо скъсаха веригата, а после ни обстреляха. Едва се измъкнахме.
  -- Не, - поклатих глава, - не го познавам. Лошо ли е ранен?
  -- Дланите са му много изгорени, осколките му отнесоха част от ухото и му нарязаха рамото. Ако му спасят ръцете, всичко ще е наред. Жалко, разбран механик е, исках да го направя сержант.
  -- Слушай, сега ще предлагам преди да помагаме на втори батальон, да евакуираме ранените от медротата. После ще се препълни с ранени. Тъкмо и твоя механик ще изведем. Затова трябва да задействаме трети батальон и твоите юнаци. Какво ще кажеш?
  -- Разбира се, аз съм за. Докато извеждахме ранения, се сетих, че наблизо има републиканска аптечна база. А на нашите лекари не им остана нищо освен аспирин и ентусиазъм.
  -- Добре, предлагай го. Ще го доработим и ще вземем лекарствата от духовете. И без това наркоманите и спекулантите ще ги отмъкнат.
  -- Внимание, другари офицери! - каза началникът на щаба.
   Шумът в залата стихна, всички се обърнахме към него.
  -- За изминалото денонощие бригадата води боеве на следните участъци: ж/п гарата, хотел "Кавказ" и тук за удържане на плацдарма. Също така по пътя към дислокацията на подразделенията на бригадата бяха обстреляни и влизаха в кратък бой отделни групи от щаба. В резултат на боевете загинаха, - в залата настъпи абсолютна тишина, - двама: редник Азаров от танковия батальон и сержант Харлапиди от инженерно-сапьорния батальон. Ранени са началник-щаба на втори батальон старши лейтенант Пахоменко, командирът на рота от първи батальон лейтенант Краснов, редник Гусаров от разузнавателната рота, редник Ларионов от свързочната рота. Беше намерено и докарано тялото на редник Семьонов от инженерно-сапьорния батальон, който се водеше безследно изчезнал. Страшна смърт е постигнала момчето, - тук Сан Санич вдигна очи от документите и огледа присъстващите, после продължи без да гледа сводката, - дълго са го мъчили, след това са го приковали на кръст и му сложили отрязания член в устата. Ужасна гледка, трябва да ви доложа, другари офицери.
   В залата се надигна шум. Офицерите, въпреки присъствието на командването и московския проверяващ, бурно и възмутено обсъждаха гибелта на войника.
  -- Тихо, другари офицери, - продължи след пауза изказването си Билич, - ще продължа. Аз съм не по-малко възмутен, но нека оставим емоциите и яростта за противника. Сега нищо не можем да направим. Първи батальон е пленил снайперист, по неговите думи наш земляк от Новосибирск. Капитан Миронов не успя да го докара. Казва, че е умрял от получените рани и остра сърдечна недостатъчност.
   Отново се вдигна шум, този път одобрителен. Тези, чиито погледи срещнах, особрително кимаха и ми намигваха, като че ли аз съм довършил снайпериста. Някой от задните редове каза: "Съвестта му го е загризала, та сърцето му не е издържало." Офицерите одобрително се захилиха. В залата цареше мрак, осветена беше само масата, на която седяха комбригът, началник-щабът и Карпов. Всичко останало тънеше в полумрак, затова задните редове коментираха случващото се без да се безпокоят, че ще ги познаят. Върви им.
   И пак Сан Санич бе принуден да въдворява ред. Шумът утихна. Аз тайно следях изразите на лицата на комбрига и московчанина. Даже устата на комбрига трепна в усмивка при репликата, а проверяващият мръщеше лице и с целия си вид показваше крайно негативно отношение към ставащото. Плъхът си е плъх. Интересно дали е бил поне взводен или ротен, или веднага след школата е станал щабен надувко? Аз съм минал всички степени, звания не съм получавал предсрочно, ближейки шефски задници. Сигурно затова съм обикалял страната и съм воювал къде ли не. Не искам синът ми да става военен, макар че едно и също шибано военно училище са завършили баща ми, малкият му брат, тъстът ми и аз - идиотът. Да бях учил английски, нямаше да вися тук...
   После Сан Санич започна да разяснява предстоящата задача, която беше донесъл Карпов. През това време Карпов така се надуваше, все едно мисията е негова идея и ние сме му задължени до гроб за нея. Офицерите напрегнато слушаха, тихо обсъждаха.
   След това Карпов взе думата:
  -- Другари офицери! Обединеното командване ви поставя почетната задача едни от първите да влезете в леговището на звяра и да го унищожите. Самият Главнокомандващ е взел под контрол хода на операцията. Вие добре се представихте в предишните боеве. От името на Командващия ви уверявам, че воините-сибиряци с чест ще се справят с поставената задача.
   Той продължи да дудне още глупости в най-лошите традиции на съветското кино. Ако мислеше, че слушателите ще избухнат в аплодисменти, жестоко се лъжеше. Освен тихи хихикания и реплики, нищо друго не се чуваше. После някой от задните редове силно и ясно каза: "На майната си върви!" По строежа на фразата се досетих кой го каза. Така говореше само един в бригадата - командира на танковия батальон Сергей Михайлович Мазур. Когато влизахме в Грозни, имахме четиредесет и два танка Т-72, а сега - двайсет и шест. За десет дни боеве загубихме шестнайсет танка, повечето заедно с екипажите. Затова майор Мазур имаше пълното право да праща всички московски умници колкото се може по-далече.
   Всички чакаха ответна реакция. Тя не закъсня:
  -- Кой го каза? Смятам, че това не е много умен и честен офицер, и едва ли ще посмее да излезе и да ми го каже в лицето.
   Мазур стана, разбута седналите и тръгна към седящите на масата.
  -- Аз го казах. Е, и? Заради такива педали като тебе загубих четиредесет и осем човека и заради подобни маразми не е ясно колко още ще загинат. Защо авиацията и артилерията не изорат тоя шибан площад със всички, които са се окопали там? А войските да го блокират и да пленяват всеки, който се опита да избяга. И край! Е, вярно, по-малко руска кръв ще се пролее, пък и по-дълго ще продължи.
   Сега всички гледаха Карпов. Той смутено започна:
  -- Проблемът е, че целият свят внимателно следи какво става тук. Даже в Ставката са се акредитирали всички водещи медийни агенции и телевизионни компании. А ако в град обработваме такъв площад с авиация и артилерия, световната общност може да не ни разбере. А и вие правилно казахте, че това ще отнеме много време, а ръководството на страната трябва колкото може по-бързо да приключи този конфликт. Пък и местната опозиция, която е на наша страна, също е против решението на този въпрос с артилерия и авиация. Може би някой ще пожелае да се предаде. И още. Получена е достоверна информация, че в мазето на Дудаев има група известни правозащитници начело с депутата от Думата Крилов, който е гарант за личната безопасност на Дудаев. И от масиран обстрел може да пострада.
  -- Майната му!
  -- Да вървят на майната си!
  -- Аз сам ще съм авионаводчик, за да не пропуснат момчетата!
  -- Тоя гад трябва да бъде обесен!
   Много нелицеприятни епитети отнесе правозащитникът Крилов. Лудницата можеше да продължи дълго, ако командирът не каза:
  -- Стига! Моля да се изказвате по същество. Заповедите не се обсъждат, а се изпълняват. Отделни детайли, като поддръжката на артилерията и авиацията, срокове за изпълнение, взаимодействие с други части, ще се обсъдят после. Слушам ви. Имайте предвид, че за три дни трябва да превземем хотела и да зачистим наоколо. Предложения?
   Аз вдигнах ръка:
  -- Разрешете, другарю полковник? - той кимна и аз продължих. - Ако ни предстоят такива боеве, може да предположим, че ранените ще се умножат. Ние няма къде да ги слагаме, пък и няма медикаменти. Затова предлагам със силите на трети батальон още утре с поддръжката на разузнавателната рота и ротата за химическа защита да си пробием пък към Северно и да изведем всички ранени. След това - в непосредствена близост са републиканските аптечни складове. Медикаментите няма да ни навредят.
  -- Тези складове са предназначени за оказване на помощ на местното население! - пак се обади тъпия московчанин. - Това в никакъв случай не трябва да се прави, ще настроим хората срещу себе си.
  -- Замълчете, майоре, - прекъсна го комбригът, - имахте вече думата. Хората и така са настроени срещу нас с тази война. Продължавай, Миронов.
  -- Ами аз общо взето свърших. Ако планът бъде одобрен, готов съм лично да поведа хората. Трябва само да съобщим в батальоните да докарат ранените тук по-раничко. Ще тръгнем в девет и трийсет и ако всичко мине както е планирано, към седемнайсет ще се върнем. Тъкмо ще има време за аптечните складове.
  -- А вашите предложения за хотела и площада?
  -- Предлагам - докато приемат ранените, аз или някой друг да се свърже с нашия отговорник в щаба на Ставката и да обсъди всички възможни варианти. Ако някой ни вземе гарата, първи батальон лесно може да изкара духовете от хотела. За поддръжка при зачистването може да включим и втори батальон. Също така, ако успеем да приближим един дивизион самоходни артилерийски оръдия, напълно можем да влезем в сроковете. Освен ако съседите по насочване от Северно пак не ни обстрелват, като вече неведнъж се е случвало, - не можах да се удържа и ухапах проверяващия.
   След това дълго обсъждахме "за" и "против" на моя план за действие и след половинчасови дискусии комбригът го одобри. Той реши сам да води колоната към Северно. Със себе си от щаба вземаше мен и Рижов, началника на разузнаването, командира на медицинската рота, командира на трети батальон и заместник командира по тила. При равносметката се оказа, че имаме сто двайсет и двама ранени и че много от тях отказват евакуация. Странно, за тях войната свърши, те не се изплашиха, не се самонараниха, мнозина щяха да бъдат наградени. Много бойци след раняването можеха да разчитат на предсрочно уволнение от военна служба. Но не! Даже тежкоранени отказваха евакуация. Командирите викаха, заповядваха, убеждаваха.
   Много бойци плачеха от обида, все едно несправедливо са ги наказали. Някои не искаха да заминават от войнишка солидарност, някои откровено си признаваха, че не са утолили жаждата си за мъст за загиналите другари. Гледаш тези лица, тези горящи с безумен вътрешен огън, но и озарени с някаква светлина очи, и разбираш, че тези хора са готови да дадат живота си за другарите си. Да се жертват, без да се замислят, без да търгуват със смърта, с противника. Просто да застанат между куршума и другаря, да го закрият с тяло, без да търсят привилегии, награди, индулгенции. Питах се дали в това не се крие величието на духа на руския войник, който не е успяла да пречупи нито една армия на света? И всичко това при положение, че нито едно руско правителство не е обичало, даже се е страхувало от армията си и постоянно се е стремяло да й пречупи гръбнака. Нещо, което врагът никога не е успявал да направи. А руският махор въпреки игрите на ръководителите си се вкопчва в гърлото на врага, мъсти за загиналите си другари, сам загива, но убива врага. Смъртта на един ражда желание за мъст у другарите му. И така ще продължава до последния войник. А правителството, знаейки този парадокс, периодично ще подхвърля нови противници, защото когато свършат явните врагове, а ти вече си вкусил кръв и вече не можеш да спреш, ще се огледаш.
   А като се огледаш, ще разбереш, читателю, че докато сме се били по нечия никому неясна заповед, цялата страна спокойно си е живеела и процъфтявала. Някои са успели да натрупат прилично състояние, някои са го изнесли вече зад граница... А твоят другар войник, чието осакатено тяло си влачил, облян в пот и кръв, под обстрела, получава от държавата пенсия от триста рубли за откъснатите си крака.
   И след третия тост той ще те хване за ръка, ще се вгледа в очите ти и в изстъпление ще те пита: "Защо, защо ме изведе?" Ще ти е гадно, обидно, срамно, че си го спасил. И това, с което си се гордял и за което са те наградили, ще бъде най-срамното и обидно нещо в твоя живот.
   Защото тази държава те е пратила по нечия прищявка в касапницата, а после те е захвърлила. Захвърлила и живите, и мъртвите. Проклела и забравила. Нищо не се е случило. Това са само твоите параноични фантазии, предизвикани от посттравматичния синдром и многобройните контузии. Но нищо, за пет години в лудницата ще те излекуваме, ела. А останалата част от армията ще изгоним, съкратим, за да не дрънкат, да не обсъждат действията ни. Както премахват свидетелите на престъпления, така и военните след всяка "освободителна" кампания ги разгонват. След Афганистан, след извеждането на войските от Германия и т.н. Защото знаеха, че армията може да се обърне и да види, че истинският враг е съвсем близо, в Москва.
   А когато те съкратят, изгонят или затворят в някой далечен гарнизон, ще си спомняш предишния си живот и ще осъзнаеш, че най-ярките, чисти чувства, вкусът и истинската цена на живота си изпитал там, на войната. Целият ти живот ще се дели на две - ПРЕДИ и СЛЕД войната.
   Тогава ще си изправен пред избор, пред извечния руски въпрос: "Какво да правя?"
   Може да се опиташ да живееш като всички, но знаеш, че няма да стигнеш много високо. Можеш да отидеш да работиш в полицията. Там, впрочем, не ни се радват много - били сме психари. Можеш да станеш килър - работата ти е позната, пък и казват, че плащали добре. Да убиваш, не толкова много и не за идеята или за отмъщение, а за пари. Не можеш ли? Отвращава ли те? А някои отиват.
   Има и трети път - наемниците. Наистина, може да се наложи да воюваш заедно с тези, срещу които доскоро си стрелял. Но парите не миришат, а ако ти хареса, яростно ще отмъщаваш на аборигените за другаря си, доскорошния си враг.
   И ранените бойци знаеха всичко това. Някои знаеха, някои инстинктивно усещаха, че именно заради това живее човек, и че ако сега си заминат, това никога няма да се повтори. Затова се хващаха за всяка възможност да останат. Някои командири откровено ги лъжеха, че ще помагат да съпровождат колоната, а после ще се върнат в бригадата. Някои вярваха, някои искаха да вярват с надеждата, че колоната няма да успее да пробие и ще се върне. Някои вярваха, че преди тръгването ще успеят още веднъж да повоюват и да изпратят доста вярващи при техния Аллах.
   Онези обичат да викат "Аллах акбар, аллах акбар". И без тях знаем, че е "акбар", ама нещо не бързат да отидат при него. Още повече че за свещената война с неверниците им е обещан рай. Така че ние всъщност им правим услуга, като ги пращаме в рая, а те се дърпат като слепи кутрета.
   Тази нощ на командния пункт никой не спа. Всички ние - аз, Юрка, началник-щабът, началникът на разузнаването и още много офицери разглеждахме, обработвахме варианти за преминаване на колоната, свързвахме се със съседните части, уговаряхме преминаването на колоната през тяхната територия и взаимодействието в случай на нападение. Механиците подготвяха колите за прехода, оръжейниците се опитваха да оправят БМП-3, изобщо работа имаше за всички.
   Когато бяха обработени и съгласувани въпросите по извозването на ранените и щурма на аптечните складове, останаха само щабните офицери. Съвещанието започна началникът на оперативния отдел, после дълго обсъждахме щурма на комплекса от сгради, разположени на площад Минутка. Отначало бяха казани много думи по адрес и на обединеното командване, и на московските умници, но постепенно се успокоихме и обсъждането премина в по-спокойно русло.
   Единодушно решихме, че челен щурм би бил самоубийствен. Още повече, че би се наложило първо да превземем моста над Сунжа, който води към площада, а после да прекараме хората през плътен огън и можехме просто да ги загубим на това мостче. Мостът беше точно на нашия път към площада. Нямаше как да го избегнем, освен ако не заобиколим половината град.
   В този момент нахлу началникът на караула, който охраняваше командния пункт.
  -- Другарю подполковник, - развълнувано се обърна той към началник-щаба, - московчанинът си тръгна.
  -- Как така си тръгна? - не разбра Сан Санич.
  -- Качи се в БРДМ-а си, каза, че го викат в щаба и тръгна.
  -- Кога?
  -- Ами преди петнайсет минути. Свързах се с него по радиото - казва, че трябва да бъде на Северно преди разсъмване.
  -- Психар, идиот, тъпанар, сам ще загине и хората ще убие. Той трябваше да тръгне сутринта с колоната. Глупак, кретен, - разпсува се началникът на оперативния отдел майор Озеров.
   Всички знаехме и прекрасно разбирахме какво значеше това - да тръгнеш сам през военен град с лекобронирана машина посред нощ. Краят е един - или ще те пленят духовете, или ще те застрелят. Това го знаеше всеки войник, да не говорим за офицерите. Нима тоя тъпанар смяташе, че положението му на офицер от щаба ще го спаси от куршумите?!
   В Грозни действаше комендантски час, понякога заради това не можехме да откараме тежкоранените на Северно в по-оборудваната болница.
   И това парвеню, тоя цирей рискува живота на съпровождащите го войници и тръгна през нощта.
   Веднага се свързахме със Северно, съобщихме им за идиота. Вероятно той го беше направил импулсивно, за да стигне преди нас и да доложи, че сме посмели открито да обсъждаме действията на висшестоящите. Жалко, че този кариерист взе със себе си тленните останки на Семьонов. Няма покой за това момче. Прости ни, редник Семьонов.
   В щаба на Северно настъпи паника. Изчезва офицер, който макар и частично, но е посветен в плановете на ръководството, че и офицер от Генералния щаб. Май тоя Карпов доста е знаел, щом организираха търсенето му през нощта. Радиотрафикът беше страхотен. Всички части рапортуваха, че БРДМ-ът с московчанина не е преминавал оттам. Вече бяхме готови, че в щаба на групировката ще ни линчуват и разпитват дали ние не сме го пратили. Затова вместо да поспим малко, ние съчинявахме рапорти, че не сме го направили. Не дай Бог да те уличат в диверсия по отношение на висшестоящите началници. От противника ако искаш сувенир си направи, но към началството да не си посмял даже накриво да погледнеш. Майната им, още много глупаци ще срещнем през живота си. Макар че ми е жал за тоя негодник. Все пак наш е, руснак. Пък и съпровождащите го бойци пострадаха напразно. Незнайно защо бяхме сигурни, че ако мълчат частите, разположени по маршрута му, значи е попаднал в ръцете на духовете. И дай Боже да е бил мъртъв, иначе много неща трябва да се променят в плановете.
   Някъде около осем часа получихме информация, че БРДМ-ът на Карпов е попаднал на блокпост на омоновците, който бил оборудван точно преди мръкване. И както и предполагахме, той почнал да вдига стойки и да се перчи с положението си. На пичовете от ОМОН им е през оная работа някакъв си там Генерален щаб и някакъв си майор Карпов. Отначало го взели за шпионин и заедно с момчетата ги млатили цяла нощ. Сутринта на няколко пъти го извеждали на разстрел, за да получат признание, че е шпионин. Казваха, че даже два-три пъти са стреляли над главата му. Дошлите десантници яко ступали милиционерите заради битите си бойци, прибрали изпадналия в безсъзнание Карпов, тленните останки на Семьонов и заминали за Северно. После Карпов бил изпратен с най-близкия самолет за Моздок, а оттам вероятно и в Москва. Сигурно ще го наградят с някакъв орден. А после той ще разказва по телевизията или в мемоарите си за своите подвизи - как сам е превзел половин Чечения или нещо подобно. Халал да му е!
  

Глава 4

   Някъде около осем часа сутринта започнахме товаренето на ранените и построяването на колоната. Дотогава дойдоха машините от първи и втори батальон, пробивайки си път с боеве, и докараха своите ранени и убити. В двора на детската градина не стигаше място за всички и затова там сложихме само най-тежко ранените, а тези, които бяха в съзнание, на ръце, с носилки и с патерици от подръчни материали набутахме по колите. Тези, които можеха да участват в бой, седнаха на бронята. Всички прекрасно разбираха, че при попадане на граната или мина ранените вътре в БМП-то ще загинат, и затова отговорността лежеше като тежко бреме на седящите на бронята. Колоната се получи даже по-голяма, отколкото предполагахме. Петнайсет БМП-та - решихме да се откажем от колесен транспорт, защото даже автоматен куршум пробива каросерията, да не говорим за граната и мина.
   За наше щастие или може би нещастие, над града падна гъста мъгла. Тук по принцип през зимата климатът е отвратителен. Студено е, но няма сняг. Под краката не е даже кал, а тесто, в което ти потъват краката и с невероятно усилие ги вадиш заедно с огромни буци кал, полепнали по обувките. Същото ставаше и с техниката. Какво ли ще бъде през пролетта? През нощта поне малко замръзна калта и затова разчитахме, че под прикритието на мъглата и по замръзналата земя ще успеем да минем. Свързочниците още веднъж съобщиха на съседите и на Северно, че колоната с ранените тръгва.
   Парадоксално беше, че всички войски, без значение от принадлежността им, работеха на едни и същи честоти и с едни и същи позивни още от влизането си в Грозни. Тоест, ако сканираш радиоефира от 3 до 30 МХц, за един ден можеш лесно да разбереш коя част къде е и какво прави, как се казва командира, радиста и много друга полезна и безполезна информация. Впрочем, противникът също не беше по-умен и съобразителен, също работеше на своите честоти и позивни със седмици. Накратко, от един дол дренки бяхме. Службата за радиоприхващане и дезинформация работеше еднакво добре и от двете страни на фронта. Но чеченците имаха неоспоримо предимство - те знаеха руски език и можеха да ни дезинформират, а ние чеченски - не.
   Често по време на боевете и в почивките между тях аборигените се свързваха с нашите войски и се опитваха да водят пропаганда, че и да заплашват. Още в първите дни те ни кръстиха "кучета". Когато освобождавахме гарата, те дезориентираха съседния артполк и артилеристите, напълно сигурни, че разговарят с нас, половин час съвестно ни обстрелваха. За съжаление, това не е единичен случай. Доста време ни трябваше, за да можем - чрез системи от кодове и пароли - да престанем да се хващаме на чеченските хитрости и уловки. Но доста хора загинаха и пострадаха дотогава. И все пак до края, до извеждането на войските и нашата бригада, и тези, с които взаимодействахме, продължаваха да работят на старите радиочестоти и позивни. Армейски маразъм, какво да го правиш. За съжаление, той се проявява не сам в това. И всяка инициатива отдолу се приемаше на нож.
   Затова, тръгвайки с колоната, ние си давахме сметка, че за това знаят не само на Северно, но и половината духове в Грозни. И въпреки всичко, с ясното съзнание за самоубийствеността на това решение, ние тръгнахме. Защото без необходимата медицинска помощ хората можеха просто да умрат. А за останалите те бяха бреме и допълнителна мишена. Пък и във връзка с предстоящото настъпление трябваше да подготвим места за нови ранени. И след кратко колебание се отдадохме в ръцете на съдбата и тръгнахме. Трябваше да минем повече от петнайсет километра по улиците на полуразрушения град, който напомняше руините на Сталинград по снимките от преди половин век. Всяко мазе, всеки прозорец беше за нас източник на смъртна опасност. Там можеше да се крие гранатометчик, снайперист. Та ние може би заедно с тях сме завършвали едни и същи военни училища, заедно сме се учили да воюваме в Афганистан, Ангола и много други "горещи точки" на бившия Съюз.
   По отработена и проверена схема - унищожават се първата и последната кола, после методично се разстрелва цялата колона. Безотказна тактика. Единици се спасяват.
  -- По колите! - изкомандва комбригът. Самият той седна във второто БМП.
   Отпред с две коли бяха разузнавачите, десет минути минаха спокойно. Два дена след влизането в Грозни по заповед на командването на обединената групировка на цялата техника бяха нанесени отличителни знаци. Например на нашите коли беше нарисувана буквата С, което означаваше Сибирски военен окръг.
   В устата ми се появи горчилка, но нямаше нервна възбуда, това ще се появи по-късно. Знаех го, знаеха го и другите участници в нашата експедиция, много от тях вече го бяха изпитали. В главата ми се появи мотив от популярна песничка "Ах, как искам да нахлуя в градчето!" Да, наистина искам, а още повече искам да нахлуя в Моздок, където беше разположено командването, което пък на свой ред ръководеше обединеното командване на нашата групировка. Никой точно не знаеше за чий ни трябва командване, което през главите на местните командири се опитваше да ръководи отделни части в Чечения. Това обикновено завършваше плачевно за последните. Най-интересното е, че тези от Моздок имаха същите привилегии като нас. Наистина малки, но ние си ги бяхме заслужили. Един ден служба се брои за три, двойна заплата след завръщането вкъщи - това е. А ти, читателю, си мислеше, че ще получим привилегии като ветерани от войната? Дръжки! Не е имало в Чечения война, нито бойни действия, всичко това са само фантазиите на средствата за масова информация.
   Зает с тези мисли, все пак не забравях внимателно да се оглеждам, докато преминавахме покрай развалините. Много разрушихме ние и още много ще разрушим. Рушенето е по-лесно от строенето. Вгледах се в лицата на седналите до мен на бронята бойци - всичките прашни, обрулени от местните студове и ветрове, покрити със сажди от многобройните изстрели, взривове от мини, гранати, снаряди. На кърмата забелязах войник в прогорен танков комбинезон с превръзка на главата. Вгледах се. Да, ако някой е роден с късмет, това е той - шофьорът-механик с еврейска или с немска фамилия - Голдщайн.
   В бригадата имаше представители на различни нации и народности, даже узбеци и таджици. А този танкист при влизането в Грозни караше танк и пехотата се прикриваше зад него. Тогава никой от бойците не знаеше, че трябва да вървят пред танка и само тогава той ще те прикрие, ще те спаси. Сега знаят и го правят, а тогава не. Скъпо ни струваше това обучение. Тогава влизахме през нощта и този шофьор в нарушение на заповедта караше "походно", тоест с глава извън люка. Как не го свали снайперист, никой не разбра. Другите танкисти ги убиваха в движение, а на този му провървя. Провървя му и втори път, когато гранатометчик изстреля граната в десния борд на танка. Взривната вълна го изхвърли от танка като ракета, на пет метра нагоре и го хвърли в короната на едно дърво. Аз даже си помислих, че умря момчето. Ама не, ето го, седи на бронята, само превръзка има на главата, значи всичко останало е цяло. Сигурно има силна контузия, но нищо, на историческата му родина ще го долекуват. Помня, че когато докараха новобранците преди половин година, той все молеше да не го слагат на длъжност, свързана със тайни. Ако не беше призван в армията, отдавна щеше да е заминал при роднините. Родителите му вече бяха заминали, а той се провалил на защитата на дипломната работа. Във всеки случай сега ще го сметнат за негоден за военна служба и момчето ще се лекува при добри лекари в човешки условия.
   В петата кола пътува докараният от втори батальон лидер или солист, не можеш ги разбра, на групата "ДДТ" Юрий Шевчук. Докараха го заедно с ранения началник-щаб и още трима ранени войници. Страшен пич се оказа тоя Шевчук. Всички очакваха, че ще се прави на примадона, на звезда. Нищо подобно. Три дни прекарал в мазето под обстрел и при контраатаките на духовете заедно с втори батальон и според очевидци не се криел. Държал се като истински мъж, помагал на ранените. Не му дали оръжие - сляп е като къртица, пък и не дай Боже да го улучат. Но във всичко останало - наш човек. Казваха, че когато духовете по радиото им предложили да се предадат и нашите им казали, че Шевчук е при тях, те не повярвали. Дали им да послушат как пее, после той си поговорил с тях. Духовете му предложили да го изведат оттам, гаранции му давали. Той се отказал. Освен това Шевчук обещал (и впоследствие наистина го направи) да праща ранените, и не само от нашата бригада, за своя сметка и за сметка на свои приятели на лечение в Германия. Купувал им протези, инвалидни колички и не правил от това медиен шум. Без репортери, пресконференции, тихо и скромно. С една дума - Мъж.
   Разузнаването отпред предаде, че са попаднали под обстрел и водят бой. Силите на противника са около двайсет човека. Ръчни гранатомети засега не използвали, гърмят само с подцевници и автомати.
   Взехме решение да вървим напред, да си пробиваме път. Заради мъглата не можехме добре да видим противника, но и те не можеха да ни видят - стрелят напосоки. Комбригът заповяда да пуснем димките и към мъглата се добави черен дим, все едно в буре с мляко пуснаха катран.
   Нашите коли с приближаването започнаха да стрелят с оръдията на БМП-тата по дадените от разузнавачите координати. БМП-3 стреляха с картечници, след това ние като в добър оркестър се настроихме и апочнахме да поливаме от автомати и подцевници. Картината беше страхотна. От облака черен дим, разтегнал се на около километър, където не се вижда нищо, се носят огнените струи на откосите, периодично излитат гранати от подцевниците, като оставят след себе си димни следи. Картина, достойна за четката на художник. А какви страсти кипяха! Не знаехме дали е разчистен пътя пред нас - може би през нощта беше паднала стена, или нарочно са я сринали. Дали под парчетата боклук и бетон няма противотанкова мина? Но страх нямаше нито у мен, нито в очите на тези, с които бях при този преход. Всички знаехме, че ако не се измъкнем, нашите ранени приятели ще загинат. Решено беше да вървим докрай. До смърт или до победа.
   Определено ни вървеше, двигателите ревяха на пълни обороти, добавяйки към димната завеса облаци полуизгоряла нафта. И макар че колоната се беше разтеглила много, командирът реши да не се разбиваме на малки маневрени групи, а да продължаваме цялата колона напред.
   Преодоляхме този участък с максималната скорост, която успяхме да изцедим от нашите мили БМП-та и, което беше учудващо, без някой да е ударен. Или духовете отстъпиха, или по някаква друга причина, но по нас вече никой не стреляше, никой не ни преследваше. Но пък и беше рано да се успокояваме, това го знаеха всички. Напред и да оцелееш.
   Вървящите пред нас разузнавачи предадоха, че са стигнали до първия блокпост на съседите. Вече може и по-весело. Уляновците и десантниците ще ни преведат през своята територия. Те са добри момчета, само че не им достига настойчивост, пък и се изхвърлят. Не могат дълго и упорито да се бият за някой обект. Натискът им отначало е бесен, но постепенно утихва и свършва. Да поддържат някого, да работят под нечие командване могат. А самостоятелно - не им достига смелост. Тях са ги учили само да превземат някой обект, да го унищожат и да изчезнат да взривяват друг обект. А към такива тежки, дълги боеве не са готови. Махрата е друга работа. И в пек, и в дъжд, и във виелица - където трябва. На Север, в пустинята, в блатото, ще изпълним задачата. Всички ще загинем, но ще я изпълним.
   Докато минавахме през блокпоста, десантниците приветливо ни махаха и ни се хилела със същите като нашите почернели от сажди лица. Приятно беше да видим, че не сме сами тук, в тази враждебна към нас страна.
   Командирът на батальона, през чиято територия минавахме, обеща да прати към мястото на нападението над нас група за зачистване.
   Ако там има духовски трупове, той ще ги запише за своя сметка. А ако на нас ни се удаде да се върнем в бригадата, естествено ще напишем победни рапорти, където ще посочим приблизителния брой унищожена жива сила на противника. Един смешник от Северно пресметнал колко противници е унищожила нашата групировка в Чечения. Оказало се, че за десет дена боеве е унищожено цялото население на Чечения два пъти. Странно, минали са само десет дена, а ми се струват не по-малко от година. По време на Великата Отечествена война, ако се вярва на рапортите, армията на вермахта била унищожена повече от сто пъти. Е, ние не трябва да освобождаваме половин Европа, но по докладите вече водим на всички армии по света. Така че, читателю, като слушаш сводките от фронта, винаги умножавай нашите загуби по три, дели противниковите на две и тогава ще имаш горе-долу реална представа за боевете.
   Десантниците се опитаха да ни дадат своите ранени, ама дръжки! Самите едва се събираме на бронята, а в колите нашите ранени едва ли не като трупчета един върху друг лежат. Искате да пътувате в конвоя с нас? Заповядайте, но със свои коли и свое съпровождане. Няма да ви чакаме, всяка минута ни е скъпа. Какво казваш? По-високо, от двигателите не те чувам. Гадове ли сме? Добре, гадове сме, но своите хора сам извеждай. Нямаме нито време, нито сили да се караме с теб. Разбираме те, докато се разправяш с нас или ще ни убедиш, или ще приготвиш своите коли. По-рано трябваше да мислите. Цяла нощ имахте за подготовка. Чао, чао, успех. Не, не ни убеждавай. Къде ни прати? Като се връщаме, стой тук, никъде не отивай, чакай ни. Ще се разберем.
   Наблюдавахме как комбригът разговаряше с комбата на десантниците. Разбира се, нищо не се чуваше, но по жестовете всички разбрахме кой кого къде прати и какво отговори пратеният. Ние с бойците се разхилихме, когато този диалог завърши. Но никой не посмя да направи оскърбителен жест към десантниците или нещо да им извика. Всички разбирахме, че и те имат ранени, - но трябва сами да си ги изведат. В душата си всички сме хитряги, като евреите, и обичаме да решаваме проблемите си за чужда сметка. Но все пак не такива принципиални въпроси.
   Участъкът на десантниците свърши, следващите десет квартала трябва да минем по територия, която засега държат духовете. Добре, гадове, ще изведем ранените и ще ви оправим и вас. Не се отвличай. Вдигам ръка нагоре и войниците, като виждат жеста ми, започват внимателно да оглеждат околните руини. Безсмислено е да говориш, викаш или комнадваш - грохотът, саждите и прахта от предните коли са такива, че не се чуваш и ако невнимателно отвориш уста, тя ще се напълни с такава гадост, че после ще плюеш и храчиш дълго. И още нещо. При движение БМП-то се люшка и подскача, а ако устата ти е отворена, можеш или да си счупиш зъбите, или да си отхапеш езика. Войниците си разказват, че някакъв боец, но не от нашата част - при нас, разбира се, такива идиоти няма, - си отхапал края на езика по този начин. Лекарите му го зашили, а него го демобилизирали. През цялата си служба толкова такива истории съм чул, че мога роман да напиша. Особено ми харесва това, че според войниците в нашата част такова не може да се случи, а при съседите - винаги е страшен бардак и е пълно с такива чудаци. Впрочем съседите говорят за нас същото.
   Седящият до мен боец нещо вика, показва с пръст горния етаж на оцеляла сграда и стреля натам. Рефлексите сработват моментално. Автоматът направи няколко откоса, преди аз съзнателно да се спра и внимателно да огледам къде стрелям. На перваза лежи бинокъл и в същия момент изстрел го разбива на парчета и го хвърля вътре в стаята. Ако искаш да оцелееш, трябва първо да стреляш, а после да гледаш и да мислиш. Тая заповед я научаваш още в първия бой. Аз викам и махам с ръка да прекратят огъня. Постепенно огънят стихва. Не осъждам боеца. В нашата работа по-добре да се презастраховаш, отколкото да не пропуснеш нещо.
   Колите на висока скорост продължават нататък. Разузнавачите докладват, че пак са влезли в бой. Сега са нападнати от три страни. Чакат основните сили, не могат да се справят сами. Командирът извика на помощ съседите, за да ударят духовете в тил. А ние се понесохме с пълна скорост на помощ на разузнавачите.
   Последните коли поизостанаха, за да не попаднем в капан в случай на нападение в гръб. Когато наближихме кръстовището, където бяха завили разузнавачите, видяхме, че улицата е затрупана с тухли. Двете съседни улици, които вече бяхме успели да проверим, също бяха блокирани. Затова трябваше или да си проправяме път с бой, или да отстъпим. Дори и да отстъпехме, пак не беше сигурно, че няма да попаднем в капан. Командирът реши - ще пробиваме. Бях напълно съгласен с него, Рижов също.
   Всички, които можеха да държат оръжие, скочиха от колите. Колите се дръпнаха назад, за да ни прикриват със стрелба. Решихме първо да избутаме противника навътре в квартала, а после под обстрел да се опитаме да разчистим път. Прикрихме се зад камари боклук и отвърнахме на огъня. Стрелбата беше интензивна и от едната, и от другата страна. Наблизо прогърмя взрив - останките на разкъсания боец се вдигнаха във въздуха и с глух звук паднаха на около пет метра от мен. След секунди по същия страшен начин загина още един. Във вихъра на боя нямаше време да видя кой беше. До втория загинал още трима бойци се мятаха на асфалта и викаха от болка, притискайки раните по телата си. Куртките им набухваха от кръв пред очите ми. Първо мислехме, че са ги улучили с подцевник. Но когато трети войник мръдна една тухла и забеляза граната Ф-1 без халка под камъните, всичко стана ясно.
   Учени са гадовете, не можеш да отречеш, и талантливи. Умно са избрали мястото за засада, пресметнали са, че ще залегнем и ще влезем в бой. А мястото, където сами ни накараха да залегнем, са минирали с гранати. По време на бой се налага постоянно да се местиш, въртиш, падаш, да се криеш зад парчета бетон, тухли, камъни. А там са сложени "сладки" играчки - гранати Ф-1 без халки. Мърдаш тухлата, предпазителят пада и след шест секунди - взрив. Разлетът на осколките на тази "сладурана" е двеста метра. Нито една мина не дава такъв резултат.
   И ето че ние трябваше да решим какво да правим, докато продължавахме да отвръщаме на огъня - дали да отстъпим назад, или с контраатака да се опитаме да изкараме духовете от околните сгради. Весела перспектива. Съседите съобщиха, че идват на помощ и че са извикали авиацията. Тези пък съвсем нямат работа тук. Войникът на война има много врагове, но един от най-големите е собствената му авиация. Дали ще улучи противника не е сигурно, но със сигурно ще бомбардира собствените си позиции. Затова и помолихме бързащите на помощ да отзоват "небесните помощници". И без това всичко ще развалят. От човек на човек предадоха да се готвим за щурм. На "кутийките" беше дадена задача да открият максимално силен огън и да стрелят десет минути, а след това да млъкнат и да чакат по-нататъшни указания.
   Всеки войник и офицер на война има индивидуална аптечка, в която влиза определени медицински препарати. Обезболяващо и едновременно противошоково средство - омнопон, промедол. Средство срещу повръщане, таблетки за намаляване въздействието на радиацията и на химическото отравяне, имаше и таблетки за обеззаразяване на водата - хвърляш я в която и да е локва (без морска вода), тя покипява малко, мърсотията се утаява на дъното и можеш да пиеш. Наистина смърди на хлор, но пък вече няма никаква зараза.
   А за всяко отделение има и възбуждащи таблеки (наричахме ги "хапове срещу страх"). Когато войниците са уморени и нямат никакво желание не само да тръгнат в атака, но и да мръднат въобще, когато страхът е парализирал волята им, командирът, за да изпълни задачата и да ги изведе живи, дава заповед да се раздадат на войниците тези хапчета. Гълташ, почакаш малко и - дръж! Напред! И нови сили се появяват, и страхът изчезва безследно.
   Но сега нямаше такива хапчета, пък и нямаше нужда от тях. При първите боеве духовете ни биеха по всички линии и всяка малка победа ни струваше неимоверни усилия и огромни загуби. Сега хората повярваха в силите си и духовете започнаха да получават достоен отпор. Вече не търчаха напред, напушени с трева и пищящи нещо за своя Аллах. Когато за първи път ги видиш такива, ти става страшничко. Вървят като омагьосани, не се боят нито от куршум, нито от смъртта.
   Нашите БМП-та започнаха да стрелят. От трясъка на оръдията и картечниците на БМП-2 отначало не се чуваше късото лаене на оръдията на БМП-3, но след това по интензивност на стрелбата те догониха старите проверени в боевете "двойки". Ние също не изоставахме и гърмяхме по сградите с автомати и подцевници.
   Този път никой не вдигаше бойците със своя пример както първите дни. Не, просто станахме и кой с древния вик "ура", кой просто пищейки от страх и излишен адреналин, затичахме напред. Когато така тръгнеш в атака, в теб се събужда нещо първобитно. Все едно се виждаш отстрани и наблюдаваш цялата картина на боя, струва ти се, че виждаш всички ъгълчета. Може пък колективната ярост и страх да раждат в такъв момент колективен разум?
   С вопли преодолявахме открития участък от стотина метра, където духовете ни посрещнаха с рядък некоординиран огън. Никой от нашите не пострада, но бойците в движение, от корем откриха огън и с дълги откоси стреляха по счупените прозорци, откъдето срещу нас се носеше смъртоносният метал.
   Нахлухме във входа на бивш жилищен блок, останалите групи щурмуваха другите четири входа на бившата "хрушчовка".
   Човешката психика и очите така са направени, че забелязваме първо всичко от дясната си страна, а после това от лявата. Духовете използваха това преди и заставаха вляво от входа. И когато ние влизахме в някое помещение, те имаха няколко секунди да ни разстрелят в гръб. После се научихме преди да влезем, да хвърляме граната вътре и после да влизаме и да поглеждаме наляво.
   Слънцето се показа през мъглата, но в сградата от дима беше сумрачно. Прахта, смесена с изгорял експлозив и още някакви химикали, висеше във въздуха и не ни даваше възможност да виждаме добре.
   Заедно с мен във входа нахлуха още петнайсетина човека. Докато тичахме към входа, с периферното зрение огледах и запомних момчетата. Май нямаше страхливци сред тях. Всичките вече са обиграни. На първия етаж има три апартамента, значи и нагоре е така. Трима бойци на горната площадка между първи и втори етаж прикриват от възможно нападение отгоре. Останалите махат халките и подготвят гранатите. Стискат ги в ръце, викат "Готово!". Удар по вратите, те не са заключени, но от взривовете едва висят на пантите. От мощните удари на войнишките ботуши падат. Аз викам: "Крий се, давай!".
   Отдръпнахме се от вратите и се скрихме зад издадените бетонни стени. В трите апартамента почти едновременно се взривиха гранатите, около осем на брой. Главата ми забуча от взривовете. През изкорубените врати се появи дим и облаци прах. Напред, напред, не намалявай темпото. Наляво, надясно. Прах, нищо не се вижда, два дълги откоса от корем. Нямаме нужда от пленници, самите ние няма какво да ядем. Напред, напред. Кухня, никой, баня, вратата е полуотворена, дърпам се настрани, два откоса от корем, във чугунената вана може някой да се е скрил от осколките. Кимам на боеца до мен, който ми прикрива гърба, той рязко отваря вратата, натискам спусъка и насочвам автомата. Той се тресе в ръцете ми като жив и изсипва смъртоносна струя във ваната. От нея хвърчат парчета във всички посоки. Стенните шкафове и закачалки също са проверени. Край, тристайният апартамент е проверен. Напред, нагоре.
   Бойците на площадката дават знак, че в горния апартамент нещо се движи. От другите апартаменти изскачат войниците и се присъединяват към нас. Тези, които ни прикриваха от площадката, се преместват нагоре. Няма нужда да давам нареждания, те сами знаят всяка маневра. Няма нужда да викам по никого. Всички работят като добре смазана машина. Всеки прикрива другия.
   На втория етаж всичко се повтаря. Когато нахлуваме в квартирата, се спъваме в разкъсан от граната труп. Един е готов. Проверяваме по-нататък, няма никого. Има още три етажа, таван, покрив и тъмно мазе. Напред, напред.
   Бойците докладват, че в съседния апартамент има два трупа. Майната им. Напред. Поглеждам часовника - за първия и втория етаж минаха седем минути, трябва да побързаме.
   На третия етаж избиваме вратите и чуваме викове "Не стреляйте! Не стреляйте!" Викат без акцент. Вдигам ръка нагоре. Бойците не хвърлят гранатите, чакат. Викам: "Излизай, ръцете на тила".
   Със скимтене излиза мръсен, окичен с гранати, с чеченски нож (хубаво нещо - кинжал със заварен кастет) на колана, но май наш. Размазва по лицето сълзи и вика, че го мобилизирали, че бил обикновен затворник, че не е убивал никого от нашите. Виждам, че на шията му висят пет лични жетона. Преди ги даваха само на офицерите и старшините, а при влизането в Чечения започнаха да ги дават и на войниците. Това е метална овална пластинка, дълга пет сантиметра и широка три. В горната част има надпис ВС СССР, а в долната - буква и шестцифрен номер. Всеки военослужещ има свой номер, пластинката е направена от неръждаема огнеупорна сплав. Започнаха да я използват след като при изпитанията на първата ракета тя улучи комисията и всички загинаха. На война всеки войник носи такава пластинка с номера си на шията, като у американците, само че те имат и още една с името и кръвната група.
   Та видях аз на шията на "обикновения затворник" тези номера. В Чечения се мотаеха много боклуци, които в Русия отдавна щяха да бъдат осъдени. Тук, сред бандитите, те си бяха у дома. Местните разказваха, че за да докажат лоялността си, те издевателстват по-жестоко и от чеченците над своите братя по кръв.
   Хванах с лявата ръка връвчиците с личните номера. Войниците обикновено се бояха да не ги загубят и затова връвчиците бяха яки. Намотах ги на ръката си и дръпнах треперещия от страх затворник. Бойците веднага разбраха всичко. Някои духове колекционираха личните номера на убитите от тях войници.
  -- А това какво е, гадино? - попитах, докато продължавах да дърпам шнурчетата.
  -- Намерих ги, кълна се, намерих ги. Не съм стрелял. Насила ме докараха тук, - виеше той.
   Аз опрях автомата в гърдите му и натиснах спусъка. Куршумите разкъсаха гърдите му и изпръскаха панталоните ми с кръв. От изстрелите тялото му отскочи назад, но се държеше на шнурчетата от личните номера. Шийните прешлени изпукаха. Все едно душите на умрелите войници не пускат убиеца. Продължавах да опирам цевта на автомата в мъртвото тяло и помолих боеца до мен:
  -- Срежи ги.
   Той извади чеченския нож от колана на убития и с едно движение ги сряза. Държащият се на тях труп с глухо тупкане падна. Боецът ми подаде ножа, аз поклатих глава и той го прибра в ботуша. Изправих се, прибрах в джоба личните номера и изкомандвах:
  -- Гранати за бой, напред.
   И отново прогърмяха взривовете от гранатите и ние нахлухме в апартаментите. Тук вече имаше пет трупа. Не ги оглеждахме, не ги претърсвахме, пуснахме им за по-сигурно няколко откоса. Единият "покойник" изведнъж оживя и се опита да вдигне автомата - огънят от три автомата почти го разкъса на части.
   Изведнъж от площадката се чу взрив от граната и автоматна стрелба. Ние бързо завършихме проверката на апартамента и изскочихме на стълбището. Там се водеше бой. Духовете от горните етажи се опитваха да си пробият път надолу. Задържаха ги трима бойци, отдолу на помощ им идваха двама войници, които ни прикриваха от внезапно нападение от мазето. И ние се включихме в престрелката. На тясната площадка си пречехме един на друг. Духовете започнаха да хвърлят гранати. Заради мелето на площадката нямаше къде да се скрием. Слава Богу, тези тъпанари хвърляха гранатите веднага след като махнеха халките. Имаше време да ги хващаме и да ги хвърляме надолу, по долните етажи.
   Ние също не изоставахме. Двама стреляха с подцевниците от коляно, а четирима над главите им с автомати и не даваха на духовете да се надигнат. През това време при тях нещо се взриви - чу се страшен трясък, падна таванът в кухнята на третия етаж. В образувалата се дупка бързо нахълтаха пет бойци и така боят вече се пренесе на четвъртия етаж. Ние се надигнахме и започнахме почти от упор да стреляме по духовете в гръб. Разбира се, страхувахме се да не засегнем нашите, но ни провървя. На четвъртия етаж след зачистването останаха дванайсет трупа на боевици. Добре - съгласно Бойния Устав на всеки отбраняващ се се падат не по-малко от три-четири нападащи.
   На петия етаж не ни посрещна никой освен двама покойници. Внимателно се качихме на покрива. Няма никой. Значи сме първи и трябва да помогнем на нашите от другите входове. Разпределям хората. Самият аз избрах тоя вход, в който влезе Рижов. Вървим по покрива и чуваме грохота на боя във всеки вход.
   Внимателно отваряме люка. По звуците определяме, че боят се води между първи и втори етаж. Започваме зачистването от петия етаж. От двустайния апартамен се чуват гласове и стрелба, стрелят по улицата. Е, копелдаци, идваме. Приготвихме гранатите, кимам, ритник по вратата, хвърлихме гранатите, скрихме се. Взрив, напред, напред, един на стълбището - да пази, обръщам се наляво - откос в празния ъгъл, откос напред. Боецът отдясно провери и простреля десния ъгъл, разстрелваме двамата ранени до прозореца. До тях се търкаля гранатомет РПГ-7, хубава играчка. Взимаме със себе си и петте останали снаряди за него.
   Духовете отдолу май разбраха какво става и засилиха натиска. Стремят се да се измъкнат от капана, но и нашите загряха, че помощта е наблизо и също усилиха огъня. Слизаме на четвъртия етаж, прострелваме вратата и хвърляме гранатите. В две от квартирите намираме още два душмански трупа, не знам кой ги е убил - ние или са от по-рано, пък и не е важно. Напред, напред, надолу, темпо, темпо, сега ще помогнем, момчета.
   Боевиците се опитаха да пробият нагоре с надеждата да ни смажат. Няма да стане. Викам:
  -- Юрка! Не се качвай, аз ще ги посрещна!
   Чухме трополене, хвърлихме гранатите и се прикрихме зад стената, за да не ни засегнат осколките. Един войник извика, рикошетът го улучи в ръката. Двама останаха да му оказват първа помощ, ние с двама бойци стреляме с автоматите в непрогледния мрак от прах и дим след взрива. Ответен огън няма.
  -- Слава! Качваме се! Не стреляй!
  -- Хайде, момчета, внимателно, може някой кучи син да се е затаил, - викам на бойците си.
   Бавно слизаме, готови да стреляме при най-малкото подозрение за движение или шум. На площадката между трети и четвърти етаж се натъкваме на разкъсаните трупове на неотдавашните ни врагове. По някои от тях дрехите горят. Гъделичка ноздрите мирисът на горено месо, вълна, парцали и нещо страшно смрадливо, от което ти се повръща. Едва се сдържам. От тъмнината изскачат мутрите на войниците, които се качват. Радостно се прегръщаме. Ето го и Юрка. Прегръщаме се.
  -- Жив си, дяволе, - не можем да се нарадваме един на друг, като любовници след дълга раздяла.
  -- Насрахме ги педерасите. Как ги ударихме, изкарахме им джигера! - Юрка е възбуден. Въпреки студа от всички се вдига пара.
  -- Аз хванах един лайнар. Вика, че е затворник, а на шията му лични номера висят, ето, - изваждам от джоба купчинката номера, прибирам ги обратно, - пратих го на среща с жертвите му.
  -- Добре си направил. А те добре се бяха наредили, картечница установили, не можехме да се приближим, благодаря ти.
  -- Хайде да излизаме, ще черпиш, - извадих цигарите, домашните "ТУ-134". Снайперските бързо свършиха, жалко, хубави цигари бяха. - Черпи се, заплаха за НАТО.
   С майтапи, още възбудени от боя, излизаме на улицата, след нас извеждат моя ранен, сам върви, ръката е стегната с турникет, значи ще живее.
   Навън боят също е стихнал, явно боевиците са отстъпили и от другите позиции, като са разбрали, че и до тях ще се доберем. Пътят също вече е разчистен. Оттам се приближаваха войниците съседи.
  -- Слава, гледай, какво е това? - на гърбовете на приближаващите се войници имаше големи туби като раници, в ръцете им метални тръби, които се съединяваха с раниците чрез гумени шлангове.
  -- Май са огнемети. Никога не съм ги виждал на живо, но съм чувал, че някои части са ги извадили от неприкосновения резерв и са ги докарали със себе си. Сигурно е страхотно нещо.
   През това време от сградата излязоха всички наши. Новодошлите войници под град от насмешки се приближиха до прозорците на мазето, хвърлиха няколко гранати и започнаха да поливат с огнеметите, а това действително се оказаха огнемети тип раница. Страхотно. Струите с дебелина на човешка ръка с дължина около десет метра поливаха мазетата с огън. Веднага засмърдя на изгорял бензин и на още нещо.
  -- Страшна играчка, ако ние имахме такива, бързо бихме изкарали гадовете. Трябва да подскажем на командира да помоли на Северно. Щом ни пращат на Минутка, ще ни свършат работа, - казах аз, докато наблюдавах с възхищение как огнеметчиците приключиха със зачистената от нас сграда и се готвеха да изпържат някакъв друг обект.
  -- Чувал съм, че в Афганистан са използвали някакъв огнехвъргачен танк, но в планините се оказал слабо ефективен и го свалили от производство, - каза Юрка, докато се качваше на нашето БМП.
  -- Тъпанари, можеха и да помислят, че може да се наложи и градове да превземаме, няма вечно да воюваме в полето и в планината. Московчани, какво да ги правиш. Освен анализи друго не могат да правят, пък и те са им скапани, - изплюх се и се настаних по-удобно на бронята.
  -- Внимание! Готови ли сте? - чу се команда по колоната: - Напред! Марш!
   Тръгнахме. БМП-то под мен рязко дръпна, като се опита да ни изхвърли назад, но ние се държахме един за друг и за изпъкващите части на бронята на машините и се задържахме. Все пак вътрешните войски са късметлии. Те имат бронетранспортьори БТР-80, страхотно вървят - меко, бързо, а ние - с трактори.
   Стигнахме първия блокпост на огнеметчиците, пак започнахме да викаме и да се поздравяваме едни други.
   Остатъкът от пътя мина без произшествия, макар че ние бяхме готови. Появиха се и първите постове на охраната на Северно. Цял полк пазеше летището, а когато тръгнаха слухове, че духовете готвят нападение, добавиха и един батальон десантници.
  -- Завърши една битка, сега ще почне още една, по-тежка и по-важна, - казах на Юрка.
   Настроението започна да се променя. От радостно - че стигнахме живи - до мрачно и сериозно - предстоеше разговор с представителите на командването. Последните много искаха да ни пратят на смърт.
  

Глава 5

  -- Независимо какво ще стане, днес ще се напия, - настроението ми съвсем се развали и аз ядно хвърлях погледи на охраната на Северно. Те вече бяха успели да се изкъпят и се наконтян с нови, още несмачкани униформи.
   Погледнах панталона си, залят с кръвта на убития затворник, погледнах омаслената си, прашна, мръсна, изгорена и пробита на две места от от осколки куртка. М-да, ако в цивилния живот се появя такъв на улицата, веднага ще ме приберат в милицията - абсолютен клошар.
  -- Непременно ще се напием, Славян, още повече, че съм ти задължен, - Юрка пък беше в прекрасно настроение.
  -- Откъде ще вземеш водка? Под дюшека? - Преди влизането в Грозни ние с Юрка събрахме пари и купихме три каси водка. Пък и аз успях да заменя у свързочниците нов камуфлаж за седем литра спирт. Така че бих се учудил, ако партньорът ми намери водка на друго място.
  -- Откъде другаде? Духовете са затворили всички павилиони, а нашият Военторг по-далече от Северно не отива.
  -- Слушай, при болницата има пункт на Военторг, хайде да пробваме да купим бира, а? - Страшно ми се допи бира. Даже си представих как прохладната, гъста струя влиза в гърлото и бълбукайки минава надолу, тежко се удря в стените на стомаха. И да пия от бутилката, без чаша. Може да е липса на възпитание, но така по ми харесва, какво да правя.
  -- Добра идея. Докато разтоварят ранените, имаме около двайсет минути. Само че ще има ли бира и ще ни стигнат ли парите? - каза той, докато измъкваше от джобовете си и броеше почти ненужните тук пари.
  -- И аз имам, - извадих аз от джоба измачканите хартийки, - и цигари трябва да вземем, желателно нещо хубаво.
  -- Какво, влече те красивият живот? - Рижов се усмихна.
  -- Ще те влече, като виждаш как живеят хората на петнайсет километра от теб, - с въздишка огледах разположението на "придворния" полк.
  -- Почакай, сега ще отидем в болницата, да те видим там какво ще кажеш, като погледаш жените, - Юрка вече направо се гавреше.
   Реших да поддържа разговора:
  -- Или ще изнасиля десетина, или ще се застрелям.
   Наближихме болницата, тя се разполагаше вляво от летището в сградата на бивш голям ресторант, според слуховете собственост на някой от роднините на Дудаев. Започнахме да срещаме медицински сестри и лекари, включително и лекарки. Всяка жена на фронта е богиня. И не само заради сексуалния глад. Просто като гледаш една жена и като общуваш с нея, не загрубяваш толкова бързо, връзката с нормалния свят не се къса така бързо. В нашата бригада жени нямаше. И може би затова толкова ни привличаха жените. Първото желание естествено е чисто сексуално. Защо ли с нас няма подвижни бардаци? Я какви войни са били едно време! Позиционни, спокойни. Уважавали са противника. Чудесна кухня, подвижни бардаци, шампанско, бели ризи. Времената се измениха и според мен не към по-добро. Затова пък медицината ни е на ниво. Засега нито един от докараните тук не е умрял.
  -- Стигнахме! - комбригът първи скочи от БМП-то.
   Всички го последваха, раздвижваха изтръпналите крака и измръзналите задници. Наскочиха лекари и санитари, започна разтоварването на ранените и убитите. Тук или в Моздок ще сложат убитите в дървени ковчези, после ковчезите в цинкови контейнери, ще ги запоят, ще направят дръжки за по-удобно носене и за да не объркат капака с дъното и ще пратят "Товар 200" на родителите със съобщение и благодарности за прекрасно възпитания син. Така. Ще гръмне над гроба автоматният залп с халостни патрони. Ще стрелят или млади курсанти, или млади войници. И едните и другите са потенциални кандидати за такова "пищно" погребение в най-близко време. Богът на войната иска нови жертви, и воюващите страни ги доставят.
   След това родителите или жената на загиналия ще получат пари за него - десетгодишна пенсия, цели пет милиона рубли. Половин година ще ги навестяват, а после както обикновено ще ги забравят. И когато майката или жената поискат някаква помощ от властите (без значение дали от военкомата или от районната администрация), отначало вежливо ще дрънкат глупости, а после ще й съобщят, че нямат нито средства, нито възможности да й помогнат. А ако бъде настойчива, ще й кажат - не ние сме пратили вашия син или мъж на война. Идете да молите тези, които са го пратили, а при нас повече не идвайте. Защото тези, които са го пратили на смърт, са забравили да отделят за вас пари за загуба на глава на семейството или за ремонт на покрива, за телефонен пост и т.н. Можеш да се оплакваш, читателю, полза няма да има, повярвай ми. Властимущите ще казват за тебе: "А, това е тая/тоя, дето мъжът/синът й загина." И ще го казват с такова пренебрежение, че независимо от възрастта и здравето ще заридаеш, читателю, и ще избягаш и никога повече няма да се върнеш там, даже когато за Нова година или за 23 февруари ти дават смехотворна сума за подарък. А сега помисли, струва ли си да пращаш сина си в кървавата касапница заради някакъв луд Върховен Главнокомандващ. Добре си помисли. По време на войната в Чечения Върховният имаше син донаборник, но аз там даже на ексурзия не съм го видял.
   Разтоварваха ранените и ги отнасяха в болницата. Тръгнахме след тях, никой не ни обръщаше внимание. Ние с Юрка зяпахме и дори не се опитвахме да сваляме жените-лекарки, те и без нас отдавна бяха разпределени. Пък и външният ни вид не внушаваше доверие. Търсехме полулегалния пункт на Военторга или поне някой местен мошеник, който да търгува с алкохол и цигари. Историята на световните войни показва, че винаги ще има дребни мошеници, които ще печелят жълти стотинки като продават дребни дефицитни стоки. Нищо противозаконно, пък и от друга страна те правят услуга, като доставят на фронта малки радости от нормалния живот, от които са лишени хората тук. Само да имаш пари. За някого войната е мащеха, а за някого - родна майчица. Може би така и трябва? Не, няма да мога, възпитанието и жизненият ми опит няма да ми позволят.
   И затова се мотаехме по болницата и питахме войниците къде има бира и цигари. Но това беше евакуационна болница и войниците тук обикновено престояваха не повече от денонощие, никой нищо не знаеше. Тогава видяхме един войник, с мутра по-голяма от нашите с Юрка накуп. Беше с нов камуфлаж, стоеше до отворения прозорец и с наслада пушеше, като пускаше дима нагоре. Мутрата му излъчваше самодоволство и ситост, все едно ставащото около него не го касаеше. Изобщо не приличаше на ранен.
   Аз бутнах Юрка, той открито оглеждаше някаква медицинска сестра, която бързаше нанякъде и имаше нещастието да мине покрай нас. Съдейки по лицето на Юрка, той вече мислено минимум десет пъти я беше изнасилил и смяташе да продължи още.
  -- Стига си насилвал жените, ние с теб сме тук с мироопазваща мисия. Я по-добре виж тази картинка, - показах му воина-богатир. - Май с неговото тяло можем десетина амбразури да прикрием. Олицетворява цялата мощ на въоръжените сили на Русия. Как мислиш, Юрка?
   Аз нарочно говорех високо, за да чуе боецът. Юрка ме разбра и подхвана.
  -- Да, братле, прав си. Трябва да го вземем на разузнаване в качеството на жив щит, а още по-добре - в щурмовата група или ранените на гръб да изнася.
   Войникът ни хвърли един поглед и даже не се обърна. Ние, както и много офицери, не носехме пагони и звездички, защото снайперистите имаха гадния навик да избиват първо офицерите. Просто някаква зверска омраза към нас. Е, всеки с комплексите си, пък и техният комплекс е свързан с работата, пък и добре заплатен.
  -- Синко, - ласкаво-вежливо започна Юрка. - Какво ще кажеш да те викнем да дойдеш на екскурзия в нашата бригада? Че да видиш, копеленце, какво е война, че иначе ще си тръгнеш оттук, педалче, с медалче, а война няма да си видял.
   Юрка говореше много тихо, така че минаващите лекари не ни обръщаха никакво внимание. Стоят си войскарите, говорят си спокойно, без шум и викане.
  -- Я върви на майната си, - мързеливо промърмори войникът, без да се обръща. В гласа му имаше такова презрение, че всичко ми се обърна. Яростта се събуди веднага. Знам, че в такива моменти трудно се контролирам, мога много глупости да свърша, но го осмислям чак впоследствие.
  -- Я се обърни, гнидо, когато боен офицер говори с тебе, и веднага се извини, - аз също се стараех да говоря спокойно, но думите свистяха в гърлото ми. Никой от войниците не смееше да ме обижда, независимо в какво състояние бяха. Бях сополив лейтенант, когато ми се наложи да успокоявам пиян караул. А тук някаква бълха от тила смее да оскърбява двама офицери.
   Тлъстият плъх се обърна и насмешливо се втренчи в нас, без да каже нито дума, той с целия си израз се гавреше с нас. Разбрахме, че е безполезно да убеждаваме това животно с думи и трябва да действаме. Наблизо имаше килер. Без да се договаряме, бързо хванахме младежа под мишници и го напъхахме в тъмното задушно килерче. Аз веднага го стиснах за гърлото за да не вика, а Юрка опря дулото на автомата в слабините му и натисна. Даже при това слабо осветление видяхме как побледня. Очите му щяха да изпаднат, опита се да вика, но аз му стиснах още по-силно гърлото, като му позволявах само да диша. Наклоних се към ухото му и прошепнах:
  -- Сега ще ти отпусна малко гърлото, ако ти, боклук, обещаеш да ни се извиниш тихо и спокойно. И ще ни дадеш бира и цигари, сигурен съм, че имаш. Ако си съгласен, мигни, ако не - аз ще те душа, а приятелят ми ще ти стреля в ташаците. Никой няма да разследва, ще те пишат загуба по време на бой. Ако мислиш да направиш някоя беля, историята ще се повтори. Смазано гърло и откъснати ташаци, пък можем и да те натоварим в колата и да те заменим при духовете за каса бира и стек цигари. Между другото, изрод такъв, ние на тебе ти предлагаме такава замяна. Разбра ли, свлачище? - стиснах малко по-силно гърлото му, а Юрка притисна автомата.
   Войникът замига като нощна пеперуда на лампа:
  -- Извинете ме, моля ви, другари офицери, обърках ви, повече няма да правя така, честна дума, няма, - от очите му потекоха сълзи, но аз не отпуснах тлъстата му шия.
  -- А втората част от изпълнението? - попита Юрка за бирата и цигарите.
  -- Да, да, веднага, - войникът зашава, започна да бърка над главата си в някакви кофи и извади опаковка бира "Holsten" и стек "LM". Ние му викахме "любовта на милиционера".
   Пуснахме поганеца, аз снизходително го потупах по бузата, извадих от джоба смачкани пет хиляди рубри и ги пъхнах в джоба на подсмърчащия войник:
  -- Никога недей да обиждаш, младежо, и може да останеш жив, а това са пари за стоката, за да не кажеш, че сме бандити. Между другото, дай назаем някоя торбичка, че да изнесем спокойно покупките.
   Войникът се обърна настрана и отново в тъмницата зарови по кофите. Добро скривалище си е направил. В кофите дрънна нещо метално, по звук приличаше на пистолет. Да не е решило да прави глупости хлапето? Вдигнах автомата и опрях дулото в основата на черепа, където се съединява с гръбнака, след това натиснах - там има болева точка. Ако удариш там бързо и силно, човек изпада в безсъзнание. Юрка веднага опря дулото на своя автомат в гръбнака при бъбреците.
  -- Синко, не върши глупости, - пуснах аз пак ласкавия глас, - или ти, копеле, си решил да умреш геройски, тогава давай.
   С лявата ръка извадих от ножницата тънкия трофеен стилет и го опрях до гърлото му, леко натиснах. Странно, но студената стомана подейства по-силно от автомата. Интересно защо? Отново звънна нещо метално, явно хвърли пистолета обратно в кофата. Махнах стилета, рязко обърнах войника към себе си и пак обрях автомата под брадичката му. Той вдигна ръце нагоре, в лявата държеше калъф за специална апаратура. Посегнах нагоре и порових зад главата му. Извадих пистолет. Мамка му! Пистолет Макаров със заглушител - ПБС (прибор за безшумна стрелба). Страхотно! Свил го е от някой ранен разузнавач или спецназовец. Ударих го с дръжката на пистолета в основата на носа. Той беззвучно се свлече надолу. Пуснахме го на пода, взехме чантите, сложихме вътре бирата и цигарите и излязохме.
   Навън разтоварването приключваше и комбригът събираше офицерите от щаба за съвещанието при ръководството на групировката. Хвърлихме чантите в нашето БМП, казахме на механика, че ако някой свие чантите, ще го кастрираме и ще го оставим тук, в болницата. Боецът с разбиране кимна, докато продължаваше да разсъблича с очи минаващите жени. Вървяхме след командира, бавно дърпахме от цигарите и обсъждахме аргументите, които се канехме да използваме срещу челния щурм на площад Минутка.
  -- Я така: авиация, артилерия, танкове, реактивна артилерия, а после, след като изорат всичко, влиза махрата, а? - попита Юрка, докато с наслада дърпаше и оглеждаше почти мирния живот наоколо.
  -- А още по-добре напалм, че всичко наоколо да гори, и да пуснем по-високо весела музика, че духовете по-лесно да отдават душите си на Аллах, - изпитвах душевно умиротворение, а от хубавите цигари и спокойната обстановка то беше почти сексуално. Колко малко, по дяволите, му трябва на човек. Добра цигара, мирна атмосфера, жени наоколо.
   Тогава видяхме един познат офицер, с когото заедно щурмувахме Северно. После неговият полк беше оставен за охрана на летището, късметлии са някои.
  -- Юра, Слава, живи сте, страхотно! Чухме за подвизите ви! И за Карпов чухме. Тук отначало мислеха, че сте го гръмнали, но после всичко се изясни, сам си е виновен. Представиха го за Орден за мъжество.
  -- Така ли си мислехте, че ние с Юрка сме гръмнали това московско лайно?
  -- Не бе, тук всички знаят, че е голям цирей.
   Ние с Юрка се захилихме с пълен глас:
  -- Саша, ние като го видяхме точно така го кръстихме. Циреят си е цирей! Ти по-добре кажи какви са плановете за Минутка и за нас.
  -- Братлета, морската пехота и десантниците се опитаха на юруш да превземат тази шибана Минутка, загубиха около трийсет човека и отстъпиха. И сега искат вас да хвърлят.
  -- Да вървят на майната си!
  -- Там е и оня шибан миротворец.. По радиото прави обръщение към нас. Чуйте виц за него. Седи си тоя миротворец по правата на човека в бункера на Дудаев с делегацията си, забравени - нито ги хранят, нито ги поят. Чудят се какво да правят. Тогава той предлага: "Хайда да приемем исляма!" Питат го: "Ще помогне ли?" "Не, но от обрязаните парчета ще си сварим супа." - Сашка доволно се изхили.
   Ние се изплюхме и също се усмихнахме.
  -- Братлета, аз съм комендант тук, минавайте. А сега, извинете ме, ама бързам, в болницата на някакъв боец му спукали главата.
   Ние подсвирнахме от учудване за новата длъжност на Сашка и тръгнахме да догоним своите. Не се притеснявахме за боеца. Главата му е цяла, кълна се в това, а че му тече кръв от носа - ами спънал се е в тъмното. Нима някой в нашата армия ще посмее да удари такъв чуден юнак? Не, разбира се. А докато е бил в безсъзнание, му са се привидяли някакви офицери. С неговото наднормено тегло и високо кръвно и още по-лоши неща могат да му се привиждат. Другари лекари, трябва да го поставите на диета. А още по-добре ни го подарете за една седмица. Няма да познаете юначето.
   Посрещна ни някакъв офицер и каза, че генерал Ролин е зает и ще се освободи след десет-петнайсет минути. Говори, разбирате ли, с министъра на отбраната. Ами нека говори. И без това нищо умно няма да каже. Комбригът отиде да се обади в бригадата, за да чуе последните новини.
   Забелязахме, че Сашка се връща, и го викнахме:
  -- Саша, как е боецът?
  -- Говори някакви глупости, че двама офицери са го набили. Гащите му мокри, напикал се, докато бил в безсъзнание. И описва, - той подозрително ни огледа, - май вас.
  -- Сашок, да не мислиш, че сме способни да набием войник? Аз лично веднага го хващам за гърлото, - започнах аз.
  -- А аз му откъсвам ташаците, ти знаеш, - подхвана и Юрка.
   Ние обидено се втренчихме в Саша Холин, все едно искахме да свали тези нелепи обвинения.
  -- Точно защото ви познавам, изроди. Нагледал съм се. Не щадите нито себе си, нито другите. Вие ли го нагласихте така?
  -- Саша, - пак започнах аз със задушевен глас, прегръщайки го през раменете. - Скъпи наш, обясни на нас, двамата изроди, защо се понесе така към болницата? Никога не сме забелязали в теб милосърдие и състрадание. Даже когато докарахме нашите ранени, ти явно беше прекалено зает и не посрещна приятелите си.
  -- Които, между другото, ти се притекоха на помощ, когато духовете ви притиснаха в края на пистата, - продължи Юрка, - и чак ми е неудобно да си спомням как се кълнеше да не забравяш спасителите си.
  -- А сега, бащичко, ти искаш да предадеш благодетелите си като вторични суровини, - отново се включих аз. - Та ние на никого не разказваме, че твоят авер продава на такива цени откраднатото, извинете - икономисаното от теб имущество, че и гадината се опита да ни плаши с пистолет. Та какво, Александре? Струва ми се, че твоят боец просто си е ударил кратуната в нещо.
  -- За какво го нагласихте така?
  -- Прати ме на майната си, при това толкова откровено и даже не се извини, схващаш ли, Сашка?
  -- Ще го завра на майка му в гъза!
  -- Е, Сашка, понеже намерихме с теб общ език, предлагам да ни окажеш хуманитарна помощ.
  -- Че вие и без това вече сте си взели.
  -- Лъжа и измама, - с патос каза Юрий, - ние не сме откраднали, а го купихме за пет долара. Или пет хиляди рубли. Тъмно беше, а доларите и рублите са в един джоб. Нали, Слава?
  -- Истина е, сам му платих. Но ми се струва, че твоят помощник се опитва да скрие от теб незаконно получените пари. И купихме само един стек бира, мъъъънички такива кутийки и стек "милиционерска любов", а ти не искаш да ни подготвиш за път както трябва.
  -- Представяш ли си, - Юра също се ентусиазира, - ще ни убият, дано не ни се случи разбира се, а ти ще се страдаш, че не си ни дал три пръчки хубав салам, московска водка "Кристал", две бутилчици хубав коняк, е, кашкавал естествено, и още други дреболии. И ние ще ти се привиждаме нощем и ще протягаме към теб ръце и ще казваме, - ние като вампири протегнахме ръце към него: - "Досвидя ли ти, гадино!"
  -- Да, Саша, - намесих се аз, - без две бири и пачка цигари наистина няма да пукна, но е хубаво към бирата да има и сушена рибка, и...
  -- Стига, идиоти! Дайте, леличко, водичка да пийна, че така ми се яде, а няма къде да спя, - избъзика се Саша. - Ако не ме бяхте спасили, щяхте сега да седите в карцера.
  -- И аз по време на боя казах на Славка: "Гледй, Слава, какъв добър капитан загива. Дай да го спасим, че като стане комендант, да ни храни до края на живота". Нали, Слава?
  -- Честна дума, истина е. Юра, а не би било лошо да половим една-две седмици бълхи в карцера, а? Ядене три пъти дневно, чисто бельо, може да се събличаме, баня! - аз замечтано притворих очи и се протегнах с пукане. - Кеф! Саша, а що не ни предадеш, а твоят педал след две седмици да си промени показанията, сиреч че се е припознал, и да ни пуснеш. А дотогава може и войната да свърши. Помисли, Саша, а? Коняче ще ти дам.
  -- Не, вие сте пълни идиоти. Ясно защо вашата бригада духовете наричат "кучетата", захапете ли, до лудост можете да докарате всеки.
  -- Ние сега ще ходим при командващия, да видим как ще ни агитира да вървим към Минутка. Та, Слава, мисля да му предложа да свали тоя полк от охрана на летището и да го хвърли на Минутка, а нас - на тяхно място. А след като превземете Минутка, ние можем и да продължим да воюваме. А, Саша? Между другото, успя ли да пробваш всички момичета тук?
  -- Не, те всичките са разпределени, не се бутам в чужда територия.
  -- Дай ни твоята за няколко дена, после ще я докараме обратно, айде, не бъди скръндза!
  -- Идиоти, пълни идиоти!
   От щаба излезе адютантът, извика нашата група щабни офицери при командващия.
  -- Саша, ние ще се забавим около четирийсет минути при командващия, ти не забравяй хуманитарната помощ, че да не ти се явяваме насън. А на лекето си предай, че ако продължава да обижда или каже нещо по наш адрес, няма да се размине само с уплах. Чакай ни, ще се върнем. Само много ни чакай, - префразирах аз думите от известно стихотворение. - И бира, скъпи, не забравяй бирата, а останалото е задължително.
   Юрка му прати въздушна целувка.
  -- Довиждане, скъпи! Чакай ни на гости!
   Сашка се изплю, показвайки отношението си към нашето лигавене. Минаващите войници учудено гледаха нашето сбогуване.
   Ние влязохме в сградата на летището, в движение допушвайки цигарите. На война обикновено се пуши в юмрук, за да не те забележи снайперист в тъмното. Този навик работеше и през деня. Така е по-лесно. А ако през деня навиците са едни, а през нощта - други, лесно можеш да се объркаш и да направиш фатална грешка.
   Влязохме в залата, там вече седяха командващият групировката генерал-майор Ролин и нашият генерал Захарин. Той преди беше с арменска фамилия, но след разпадането на Съюза му препоръчаха да я смени, та сега от Авакян стана Захарин - взе фамилията на жена си.
   Прозорците в залата за съвещания бяха закрити с чували с пясък. Светеше лампа, но тя не осветяваше ъглите, където стояха хората-сенки - свързочници, ординарци, адютанти и още много други, които помагаха на генерала или просто му се подмазваха.
  -- Моля седнете, другари офицери, - Ролин стана и се здрависа с Бахел, на останалите просто кимна.
  -- Току-що говорих с министъра на отбраната Грачин. На високо ниво, - Ролин подчерта това "високо ниво", - е взето решение да щурмуваме комплекса от сгради на площад Минутка. Операцията е решено да оглавя аз, а изпълнението на тази сложна и отговорна мисия е поверено на вашата бригада.
   В края на речта гласът му стана тържествен. Интересно дали не са учили с Карпов на едно място? Макар че тоя май не е московчанин. Дявол ги знае тия в Ставката ху из ху.
  -- Нашата оперативна група разработи план, съгласуван с Генералния щаб и утвърден от министъра на отбраната. Генерал Захарин току-що се запозна с него. Моля и вие внимателно да го изслушате. Правилното му изпълнение ще позволи в най-кратки срокове да ликвидираме силите на боевиците на Дудаев, дислоцирани в Държавната банка и в така наречения Дворец на Дудаев, - той започна да показва с пръст по картата, разстлана на масата (лицето на Зафарин въобще не изразяваше възторг от плана), - останалите сгради не са с голямо значение и не представляват интерес за нас.
   Учудващо беше как военен, при това при планирането на такова кръвопролитно сражение, така пренебрежително се отнася към съседните сгради, където също има боевици, нито дума не казва за двата моста към площада. Те със сигурност добре се охраняват и са минирани.
   В армията има близка задача, последваща и главна. Винаги започват с близката задача, а след това развиват темата и стигат до главната. А ако започват от главната задача, още повече без да споменават междинните, че и упоменавайки лица като Дудаев, това си е гола политика. Политиката за военния е смърт, сигурна смърт, защото тия тъпанари не мислят за погубените животи и последствията, за тях е важен резултатът и колкотото се може по-бързо. Целта оправдава средствата. Йезуитската аксиома.
   Ние всички се втренчихме в картата. Излизаше, че трябва на пълен ход на минем мостовете. А ако не успеем или мине само част от войските, а после духовете взривят моста? Тогава тези, дето са успели да минат, ще ги изколят пред очите ни като овце. Никой не харесваше тая авантюра. Ние сме професионални военни и сме свикнали да рискуваме своя и чуждия живот от първи курс, но така абсурдно да загинем - не, благодаря. Всичките се намръщихме, всички разбрахме, че ако сега не отвоюваме позицията си, смъртта на Майкопската бригада ще ни се стори детска игра. Още повече че това не е даже гара, а резиденцията на техния президент, символът на националната гордост. Тук трябва или атомна бомба да хвърлим, че да свършим наведнъж, или авиацията и артилерията дълго да се трудят.
   От сянката излезе така нареченият началник-щаб на групировката полковник Седов. За него не знаехме много, но войната често възнася и велики пълководци и велики некадърници на върха на своя Олимп. Аз нищо не можех да кажа за Седов, но ако той беше разработил този план, той не беше просто некадърник, той беше военен престъпник, или по-скоро - престъпник с пагони. Седов заговори. Гласът му беше добре овладян. Ако се съди по стойката и обветреното лице, не беше от Генералния щаб, а беше строеви офицер. Да чуем.
  -- Другарю генерал, другари офицери, - започна Седов, - противникът е съсредоточил основните си сили в района на площад Минутка.
   "Егати и новината", - помислих аз.
  -- Затова, за да сломим окончателно съпротивата на врага, да го деморализираме и да го избием от града, ви се предлага да осъществите този план, утвърден от министъра на отбраната и одобрен от Върховния Главнокомандващ, - сега вече изглеждаше, че Седов се любува сам на себе си. Направо щеше да се спука от гордост, че неговият план - вече нямаше никакво съмнение в това - го е одобрил Самият.
  -- Вие трябва с форсиран марш да превземете мостовете над Сунжа и стремително да нахлуете на площад Минутка, след това да превземете и унищожите живата сила на противника в сградата на Държавната банка и резиденцията на правителството на Дудаев, така наречения Дворец на Дудаев, - продължи да пее Седов.
   "Здрасти, задник, Честита Нова Година!" - помислих аз.
  -- За превземането на комплекса от сгради ви се дават части от въздушно-десантните войски, морската пехота и ленинградският полк. Ще има и поддръжка от авиацията и артилерията.
   Най-интересно беше, че не се споменаваха нито имената на частите, нито количеството на авиация и артилерия, които трябваше да ни поддържат. Какво значи това - една ескадрила и един артдивизион? Накратко, необработен план, суров, и в случай на провал ние ще носим отговорността. Страшна перспектива!
  -- Щурмът ще бъде след два дни. За тези два дни трябва форсирано да превземете хотел "Кавказ", след това да го предадете (на кого?!) и да тръгнете към площад Минутка, - изглеждаше, че на Седов всичко му е ясно и естествено на нас, затова въодушевени, ние трябва направо оттук да се юрнем и на юруш да превземем Минутка. Маразъм! Маразъм! Маразъм!
  -- - Другарю генерал, другари офицери, аз свърших. Има ли въпроси? - тонът му предполагаше, че въпроси биха задали само дегенерати и дебили - какво друго може да се очаква от сибирската махра?
  -- С какви данни разполагате за числеността на гарнизона на площад Минутка, за въоръжението им, дали са заминирани мостовете? - тихо, но твърдо попита комбригът, показвайки се от сянката.
  -- Числеността в жива сила не превишава три-четири хиляди човека (много яко - голяма работа, хиляда човека разлика), въоръжение - обикновено стрелково, плюс подцевници, РПГ-7, леки пехотни миномети (стиска ли ти да търчиш под минометен огън по площада?)
  -- А мостовете?
  -- Не разполагаме с точна информация за минирането на мостовете. На подстъпите има плътна стрелба, навсякъде има засади и постове на противника, затова не беше възможно да уточним този въпрос. Но постоянно работим в тази насока. И другарите от местната опозиция постоянно ни помагат.
   Ние широко се усмихнахме. Чеченец чеченцу око не вади, а неверния гяюр спокойно ще излъже.
  -- Напразно се смеете, - Седов занервничи, - сега в Москва по предложение на опозицията се разглежда въпросът, че нашето нахлуване и безсмислено жестоките ни действия са нанесли на икономиката на републиката непроправими вреди, озлобили са хората. Партизанското движение придобива се по-голяма популярност (усетиха се!). И във връзка с това има мнение, че боевиците не трябва да се убиват, а да се разоръжават и да се пускат по домовете, защото повечето от тях са скромни, наплашени селяни, а идва пролетта, посевната кампания. Иначе ще настъпи глад в републиката.
  -- Ами майната им! - в гробната тишина се изпуснах аз. Всички се разхилиха, а Ролин и Седов се обърнаха към мен. Юрка ме бутна, но вече беше късно.
  -- Вие явно не разбирате, другарю ... - Седов погледна пагоните ми, и като не видя звездичките, продължи, - а вие защо сте без звездички?
  -- Страх ме е от снайперистите, другарю полковник, - отговорих аз много хрисимо, макар че ми се искаше да вдигна скандал.
  -- Глупости са това, мислите, че снайперистите гледат звездичките? Не. А как ръководите личния състав, ако отсъстват отличителни знаци?
   Вече се подготвих за дълга нелицеприятна тирада за звездичките и за неговия гнусен план. Аз не съм герой, но на война разбираш, че по-лошо няма да стане, освен ако не те ранят. А така - да вървят тия дръвници на майната си. Искате да ме уволните - заповядайте!
   Но Бахел ме изпревари, явно разбра, че заради мене може да избухне скандал, и каза:
  -- Другарю генерал, после ще се разберем защо капитан Миронов няма звездички. Аз разреших на офицерите да не носят отличителни знаци. Сега повече ме вълнува предстоящата операция. Такива малки срокове няма да позволят на моята бригада, която не излиза от тежки боеве, форсирано и без съответната подготовка да пристъпи към реализиране на вашия план (Бахел наблегна на "вашия"), също така предлагам незабавно да бъде дадена заповед за нанасяне на масиран бомбен и артилерийски удар по комплекса от сгради. Ударите трябва да бъдат нанасяни без прекъсване до началото на операцията по завземането на площада. Два часа преди началото на операцията силите на диверсионно-разузнавателните групи от частите на въздушно-десантните войски трябва да превземат мостовете и да не допуснат взривяването им. Между другото, кои са тези части, с които трябва да взаимодействаме? Смятам за неразумна и самоубийствена челната атака на Минутка. Няма да изпълня заповед, който по значение е равносилна на разстрел на хората.
  -- Абе ти, полковник, разбираш ли какво говориш! - разбушува се Ролин. - Аз ей сега ще звънна на Грачин, а тебе ще те изпратя на трибунал! Ей сега ще те арестувам и с най-близкия самолет ще те пратя в Москва! Знаеш ли колко желаещи има за твоето място?
  -- Ако това ще спре разстрела на моите хора, готов съм незабавно да напиша рапорт за уволнение! - закрещя и Бахел. - Страхувате се да изорете с авиацията тоя шибан площад, но не се страхувате да убиете няколко хиляди, да ги удавите в кръв?! По-добре помислете, че ми се струва, че имиджът на готини пичове ви е по-скъп от войнишките животи...
  -- Млъкни, предател! - закрещя Ролин. - Ти, полковник, си се побъркал, ти си се изплашил. Аз на тебе, идиот, за пет секунди ще ти направя звание Герой на Русия! А вие какво сте се втренчили, я марш навън!
   Да бе, ей сега, майната ти, генерале, ние за командира ще ти извием врата, само да каже "дръж", ще ви скъсаме всичките.
  -- Ние поддържаме своя командир, самоубийство е да се тръгне без предварителна авио и артподготовка, - обади се някой от нашите в тъмното.
  -- Какво, всички ли смятат така? - Ролин присви очи, огледа ни с тежък поглед. - Въ-ъ-ън! Стража! Изведете ги, разоръжете ги и пратете тези предатели в карцера!
   В отговор ние просто застанахме по-плътно един до друг. Мълчание. Гробна тишина. Отваря се входната врата, влизат на бегом двама войници и офицер, готови да изпълнят всяка заповед на генерала. Всички се приготвихме за най-лошата развръзка. И тогава генерал Захарин наруши тишината - юнак се оказа арменецът.
  -- Хайде да не се палим. Сега ще пуснем офицерите и сами тук ще решим как да излезем от ситуацията. Спокойно, без караници. За всички е очевидно, че челният щурм е опасен, но заедно ще намерим оптималния вариант, - и се обърна към нас, - вървете, другари офицери, чакайте, нищо няма да стане, обещавам ви.
  -- Вървете. Чакайте, - заповяда комбригът сухо.
   Излязохме. Всички нервно треперехме. След нас излезе караулът. В тъмното някой хвана началника на караула за яката и зашепна:
  -- Ако ти, курво, арестуваш нашия командир - ще те убия, разбра ли?
  -- Ами заповедта? - изплашено попита той. Бойците му се притискаха към стената.
  -- Искаш ли да живееш?
  -- Да!
  -- Ако тръгнеш да арестуваш командира, ще ви нападнем и без излишен шум ни го предаваш. Ясно? Тогава ти и войниците ти ще останете живи. Всичко ли разбра?
  -- Да!
  -- Сега ще докараме техниката по-близо, а ти не вдигай паника. Излиза командирът с нашия генерал, качваме се и спокойно си заминаваме. Запомни, не искаме твойта кръв, но ако ни се пречкаш, ще те убием. Ясно ли ти е? Знаеш ли кои сме ние?
  -- Зная. "Кучетата". Ясно.
  -- Нищо не ти е ясно, ние не сме кучета, ние сме махра, и за командира ще ви разкъсаме. Хайде, тръгвай. И ако ти или твоите войници писнат - ще повоюваме. Искаш ли го?
  -- Не, не искам.
  -- Правилно, ние с тебе с чеченците трябва да воюваме, а не помежду си. Искат да ни пратят да превземаме Минутка с челна атака. Пращат ни на смърт. А ние не искаме. Затова Ролин се разкрещя. Не вдигай излишен шум.
  -- Разбрах. Чух, че сте истински главорези, но чак да скачате срещу Ролин - това никой не е очаквал дори от вас. Страшни сте, момчета! - началникът на караула се отърси от първоначалния шок и вървеше заедно с нас. Лицето му изразяваше и възхищение и недоверие едновременно.
   Излязохме навън, от всички ни излизаше пара. Запушихме. Пушехме, асимилирайки получената информация. Изпратихме изпълняващия длъжността началник на разузнаването като най-млад да докара техниката по-близо до летището. На началника на караула казахме да даде заповед за поставяне на техниката по-близо до сградата.
  -- Луди ли сте бе, братлета, ще ме вкарат в затвора! Това е саботаж!
  -- Какво бе, да те вържеме ли?
  -- Вържете ме, убийте ме, а такава заповед не мога да дам.
  -- Добре, момче, успокой се. Ще ги докараме до твоите постове и там ще ги оставим. Доволен ли си?
  -- Добре. Само че там да си стоят, иначе почвам да стрелям.
  -- Разбрахме се.
   Всички си давахме сметка за своите действия и че неизпълнението на заповед, особено в бойни условия, може да ни коства всичко, включително и живота - разстрел на място без съд и следствие. Уставът - законът на армията - гласи "Заповедта трябва да бъде изпълнена безпрекословно точно и в срок. След изпълнението може да бъде обжалвана.". А кой после да обжалва заповедта, след като цялата бригада ще изгине на тоя шибан площад? Който остане жив, ще полудее за цял живот.
   М-да, въоръжен метеж, именно така се нарича откритият отказ за изпълняване на заповедта.
  -- Слава, а може би като броненосеца "Потьомкин", да заминем нанякъде, а? - попита Юрка, докато дълбоко си дърпаше от цигарата. - В Турция или още някъде.
  -- С БМП по дъното на Черно море, добър вариант. Не говори глупости и не психясвай. Още не сме направили нищо незаконно. Аз хората си на сигурна смърт няма да поведа. Я виж Чехословакия - не е много по-голяма от Чечения, ама за влизането в нея се готвиха шест месеца. А тук - на юруш. Защото онова е чужбина, а тух може и един милион свои да утрепят, и от едната и от другата страна. Отрепки, - изхвърлих цигарата и веднага извадих нова. След "Примата" не можех да се напуша с тия слаби цигари. - Гледай, Сашка ни влачи помощта!
   До важно шестващия комендант влачеше две кутии нашият стар познат - старшината от болницата с лейкопласт на носа и бушони и на двете очи.
  -- Нали ти казвахме да не обиждаш, синко! - Юрка и аз се усмихнахме широко. - Не искаше по добрия начин, затова си и изпати.
  -- Ако обиждаш непознати, няма да доживееш до уволнение, - подхванах и аз. - А ако те бях ударил малко по-високо? Можех и черепа да ти счупя. Късметлия си, слабако, можехме да те изчакаме да се обърнеш с пистолет в ръка и щяхме да ти направим аутопсия без упойка.
   Сашка дойде навреме, с появата си заедно с нещастния войник той ни отвлече от горчивите мисли. Не ни се искаше да бъдем престъпници, след като бяхме патриоти с цялото си сърце. И не ни се искаше да погребваме хората си на тоя площад, а след това да си теглим куршума. Съвестта, офицерската чест нямаше да ни позволят да живеем по-нататък с този товар. Страшно ми се искаше да се напия - в тези кутийки и чанти имаше алкохол, който щеше да ни позволи за известно време да отдалечим страшния избор. Но не можехме да го направим тук. Тогава ще ни обвинят и в пиянство. Това го разбираха всички.
  -- Абе, братлета, метеж ли сте обявили? - Сашка беше разтревожен. - Всички са на нокти, говорят за вас.
  -- Не, просто казахме, че комендантът на летището е изявил желание да поведе комендантската рота пред нашата бригада като щит пред картечниците, а той, разбираш ли, не иска да те пуска. Опъва се - няма да го пусна и край, казва, няма да си пусна любимия капитан на сигурна смърт. А за вас, лайнарите, не ми пука. Умирайте, казва, ако искате всичките начело с командира си и с доблестния си генерал, аз, казва, в ковчега по един Герой ще ви сложа, - аз пак започвах да озлобявам. Разбирах, че Сашка и този боец не са виновни. Но исках да си го изкарам на някого.
  -- Сашка, айде да ни подариш това недоносче, ние сега ще напишем от негово име рапорт за превод, а той с дуло в челото всичко ще подпише. Никой няма да чуе изстрела, а тялото ще откараме по-нататък и ще го хвърлим в руините. Как мислиш, боклук?
   Очаквах ответна реакция от страна на Сашка или боеца, макар и само жест. Но те мълчаха. Аз бях мрачен и свиреп, всички чувства, всички мисли замряха, свити на натегната пружина, готова всеки момент да отскочи, изхвърляйки огромен заряд от енергия. Сашка и боецът мълчаха.
  -- Саша, всичко ли сложи, както обеща? - вече се бях успокоил, но пружината се натягаше все повече и повече, изостряйки и без това изострените сетива. - Хайде да ги натоварим.
   Тръгнахме към нашето БМП. Отпред аз, след мен боецът, накрая Сашка. Навсякъде имаше много кал, слънцето вече залязваше. Отворих десантния люк и боецът започна да слага вътре Сашкините подаръци. Сашка се приближи. Аз ритнах боеца вътре в отсека и затворих люка. Хванах Сашка за яката, опрях го в БМП-то и извадих пистолета. Сашка пребледня, гледаше с ококорени очи ту мен, ту пистолета.
  -- Казвай сега, кой даде заповед да ни обкръжите? Бързо, знаеш, че или нашите сега ще ни довършат, или после духовете. Бързо, копеле, казвай.
   Отзад се приближи Юрка.
  -- Обкръжават ни. В сградата вече ще е трудно да нахлуем, вкараха вътре почти цяла рота. И гранатометчици има, ще стрелят от упор, - Юрка беше абсолютно спокоен, но готов за действие. Спокойно каза на Сашка: - Казвай, Сашка, кой какво каза, какви са заповедите.
  -- След вас излезе Седов, каза да не ви пускаме от Северно - вече сменихме паролата - и в сградата също. При опит да заминете без разрешение или да проникнете в сградата на летището - да откриваме огън без предупреждение. Каза, че се каните цялата бригада да се присъедините към Дудаев. Дадоха ми заповед да ви отвлека вниманието, да се опитам да ви напоя. Това е. Пусни ме, ще ме удушиш. Вие наистина сте главорези. Какво ще правите с моя боец? - Сашка търкаше шията си.
  -- Абе взимай си го, сигурно вече се е насрал от страх. Каква е паролата?
  -- Не зная, само ми казаха да ви напия и да се махам бързо. Какво да кажа на Седов?
  -- Кажи му всичко както стана, боецът ще потвърди. Значи скоро ще ни убиват, щом са ти казали бързо да се махаш. Хайде, Саша, тръгвай. Сбогом.
  -- Слава, Юра, всичко ще се оправи. Те там ще се разберат. Искате ли да отида при Седов, при Ролин, да кажа да ви оставят. Или елате с мен, когато всичко свърши, ще ви изведа. Хайде, момчета.
   Сашка каза "когато всичко свърши", а можеше да свърши само с разстрел. Защото аз току-що разбрах, че не мога да стрелям по своите, а в техните очи ние сме помощници на боевиците.
  -- Благодаря ти, Саша, тръгвай. Само кажи на всички, че не сме предатели. Даже и да останем тук, не сме предатели. Сбогом.
   Отворих десантния люк, боецът уплашено се дръпна.
  -- Не се страхувай, излизай. Чу ли всичко?
  -- Да.
  -- Ако питат, ще кажеш каквото чу, - и когато те се отдалечиха, не се сдържах и викнах след тях: - И не обиждай непознати!
   Боецът наведе глава уплашено.
  -- Е, Слава, да тръгваме.
   По обратния път се влачехме мълчаливо. На душите ни беше пусто и тъмно. Не ни се говореше. От нас вече нищо не зависеше, абсолютно нищо. И за себе си вече бяхме решили. Оставаше само да чакаме като овце заколението.
   Всичките офицери стояха в плътна група и нещо обсъждаха. Нашите бойци бяха насядали по БМП-тата, моторите работеха, много от оръдията бяха насочени към летището. Приближихме се, изглежда всички говореха наведнъж и никой никого не слушаше:
  -- Наистина ли ще стрелят?
  -- А ти какво щеше да направиш?
  -- Ами че ние заедно с тях освобождавахме това летище! Изроди, копелета, курви!
  -- Цялата Русия продадоха, и сега и нас ни е..т!
  -- Ех да имаше сега някой да ни поведе към Москва!
  -- Прав беше баща ми ветерана, главният враг е в Москва - той иска най-много твойта смърт, след това е собствената авиация, а чак третия - немецът!
  -- Юра, Слава, какво измислихте? - всички замълчаха и се втренчиха в нас.
  -- Аз, - започнах аз, слагайки ударението на местоимението, - срещу своите няма да стрелям. Комендантът каза, че Седов е заповядал да не ни пускат навън. В сградата също. Паролите е сменил. Във сградата са извикани хора, около рота. Сега може вече и да са повече. Накратко - край.
  -- Добре де, какво предлагаш, просто да стоим и да чакаме, докато ни изпозастрелят? Страшна работа, няма що!
  -- Ако исках да се измъкна, отдавна щях да го направя, ей го - до летището са сто метра. Седов е казал, че се каним целокупно да избягаме при Дудаев и затова се отказваме да щурмуваме Минутка.
   Всички зашумяха, започнаха да се възмущават. Невъзможно е да се опишат думите им, защото ще се наложи да слагам само многоточия и съюзи - например "...и...", "...или...", а също и думите "да вървят на", "самите те са" и така нататък. Ако ти, читателю, се настроиш на подобна вълна, можеш сам да съчиниш двайсетина варианта. Но повярвай, че бяха упоменати всички известни политически и военни дейци както от миналото, така и сегашни, както от нашата страна, така и от чужбина, а също така техните родители и други близки роднини.
   На входа на летището също в плътна тълпа стояха офицерите и старшините на полка за охрана на Северно. Така да се каже нашите "вероятни противници". До не много отдавна това бяха наши колеги, съюзници, съратници, побратими. Сега животът ни до голяма степен зависеше от тях. Ако повярват на лъжите на Седов, край с нас. Каквото и да решите, аз няма да стрелям по вас, момчета. Стана ми гадно. Само да не ме ранят, по-добре веднага да ме убият. Да взема да се застрелям? Не, рано е, не всичко е решено, ще успея да го направя, никога не е късно да го направя.
   Сега зад затворените врати се решава съдбата на бригадата ни и на всеки присъстващ по отделно. Много зависи от това решение. Съдбата на Чечения, на Русия е в ръцете на четиримата мъже, които с пяна на устата доказват всеки своята правота. Може би вече са арестували командира и нашия генерал. Все пак е неразумно да се разстреля без съд и следствие боен командир и генерал. Само нас могат да ни гръмнат с една-две картечници, а после да гледат кой крив кой прав. Да-а, ако искаш да се върнеш вкъщи, първо стреляй, а после гледай и питай. Самият аз винаги съм се придържал към тази истина при срещи с духове, а сега, когато съм в ролята на мишена, не се чувствам никак уютно. Докато си мислех тия гадни работи, не съм и забелязал кога в пакета е останала само една цигара. В устата ми горчеше от изпушения тютюн и гадната ситуация. Взех последната цигара и ме опари мисълта - ами ако наистина е последна? Запуших я с кеф, без да бързам, дърпах бавно. Е, момчета, готов съм за всичко. С всяко дръпване усещах спокойствие, увереност в силите си. Аз не съм овен, чакащ смъртта си. Аз съм човек, който е направил съзнателен избор. Започнах внимателно да оглеждам групата офицери на входа на летището, на тях сигурно също не им беше леко сега. Може би се съвещаваха какво да правят. Да стрелят ли по нас или не. Да ни убият или не, това е въпросът.
  

Глава 6

   В центъра на групата "вероятни противници" - нашата "наказателна команда" - стоеше Сашка и нещо оживено разказваше и жестикулираше. Хайде, Сашка, агитирай момчетата си. Настрана от тях стоеше познатият ни боец и внимателно слушаше беседата на офицерите. Много от тях прекъсваха Сашка, питаха го нещо - какво именно, не можехме да разберем. Но по шума беше ясно, че разговорът е сериозен. Сашка извика боеца с превързан нос, сложи му нещо в ръката и посочи към нас. Боецът затича. Като минаваше покрай нашата група, изразително ме изгледа, пъхна някаква хартийка на най-близкия офицер, и се затича към болницата. Е, логично, комендантът изпрати боеца в болницата за бутилка спирт. Отстрани изглеждаше съвсем невинно. А сега трябва да прочетем каква е присъдата. Да живеем или не.
   Офицерите се струпаха, разгънаха смачканата хартия.
   "Стреляме над главите. Махра."
   Какво само започна! Ликуване, радост. Все едно в последната минута преди разстрела ти носят помилване.
  -- Ех, браво на Сашка! - казах аз на Юрка.
  -- Да, ненапразно му спасихме кожата, сега той ни измъкна. Браво. Сега трябва да поим тоя мързеливец с водка, докато не се задави или не падне под масата, - Юрка също беше радостно възбуден.
  -- Никакъв Седов не може да скара махрата.
  -- Ние сме воювали с тия хора. Знаем се.
  -- Заедно сме се насирали под минометен огън.
  -- Заедно сме се гмуркали в канализацията от снайперистите.
  -- Да вървят на майната си.
  -- Искаха да насъскат махра срещу махра.
  -- Няма да стане, гадове.
  -- Няма да стреляме едни в други.
   Така говореха нашите офицери. Някой реши да отиде при офицерите, бивши "наши вероятни противници" и да полее събитието, но го спряха:
  -- Ти да не си идиот?
  -- Що бе?
  -- И при тях, като и при нас, има доносници. Искаш да ги подведеш ли?
  -- Ние, живот и здраве, ще си тръгнем, а тях могат да ги дърпат после.
  -- Стой и пуши.
  -- Правилно. Чакаме командирите. Нищо не знаем. Никой по никого не се е канил да стреля. А още повече да отказва да изпълнява заповедите на Командващия.
  -- Ех, че ми се пийва нещо!
  -- Млъкни, не бъркай в раната.
  -- Като превземем складовете днеска, ще си гушнем медицински спирт.
  -- Оф, и складовете трябва да превземаме днес. Съвсем забравих.
  -- Абе това е за два часа работа. Главното е бойците да не пипат дрогата.
  -- Аз ще ги пипна, бързо ще поумнеят. Само това оставаше, да ми се дрогират в батальона. Ще им строша главите.
  -- Нещо много дълго се карат, трябва да свършват вече. Ние трябва вече да си ходим, че и складовете ни чакат. Да не ни изпреварят съседите.
  -- Няма да посмеят. Складовете са в нашата зона на отговорност.
  -- Тайно ще влязат и целия спирт ще излочат.
  -- Ще ги довърша. Моя спирт да изпият? Няма да стане.
   Всички забравиха старите страхове и активно обсъждаха как ще превземаме медицинските складове. Единодушно решихме, че трябва да стане тихо, с минимална стрелба, иначе може да повредим лекарствата и СПИРТА. Спиртът, особено спирт-ректификат, тоест чистият спирт, е много хубаво нещо. Това е и "течна валута", за която можеш да получиш и дефицитни резервни части за БМП-то, и нов камуфлаж, а можеш и да си го изпиеш вечерта. Това не е фалшива водка, можеш да го разредиш колкото ти харесва. И няма да се отровиш, и сутринта няма да си махмурлия. Спиртът-ректификат не се прави от нефт, а само от зърно, подбрано зърно.
   Офицерите се успокоиха, изкомандваха войниците да обърнат пушките от летището и каквото и да става, да стоят в машините и да не се показват. И дори да гръмнат по БМП-то, да не откриват ответен огън. С една дума, от своя страна предвидихме всичко, за да не започне някой от нашите бойци огън на месо, иначе може да стане непоправимото. Тогава ще започне мъст. Мъст за другаря. Ние тук в Чечения само с това се занимаваме - отмъщаваме. Само да не си я занесем в цивилния живот тази мъст, само да не стане главния смисъл на живота ни. А може. Интересно как ще гледам тия чеченски мутри в родния си град? Колкото повече от тях пратя на оня свят, толкова по-добре. Вкъщи ще съм лишен от това удоволствие. Вкъщи трябва първо да докажа вината му. Тук всичко е по-просто. Чеченец значи враг. Бяло и черно. Белите, тоест ние, са добри момчета, черните - чеченците, са лошите. Пълни глупости. Ние сме тези, които са дошли на тяхна земя, за да убиваме. Искат независимост? Ами да се задавят с нея. Извеждаме руснаците оттук, депортираме чеченците от Русия в историческата им родина, за какво ни е "пета колона"? Слагаме ограда и нека си живеят в своята независима и суверенна. Нямаше да има човешки жертви, пък и щеше да е милион пъти по-евтино.
   Ако си убил един човек в мирния живот, си престъпник, убиец. Ако си убил трийсет - си воин, ако си убил милиони - си завоевател. Името ти ще бъде записано в скрижалите на историята. Благодарните потомци ще съчиняват оди за теб, ще ти издигат паметници.
   Мина повече от час, а нашите командири още не се показваха. Дали пък не се е случило нещо? Охраната на летището също е спокойна, няма движение, суета, значи не са ги арестували, значи и ние няма защо да се притесняваме и суетим. А все пак - ами ако някой от стрелящите по нас се прицели малко по-надолу? Съдба, какво да правиш. Съдба.
   От скука офицерите започнаха да си разказват истории. И по-интересно е, и времето лети по-бързо. По-добре, отколкото да гадаеш какво ще стане с теб след десет минути, отвлича те от тъжните мисли. Особено след такъв стрес. Трябва да се изговориш. Да говориш за каквото и да е, но да се изговориш. През службата си много такива истории съм чул, и аз мога много да разкажа.
  -- Слава, разкажи как си бил милионер.
  -- Ама аз вече сигурно двеста пъти съм го разказвал.
  -- Разкажи де.
  -- Ето как стана. След завършване на училището аз, сополив лейтенант, пристигнах в Кишинев, доложих се в поделението, така да се каже влях се в колектива, приех четири взвода вместо един - и тогава не достигаха лейтенанти. Попаднах в Главкомата на Югозападното направление. А Кишинев в онези години след гладния Сибир ми се стори рай. Салам, месо, вино, дрехи - пълно! И това в годините на "сухия закон". Мисля си, ще пукна като старши лейтенант, но оттук не мърдам.
   Ротният беше от моето училище, завърши три години преди мен. Аз бях дошъл без семейството, още не си бях намерил квартира и живеех в казармата. И ето че една вечер идва при мен ротният и казва:
  -- Слава, жена ми замина с детето отпуска. Ела вкъщи, ще вечеряме, и бутилчица ще вземем.
   А водка в Молдавия никой не пиеше. Там можеше да се удавиш с вино. При това сухо, а не кръстено, и вино от магазина там пиеха само неместните. А местните пиеха домашно, продаваше се във всяка къща. Молдованците правеха три вида вино: "за себе си", "за сватба", "за продажба".
   Най-хубавото беше това "за себе си". От подбрано грозде, без грам захар. От него правеха малко, пиеха си го сами и го пазеха за почетни гости. Ротният се беше сприятелил с един молдованец - я войници му водеше да му помагат, я по друг начин му помагаше, - и той ни даде от виното, което беше правил за себе си.
   След това идва виното "за сватба". То се прави от остатъците на виното "за себе си". Добавят му не много добри видове грозде, обикновени. Прави се за големи семейни празници. Става за пиене.
   А това, което е "за продажба" - прави се от остатъците на второто, добавят му захар и малко спирт - само за продажба.
   Речено - сторено. Взехме две трилитрови бутилки вино "за себе си" и отидохме да вечеряме.
   А по това време вървяха големи учения "Есен-88", на територията на Киевски окръг, Одески окръг, беше задействан и Черноморският флот. Нашата част след десет дена по план трябваше да се включи в тях. Пътуваме в тролея, обсъждаме предстоящите действия по ученията. А до нас седи полковник. Аз още съм зелен, никого не познавам. А това бил началникът на канцеларията на главкома. Имаше такава длъжност. И той живееше във входа на ротния. Поздравихме се, поговорихме си. Изведнъж той се плесна по челото:
  -- Момчета, - казва, - утре заминавам на учения, и забравих, замотах се, дъщеря ми има утре рожден ден. Купих й кукла. Оставих я в кабинета, забравих да я взема. Момчета, направете добрина. Идете утре при юристконсулта на Главкома, аз ще му звънна, ще кажете, че аз ви пращам. Вземете куклата и я отнесете у нас. Кажете, че е от татко. Че тя много ме молеше, пък и беше послушна. И аз обещах. Ще излезе, че съм излъгал детето. А?
  -- Разбира се, ще го направим! - обеща му ротният.
   През това време стигнахме до блока на ротния, качихме се горе и както се казва добре си поседяхме, попихме, похапнахме, всичко обсъдихме. А сутринта ротният ми вика:
  -- Слава, ти взимаш куклата от юриста, а аз я нося.
  -- А къде седи този юрист?
  -- Де да знам. Питай дежурния свързочник.
   А аз съм на две седмици служба. Освен моите свързочници, други не познавам. И с нагъл вид отивам при дежурния свързочник и питам:
  -- Къде е юристоконсултът на Главкома? Къде се намира, как да стигна до там?
  -- За какво ти е?
   Аз мислех, че той е нормален, разбира от шеги и ще реагира нормално, и му викам:
  -- Абе, обади ми се. Покани ме. Казва, че съм имал някаква леля в Канада. Умряла била и ми оставила наследство.
  -- Айде бе!
  -- Да бе! Самият аз съм като гръмнат. Казват, че било около половин милион долара. Може и да са се объркали, сега ще отида и всичко ще разбера, - казвам аз съвсем сериозно, като си мисля, че той разбира, че се шегувам. Казах го и го забравих.
   Той подробно ми обясни как да стигна до юристконсулта. Той вече ме чакаше. Даде ми куклата. Огромна кутия, а в нея, също като кутията, огромна кукла. Помните ли, преди имаше такива гедееровски, ходещи, говорещи. Накратко, такава. Кутията красива. Някъде около метър и двайсет дълга. Аз вече бях забравил разговора за доларите. А на изхода вече стои тълпа от офицери, и тоя дежурен свързочник стои в центъра и нещо разказва. Приближих се, а те замълчаха. Е, мисля си, значи за мен говорят, след като млъкнаха. Поздравих.
  -- Е, Слава, поговори ли с юриста? - пита дежурният.
  -- Да, нормално, - сериозно отговарям аз, а ще се пръсна от смях, май наистина са се вързали на детска шега, - разбрахме се. Оказва се, че наистина съм наследник. Така че ми дадоха парите веднага. Е, двайсет и пет хиляди долара взеха за данъци, но останалото е мое. Нямах чанта, та се наложи да ги сложа в кутия от кукла. И сега като тъпанар влача тоя кашон.
  -- Айде бе!
  -- Покажи доларите, никога не съм виждал!
  -- Върви ти!
  -- Абе лъжеш сигурно!
  -- Аз да лъжа? Питайте юриста, оттам идвам. А доларите няма да покажа, че после до казармата няма да стигна, ще ме гътнат някъде. Вие и ще ме гръмнете. А парите ще си поделите. Познавам ви аз. Самият съм такъв.
   Отидох си в казармата, дадох куклата на ротния и му разказах всичко. Посмяхме се малко и забравихме. След известно време по възела тръгнаха слухове, че съм милионер. Всеки път историята се разказваше различно. Всеки път сумата на наследството ми растеше. Жените на свързочния пункт газ пикаеха, че съм женен, но флиртуваха с мен и ме сваляха. Съвсем непознати офицери ме спираха и питаха:
  -- Вие ли сте Миронов?
  -- Аз. Защо?
  -- Наистина?
  -- Наистина, - отговарям, а сам се давя от смях, - а защо питате?
  -- За наследството истина ли е?
  -- А защо питате? Какво, да ме ограбите ли искате?
   Накратко, нито да, нито не не казвах, а отговарях на въпросите с въпрос. Обърквах околните. Спираха ме, предлагаха ми да се включа в бизнес. Аз уклончиво отговарях, че имам вече много предложения и ги обмислям. Накратко - лудница.
   Тая епопея завърши по следния начин. В политотдела на Ставката сметнали всички комсомолски вносове, които трябва да заплатя във валута. Отишли в "Берьозка" - помните ли ги тия валутни магазини, - харесали си мебели за политотдела.
   И ето, викат ме заедно с командира на частта в Специалния отдел. И почват да ме профилактират. Аз обяснявам, че съм се пошегувал, че тоя глупак дежурният по връзка не разбира от шега. Че и пуска клюки на това отгоре.
   А ние, казват особистите, седим на тръни, цялата си работа захвърлихме да те проверяваме. Проверихме всичките ти роднини. Ти имаш разрешение от първа степен, допуснат си до ключова документация. И изведнъж - леля от Канада. Изправи ни на нокти. Ама и тия от политотдела са голяма работа, ха-ха-ха, вече мебели си избрали.
   Накратко, посмяхме се, а после написах обяснение още там. Не съм бил, не съм участвал, нищо не зная, нищо не виждам, нищо не чувам, на никого нищо няма да кажа. Та така, момчета. Още дълго след това ми викаха я милионер, я Корейко.
  -- Егати и наивниците.
  -- Яко си ги разиграл, Славка.
  -- Слушай, чувал съм я вече тая история, но мислех, че е измислица. А то било истина. Яко!
  -- Слава, докато има време - разкажи и за "посмъртните" пари.
  -- Какви пари?
  -- Абе ти не си ли чувал?
  -- Ами аз съм командирован.
  -- Слушай тогава. Слава, разкажи му за "погребалните" пари.
  -- Не "погребални", а "посмъртни". Слушайте. Някъде две години след като станах "милионер", вече станах старши лейтенант. И представете си - юли или август в Кишинев. Ужасна жега, асфалтът се топи. Аз и още един от другата рота провеждаме два часа строева подготовка с оръжие на това жулещо слънце. С кители, с фуражки, с ботуши, с портупеи. Накратко - кошмар. Един час с единия взвод, един час - с другия. Плацът голям. Той в единия ъгъл с неговия взвод, аз в другия.
   И ми става скучно, ужасно скучно, и решавам до го изгъбаркам. В почивката, докато едните бойци предаваха оръжието на другите, седим ние на сянка, и аз го питам:
  -- Ти парите взе ли?
  -- Какви пари, до заплата има още две седмици. Ти да не се прегря на слънце?
  -- Сам си прегрял. Ти в петък на четенето на заповедите беше ли?
  -- Не, готвех се за наряд.
  -- Ето, затова не знаеш, а казваш, че съм прегрял. Четоха заповед на министъра на отбраната. Там се казва, че при смърт на офицер семейството му получава посмъртно пособие в размер на три хиляди рубли, но по мотивиран рапорт на офицера и по решение на командира се разрешава да се дава тази сума и преди смъртта. Аз си ги взех. Викам си, вие така и така ще ме закопаете, за да не смърдя. Ще съберете по рубла от човек. Венец ще ми купите. Къде ще се денете.
  -- Лъжеш ме, нали? И колко получи?
  -- Три хиляди. Точно. Сега обмисляме с жената, кола ли на старо да си купим или хубави мебели за апартамента. Не знам. А пък може на спестовен влог да ги сложа.
  -- По-добре си купи кола. А как да ги получа?
  -- Много просто. Пишеш рапорт на името на комбата. Така и така, моля за вашето разрешение да получа посмъртното си пособие в размер на три хиляди рубли. И задължително напиши сумата и с букви, иначе ще те препрати да го преписваш, мен връща за това.
  -- Слушай, а защо другите не си ги взимат?
  -- Откъде да знам. Може да не им трябват, а може би текущата работа им е много. Нали ще има проверка, сигурно време не им остава.
   Проведохме си и втория част строева подготовка. Аз завърших по-бързо и бегом при комбата. Така и така, сега ще дойде старши лейтенантът, вие, другарю подполковник, му подпишете рапорта. Без да четете.
  -- Как да подпиша нещо, без да го чета?
  -- Подпишете го, това е шега, после ще разберете, заедно ще се посмеем.
   И се върнах в ротата. Преоблякох се, седя в канцеларията, чакам развръзката. Звъни телефонът. Комбатът:
  -- Миронов, бързо при мен.
   Аз бързо слязох в кабинета на командира на батальона. Той седеше и изглеждаше като лъснат чайник, ухилен до уши.
  -- Абе, Миронов, голяма работа си! Как го измисли това посмъртно пособие? И главното, Крюков се хвана! Ха-ха-ха! Откъде ти хрумна да го изпързаляш?
  -- Всичко е много просто, другарю подполковник. Така високо командваше през тия два часа, че ушите ми заглъхнаха. Сигурно е искал да го забележите.
  -- Чух го как командва, и аз така си помислих, - забеляза комбатът.
  -- Ами омръзна ми, пък и жегата, потънал съм в пот, и ми стана и скучно. Такава скука, че ми иде да вия. А Крюков продължава да крещи. И макар че ни делеше целия плац, ми писна от него. И ми хрумна мисълта да го изгъбаркам, а в пушкома ми дойде идеята за "посмъртните" пари. И така се получи, че на последното четене на заповедите го нямаше.
  -- Сега ще звъни начфинът, той сигурно съвсем е откачил от крюковия рапорт, - комбатът запали цигара и с кимане ми разреши също да пуша. Ние зачакахме обаждането от финансовата част.
   След две минути телефонът звънна. Комбатът вдигна слушалката:
  -- Кленов, слушам ви.
  -- Добър ден, Валерий Павлович, - чу се в слушалката гласът на начфина, комбатът държеше слушалката така, че да мога да чувам, - обажда се началникът на финансовата част капитан Голованов.
  -- Слушам ви, - комбатът едвам се сдържаше да не се изсмее на глас.
  -- При мен дойде Крюков с някакъв рапорт, иска си "посмъртните" пари, да не се е прегрял на слънце? Кой-кой те прати? - чуваше се как начфинът разговаря с Крюков. - Миронов ли ти каза? Намерил на кого да вярва! Ти си спомни как той ни разигра преди две години, че постави на нокти целия Главкомат. И тебе, глупака, те е изпързалял. Ако слушаш Миронов, значи не уважаваш себе си. Другарю подполковник, Миронов го е разиграл. Надрънкал му, че има някаква заповед на министъра на отбраната и че офицерът още сега можел да си вземе парите, които се полагат на семейството му за погребение. Глупост голяма! Тръгвай, тръгвай, Крюков, и рапорта си вземи. Предай на Миронов, че ако ме въвлича и мен в шегите си, последен ще си получава парите. Извинете за безпокойството, другарю подполковник. Миронов си е измислил всичко, а Крюков му повярвал.
   И до края на службата на Крюков в частта всичките офицери постоянно му припомняха този случай и го бъзикаха. Затова пък каквото и да кажех, дори да казвах истината, никой не ми вярваше. Всички смятаха, че се опитвах да ги бъзикам и да ги направя смешни пред останалите.
   Аз завърших разказа си, всичките се изхилиха.
  -- Е, Славка, добре си го насолил тоя Крюков!
  -- Сам ли го измисли?
  -- Сам, скучно ми стана.
  -- Добре, че го разказа, сега ще знам, че не трябва да ти вярвам.
  -- Ето, започна се. Където и да разкажа тая история - винаги едно и също. Престават да ми вярват. Пфу! - уж разочаровано си плюх в краката.
  -- Абе всичко е наред, Славка, ние се пошегувахме.
  -- Вижте, комбригът и генералът излизат!
   И наистина, от сградата излязоха комбригът и генералът. Седов ги изпращаше. Седов се беше нахилил като от плаката "Добре дошли". Нещо разказваше, хилеше се, сочеше ни, явно разказваше как се готвехме за отбрана. Смей се, копеле, смей се. Само да не ти приседне после тоя смях, стратег скапан!
   Генералът каза нащо на Бахел и се върна в сградата, а комбригът тръгна към нас. Лицето му, което и без това винаги беше мрачно, рядко усмихнато, сега беше озверяло и уморено. Той се приближи.
  -- Какво, искахте да се биете за нас? - попита той, палейки си цигара.
  -- Имаше нещо такова, другарю подполковник.
  -- Ама те събраха повече от рота, смениха паролите, не искаха да ни пускат, имаха заповед при опит за проникване в сградата или излизане от територията на летището да стрелят на месо.
  -- Да-а, а дезертьорство не се ли опитаха да ни лепнат?
  -- По-лошо, пуснаха слух, че се готвим цялата бригада да се прехвърлим при Дудаев.
  -- Егати и маразма. И охраната на летището повярва? Че ние заедно с тях щурмувахме тая крепост.
  -- Слава Богу, не. Помислиха, посъвещаваха се и ни изпратиха бележка, че няма да стрелят по нас.
  -- Това е добре, че поне някой ни вярва още, че мен там ме обвиняваха в същото. И в страхливост, и в предателство, и в измяна на Родината. Искаха вече да ме арестуват, ама явно вие тук като се надигнахте, и размислиха. Че то какво би се получило - свои своите разстреляли! Звъняха в Москва. Аз разговарях с замначалника на Генералния щаб, убеждавах го в безсмислеността на това. Те не искат да поемат отговорност. Казват, оправяйте се на място. Лайнари. Добре де, да се прибираме.
  -- По машините, по машините! - раздаде се една и съща команда, дублирана от всички командири на машини.
   Постепенно колоната се оформи и тръгнахме обратно. Останалите в щаба офицери докладваха, че пътя на колоната е "зачистен" и според тях "съседите" са "зачистили" и самия път и близките сгради. Само за мините не гарантираха, няколко пъти духовете се опитали да пресечат пътя, но ги изритали, а сили да проверят за мини нямаха. Не ни стана по-леко.
   Но ни провървя. Върнахме се без приключения. Извозихме ранените. Развързахме си ръцете. Сега остана само да обсъдим на съвещанието плана за щурма на Минутка. Вече никой не се съмняваше, че ни предстои превземането на площада. От откъслечните фрази, подхвърлени от командира, стана ясно, че са ни отпуснали четири-пет дена. По някакви си там причини Москва категорично забранява авиоатаки. Само с артилерията и огневата мощ на танковете и БМП-тата далеч няма да стигнем. Весело.
   На мен се падна да ръководя реквизицията на медицинските складове. Бойците ми обясниха накратко обстановката, докато бяхме на летището. И всички чакаха връщането ни.
   - О, живи ли сте?
   - Чухме, чухме, как сте се отбранявали на летището.
   - Защо наплашихте толкова Ролин и Седов? Сигурно вече звънят в Москва да се оплакват от вас. Ха-ха-ха!
   - Да им го начукам! Нека се жалват, гъзолизци!
   Такива приказки се чуваха между дошлите и посрещачите. Хората вече се умориха от морално напрежение. Аз извиках:
   - Назначените за "зачистването" на медицинските складове - сбор след трийсет минути на блокпоста на изхода от КП-то.
   Ние с Юрка се запътихме към фургона с пакетите със Сашкината "хуманитарна помощ" в ръце. Още не бяхме обядвали, пък и от всички тия вълнения апетитът ни се беше разиграл не на шега. Предвкусвайки обилен обяд, стомасите ни къркореха и устата ни се пълнеха със слюнка. От тръбата на печката над нашия фургон се издигаше дим.
   - Браво на Пашка, намерил е дърва отнякъде.
   - Сега ще се измием с топла водичка, ще пийнем по чашка. Имам време преди съвещанието, ще имам време за час спане, - Юрка замечтано притвори очи. Аз му завидях.
   - Да можехме сега да дремнем три часа, а, Юрка?
   - Нямаше да е зле. Ти по-бързо отивай да оправиш тия складове, да не закъснееш за съвещанието.
   - Не, мисля, че бързо ще се оправим.
   - Вземи ми хапчета да не се напивам, вкъщи ще ми свършат работа.
   - Ще взема, ако докторите кажат кои са. Иначе мога да ти взема различни за тестване - ако някои ти харесат, взимай, за приятеля не ми се свиди.
   - Слушай, а защо все теб те пращат в огъня? Уж не си момче, старши офицер от щаба си.
   - Аз съм старши офицер от щаба по взаимодействието, а какво е това никой не знае. По взаимодействие с кой? Със съседите. Вече го осъществих. По взаимодействие с батальоните? Това не е мой проблем. И се получава, че са измислили тази длъжност, а за какво - никой не знае. Тя, между другото, се въвежда само по време на военни действия. В мирно време в частта си съм само старши офицер от щаба. Пък и не обичам да стоя без работа. Озверявам.
   - А ние, да си призная, си мислехме, че си доносник на особистите. Командироваха те към нас в последния момент. Без конкретни задължения. А сега се загледахме. Наш човек. "Махра" като нас.
   - Ами хубаво. Ей, Пашка, отваряй вратата, че са ни заети ръцете, - аз почуках с лакът на вратата.
   Вратата се отвори. Ние нахълтахме във фургона. Вътре беше топло. Пашка беше сготвил обяд, сварил чай. На печката се топлеше вода. Ние сложихме "подаръците" на пейката.
   - Виж там, какво има. И ние не знаем. Отиваме да се измием, - каза Юрка.
   Аз през това време свалих оръжието, бронежилетката, куртката и се протегнах:
   - Ех, че хубаво! Представяш ли си, в мирния живот хората ходят без цялото това желязо. Страшна работа. Добре, да се мием, че скоро трябва да водя колоната за витамини.
   Излязохме. Юрка също свали от себе си "юздите". От гърбовете ни се вдигаше пара. Дълго се михме, поливайки се един друг. На война изпитваш огромно удоволствие от малките радости, на които не обръщаш внимание в мирния живот. Спомняш си за това едва когато го усетиш. Като се върнем вкъщи сигурно отново ще бъде както преди и няма да получаваме такова удоволствие от обикновеното миене или от хубавата цигара. Там е достатъчно да пуснеш чешмата или още по-добре - да легнеш във ваната. О, вана, готов съм да напиша ода за теб. Защото когато повече от две седмици си мръсен като прасе, започваш да сънуваш ваната, като жена, и я желаеш не по-малко от жена. За баня въобще мълча. Това е просто ефимерна надежда. Омръзва ти просто да се търкаш с евтин одеколон или евтина водка, само и само да свалиш от себе си потта и мърсотията, отново да се почувстваш цивилизован човек. Или, да кажем така, човек, близък до цивилизацията. Ако престанеш да се грижиш за външния си вид, можеш много лесно да се отпуснеш. Настъпва затъпяване, пълна апатия, непукизъм към своя живот и живота на другарите. Може да се сринеш и психически. Затова командирите тормозят подчинените си за външния им вид. Поне с нещо ги карат да помнят за човешкия си облик, а вече оттам и за всички останали ценности като хуманизъм, взаимопомощ и т.н. Същото е и с цигарите. Вкъщи можеш просто да си купиш кутия цигари във всяка будка, стига да имаш пари. А тук това е култ.
   Когато се върнахме във фургона и видяхме какво е сложил в "хуманитарната помощ" Сашка, настроението ни видимо се подобри. На масата имаше отворена бутилка дагестански коняк, три вида сух салам, консери риба с масло, кашкавал и - о чудо! - лимон! Тънко нарязаният лимон, посипан със захар, вече беше пуснал прозрачен жълт сок и ухаеше приятно. Мирисът на лимона убиваше миризмата на мръсните тела, непраните чорапи, евтиния одеколон, лука, кожата и на много още гадости. Лимоненият аромат господстваше над всички други аромати.
   Започнахме да ядем. Стомасите ни се свиваха от глад. Първо отворихме дагестанския коняк. Сипахме си, помирисахме. М-м-м, неземен аромат.
   - Хайде, - каза Юрка и се чукнахме.
   Изпихме чашите, по навик, като водка, на една глътка, без да почувстваме мириса. Но в устата ми остана вкусът на коняка, неговия аромат. Никой не бързаше да мези. Всички седяхме, наслаждавайки се на усещанията си. После без да бързаме си взехме по парченце лимон. Страхотно!
   - Е, момчета, вие може още дълго да се наслаждавате на това, а аз имам десет минути. Така че ще побързам, - казах аз, докато си наливах коняк и доближавах яденето към себе си.
   - Да-да, Слава, разбира се, почвай, - Юрка бързо наля на себе си и на Пашка коняк и ние отново вдигнахме скърцащите аерофлотовски чашки.
   - За какво пием?
   - Какво ти пука? За успеха! Става ли? - нямах време за лирика. Исках да се наям до насита, макар че медиците твърдят, че е вредно да се яде преди бой. Ами нека те си гладуват. А заради поредния бой да се отказвам от такъв коняк и такова мезе - няма да стане!
   - Става! - вдигнахме нашите "купи" и се чукнахме.
   И отново живителната влага заструи надолу по гърлото, сгря с нежна топлина всичко по пътя си. Юрка започна да налива за трети път. С пълна уста аз измучах и му показах, че искам съвсем малко. Юрка ми плисна в чашата на дъното. Станахме и мълчаливо, без да се чукаме, пихме. Третият тост си е трети. Започнахме да ядем. Аз пъхах в устата си всичко наред, и кашкавал, и всичките видове салам, а накрая - лимон. Добре. Погледнах часовника.
   - Е, момчета, трябва да тръгвам, - станах и започнах да се обличам. Юра и Павел ми помогнаха да облека бронежилетката.
   - Хайде. Не вечеряйте без мен, може и нещо друго да донеса.
   - Успех, опитай се да не закъснееш за съвещанието, - Юрка ме потупа по рамото.
   - А ти запомняй какво ще решат за Минутка.
   - Ох, усещам, ще плюем кръв на тая Минутка.
   - Ще поживеем и ще видим. Чао.
   - Успех.
   Почти бегом стигнах до блокпоста на изхода от КП-то на бригадата. В мирно време откакто се помня вървя бързо. Приятелите ми се шегуваха, че бързам да живея и чувствам. А тук походката на всички е уморена, бавна. И никой никого без нужда не кара да бърза.
   Там вече стояха три БМП-та и медицински МТЛБ - лекоброниран влекач - с характерните кръстове отстрани и отгоре. Макар че ако нападнат колоната, едва ли ще пощадят и медицинската машина. Раненият враг пак си е враг, а духовете не са подписвали Женевската конвенция, те имат свои възгледи за ставащото, а ние - свои. Някъде сме единодушни, но като цяло - не.
   До БМП-то и влекача стояха офицери. Сборна група. Трима лекари, двама взводни от трети батальон, взводен с разузнавателната си рота. Приближих се, офицерите май си разказваха вицове и небивалици. В друга ситуация сигурно и сам бих им разказал нещо или бих се заслушал, но не и сега. След час, максимум след час и половина ще се стъмни, и тогава ще се наложи да отлагаме всичко за следващия ден и да се връщаме с празни ръце. Поздравих тези, които още не бях виждал днес.
   - Значи така, разузнавачите доложиха, - кимнах към взводния от разузнавателната рота, - че складовете практически са без охрана. Затова предполагам, че няма да имаме големи проблеми.
   - Вярно е, аз самият бях там днес. Охрана няма, само разни подозрителни личности се мотаят. Вероятно мародери. Хванахме един, но умря. Нищо не успя да разкаже, в него намерихме ампули с морфин и някаква друга гадост. Може да е бил наркоман, а може и просто спекулант.
   - И тоя ли умря? - чуха се насмешливи възгласи от офицерите. - Вие с Николаевич (аз сиреч) да не сте се наговорили? Вчера той не докара снайпериста, казва, че умрял от сърдечен удар, сигурно сам е правил аутопсията, а Вячеслав Николаевич? И при тебе умира, без да каже и дума.
   - Стига приказки! - прекъснах ги аз. - Аз и старши лейтенант Воронин на водещата машина, останалите да се държат на дистанция от сто метра. Медиците в средата. По машините!
   Офицерите се разпръснаха и започнаха да се катерят по машините. Огледах колоната, май всички бяха готови. Проверих връзката със всеки, проверих връзката с КП-то. Всичко работи.
   - Напред! - изкомандвах на своя механик и на цялата колона. В това БМП поне вътрешната връзка работи, че ми се наложи веднъж да се повозя на едно БМП на първи батальон - цяла комедия. Седиш на бронята, механикът завързан под мишниците с връвчица и ти го дърпаш, ръководиш го. Дръпнеш връвта надясно - завива надясно, врътнеш наляво - завива наляво, дръпнеш към себе си - тпруу, стой. Като с кон. Предложих да сложим там командира на взвода, който е докарал техниката до такова състояние, а връвта за ушите му да вържем, но се оказа, че е изчезнал безследно.
   Тръгнахме. Отново тая влага, кал, студ. Когато седиш на бронята, за да не си докараш простатит или да не ти измръзне нещо, се налага да си подлагаш възглавница под задника. Аз седях сега на седалка от кола. Отпред, около основата на оръдието, седеше старши лейтенант Воронин.
   Често прякорите се дават по фамилиите, а прякорът на Воронин не беше нито Врана, нито Гарван. Прякорът му беше Зъбатко. Той беше фанатик, влюбен в оръжието си. Беше много силен в боя с хладно оръжие. Работеше с ножа виртуозно. Много от нас, включително и аз, можехме за две минути да разчастим човек. Но абсолютния рекорд държеше Зъбатко. Ножът проблясваше като мълния в ръката му. За да пререже основните вени на човека - на китките, лактите и под мишниците, сънните артерии на шията от двете страни, артериите в слабините - на Зъбатко му трябваше по-малко от минута. Мяташе ножа също страхотно. Самият той беше някъде метър и седемдесет висок, гърчав, жилест, на главата му растяха непослушни дебели като корда черни гъсти коси. Кокалчетата на пръстите му бяха разбити, над тях се бяха образували твърди мазоли. Старлеят не беше от говорливите, но тези, които го бяха виждали в бой, го уважаваха и никой не го наричаше Врана. И не защото можеха да получат по мутрата. Не, просто човекът с работата си внушаваше уважение на хората. Излишно не обиждаше войниците, беше хладнокръвен, никога не се правеше на герой. Човекът просто работеше. Харесвам такива спокойни, уравновесени, уверени в себе си мълчаливци. Може и да ти се наложи, Зъбатко, да превземаш мостовете над Сунжа. И да намерим приложение на твоето умение да хвърляш ножове най-добре от всички и да режеш гърла най-бързо от всички. Без звук, без предсмъртни викове. А часовия вече го няма. Идваха при нас спецназовците, седяха два дни с нас в мазето, погледаха Зъбатко и помолиха да им го дадем. Да бе! Такива кадри и на нас ни трябват. Човекът от двайсет крачки от първи опит улучва с ножа дръжката на лопатата, при това на мръкване! А представете си, че това е шията на часовия. А де! И то не във филм, а в реален бой. Спецназовците заплашваха да се обърнат към Генералния щаб, в ГРУ. Като свърши войната, сами ще ходатайстваме за повишение на тоя главорез.
   През това време стигнахме до руините на някакво училище. Воронин извика по радиото бойците си и ме извика с махване на ръка. Слязохме в мазето на училището, а после по останките от стълбите се качихме на втория етаж, където удобно се бяха разположили разузнавачите. Един от тях беше узбекът Бадалов, а фамилията на другия не помня, само прякора - Пасатижи. Имаше забележителна външност. По прищявка на природата имаше огромна уста. Почти от ухо до ухо. И цял живот му се беше налагало да защитава с бой достойнството си. Нисък, як, добър в боя. Сам помоли да го преместят в разузнаването. А когато беше новобранец, цялата бригада се събираше да гледа как яде. Поднасяше лъжицата със супата не като всички останали към центъра на устата, а някъде в района на скулата. После свикнаха, а отначало си беше цяла комедия. Затова пък се биеше много добре, отстоявайки собственото си достойнство. Отначало го пратиха при танкистите, а после той сам изврънка да отиде при разузнавачите. Устоя на спаринг с опитен разузнавач. Там главното не е да победиш съперника, а да имаш воля за победа. Има само едно правило - да не се бие в слабините. Когато има външна комисия, се бият с ръкавици и шлемове. А иначе - без всякаква защита. Боят продължава три рунда по три минути. В края на втория рунд Пасатижи нокаутира разузнавача, въпреки че той беше и по ръст, и по тегло, и по възраст и опит по-голям от хлапака-новобранец.
   И в боевете Пасатижи се държа отлично, явно яростта, която беше събирал от дете и не беше изкарал навън, си намери добро приложение. Той обичаше да работи с ръце. Обичаше да чупи вратове, това беше любимото му занимание. Прокрадне се в гръб на духа-часовой и го дърпа за краката. Онзи пада, естествено ръцете протяга напред, за да не се удари с лице в земята. Въобще психиката на мъжете е различна от женската. Жената при опасност пищи не по-зле от излитащ реактивен самолет, а мъжът мълчи, той е съсредоточен, той иска да победи противника. Това го знаем и ние, и нашия враг. Уж това е най-лесното - извикай и ще ти дойдат на помощ, но не - духът на борбата и мъжкият начин на мислене не ти дават да извикаш. И когато духът пада мълчаливо на земята, Пасатижи скача на гърба му, опира коляно на мястото, където се събират шията и гърбът, хваща го през челото и рязко дърпа към себе си. Чува се пращене - гръбнакът е счупен, кръв няма. Някой, включително и вашият покорен слуга, за да не рискуваме, просто режат гърлото. Беззвучно, а противникът ти се дави в кръвта си. Просто и ефективно. Духовете правят същото с нашите часови, и затова часовите постоянно прострелват своя участък, хвърлят гранати, слагат мини-капани, "изненади" - обикновена тел с консервни кутии. Много уловки има, пък и сам ще измислиш още куп, ако искаш да оцелееш, докато си на пост.
   Бадалов също беше добър разузнавач. Отначало всички се съмняваха, все пак е мюсюлманин, но той спокойно отговаряше, че и руснаците се избиват помежду си. А той е израснал в Русия и затова е свикнал с местните обичаи. И наистина, още първите дни се доказа като истински воин. Юнак.
   И ето ги, стоят пред мен, Зъбатко, Бадалов и Пасатижи, и докладват:
   - Всичко е тихо, другарю капитан, складът не се охранява, само мародери идваха, но когато единият загина, останалите си тръгнаха.
   - А как загина? - питам аз и очаквам да чуя поредната приказка.
   - Ами вързахме го и го сложихме да си почива в ъгъла, а той се докопал до парче стъкло от прозореца, срязал ремъците и се хвърли да бяга, та аз го свалих с ножа. Беше дебело облечен, исках да го улуча в ръката, обаче ръката ми трепна и улучих гърлото, - като ученик се оправдаваше Зъбатко.
   - Майната му, - махнах с ръка, - огледахте ли джобовете му?
   - Да, освен лекарствата, за които казах, друго нямаше.
   - А ти огледай хитрите им мутри, - посочих му бойците, - струва ми се, че са намерили още нещо.
   Зъбатко зверски изгледа бойците си:
  -- Какво криете?
   - Ами ето, намерихме го в ботушите му, - Бадалов извади от джоба си пачка смачкани рубли и долари.
  -- Вземете, - Пасатижи протегна още една пачка родни и вносни парични знаци.
   Ние със Зъбатко едновременно се отдръпнахме от протегнатите пари.
  -- Сами сте си ги спечелили, сами се оправяйте, - аз запалих цигара, почерпих Воронин, дръпнахме се с него настрана и тръгнахме да посрещаме нашите машини, които вече бяха пристигнали и сега ревяха в двора на бившето училище.
  -- Какво ще стане с тия нехранимайковци? - попита Зъбатко, гледайки ме в очите, явно му беше жал за бойците.
  -- Нищо, ако си държат езика зад зъбите. Да, задължени са били да докладват и да предадат парите, а после някой в Северно или в Моздок щеше да си ги присвои. Научи ги да не са толкова слаби в коленете. Разузнавачи! - насмешливо казах аз, засягайки честолюбието му. - А сега заедно със сапьорите ги прати да проверят дали е минирана сградата. И нека после мъкнат сандъците към колите и да ги разтоварят при медиците на КП-то. Хайде, отивай при тях, и ние сега идваме.
  -- Слушам! - отговори Зъбатко, обърна се и безшумно изчезна зад гърба ми.
   Прекрасно разбирах, че сега командирът на взвода ще набие мутрите на подчинените си. И не ми беше жал. И той ще ги "възпитава" не защото са се опитали да присвоят парите вместо да ги предадат на държавата, а защото не са доложили на командира, не са внесли парите в общата каса на взвода, ротата, скрили са ги, а също и защото толкова лесно се пречупиха пред щабното началство, сиреч пред мен. Въобще няма да се учудя, когато се върна и видя разбитите носове на Бадалов и Пасатижи.
   При машините кипеше обикновената суетня, бойците бяха скочили от броните и бяха заели кръгова отбрана, офицерите влязоха в бившето училище, пред тях вървяха сапьорите.
  -- Как е обстановката, Слава?
  -- Май всичко е тихо. Охрана няма. Разузнавачите цял ден са били тук и не са видяли никого.
  -- А мини има ли?
  -- Дявол знае, разузнавачите не са търсили, оставили са тази почетна мисия на сапьорите.
  -- Да оставим ли охрана при машините?
  -- Механиците ще стигнат, а останалите ги дай с нас, някой трябва да носи сандъците.
  -- Правилно, няма ние да ги влачим.
   Всички бяха спокойни, ако там нямаше мини или други капани, цялата операция щеше да мине много леко. Качихме се на втория етаж и видяхме разузнавачите, триещи кървави сополи, и Зъбатко, потриващ кокалчетата на пръстите си. Съдейки по еднаквите следи от ботуши върху стомасите на войниците, командирът на взвода беше използвал коронния си удар - удар с обръщане. А тъй като бойците бяха с бронежилетки, тези смъртоносни удари не представляваха никаква опасност за вътрешните им органи. Чист възпитателен процес. Бойците разбираха вината си и не смееха да ме погледнат в очите. Може и да ме осъждат, но едва ли, просто ги е срам. По-скоро, ги е срам че толкова лесно са се издали.
  

Глава 7

  -- Медицинска помощ трябва ли на някой? - до тях се приближи докторът, капитан от медицинската служба Женя Иванов. Много интелигентно момче. Висок, слаб. Очилат, мустакат, с бръсната глава, много приличаше на известния певец Розенбаум. Бойците се дръпнаха, обърнаха се с гръб към лекаря.
  -- Нищо ни няма! - Пасатижи се отдръпна, но лекарят с присъщия на всички лекари маниер го хвана, обърна го към себе си:
  -- Мълчи, пациент, не се дърпай, че ще взема без да искам да ти счупя нещо. Така, костите и преградата са си на място, ще живееш, а ако умреш, аутопсията ще покаже причината за смъртта на такова младо и прелестно създание.
  -- Тръгваме ли? - попита Зъбатко офицерите.
  -- Хайде.
   Дадох команда и посочих сапьорите и Бадалов и Пасатижи:
  -- Напред, ние прикриваме, не се бавете, ако има много мини, достатъчен е един коридор, за да влезем и излезем. Господа лекари, готови ли сте?
  -- Ейс, сър! - отговори вместо всички Женя.
   Тръгнахме в колона по един, оглеждайки се и прикривайки гърбовете един на друг, готови всеки момент да се разпръснем и да заемем кръгова отбрана. Откъм оставената техника не се чуваше нищо, освен звука на работещите двигатели на БМП-тата.
  -- Женя, - догоних доктор Иванов, - Юрка помоли да му намеря таблетки срещу опияняване.
  -- Има едно радикално средство срещу опияняване, знаеш ли какво е?
  -- Да не се пие въобще?
  -- Правилно! Знаеше ли го?
  -- Не. Просто отгатнах.
  -- Удивително. Обикновено се хващат. Не може да си се досетил.
  -- Виж, Женя, аз съм същият циник като теб, и също като теб се опитвам да не се взимам на сериозно, иначе ще се побъркам, а каквото и да се случи - това е по Божията воля.
  -- Интересно, как успяваш да запазиш чувството си за хумор?
  -- Всичко е просто, турците имат чудесен израз - "късмет", което значи "съдба", придържам се към него. Колкото и да се опитваш, не можеш да избягаш от съдбата си. Ако ти е писано да доживееш до еди колко си години и да умреш от взрив на граната, колкото и да се извърташ, колкото и да си велик, колкото и охрана да имаш около себе си, все едно ще ти събират червата след взрива. И всичко останало е така.
  -- Наистина ли вярваш в това?
  -- Да, Женя, вярвам. А ти не си ли срещал в живота си, в практиката си случаи, когато например пациентът по всичките ти учебници трябва вече отдавна да е мъртъв, а той въпреки всичките ти старания е жив? Случвало ли ти се е, Женя? Тогава недей да твърдиш, че организмът му се е оказал много силен и други подобни глупости. Съгласи се, че има нещо необяснимо в много подобни медицински случаи.
  -- Съгласен съм, и особено много подобни случаи има тук, да кажем, в екстремални ситуации.
  -- Има и много случаи, когато наоколо всички загиват, а един, като омагьосан, върви и нищо му няма.
  -- Имах подобен случай. Помниш ли, когато един взвод от първи батальон се заблуди, откъсна се от нашите и попадна на засада?
  -- Помня, как да не го помня. Избиха ги.
  -- Имаше трима оцелели. Двама ранени, а на единия и драскотина няма, всички мислеха, че се е крил зад гърбовете на другите. И едва не го убиха. Но ранените потвърдиха, че той ги е спасил, извел е подпаленото БМП от огъня, а когато се е убедил, че останалита са загинали, натоварил ранените на машината и ги извел оттам. Така че донякъде си прав. А не се ли боиш от смъртта?
  -- Страх ме е, Женя, страх ме е. Но сигурно съм готов за това. Но повече ме е страх да не остана инвалид. Обещай ми, Женя, че ако попадна на операционната ти маса без някой крайник или с още нещо, което да ме направи инвалид - дай ми шанс да си отида спокойно. Сам разбирам, че ти няма да го направиш за себе си, но на мен ми дай тоя шанс.
  -- Първо, Сашка, мисля че имаш психологически срив и шоково състояние. Чух какво е станало на Северно и как си отказал да стреляш по своите. Първи си отказал. И че благодарение на твоя познат комендант на летището нашите бивши съюзници са взели решение да не ви разстрелят. Така че или се напий, или ела, ще ти дам едни хапчета. Между другото, сега ще ги вземем оттук. Само не прекалявай. А за смъртта - всеки има право да прави каквото иска с живота си. Няма безизходни ситуации, винаги има избор и изход. Може би този вариант не ни устройва, но той винаги съществува. Проблемите ги създават хората и само хората могат да ги решат.
  -- Нищо не разбра, Женя, - махнах уморено с ръка, - аз не съм нервна колежанка, и нямам никакъв срив. На момчетата на предната линия им е по-тежко. Страх ме е от бъдещето на инвалид. Уважавам мъжете като Маресиев, които се борят за живота въпреки всички препятствия, но аз няма да мога. По-добре да се гръмна сам с граната, отколкото да живея като инвалид. Майната му, да не дърпаме дявола за опашката, пфу, пфу, пфу!
  -- Виж, Слава, сапьорите махат, явно вече са готови. Хайде, а моралната си дискусия ще продължим над партия карти или над бутилка хубав коняк.
  -- Става, но все пак - ти, подлецо, не ми обеща. Запомни молбата ми, става ли?
  -- Става, става, само ми се махни от главата. Готов съм да изслушам всяка молба, но съвсем не съм задължен да я изпълня. Разбра ли?
  -- Разбрах. Хайде.
  -- Намерихте ли нещо? - попитах сапьорите, като се приближихме.
  -- Дреболии, другарю капитан. Една "лимонка" беше завързана с тел за вратата и повече нищо, - рапортуваха доволните от малкото работа сапьори.
  -- Внимателно проверете цялата територия на складовете, като свършите, елате да помагате да товарим сандъците.
   Щом чуха, че ги чака товарене на сандъци, изчезнаха яко дим. И на война е трудно да намериш балъци да влачат тежки сандъци. Даже и в името на общото благо.
   Огледах се. Републиканските аптечни складове представляваха комплекс от големи хранилища, като хангари, и две административни едноетажни сгради. Обърнах се към медиците:
  -- Е, господа ескулапи, откъде ще започнем? Пълно е със сгради. Предлагам да се разделим на малки групи, вие казвате какво да вземаме, изваждаме го на двора, а след това влачим към машините. Въпроси? Възражения? В писмен вид, ако обичате, и в три екземпляра, - чу се смях, и ние се разпръснахме по складовете.
  -- Женя, - обърнах се към Иванов, - ти поне знаеш ли какво искаш да намериш?
  -- Зная, - той разгъна един лист с дълъг списък, аз го погледнах, но беше написан на латински, - не гледай, нищо няма да разбереш.
  -- А ти ще разбереш ли, като гледам, не е твоя почерк.
  -- Ще разбера. Трябва да търся транквилизатори, противошокови препарати, за невростимулация, против изгаряния, за облекчаване на дишането, кардио и други.
   Приближихме се към вратите на близкия хангар. Вратите бяха затворени. Кимнах на боеца:
  -- Хайде! Само внимавай да не те закачи рикошет.
   Всички застанаха зад боеца, той с къс откос гръмна огромния катинар, а след това и секретната брава. Влязохме в полутъмния склад. Имаше дълги редици от стелажи с кутии.
  -- Гледай, докторе, с какво ще ни спасяваш. Само гледай да не е с изтекъл срок на годност.
  -- Само че ми светнете, че е тъмно като в негърски гъз.
  -- Навсякъде си бил ти, Женя, всичко знаеш, всичко си видял, - насмешливо закачих доктора. Всички наоколо се разхилиха.
  -- Женя, а там наистина ли е тъмно? - попита някой в тъмното. И отново всички се разсмяха.
  -- Като хвана един, ще ви пъхна там един по един, гадини, а после ще разказвате как е там с осветлението, - беззлобно отговори лекарят.
  -- А ако хванем негърка, сами ще й направим комплексно изследване.
  -- Не, по-добре мулатка, те са по-симпатични.
  -- И корейките, казват, не са лоши.
  -- Пък и наша рязанска жена няма да ни попречи сега.
  -- Не, пичове, жените в Европа са грозни, по-добри от нашите сибирячки няма никъде.
   Така спокойно, весело разсъждавайки за негрите и жените, ние бавно вървяхме покрай редиците с медикаменти.
  -- Помогнете ми да се кача, - Женя се насочи към един стелаж, помогнаха му да се качи, той отвори една кутия, осветявайки си с фенерче, и започна да се рие в нея. - Вземете това, само че внимателно, вътре има ампули.
  -- Намери ли нещо?
  -- Да, церебролизин.
  -- Каква е тая болест, че езика да си счупиш?
  -- Това не е болест, глупако, а лекарство, помага при мозъчно сътресение и при контузия.
  -- На новобранците им трябва при контузия, а ние, офицерите мозък нямаме, всичко е кост, - бях изпаднал в лирично настроение. След стреса на Северно и предшествалото го съвещание не ми се мислеше много за предстоящите събития, просто исках да се отпусна малко.
  -- На последния курс във военното училище имахме в ротата един забавен случай, - продължих аз, - живеехме тогава в общежитието. Естествено, редът вече не беше толкова стриктен, както в първи курс. И ето, някъде април месец, ставане, тоалет, и сержантите почват да ни гонят на зарядка. Навън студено. Рядко ходехме навън, но тогава, не помня защо, ни изкараха. На физзарядка. Може комисия да е била дошла, а може и още нещо да се е случило, не помня. И един курсант, Попов, тегли една майна на зарядката. Няма да отида, ако щете ме убийте. Командирът на отделението, естествено, избесня, хваща той Попов и му вика - тръгвай! Попов го прати на майната си. Командирът на отделението, нали е дал заповед, по Устав трябва да осигури изпълняването й с всички възможни средства, и перна Попов по лицето. А Попов се връщаше от тоалетната и носеше гарафа с вода. Ако помните, имаше в армията едни такива гарафи, от дебело стъкло. И с гарафата Попов удари родния си командир на отделението по главата, точно по темето. Гарафата се счупи, кръв с вода тече по лицето на командира. Той падна, решихме, че е убит. Попов се стресна, хвърли гърлото на счупената гарафа и побягна по коридора. Ние се хвърлихме към командира на отделението, а той ни отблъсна и като тигър се понесе след Попов, догони го, свали го на земята и започна да го рита. Едва го откъснахме от него. Мислехме, че има шок, затова не чувства болка, нали тече кръв, няма начин да не му е счупен черепа. Извикахме медсестра от лазарета, тя го огледа, закараха го в болница, снимаха го на рентген, направиха му изследвания. Оказа се, че черепът му е цял, няма даже пукнатинка, само кожата е разкъсана, няма дори сътресение на мозъка. А вие казвате, че имаме мозък. Кокал! Ако беше цивилен - щеше да пукне, курсант ако беше от малките курсове - може би щеше да е сериозно ранен, а от последния - нищо му няма.
  -- Да, вярно е, черепът на военните не се чупи от първия път.
  -- Докторе, ти много черепи си виждал, кои са най-здрави?
  -- На десантниците. Те постоянно я в люка на самолета се удрят, я се приземяват на глава, - взрив от смях отново разлюля хангара, - шегувам се, разбира се, всеки череп е различен, но от службата в армията, за съжаление, по-твърди не стават, иначе представяте ли си какви дебели щяха да са главите на полковниците и генералите?
  -- Наистина, момчета, представяте ли си какъв е черепът на Ролин! Пряко попадение от танк ще издържи.
  -- А може и без каска в атака да ходи.
  -- Помогнете ми да се кача, там има още нещо полезно, - Женка пак се закатери нагоре, ние го вдигнахме и го държахме да не падне. - О, това е, дето го изписа докторът! Хващайте, ама внимателно!
   Ние хванахме малка кутия с кардиамин и още някаква гадост.
  -- За поддържане на сърдечна дейност, - поясни Женка, докато скачаше и изтръскваше прахта от дрехите си.
   Той още пет пъти се катери по стелажите, вади и ни хвърля кутии, после ги изнесохме на двора и ги оставихме на часовите. После посетихме още един-два хангара, по-малки от първия. Като излизахме от последния, джобовете на всички бяха натъпкани с витамини, а войниците влачеха големи ламаринени кутии, пълни с витамини. Всички весело ги плюскаха, дъвчеха "Хематоген", някой беше намерил дъвки за пушачи и усилено джвакаше с надеждата да спре пушенето. Аз събрах витамини, хематоген, лепенки срещу пушене, балсам от женшен, таблетки за Юрка, ментови таблетки и още някакъв боклук.
   Всички бяха в прекрасно настроение. Погледнах колко е часа. Май можеше и да успея за съвещанието. При спомена за него се намръщих, периодът на отпускане мина, трябва да се връщаме.
  -- Побързайте! Слънцето залязва.
   Наистина, започна да се стъмва.
  -- По-бързо, хващайте кутийте, няма да нощуваме тук, я!
   Откъм оставените БМП-та се чу безредна стрелба.
  -- Мамка му! Мислех, че поне тоя рейд ще мине спокойно, айде по-бързо! - аз тръгнах напред с малка кутия с лекарства в ръце - даде ми я Женя, каза, че там има наркотици.
   За да ги вземем, се наложи да взривим малка метална врата. Защо никой досега не се беше добрал до наркотиците, не зная, но може би просто ни провървя. Дефицитното лекарство е у нас, и имам чувството, че скоро мноого ще ни помогне.
   Стрелбата след малко стихна. Странно. Или механиците нещо са объркали, или боят е свършил не в наша полза.
  -- Напред!
  -- Хайде!
  -- Дръжте се, момчета!
  -- Е, копелета, идваме!
  -- Ще ви изпържим, боклуци!
  -- Само да не гръмнат БМП-то!
   С псувни и викове се понесохме по развалините на училището. Горните му етажи от тилната страна бяха рухнали и руините образуваха дълъг полегат склон чак до аптечната база. По нея лесно можеше да се спускаш, но да търчиш нагоре, като постоянно се спъваш в парчета тухли и бекон - не е лесно. Смешно, но в този момент на ума ми дойде едно детско стихме: "Не е лесна работа да вадиш носорога от блатото". Като се задъхвахме, падахме и ставахме, одирахме си лицата и ръцете, чупехме ампулите с лекарството, ние се качихме на втория етаж на училището и затърчахме надолу. Кутията ми беше малка и аз излязох напред, та първи видях картинката - около БМП-тата стояха и мило беседваха с нашите механици непознати войници, около петнайсет човека. Спрях се в сянката и внимателно огледах пейзажа.
   Май беше тихо. Не се виждаше някой да се промъква наоколо или да е в засада. Пълна идилия. Възстанових дишането и се изплюх. Пак жълто-зелената слуз. Трябва да спра пушенето. Дойдоха и останалите. С готово за бой оръжие тръгнахме надолу. Може да са дезертьори, а може и избягали затворници да са. Ще видим.
   Приближихме се и видяхме, че по всички признаци са наши бойци, такива като нас, "освободители", "участници в южния поход". Моят механик ни видя, изтича към нас, вдигна ръка към шлемофона и започна да докладва:
  -- Другарю капитан, по време на отсъствието ви произшествия нямаше, с изключение на това, че взехме групата на войниците от съседите за духове и ги обстреляхме...
  -- "Триста", "двеста" има ли?
  -- Не, бързо се усетихме.
  -- Добре, че ако стреляхте по-точно, щяхте да се избиете.
  -- Другарю капитан, командир на взода на 125 артполк лейтенант Криков! - представи се и приближилият се лейтенант. Съвсем малко се отличаваше по възраст от подчинените си.
   "Криков-Крюков", римуваше се в главата ми. Странно, днес си спомних за Крюков, а само след няколко часа - Криков. Забавно.
  -- Ти кога завърши школата? - попита някой зад гърба ми.
  -- Тази година, - гордо отговори лейтенантът.
  -- Ясно, - казах, - късмет е, че не се избихте. За чий дявол се мотаете по нашата територия?
  -- Ходихме за вода за дивизиона, на идване ви нямаше, а на връщане се натъкнахме. Малко са ни хората, варелите са големи, всички носеха, нямаше хора за разузнаване.
   Лейтенантът говореше и казваше "ние", като че ли решението го беше взел не той, а всички, макар че вероятно точно така си и беше. Съвсем "зелен" е още. Искам да му се накарам, но се сдържах. Докато сам не се опари, няма да разбере. Само дето това опарване може да му е първото и последното. От тези мисли се изплюх. Глупак, сам ще пукне и хората ще убие. Не се сдържах:
  -- Следващия път, лейтенант, или вземай повече хора, или по-малко варели, че да не попаднеш на засада, - казах тихо, гледайки го изпод вежди.
   Той се сви от погледа ми, почуди се дали да не ми се озъби, но се спря. Ех, младо-зелено, всичките ти чувства са изписани на лицето. Пристъпи от крак на крак и жалостливо каза:
  -- Другарю капитан, разрешете да минем с вас няколко квартала, там вече са нашите, не ни се трамбова пеша, пък и на духове можем да попаднем.
  -- Сядай. Водата ти от Сунжа ли е?- зададох глупав въпрос - че откъде още?
  -- Да, от Сунжа. Докато я вземахме, два пъти ни обстреляха, - изфука се лейтенантът.
  -- Ако искаха да ви довършат, щяха да сложат един снайперист, и там щеше да си останеш с варелите на брега. Откъде я взехте? - по пътя към БМП-то разгърнах картата.
  -- Ето тук, - Криков ми показа място близо до училището, пет квартала надолу. - А оттук стреляха.
  -- Ясно, утре няма да вземаме вода оттам, че и нас ще ни чакат. Поне отпор дадохте ли им?
  -- Разбира се.
  -- Добре, сядай.
   Качихме се на бронята. Напред. След два квартала лейтенантът помоли да спрем.
   Дадох заповед, и машините спряха. Лейтенант Криков с бойците си скочиха, помахаха ни и тръгнаха към своите, приведени под тежестта на тубите и варелите. След половин час стигнахме до нашия КП. Медиците отърчаха в ротата си да сортират трофеите.
   Аз отидох до нашия фургон, там Пашка хвърляше дърва в печката.
  -- Разказвай, какво ново? - попитах аз, докато свалях бронежилетката.
  -- Нищо, всички са на съвещанието. Наистина ли ще превземаме Минутка?
  -- Наистина, - сухо отговорих, - отдавна ли тече съвещанието?
  -- Вече час и половина. Питаха за вас няколко пъти.
  -- Отивам, - запалих цигара и излязох навън.
   Изгазих калта до щаба. Отвън имаше тълпа офицери и войници, които оживено обсъждаха нещо. Не ми се искаше да хвърлям цигарата, пък и да седя вътре и да обсъждам отново самоубийствените планове - също. Въпросът беше колко стотин от нас ще загинат. Не искаха подлите души от Северно и от Москва да изорат Минутка с артилерията и авиацията. И ни притискаха със срокове. Сега трябва да обсъдим кой батальон да пратим на смърт. Как да оцелеем сами. Офицерите се опитаха да ми говорят нещо, но не ги слушах, на ум вече обмислях фрази и аргументи в полза на своя вариант. Той още не беше оформен изцяло, но вече се избистряше. Май че имаше малък шанс да намалим убитите и ранените. Хората около мен явно видяха състоянието ми и ме оставиха на мира. Мълчаливо им кимнах, изхвърлих угарката, тя описа дъга и падна в калта. Точно като живота, мина ми през ума, едва е влязъл в зенита, и вече залязва. Колко живота ще се приближат до залеза тези дни, без да стигнат пика на разцвета си. Войната я измислят старците, те вече са импотенти, мъдростта още я няма, а са пълни с амбиции като младите, не искат да оставят властта си, затова и измислят как да убиват младежта заради собствените си идеали. Нали именно те, след като удовлетворят безсмислените си амбиции, ще крадат парите, отпуснати за възстановяване на разрушеното. А нас, свидетелите на безумието им, на временната им лудост, ще ни заврат в ъгъла. Както стана с "афганците". Отначало ги направиха кумири, герои, а после ги обявиха за наркомани и пияници. Обосноваха се с това, че те, моля ви се, са избили мирното население и можели, разбирате ли, да воюват само с мирно население, нямало да се справят с мощен противник. После не дадоха на момчетата да се изкажат, завряха ги в ъгъла, обвиниха ги във всички смъртни грехове, обявиха "афганския синдром", само дето забравиха после да изброят всичките синдроми на територията на Съюза. Що е "точка", все е "синдром", множко са за една страна, дори и такава голяма, като Русия.
   Сам се навивах, по-добре да вляза на съвещанието зъл и бесен, отколкото да озверявам там. Всички вече са уморени и затъпели от безкрайни разговори и безизходно положеине. А ти влизаш агресивен, зъл, готов да разкъсаш всеки, който не е съгласен с теб. И вливаш свежа струя, нов поглед върху проблема. Идеята вече започна да излиза от подсъзнанието. Главното е да няма наши хора в Двореца на Дудаев, че може да ги убием. Сапьорите имат една джаджа за разминиране, не знам как се казва, но работи великолепно. Представлява малка ракета с три двигателя, един маршов и два стартови. Тая джаджа лети и влачи след себе си дебел маркуч, пълен с тротил, лети точно в една посока. Когато маркучът(ние го наричаме "черво") се размотае, ракетата пада и след секунда и половина тротилът от "червото" се взривява, и се получава разчистен коловоз, широк около четири метра. Използва се този "Змей Горянин" за създаване на проходи в минните полета. Мините, дето не са се взривили, детонацията ги изхвърля отгоре.
   Та ако се приближим до този шибан дворец и му пуснем няколко "Горянина", нищо няма да остане от него. Главното е да унищожим долните етажи, дворецът е висок и неустойчив - сам ще падне заедно с духовете в него. Но, пак повтарям, там не трябва да има наши - само духове. Приближих се до вратата, увесих автомата на рамо и бутнах вратата.
  -- Разрешете да остана, другарю полковник? - прекъснах аз обяснението на Бахел.
   Всички командири на батальони, началници на щабове, заместниците на комбрига и офицерите от щаба на бригадата се бяха навели над картата. В тъмнината, до дупката в прозореца, затрупан с чували с пясък, пушеха четири човека.
  -- Влизайте, Миронов, как мина?
  -- Всичко е наред, другарю полковник.
  -- Влизайте, не пречете, каквото не ви е ясно - питайте колегите, но после.
   Той отново се наведе над картата, показвайки нещо с химикалката. Разбрах, че става въпрос за щурма на Държавната банка. Значи, на картата бригадата вече се е прехвърлила през моста и успешно е преодоляла двестате метра открита местност под ураганния огън на противника, да не забравя да попитам как са успяли. Но после, сега не трябва да преча на командира, ще дойде и моят ред и ще се изкажа като всички присъстващи. Отначало ще говори най-младшият по звание и длъжност. Това е направено нарочно, за да не се повлияе от мнението на старшите началници. И така по старшинство, а изводите ще направи командирът. Задачата да се оцени обстановката, да се вземе решение, да се даде заповед и да се контролира изпълнението й се възлага само на един човек в бригадата - на командира. После може и началникът на щаба да си го отнесе, но отговорността се търси от командира. Така ще е и по места. Защо батальонът, ротата, взводът не е изпълнил задачата? Виновен е командирът на подразделението, което не е изпълнило задачата. Ще му търсят строго отговорност и дълго няма да обсъждат. В най-добрия случай ще му откъснат пагоните и ще го изритат. Добре, ако има години за пенсия, а ако няма?
   А може и на съд да го дадат, а там и от наградите да го лишат и да го пратят с позор в затвора. В нашата страна най-страшната представка е "бивш". Ако не уважават и плюят, впрочем заслужено, по бившия Президент, то какво остава за бившия боен командир от който и да е ранг. А ако разберат и че е боен, то ще го удавят, нали е изцапан с кръв, сигурно и мирни жители е убивал. Той е военен престъпник - да го убием!!! Ние сме съзнателни граждани, никого не сме убивали, а ако убиват сънародниците ни в някоя забутана дупка на юг, значи така и трябва. Какво още желаете, господа управници? Да изпратим децата си на поредното клане? Ама разбира се! Нали сме ви избрали ние, нима вие можете да грешите или да мамите? Никога! Нима не си си мислил така, читателю? И продължаваш да мислиш?
   Чехов е казал, че ежедневно, капка по капка трябва да изстискваме робското от себе си, остава да добавя, че нашите управници ежедневно изстискват от себе си стопанина.
   Та нали само ако погледнеш картата, веднага се появява въпрос. Нима може република, която почти не се забелязва на картата, да заплашва суверенитета на Русия? Не, освен ако не поддържаш и подхранваш този оперетъчен генерал с неговите огнени речи. Дребно фюрерче с кавказски акцент. Когато е трябвало да премахнат Лев Троцки, са се добрали до Мексико и даже не с граната, а с обикновено чукче за лед са го убили, като бясно куче. А тоя бивш летец? Не мога да повярвам, че не е имало възможност или желание да го унищожат, както и сега.
   Ако бяха обявили награда, неговите хора щяха да ни донесат главата му на тепсия, украсена със салата. Всеки човек си има цена, ако не можеш да я платиш, можеш да намериш някой, който за половината от сумата ще го гръмне. При условие, че той няма компрометиращи те материали или нямате с него обща банкова сметка в Цюрих.
   А ние, като овце, ще отидем отново до урните и ще гласуваме за тези, които ще поддържат нови кървави "разборки", да ги поръчва, да разстрелва децата ни, да кара ветераните от Великата Отечествена да ровят по кофите за боклук в търсене на празни бутилки.
   И не става дума за комунисти, демократи, социалисти и подобни словоблудци, не. Всички те искат сами да се докопат до трапезата за наша сметка, читателю. А за да не се замисляме за този грабеж, устройват и войни, и катаклизми.
   През това време съвещанието продължаваше, планът беше нахвърлян, представен. Дойде време да се изказват и мнения и възгледи за проблема. Влезе свързочникът и извика Сан Санич на телефона. Всички млъкнаха, може би, ще ни махнат от клането. Той се върна още по-мрачен. Седна на стола, огледа ни безпомощно, ние мълчахме. Само комбригът не издържа:
  -- Казвай, не ни мъчи.
  -- Получени са данни от разузнаването, опозицията е потвърдила, че в двореца карат всички наши ранени и пленени. Помолиха да бъдем максимално внимателни при щурма. Отказана ни е авиация, артилерия можем да използваме само своя. "Урагани" и "Градове" няма да има.
   В пълната тишина се чу тихо псуване, звук на преместени столове, стъпки и звукът на счупения от комбрига молив. Май той сам не забеляза как е счупил молива, и продължи да върти в ръце двете парчета, гледайки в една точка. Всички бяхме като парализирани.
   - Не можем да щурмуваме без артилерийска и авиационна подготовка, ще избием хората, - започна комбатът на първи батальон.
   - И не можем да щурмуваме, докато там са нашите пленници, ще загинат. Всички прекрасно разбираме, че със или без артилерия повечето от тях ще загинат, - продължи мисълта му комбатът на танковия батальон.
   - Или духовете ще ги избият, или случаен откос, взрив на граната или мина ще прекрати страданията им. Но никак не ми се иска да ставам убиец на своите сънародници. Ситуацията е патова, от трън, та на глог, - разсъждаваше на глас комбатът на трети батальон.
   - Пленените едва ли ще спасим, а подчинените си ще загубим. Не може да не се отчита възможността за контраатака на противника, - подхвана и нещатният заместник на комбрига, същият - началник на артилерията.
   Настана мълчание. Комбригът отхвърли парчетата от молива.
   - Прекъсване за десет минути. Нищо не казвайте на подчинените! След почивката бъдете готови да се изказвате по същество, всеки не повече от три минути.
   Всички излязохме на улицата да глътнем свеж въздух, да отидем до тоалетната, да запалим по цигара и да обсъдим ставащото без командира.
  -- Пълни лайна!
  -- Какво са измислили гадовете!
  -- Сега все едно с нож в зъбите да тръгнем да катерим стенитее.
  -- Трябва да мислим, не да крещим, - изглеждаше, че целият този шум не се отнася за командира на танковия батальон. Той се обърна към началника на артилерията и към командирите на артдивизионите, които стояха наблизо:
  -- Можете ли да докарате самоходките си по-близо?
  -- Едва ли. Мостовете няма да ни издържат. Твоят танк колко тона тежи? Анджък де! А моите САУшки са още по-тежки, че и боекомплектът ми е по-малък, трябва постоянно да караме, а скоростта им, сам знаеш, че е три пъти по-малка. Трябва да ни поставите някъде наблизо на закрити позиции, и през къщите и главите ви ще удряме където кажете.
   Но изглежда, "танковият" комбат вече не го слушаше и си мърмореше под нос:
  -- Малък боекомплект, скорост на каране на боеприпаси, револвер. Трябва да се направи "револвер", "въртележка". Точно така, въртележка. Отначало пехотата, а след това ураганен огън от танка. БМП няма да се справи, малък му е калибърът.
   След това извика своя началник щаб и двамата започнаха нещо да чертаят, да обсъждат. Почивката свърши и всички влязоха вътре. Седнаха на предишните си места. Командирът започна:
  -- Другари офицери, на всички ни е ясна създалата се ситуация. И да щурмуваме не може, и да не щурмуваме не може. През почивката звъннахме на Ролин и на съседите, с които ни предстои да превземаме Минутка. Всички ни предоставят карт-бланш. Ние трябва да го превземем, а на каква цена - това е наша работа. Чакам мнения.
   Настана тишина. Думата взе "главният танкист":
   -Аз така разбирам, че във връзка с наличието на наши пленници в сградата на правителството не можем да използваме артилерия и авиация, така ли е?
   - Да, - потвърди комбригът.
   - Много правилно наблюдение, - изхили се някой зад гърба ми.
   - БМП-тата имат прекалено малък калибър и прекалено тънка броня, затова няма да могат да водят ефективен огън от далечно разстояние, така ли е?
   - Така е, - отново потвърди комбригът, без още да разбира накъде бие комбатът.
   - Танковете имат по-дебела броня, по-голям калибър, но по-малък боекомплект, и затова и техният огън ще е неефективен заради бързо свършващия боекомплект. Целият въпрос е в скоростта на доставяне на боеприпаси. Но да зареждаш танк под огъня на противника е самоубийство, затова предлагам танковете сами да се връщат за боеприпаси. А за да е постоянен огънят, предлагам да направим танкова въртележка.
   - Каква въртележка?
   - А това е умно!
   - Браво! Умен си, дяволе!
   Почти всички разбраха идеята, предложена от танкиста. Той се приближи до картата и започна да разказва и да показва:
   - Ето тук първоначално по моста излизат на другия бряг два танка, единият води интензивен огън, вторият вяло го поддържа, но повече мълчи, трети танк стои по средата на моста и чака реда си. В началото на моста, на нашия бряг, стои четвърти танк, петият се зарежда. Първия води интензивен огън по целта, изстрелва си боекомплекта и се връща на нашия бряг за презареждане на боекомплекта. Танкът, който стои по средата на моста, заема положение за стрелба и открива огън. Третият, който е в началото на моста, се придвижва до средата. През това време танкът, който стои и не стреля, открива огън и не дава на противника да унищожи придвижващите се танкове. Така осигурява плътност на огъня, точност и поддръжка на пехотата. Работим вместо артилерия. Артилерията може да удря площади, а ние можем и по прозорците да бием, - завърши той под одобрителния смях на присъстващите.
   - Страхотно!
   - Браво на танкистите!
   - Благодаря за идеята, - комбригът стисна ръка на танкиста.
   - И аз имам идея, - излезе напред командирът на трети батальон. - Предлагам да се възползваме от канализационния колектор за проникване в сградата.
   - Да, мъдро.
   - И хората ще опазим, и може би пленниците ще освободим.
   - А ако има засада? Ще ни избият като пилци.
   - Хубава идея, но е много опасно.
   - Идеята е добра, но не знаем къде и как ще ни изведе той. Това първо. Второ - чеченците и без това активно използват канализацията за диверсионни атаки срещу нас. Така че може да попаднем на засада. Затова благодаря за идеята, но трябва да взривим колектора, за да не ни изненадат духовете в тил. Съгласен ли си?
   - Да, съгласен съм, - въздъхна разочаровано комбатът и седна.
   - Още предложения?
   Много предложения имаше, но нито едно не беше по-радикално от това на танкистите. Хотел "Кавказ" не беше превзет днес и затова, по съгласуване със Северно, го предадоха за обсада и щурм на морските пехотинци. Хората отведоха близо да КП-то. Беше взето решение да се даде на хората максимално време за почивка, за подготовка и на тях, и на техниката за предстоящите боеве. В края на съвещанието думата взе заместник командирът на бригадата по възпитателната част, по-старому "замполит", подполковник Сергей Николаевич Казарцев.
   Беше висок някъде около метър шейсет и пет, не слаб, а като много пехотинци, жилав. Воювал в Афганистан. Отличаваше се от много съплеменници по предишната си партийна работа с това, че не правеше гадости на хората, не търчеше за щяло и не щяло при командирите и при кураторите си, а просто вършеше работата си. Можеше да намира общ език с хората, да се разбира с тях. Имаше авторитет и сред офицерите, и сред войниците. Уважаваха го и за Афганистан, и за способността да работи спокойно с хората.
  -- Другари офицери, звъняха от Северно - две московски банки се готвят да празнуват юбилея си и отделените "мангизи" са решили да дадат за "хуманитарна помощ" за войските в Чечения. Затова утре трябва да пратим транспорт на Северно за пратките. Във всяка има спортен костюм, маратонки, тоалетни принадлежности, стек цигари, за офицерите - две бутилки бира, а за бойците - две кутии "кола" или нещо подобно.
  -- Добре!
  -- Бира!
  -- Това е вече аванта!
  -- Провървяло им е на тези, дето ще разпределят помощите.
  -- Взимай повече - и за ранените, и за загиналите!
  -- Да, да, вземайте повече.
  -- Помощ трябва ли ви?
  -- А кои са банките?
  -- "Менатеп", "Инком", - отговори Казанцев, опитвайки се да надвика шума.
  -- Значи, "менатеповски и инкомовски помощи".
  -- "Менатеповски" звучи по-добре, почти като "натовски".
  -- Цигари!
  -- Кой не пуши? Купувам му цигарите
  -- Чакай, може да са "Астра" или "Просяк в планината".
  -- Вярно, на Северно могат и да ги подменят.
  -- Да, онези могат и да ги свият.
  -- Няма да го направят, нали отиваме на Минутка!
  -- Дреме им на тях. За тях е по-добре да издават помощите след щурма - повече за тях ще остане.
  -- Тихо! - надвика ги с баритона си комбригът.
   Шумът почти веднага стихна, хората се радваха да се откъснат от мислите за предстоящото.
  -- Тихо! - отново повтори командирът. - Работа за всеки има много, не си губете времето с глупости. Въпроси?
   Въпроси имаше много, но повечето бяха риторични, затова никой не ги зададе - знаехме, че няма да получим разумен отговор, а само "иди на майната си" или "не се прави на умен". Всички се разотидоха, обсъждайки бъдещата аванта. Тази сладка дума "аванта"!
   С Юрка се приближихме към Казарцев:
   - Серьога, не ни забравяй, като делиш пратките. Най-важното са цигарите. Може някой да не пуши.
   - Момчета, не сте първите. И още много ще ме молят. Имайте съвест!
   - Юра! Той за какво говори?
   - За съвест.
   - А какво е това?
   - Не знам. Какво е бъбрек знам, дроб знам, корем също знам, а съвест? Не, не знам. А ти, Слава?
   - Ами не съм чувал.
   - Серьога, ние имаме почти пълен монопол върху спирта, нима ще пратиш на майната съседите си? Не е хубаво това.
   - Ти представяш ли си как за отмъщение ще пикаем по гумите на колата ти, че и ще ни се наложи да акаме пред вратата ти. Представяш ли си? И така до края на войната.
   - А тоя гаден навик може да се прехвърли и в мирно време. Ще мърсуваме пред вратата на апартамента ти.
   - Само си представи, излизаш сутрин за работа, подхлъзваш се и падаш. Един такъв красив - и целият в лайна. Обидно, нали?
   - И всичко това заради някакви си цигари.
   - Идиоти.
   - Слава, май това вече наскоро го слушахме.
   - Та като заговорихме за птичките, като ходиш на Северно, предай много поздрави от нас на коменданта Саша, нека ни сложи повечко цигари и нещичко от свое име.
   - Той няма и да си спомни за вас.
   - Ще си спомни, къде ще се дене.
   - Та какво избираш?
   - Какво да избирам?
   - Или до края на службата ще се подхлъзваш по лайна, или ще ни дадеш цигари. Ние с пенсионери не воюваме.
   - Абе я вървете...
   - Юра, той избра лайната.
   - Определено. Започваме тая вечер. Пашка ще ни помогне.
   - Вас да не са ви избирали специално из целия СибВО и са ви настанили в един фургон?
   - Не само из СибВО. Аз дойдох от щаба на ЮЗН, а Юрка - от СКВО. Така че това е съдба, Сергей Николаевич. И ще трябва завинаги да носиш кръста си.
   - Подхлъзвайки се на лайната... Но това може да се избегне.
   - Ако ни подхвърлиш малко цигари.
   - И тогава винаги ще се радваме да те видим.
   - И на децата си ще разказваме какъв прекрасен и добър човек си. А ако не - също ще разкажем. Че си лайно.
   - Идиоти.
   - Клиентът още не е готов.
   - Нищо, един-два пъти ще падне и ще стане.
   - Е?
   - Утре ще поговорим.
   - Отдавна трябваше. Благодаря!
   - Клиентът е готов. Лека нощ.
   Тръгнахме към фургона да поспим. Постепенно ме налегна умората, страшно ми се доспа. "Вкъщи" заварихме Пашка пред сложената маса. Той сияеше като почистен тиган. Ние изчистихме полепналата по обувките кал, която ги беше превърнала в буци, и нахълтахме във фургона.
  -- Ти какво сияеш, да не си спечелил награда? - Юрка попита Пашка. Аз мълчах - в главата ми се въртеше някаква мисъл, неоформена още, но май много важна.
  -- Ами чух какво сте направили на Северно...
  -- Мълчи. Мълчи и никога никому не казвай за това. Нищо не се е случило. Разбра ли? - твърдо го прекъснах. Нямах никакво желание да си спомням дори за това, камо ли да го обсъждам. - Вади каквото има в запасите. А ние ще отидем да си измием ръцете.
   Ние с Юрка оставихме оръжието, съблякохме се и излязохме навън с един чайник топла вода. Михме се дълго и щателно, поливайки се един друг и пръхтейки. Кожата отново започна да диша. Изтрихме се с твърдите армейски кърпи. Поседнахме на стълбичката, запалихме по цигара, подложихме лицата си на прохладния нощен зимен вятър. Искаше ми се дълго така да седя. Просто да седя и да не мисля за нищо. Да седя и да пуша. Огънчето на цигарата се разгоря в юмрука ми, изгори дланта. Благодат. Юрка прекъсна мажорното ми настроение:
  -- Ти защо се озъби на Пашка?
  -- Няма какво да дърдори. Каквото станало - станало, а да го обсъжда, да прелива от пусто в празно, особено войник - няма нужда. Сега ще ходи по КП-то и ще раздрънка всичко, което му кажем. Нека се обижда, но да мълчи. Мисля, че ако се измъкнем, дай Боже, и на кръст ще ни разпънат - какво се канехте да правите, кучи синове? Страх ви беше да воювате или искахте метеж да правите? Затова и теб те съветвам да си траеш и да не припомняш за това.
  -- Да бе, кучето със салам ще изплашат.
  -- Ние с тебе, скъпи мой, не сме на Великата Отечествена, а на война за нечия собственост. И собственикът ще ни пита - да не би да сме решили срещу него да обърнем повереното ни оръжие. Техниката и хората. Юра, ние с теб сме участници на такъв евтин водевил, че ако не беше толкова страшно, можехме хубаво да се посмеем. Ето ти, знаеш ли за какво е ВСИЧКО това?
  -- Стига бе, Саша, ще се побъркаш.
  -- Аз вече съм се побъркал, щом започнах да задавам такива въпроси, - извадих нова цигара и запалих от фаса, после го хвърлих в калта и го стъпках.
  -- Ще дойде време, а то ще дойде по-рано отколкото предполагаме, и нас така ще ни изхвърлят. Ще си изтрият краката и ще ни изхвърлят. И както ти се изплюваш след цигарата, така и те ще ни заплюят. Помни ми думата. Ако ние сме посмяли да се озъбим на командващия, няма да се уплашим да се озъбим, а ако трябва и да прегризем гърлото, - и на началника, на командира. Ние сме свикнали с кръвта, със смъртта. Аз не мога да спя, ако нощем е тихо. Когато работи артилерията, спя като бебе, а с авиация още по-добре.
  -- Аз също, - тихо отбеляза Юрка.
  -- Я ми отговори на един прост и глупав въпрос - какво е националност?
  -- Как какво? - не разбра Юрка. - Ти си се родил с нея. Ако искаш, от Бога ти е дадена.
  -- Ами, да допуснем, че чеченец като бебе е отведен във Франция. Цял живот са крили от него какъв е. Дали са му своята фамилия, възпитавали са го в тамошната среда. Учил е в нормално френско училище, после в техен институт, изучил е културата им. Какъв е ТОЙ? Ако ти е по-лесно, хайде, не чеченец, а руснак са отвели във Франция. Жалко, че не мене. Та как, Юрка, КАКЪВ Е ТОЙ?
  -- Излиза, че е французин, - неуверено каза Юра.
  -- Ами получава се, че националността не е биологическа категория, а социална. Тоест хората сами са си създали проблем, измислили са националния критерий и, прикривайки се с него, ни сблъскват. Древните са измислили аксиома, която действа: "Разделяй и владей". Спомни си, че даже в съветските времена, когато беше провъзгласен лозунгът за равенството на нациите и народите, руснаците служеха в националните покрайнини, а "черните" - в Прибалтика или в Русия, прибалтите - в Украйна, в Молдавия. Така се получаваше, че в случай на бунт е по-трудно да стреляш в съплеменниците си, отколкото по аборигените. А бащите-замполити изкуствено подклаждаха национализма.
  -- А какво стана с патриотизма? С любовта към Родината?
  -- Към Родината?
  -- Да, именно, към Родината, - Юрка тържествуваше. Въпросът беше труден.
  -- А какво е Родината, Юра? - тихо го попитах. - Аз не съм циганин, не съм евреин и не съм някакъв си номад. Но ти ми обясни, какво е Родина. Какъв смисъл ТИ влагаш в това понятие. По-рано войниците са викали "За Бога, за Царя, за Отечеството!", после "За Родината, за Сталин!" А сега? "За Родината и Президента!", "За Родината и Грачин". - Изплюх се. - След двайсетина години може би в някой филм ще покажат как вървят в редица срещу картечниците с такъв идиотски вик. И когато Грачин каза, че момчетата умирали с усмивка на устата, бих му вкарал трийсетина грама олово в шкембето да погледам, как умира с усмивка на устата. Какво е Родината? Това е Президентът, който разруши Съюза, а после ни хвърли нас със тебе първо в един пъкъл, после във втори, трети. А в личните ни дела даже забрави забележка да сложи. Нима Родината, която обича синовете си, ще ги изпрати на смърт? Нима беше невъзможно хирургически да се премахне туморът Дудаев? Мълчиш. Можеше, всичко можеше. И ние, и целият свят щяхме да ръкопляскаме, че така внимателно са го направили. Всичко можеше, ако ти не си се договорил с Дудаев. Патриотизъм ли? Оскар Уайлд, имаше един такъв умен англичанин, е казал, че патриотизмът е последното убежище на негодниците. Най-големият парадокс е в това, че аз обичам Русия, обичам тази териториия, но не обичам правителството. А този парадокс ражда омраза към понятието "Родина". Трудно е да живееш в страна, която мразиш.
  -- Тогава защо воюваш? И при това добре воюваш.
  -- Не се подмазвай. И сам не знам. Родината защитавам. Парадокс. Лудница. Тук всичко е просто. Черни и бели. Индианци и бледолики. Ние защитаваме своята Родина, която те се опитват да разкъсат. Побърквам се от такива мисли. Знаеш ли вица: идва на проверка в едно поделение един генерал, обикаля, проверява. После казва на командира: "Мрачно е тук някак, боядисай оградата в цветовете на дъгата". Командирът козирува: "Тъй вярно!" Продължават нататък. Генералът: "Поставете леглата в шахматен ред, по-весело ще стане." Командирът пак: "Тъй вярно, другарю генерал!" Генералът: "Ти какво, нямаш ли собствено мнение? На всяка глупост казваш "Тъй вярно!"" Командирът: "Мнение имам, а прослужено време нямам, че да мога тебе, генерале, с твоята глупост да те пратя на майната си." Нямам, Юрка, прослужено време. Иначе нямаше да страдам от раздвоение на личността.
  -- Ами може би трябва на психиатър да отидеш?
  -- И той да ми обясни какво е Родината и чии интереси аз тук защитавам? И защо не можем да взривим нефтопреработвателния завод? Че ръцете ме сърбят. Да погодя някому номер. Само че би било хубаво, ако след това го възстановяват със свои средства, че те за сметка на бюджета ще го правят. Между другото, Юра, нали знаеш, че авиацията първо срина до основи местното министерство на финансите?
  -- Знам, и?
  -- Айде на бас, че сега авиацията в тъмнината няма да гърми двореца на Дудаев или складовете за боеприпаси и казармите на духовете, а чеченската Държавна банка.
  -- А, едва ли, - бавно каза Юрка, - макар че ако отначало гърмяха Финансовото, а след това, логично е, преди щурма... Могат. Така предупреждават, че скоро ще има щурм. Ама че гадове!
  -- И аз това казвам. Та какво е Родината, Юра?
  -- Върви на майната си. Софист нещастен. Трябваше замполит да станеш.
  -- Баща ми е бивш военен, от него съм наследил силна антипатия към замполитите, макар че и между тях се срещат свястни хора. Рядко, но има.
  -- Дай да ходим да ядем, че ще пукнем. Хайде да се напием.
  -- С радост, но няма да стане. Още повече, че и денят беше тежък. Помниш ли, ние с тебе излочихме по половин кило водка на човек, замезвайки само с "пилешко", и нищо ни нямаше.
  -- Вярно, - Юрка мрачно се изплю. - Ега ти живота! Искаш да се напиеш и не можеш. Като се прибера вкъщи, ще се напия като свиня и ще забия муцуна в салатата.
  -- А така. В салатата. В руска салата. До ушите. Само да не се задавим.
   Засмяхме се. Когато задаваш глупави въпроси, на които нямаш отговори и нищо не можеш да промениш, ти остава само да плуваш по течението, да се държиш за приятеля си. Влязохме във фургона. Пашка сложи масата и постави в центъра отворена бутилка водка.
  -- Коняк остана ли?
  -- Остана.
  -- Ами слагай го на масата. Радвай се на живота.
   Юрка ме погледна с укор. Ясно, че не знаем дали ще имаме възможност после да изпием този коняк, но защо показвам гнилите си мисли на войника. Пашка, без да маха водката, извади и коняка. Взех го, отворих го и налях почти пълни чаши. Страшно ми се искаше да се напия.
   - Хайде! - и вдигнах пластмасовата си чашка.
   Останалите направиха същото. Допряхме чашите, те изшумоляха, конякът се разплиска, докато се чукахме. Изпих го. Тежката, плътна течност потече надолу. Замижах от удоволствие. Топлината стигна до стомаха и се разля по него. Започнахме да мезим. Мълчаливо, без думи. Нямаше какво да си кажем. Всичко беше решено без нас. Можех да напиша рапорт и да се прибера вкъщи, но такава мисъл изобщо не ми минаваше.
   Ние бързо дъвчехме, щом топлината в стомаха започна да минава, долях остатъците от коняка. Юрка бързо вез своята чаша:
  -- Ние какво, просто се напиваме ли? Пием без тостове.
  -- Не, просто вечеряме, но ако искаш нещо да кажеш, казвай, но кратичко, че аз топъл коняк, а още повече водка, не пия.
  -- Предлагам да пием, - започна Юрка, - за това, че Бог ни е помагал досега. Искам да изразя общата надежда, че късметът няма да ни изневери и ще се измъкнем от този ад...
  -- За да попаднем след година-две в нов... - прекъснах го аз и продължих.
  -- Може и да попаднем, но сега или утре ни предстои да превземаме Минутка и затова, Господи, изпрати ни късмет. За късмета!
  -- Юра, ти в армията ли служиш?
  -- Е, и?
  -- Ами в армията има единоначалие и субординация, а ти прескачаш командира и се обръщаш направо към Бога. За това можеш да получиш мъмрене.
  -- Майната ти, идиот! - Юрка издиша и изпи на екс чашата.
   Ние с Пашка също. В главата ми зашумя. Да не би да ме хвана?! Страхотно. Страхувах се да не стресна това чувство и седях, без да помръдна. Обхвана ме леко опиянение, то растеше и растеше.
  -- Слава, какво ти е? - изплашено попита Юра.
  -- Нищо, - с неохота отворих очи, - гад такъв, стресна ми опиянението.
   Главата ми вече беше абсолютно ясна и чиста:
   - Мамка ти.
   - Какво стреснах? - учудено попита аверът ми.
   - Какво, какво, - повторих аз, - опиянението ми изплаши, гадино. Седя и усещам как започвам да се напивам, а ти се навираш с въпросите си.
   - Аз пък гледам - седиш като котка в легенчето си и гледаш в една точка, а после въобще затвори очи. Викам си - може да се е задавил. Извинявай, че ти развалих кефа. Може да се пробваш да го догониш?
   - Да бе, ще го хвана, - издразних се аз, - но може да пробваме, наливай.
   Взех бутилката водка, която Пашка беше сложил още в началото на масата, и я разлях по чашите. Ние с Юрка не замезихме. Може пък след смесването на водката с коняка да успеем да се понапием малко. Аз станах с чашата в ръка.
  -- Трети тост.
  -- Трети, - подхвана Юрка.
  -- Трети, - като ехо повтори Пашка.
   Постояхме мълчаливо, после почти едновременно изпихме чашите и без да замезваме, седнахме. Мълчаливо, без да бързаме, започнахме да ядем.
  -- Вярно ли е, че ще атакуваме Минутка челно? - попита Паша с пълна уста.
  -- Вярно е, синко, вярно е, - отговорих аз. Знаех, че не понася да го наричаме "синко". Пашка подскочи:
  -- Какъв син съм ви аз! Аз самият скоро ще имам син.
   Помисли и добави:
  -- А може би дъщеря. А вие - "синко", "синко".
  -- Ами, Пашка, то да се направи син не е толкова сложно - работа за десет минути, а мъка за цял живот. Ето, от тебе, както и да се опитвахме, така и не можахме човек да направим.
  -- Защо да не сте направили? - Пашка вече се озъби.
  -- Много пиеш, зъбиш се. А ние към теб като към роден се отнасяме. Трябва да те възпитаваме. Как мислиш, Слава?
  -- Да, - подхванах аз. - Трябва да преминаваме към радикални средства. Ти за какъв дявол напи караула на ешелона? Пияният часови, при това с оръжие, е престъпник. Значи, ти си съучастник.
  -- Какъв съучастник?
  -- Обикновен, през трийсет и седма биха те обвинили в диверсия и биха те сложили до стената по законите на военното време. И пломба оловна щяха да ти сложат в главата, - докоснах с пръст темето му - там, където обикновено стрелят при разстрел. Той трепна.
  -- Шегичките ви, Вячеслав Николаевич, са глупави.
   Запалих цигара. Юрка и Пашка ме последваха.
  -- Значи така, Пашка, - започнах аз, - докато ни няма...
  -- А къде ще се денете? - прекъсна ме Павел.
  -- В мазето ще седим, - озъбих се аз. - Не прекъсвай по-старшите. Най-вероятно ще тръгнем с войската. Ти, кучи сине, отговаряш за колата с главата си. И за всичко в нея. Ако с нас се случи нещо... - спрях с ръка Пашка, който се опита да ме прекъсне, - ако с нас се случи нещо, ще предадеш вещите ни на семействата. Разбра ли? А за колата главата ще ти откъсна. Разбра ли?
  -- Разбрах бе, разбрах. Вие вече за стотен път ми го казвате. Че вие и вещи нямате, освен мръсните чорапи.
  -- Ами тъкмо ще ги изпереш.
  -- Да бе, - Пашка изпръхтя.
  -- Ще ги изпереш, ще ги изпереш, ще си спомниш за нас, ще ридаеш и ще ги изпереш.
  -- Дори и да ридая, само заради вонята от чорапите ви ще е.
  -- Паша, - намеси се Юра, - вече си имаме своеобразен ритуал: когато ни предстои сериозна работа, ти поръчваме какво да направиш с вонящото ни бельо. Но тъй като ти не искаш да се занимаваш с него, то ти усилено се молиш за нас и Бог, чувайки молитвите ти, ни пази, като така те спасява от неблагодарната работа да переш чорапите ни. Между другото, да не си забравил как миришат?
  -- Още нещо? Аз в казармата като "млад войник" на старите не съм прал чорапите, че и на вас няма да ги пера, - Пашка вече направо кипеше.
   Злобата му ни забавляваше.
  -- Паша, нали знаеш, че когато човек умира, последната му воля е закон. Чувал ли си?
  -- Е?
  -- Ами, - гласът ми стана тържествен, - нашата последна с Юрий Николаевич воля когато умрем е да ни изпереш чорапите, да ги изгладиш и да ги предадеш на семействата ни. По един чифт от всеки можеш за себе си да оставиш. За спомен. Можеш да си ги закачиш на килима над леглото.
  -- Ами че вие още не умирате.
  -- Е, ако все пак...
  -- Нищо няма да ви пера! - Пашка се намръщи.
  -- Стига де, Пашка, пошегувахме се. Не се сърди. По-добре разлей остатъците по чашите, - каза Юра.
   Пашка се подчини и внимателно разля останалата водка по трите чашки. Всички дълго чакахме докато и последните капки се изсипаха в неговата чаша. Всички брояхме на ум.
   - Двайсет и две, - Юра наруши тишината.
   - Чувал съм, че от всяка бутилка могат да се изстискат трийсет и три капки, - намесих се аз.
   Вдигнахме пластмасовия си амбалаж.
  -- Какво ни готви новият ден? - попита Юра, обръщайки се към нас.
  -- Дявол знае, - отговори за всички Пашка.
  -- Каквото има да става, да става. Да пием за това. За Съдбата и за Негово Величество Случая! - казах аз.
  -- Правилно! - съгласи се Юра. - За Съдбата и за Случая.
   После тихо добави, като че ли на себе си, но ние ясно го чухме:
  -- За смъртта трябва да си готов. Дано ме подмине горчивата чаша, - и пи.
  -- Правилно каза, Юра, за смъртта трябва да си готов. За да не те хване неподготвен. Да завършиш всичко започнато и да не правиш дългове, че иначе семейството трябва да ги плаща. Дано ни подмине, - повторих аз думите му и също отпих.
   И Пашка изпи чашата си.
   - За каква чаша говорехте? - попита Пашка, докато с наслада дърпаше от цигарата.
   - Това, Павел, го е казал Исус преди смъртта си, обръщайки се към своя Бог-Отец. Той е знаел, че ще го убият, било го е страх и за всеки случай помолил татенцето да не го прави, - обясних аз. - Когато имаш време, Пашка, почети Евангелието. Много интересна и поучителна книга. Много полезни неща ще намериш там.
   - А, книги... - провлачи Пашка.
   Веднага стана ясно, че Пашка не обича да чете.
  -- Чети, Паша, чети. В книгите е съсредоточена вековната мъдрост на поколенията. Само със своя опит няма да се справиш. И как ще възпитаваш детето си? Какви примери от живота ще му даваш? От чий живот? От своя? Че ти освен пиянство, нищо друго не знаеш. И ще му разказваш как трябва да се пие. Или как си напил караула на ешелона? - Юрка явно искаше да пофилософства.
  -- Не му трий сол на главата, Юра, - намесих се аз. - Поне няма да получи шизофрения.
  -- Защо пък?
  -- Когато бях курсант, имах една приятелка от медицинския. Та тя ми разказваше: на курса по психиатрия им казали, че ако човек не чете книги, значи не е склонен към шизофрения. Защото, когато четеш книга, ти съпреживяваш с героите и пречупваш всичко през себе си. Така върху личността ти се отпечатва и личността на книжния герой и се получава изместване на личността на читателя. Още нещо имаше. Но беше толкова бъкано с медицински термини, че от обясненията й само това запомних.
  -- Да, прав си! Пашка не го заплашва шизофрения. А алкохолен делириум - със сигурност! - резюмира Юра.
  -- Ако в наше отсъствие раздават хуманитарна помощ, ще отидеш при замполита на бригадата подполковник Казарцев и ще му кажеш, че идваш от наше име. Ще вземеш от него помощта и за теб, и за нас. И ако ти, гадино, ни изпиеш бирата, направо се беси. Размерите на дрехите и обувките ни знаеш. За всеки случай ще ти ги запишем. И най-главното - трябва да ти даде повечко цигари. Ако забрави, напомни му, че ни ги е обещал. Разбра ли?
  -- Разбрах. А много цигари ли ще има?
  -- Не знам. Но се надяваме - много. Не бой се - и на теб ще дадем. Някога да сме те пренебрегвали?
  -- Не, не се е случвало. Другите щабни офицери се крият, а вие - не.
  -- Виждаш ли? Ние мислим как да те нахраним, напоим, напушим. А ти, посерко, даже чорапите не искаш да ни изпереш! - пак се върна на своето Юрка.
  -- Няма да ви пера чорапите! - взриви се Пашка.
  -- Не крещи на офицерите, че може и да ти набия канчето, - каза Юрка. - Ние отиваме да пикаем, а ти почисти масата и си помисли за чорапите. Проветри фургона, че е невъзможно да се спи. Лисичарник!
  -- Няма да ви пера чорапите! - вече през зъби тихо и инатливо процеди Пашка.
  -- Защо го навиваш? - попитах, докато палех цигара и вървях редом с Юрка, вече бяхме се отдалечили от колата.
  -- Скучно ми е, - просто отговори Юра.
  -- Струва ми се, че нещо те гложди.
  -- Нищо не ме гложди, просто цяла вечер си мисля за твоите глупави въпроси. Какво е Родината?
  -- А, и тебе ли те хвана?Та какво е Родината?
  -- Върви на майната си!
  -- А не, не ме пращай на майната си. Отговори на въпроса за Родината.
  -- Ти сега и за смисъла на живота ще ме питаш.
  -- Не, Юра, това наистина никой не го знае, а за Родината отговори.
  -- За едно си прав, Слава. Родината и правителството са две несъвместими понятия.
  -- Родината и държавата, - поправих го аз.
  -- Добре е, когато страната, в която живееш, е с една култура, като Израел например.
  -- Ами ей ги Щатите - там са като във Вавилон. И се разбират един друг. И щатът Тексас не се опитва да излезе от състава на САЩ. А защо?Защото там има работа. Ако не си мързел, живееш като човек.
  -- Правилно, а у нас всичко е надолу с главата.
  -- Хайде, стига сме философствали. Все едно нищо няма да разберем и нищо няма да постигнем. А на Пашка задълго му развалихме настроението.
  -- Вярно. Ще постреляме ли? - Юра извади от джоба си осветителни ракети.
  -- Дай! - взех от него няколко.
   Отдалечихме се един от друг, вдигнахме високо ракетите и дръпнахме шнуровете. Почти едновременно се чуха два изстрела и със силно съскане ракетите се устремиха към тъмното небе. Там, високо горе, те с трясък запалиха огньовете си и се устремиха към земята. Часовите също периодично пускаха осветителни ракети и затова всичко наоколо постоянно беше осветено от някакъв мъртвешки огън. Предметите имаха неестествени, причудливо пречупени сенки. Когато пускаш ракети, ти се струва, че си си вкъщи на Нова година. Всяка Нова година носех от поделението осветителни ракети и след полунощ излизахме цялото семейство на улицата и ги пускахме. Радвах се заедно със сина си. Сега ме обхвана същото чувство. Изхвърлих празната гилза, взех следващата ракета и без да дочакам авера, я запалих. Въздухът замириса кисело на изгорял барут. Юрка също не изоставаше.
  -- Отиваме ли да спим? - попитах аз, след като и последната ни ракета изгасна.
  -- Дай да изпушим по цигара и отиваме, - отговори приятелят ми.
   Запалихме. Помълчахме.
   - Как мислиш, заедно ли ще ни пратят? - наруши мълчанието Юра.
   - Не зная. Може и заедно, а може и не.
   - Могат и във втори батальон да ни пратят, докато назначат нов началник щаб.
   - Там има достатъчно кадърни ротни. Да не би в бригадата да има малко желаещи да станат началник щабове?
   - Желаещи има, ама такива с опит в щабната работа - са малко.
   - Мислиш, че ще ти предложат малко да покомандваш щаба?
   - Може би. Теб няма да те пратят. Ти си офицер по взаимодействието.
   - Ще поживеем и ще видим.
   - Представи си, сега хората по батальоните трябва техниката да подготвят, да уточняват реда на колоната. Боеприпаси, хора. Какво щастие, че успяхме да се махнем от командните длъжности. По-лошо във войската от длъжността на ротния няма. Обикаляш като куче.
   - Вярно. По тая тема има хубав виц, само че с военно-морски уклон. Извикват в щаба на флота стар командир на подводница и му казват: Искаме да въведем нови привилегии за хората. Какво мислите по този въпрос?" Командирът, стар морски вълк: "Ами добре." Кадровикът: "Искаме да увеличим заплатата, да им дадем жилища без чакане, карти за почивки. Мислим, че когато на брега разберат за това, ще се спукат от завист. Как мислите?" Командирът: "Вярно. Но когато първият се спука, поставете ме на негово място, става ли?" И при нас е така. Каквито и привилегии да обещават на ротните и взводните, каквито и оди да им пеят, все едно, трябва да страним от командирските длъжности.
   - Хайде да спим. Денят ще е труден.
   - Да. Не знаем, кога пак ще можем добре да поспим. Слава, а ти знаеш ли, че си голям паразит?
   - Това пък защо?
   - Ами със своите глупави въпроси. Родина, не Родина. Държава, страна. Главата ми ще се пръсне.
   - Затова пък на мен ми е гот. Излях си душата и ми е по-добре. Нека другите се мъчат.
   - Затова ти и казвам - паразит си ти.
   - Не се мъчи. Ровенето в себе си на никого полза не е донесло. Забрави засега. Ако се измъкнем живи - ще поговорим. В близките дни няма да имаме време да мислим. Нека рефлексите да работят.
   - Вярно, нека нервната система да работи. За момчетата само ми е жал. Много от тях тук ще си останат.
   - "Навеки деведнайсетгодишни", като на Бакланов.
   - Стига, пак се подпали. Да вървим да спим.
   Приближихме се към колата, изхвърлихме фасовете и влязохме вътре. Пашка в наше отсъствие беше успял да почисти и вече лежеле в леглото.
  -- Ти днес не си ли караул?
  -- Не. Утре е моят ред, при това през деня.
  -- Мързел. А кой ще пази моя сън?
  -- Сънят си е ваш, сами си го пазете.
  -- Пак се зъби. Трябва да те накараме да изкопаеш окоп за стрелба прав от кон.
  -- За стрелба прав от кон?
  -- Именно, че много устат си станал.
  -- А височината на коня?
  -- Три метра.
  -- Такива коне няма.
  -- Има. В Москва виждал ли си паметника на Юрий Долгоруки? Е, ако продължаваш да се зъбиш, за неговия кон ще копаеш. Разбра ли, многознайко?
  -- Разбрах, разбрах, - промърмори Пашка и се обърна с гръб към нас. Той знаеше, че ако ни изкара из нерви, много неща можем да направим.
   За кой ли път свалихме само обувките и чорапите, отпуснахме коланите на панталоните. Моят автомат лежи в краката ми, на Юрка - на пирон над главата му. Една-две гранати - под матрака при главата. Трофейният ПБ - под матрака на нивото на бедрата, има патрон в цевта и е сложен на предпазител. Сега може да се отпуснем в кратък сън. Жалко, че не успях да се напия. Юрка, гадът, ми попречи. Утре ще му го напомня. Крушката, която осветяваше помещението, висеше над леглото ми. Аз я отвъртях наполовина, всичко потъна в тъмнина. За лека нощ казах:
  -- Отбой в свързочните войски.
   Завърши още един дълъг ден от поредната война. На Бог, на Съдбата, на Случая им беше изгодно да остана жив. Помогнете ми и по-нататък. Целият ми изминал живот не значеше нищо, пред нас беше самоубийствения щурм на Минутка. Господи, помогни! След това мислено обръщение към Бог заспах.
  

Глава 8

   В седем часа звънна будилникът. Нощта премина спокойно. Никой не ни нападна. Спал съм като бебе. Без сънища. В устата ми като че ли се бяха изпикали стотина пионери. Гърлото ми беше пресъхнало. Все пак алкохолът ми беше подействал, жалко, че мозъкът си остана ясен. Ех, да можех сега да си пийна сок от кисели краставици... Ех, мечти, мечти. Станах, облякох се. С Юрка излязохме навън. Пак мъгла. Значи, времето ще е хубаво. Размахах няколко пъти енергично ръце, кръвта по вените и артериите потече по-весело. Измихме се, изпушихме по цигара. През това време Пашка, който беше станал малко по-рано, приготви закуската.
   - Какво си приготвил, синко, за бащите си? - попита Юра, когато влязохме във фургона.
   - Кафе, сандвичи с кашкавал и "братска могила" - копърка в доматен сос, чесън, лук, - отговори Паша.
   - Дали да не пийнем по чашка? - попита Юра.
   - Дай по петдесет грама, - нямах нищо против, макар че сутрин пия много рядко.
   - Водка, коняк?
   - Дай коняк, водка сутрин - пошло е.
   - Пашка, вади коняка. За предпочитане е френски, марков, двайсетгодишен, от южна Франция. Имаме ли такъв?
   - Имаме от Дагестан, сър, - включи се в играта на Юра Паша.
   - Гадост, разбира се. Но при липса на гербова хората пишат на обикновена хартия. Ще трябва да се поим с дагестански, отлежал с дървеници. Пашка, ако намериш френски - всичко ще ти простя. Можеш дори Родината да продадеш. Всичко ще простя! - Юрка беше в приповдигнато настроение.
   Пашка през това време бръкна в сандъка, където стояха храната и пиенето, извади бутилка коняк, отвори я и сипа по чашките. Тъкмо се канехме да отпием, когато се потропа на вратата и тя се отвори. На прага стоеше нашият съсед - замполитът на бригадата Серьога Казарцев. Още от прага той започна на шега да крещи:
  -- Да не сте полудели, дяволи? От сутринта коняк с чаши да лочите. И тоя малолетен престъпник да напивате! Мръдни се! Охо, какъв задник си си отгледал. На подполковника е по-малък. Трябва да те юркаме. А още по-добре - да те пратим в някой батальон, там хора не достигат. Веднага ще отслабнеш, - Серьога приседна до Пашка и му взе чашата, помириса.
  -- Ама че гадове, пият, а замполита не канят. Това е свинщина. Ще трябва да доложа на комбрига, че щабните пият от сутринта. И главното - пият коняк. А вчера за цигари ме изнудваха. Никаква съвест нямат.
  -- Ще пиеш ли? Или искаш да ни развалиш настроението от сутринта? - исках да си изпия чашата, а замполитът само дрънкаше.
  -- Какъв нюх имаш, Серьога! - Юрка не криеше възхищението си. - Не по-рано, не по-късно, а точно когато наливахме.
  -- Той е стоял зад вратата, подслушвал е сигурно.
  -- Ще пиеш ли?
  -- Ми да! - Серьога още веднъж погледна чашата, която взе от Пашка. - Малък си още, пияницо! Та за какво пием, момчета?
  -- За късмета. На всички ни ще потрябва в най-скоро време, - Юрка беше сериозен.
  -- Ами за късмета тогава, - Серьога също стана сериозен.
   Изпихме чашите. Бяхме наляли по малко коняк. Пашка остана без своята порция и със завист ни гледаше. Започнахме да закусваме.
   - През нощта беше взето решение да изпратим част от ръководството и щабните офицери по батальоните, - каза Серьога, докато дъвчеше сандвича.
   - За чий?! - моята реакция беше моментална и искрена. - Че ние само ще им пречим да работят. Командирът на ротата и батальона няма да може пълноценно да ръководи, да командва. Ние ще сме му като баласт на КП-то.
   - Наистина, Серьога, за чий трябва да сме там? - Юрка също беше учуден.
   - Дявол знае, момчета, какво планират ония, заповедта дойде от Северно. Между другото, тази нощ нашите са превзели Ханкала, и затова щабът се мести там.
   - А какъв е смисълът? Самолетите все едно няма да могат да кацат там, нали? Само въртолетите. Да се прекопае всичко на Северно, останалите самолети да се пратят на Голямата земя, или да се унищожат, и няма проблем. А то какво излиза - един цял полк охранява летището, и още един полк да се сваля от бойните позиции и да се праща за охрана на Ханкала! Маразъм! - аз искрено не разбирах смисъла на всички тези премествания.
   - А какво е това Ханкала? - намеси се в разговора Пашка. - Много съм чувал, ама какво е?
   - Ханкала, - започна Серьога по замполитовския си навик да отговаря на всички войнишки въпроси, - е бившо летище на ДОСААФ, там са съсредоточени учебни самолети чешко производство. Дуда се опита да ги преоборудва в бойни, но не можа. По слуховете и по данните на разузнаването...
   - Което е едно и също, - прекъсна го Юрка.
   - Точно така, - продължи Серьога, - няколко самолета все пак е успял да преоборудва в бойни и да ги изпрати някъде. Близо до Ханкала има ракетни площадки. По-рано там е имало балистични ракети, а когато ни изгониха, може и някоя и друга бойна глава да сме оставили. Аз вече на нищо не се учудвам. Плюс това на Ханкала има и постройки. Скоро ще отидем за помощите, и ще огледаме новия команден пункт на командващия.
   - Серьога, майната й на Ханкала, я по-добре разкажи за чий ни хвърлят по батальоните. Като бойни единици от нас полза няма. Взвод, рота няма да ни дадат. Пък и сме израснали вече за тях. Къде е смисълът?
   - Не знам. Заповедта е на Ролин. Максимален брой управленци и щабни - на предната линия.
   - Хайде, ние все ще сме от полза, ами каква полза от заместника по тила? - Юрка също кипеше от негодувание.
   - Не ме баламосвайте, момчета.Заповедта си е заповед. Ние с вас отиваме във втори батальон.
   - Заедно? Това е добре.
   - Сам ли поиска да дойдеш с нас?
   - Да. Сам.
   - А защо?
   - Не искаш цигарите да даваш, а?
   - По-добре да съм с вас, главорези, отколкото с някой гадняр.
   - А, Серьога, признаваш, значи, заслугите ни!
   - Макар и да сте идиоти, - Пашка, запуши си ушите, - но вие няма да побегнете, няма да зарежете нито мен, нито хората. И залудо няма да рискувате.
   - Правилно. Теб ще пратим да рискуваш. Втора да наливам ли?
   - Давай, и да отиваме на съвещанието в щаба. Щурмът е днес по обяд.
   - Край! - аз бях шокиран.
   - Абе тия на Северно изперкали ли са? - Юрка почервеня от гняв.
   - Свършено е с бригадата! - изрази общото мнение Пашка.
   - Млъкни, тъпанар, не дърпай дявола за опашката! По-добре налей, и докато сме на съвещанието, напълни манерките с коняк и водка. Едната манерка - със спирт. Сам знаеш къде е скрита бутилката. И никому нито дума за чутото тук. Ясно? - Юрка вече не говореше, а викаше. Гняв, страх, безсилие се четеше на лицето му.
   - Разбрах де, разбрах, не викай, - измърмори Пашка в отговор.
   Запалихме по цигара. Не ни се говореше, трябваше да асимилираме, да обмислим ситуацията. Пашка през това време ни наля коняк, получи мълчаливо разрешение от Серьога и наля и на себе си.
  -- Хайде.
  -- Давай.
   Изпихме си чашите. Започнахме да дъвчем "братската могила". Никой не пророни и дума. Погледнах часовника, беше 7.40.
  -- Тръгваме ли?
  -- Тръгваме. С Бога! - Юрка се прекръсти.
   И ние си взехме куртките, излязохме навън и тръгнахме към щаба. Там вече стояха щабни офицери и чакаха да се съберат всички и да влезем в залата за съвещания. Вестта, че почти всички офицери от щаба на бригадата ще бъдат разпределени по батальоните и отделните роти, вече се беше разнесла. Съдейки по диалозите, никой не разбираше своето положение в дадената ситуация. И не ставаше дума за страх, а за това, че всеки батальонен офицер по ниво на заемана длъжност беше по-ниско от който и да е щабен офицер на бригадата. Затова и положението ни беше деликатно. От една страна, командирът на батальона и началникът на щаба му са длъжни изцяло да ни се подчиняват като на посредници, наблюдатели от щаба на бригадата. Но ние не искахме да подменяме командирите, да унижаваме авторитета им пред подчинените. От друга страна, ние също в силата на положението си не можехме да им се подчиняваме и се получаваше, че ние само щяхме да сме им в тежест.
   Потърсих комбата на втори батальон. За него разказваха легенди. Разказваха, че по време на обстрел на ръце е изнесъл механика и командира на взривено БМП, на чиято броня пътувал. Че е излизал в ефир и е канил чеченците на дуел. Когато той се състоял - стреляли се с автомати, - духовете започнали да го уважават. С първия изстрел прострелял рамото на противника от петдесет метра разстояние и отказал да го довърши. Духът пък не успял да го уцели. За войниците си воювал като за родни деца. По радиото се договарял с духовете да му дадат възможност да изведе ранените. Първия път му разрешили, а втория разстреляли МТЛБУ-то с ранените. Загинали шест войника и един офицер. След това вече не излизал по радиото с предложения за дуел, а пращал бойците и под прикритието на нощта те изколвали напушените духове. Не се страхуваше от куршумите и къде по корем, къде на колене, но ежедневно обикаляше, допълзяваше до всичките си позиции, гледаше за всеки боец. Не се правеше на велик с войниците - можеше и да поговори, и да се пошегува, и да пийне с тях по сто грама. С никой от тях не се държеше фамилиарно, но всички знаеха, че понася тежко смъртта на всеки, че не иска да изгради офицерската си кариера върху войнишки кости. Не се страхуваше да изкаже личното си мнение. И мнението му беше продиктувано не от лични амбиции и обиди, а от обстановката, от самия живот. Може би заради това на четиридесет и две години, с академия зад гърба си, си беше останал на нивото на командир на батальон. Сам по себе си той беше колоритна фигура. Висок около метър осемдесет и пет, около сто и петдесет килограма но не сланина, а месо, мускули. В дланта си можеше да скрие водна чаша. Пълен със сила и енергия. Ако се работи - да се работи, ако се воюва - да се воюва. С него и хората му ми се беше паднало от съдбата и от решението на командирите да щурмувам Минутка. Само че той яко беше затънал при тоя хотел "Кавказ". Много кръв му беше изпил той.
   Видях командира на втори батальон и се приближих до него:
  -- Здрасти, Александър Петрович.
  -- Здравей, Вячеслав Николаевич.
  -- Чу ли вече за идеята със щабните?
  -- Чух! Тфу! - той се изплю и с това много образно изрази отношението си към случващото се и към инициативата. - Излиза, че вече не ми вярват. Така ли?
  -- Кой ги знае, Петрович, какви игри играят. На мен самия това не ми харесва. Сигурно знаеш вече, че мен при теб ме пращат.
  -- Чух. И Юрка, и замполита. Него пък защо? Направо като през трийсет и седма година - специалното съвещание на "тройката"! Кой ще изпълнява присъдата?
  -- Не говори глупости.
  -- Слава, как да не говоря глупости, като съм останал без началник щаб. Нито един ротен не мога да сложа, защото ще ми се оголят ротите, за тях също нямам замяна, избиха ми взводните. Цяла нощ предавах тоя шибан хотел на съседа, - комбатът вече не говореше, а по-скоро ръмжеше басово. - А сега и вие с вашите фантазии. Разбери, човече, нямам нищо против вас със Юрий, замполитът също не е лош човек, но за какво е целият този спектакъл? Не ми ли вярвате?
  -- Върви по дяволите, Петрович, не ти вярваме. Аз спях като пън, докато са го измисляли. И аз съм на същото мнение. Няма да ти преча. Командвай както ти подсказва опита, вече не си момче. С каквото мога, ще помагам. Когато тръгнеш към батальона, ако не измислят нещо друго, вземи и нас с Юра.
  -- Добре. Само не се губете нанякъде. Не вземайте много водка, имаме достатъчно, а цигари вземете - те са ни кът. И хапване има.
   През това време всички присъстващи започнаха да влизат в помещението на щаба. Там вече ни чакаха и комбригът със Сан Санич, и нашият генерал. По всичко личеше, че щеше да ни сполети същата участ, както и на генерала към нашата бригада - да седим и да наблюдаваме.
  -- Другари офицери, - започна комбригът, - получена е заповед да започнем операцията днес в 12.00. Също така е получена заповед да се прикрепят към всеки батальон и отделна рота офицери от управлението на бригадата и мои заместници. Така ще бъде осигурено безпроблемно взаимодействие.
   В залата се вдигна шум.
   - Тихо, другари офицери, разбирам възмущението ви, но никой никого не смята да подменя, още повече не става дума за недоверие. Сега началникът на щаба ще прочете кой към кой батальон е прикрепен.
   Билич стана и бързо изчете списъка. Всичко беше, както каза Казарцев, ние тримата бяхме към втори батальон.
  -- Какъв е планът на настъплението? - попита командирът на танковия батальон Мазур.
  -- Когато влизахме в града, имахме ли план?
  -- Не.
  -- Ами и сега няма. Първа цел - Държавната банка. Втора - Дворецът на Дудаев. За останалото - действаме според обстоятелствата.
   В залата пак се надигна шум. Всички с псувни обсъждаха този обрат.
   - Първи вървят танкистите заедно с втори батальон, прикриват ги и ги поддържат с огън първи и трети батальони. Въпроси?
   Но никой не зададе въпроси, всички разбираха, че няма да получат разумен отговор на нито един от тях. Постепенно започнаха да се разотиват. Аз разбрах, че тук съм безполезен и излязох навън, Юрка ме последва. Замполитът на бригадата и командирът на втори батальон останаха при комбрига. Запалихме по цигара.
  -- Е, какво мислиш по тоя повод? - попита Юра.
  -- Нищо не мисля. По-добре да не мисля. Давай да ходим да си събираме багажа.
   Прекарахме следващия час в събиране на необходимото и допиване на бутилката от закуска. После дойде комбатът на втори батальон и тръгнахме с него. Стигнахме на място след двайсет минути и веднага в колона тръгнахме към Минутка. Съседите, вече предупредени за нашата "славна" мисия, ни изпратиха с ободрителни викове. Учудващо, но докато пътувахме към Минутка никой не ни спря, никой не ни обстреля.
   Четири квартала преди злополучния площад спряхме и комбатът събра офицерите си на съвещание. Накратко им обрисува това, което ние вече знаехме. Представи ни като офицери по взаимодействието със щаба на бригадата, добави, че по-късно ще се присъедини и замполитът на бригадата, също за оказване на помощ. Повечето офицери ги познавах. Трима от четиримата ротни бяха кадрови офицери, а четвъртият беше назначен неотдавна вместо убития Серьога Максименко. Но се държеше уверено, като равен сред равни. Откъм Минутка се чуваше грохотът от авиобомбардировката и артилерийската подготовка. Отзад се чу грохот и скърцане. След две минути се показа колоната на танковия батальон. На третата машина, като бляскаше с бялото на очите си и белите си зъби, на кулата седеше Серьога Мазур. Той спря колоната и скочи при нас.
  -- Здрасти!
  -- Здрасти, отдавна не сме се виждали, и час не е минал. Готов ли си?
  -- Готов за какво?
  -- За твоята "въртележка". Чухме вече. Умно измислено, само дано има успех.
  -- Ще видим. Кога започваме?
  -- След петнайсетина минути, когато авиацията отлети и артилерията заглъхне, ще почнем.
  -- Трябва да изчакаме още пет минутки след това, за по-сигурно.
  -- Задължително, че те може и да не улучат духовете, ама по своите точно ще стрелят.
  -- Да, неведнъж вече се е случвало. Кой тръгва първи?
  -- Пускай напред своите танкисти.
  -- Що не вървиш на майната си, а? Когато влизахме в града, пехотата се напика от страх, а аз хвърлих своите срещу гранатометчиците. Така че давай заедно.
  -- Заедно - заедно.
  -- Но моите танкове през моста няма да тръгнат, там ще е пълно с гранатометчици. Мога да ти помогна да оседлаеш моста и да се прехвърлиш, и с огнева поддръжка ще ти дам за от другата страна, а оттам нататък на пехотното си щастие се надявай.
  -- Ей така става винаги.
  -- Недей да мърмориш, дядо. Сипвай, че ще си тръгна.
  -- Идва, заяжда се, а после - сипвай. Нямаш ли си твое, авантаджия?
  -- Имам, ама е далече.
  -- Добре. Сашка, - извика пехотният комбат своя механик, - носи мезето и бутилка "кристаловска".
  -- О, добре си живееш - московска водка пиеш, - ние бяхме поразени.
  -- Това ми е от домашните запаси, за особени случаи го пазя.
   Разля водка на всички присъстващи офицери, включително и на ротните. Пихме, замезихме направо от консервата със замръзнало говеждо. Докато пиехме, свърши артподготовката, след няколко минути стихна и самолетния шум. Настъпи тишина, нарушавана само от редки автоматни и картечни откоси.
  -- Другарю подполковник! - от БМП-то на комбата се показа боец. - Заповед от "двайсет и втори" (това бяха позивните на комбрига). "555".
  -- Предай - разбрах и изпълнявам, - извика комбатът и се затича към своята машина.
   Ние го последвахме. Танкистите и ротните на втори батальон също затичаха към машините си, които тръгнаха. Един квартал преди Минутка ни спряха нашите разузнавачи и разказаха, че са успяли да избутат духовете от моста от нашата страна, но ония са залегнали на самия мост и на другата страна Мостът изглежда не беше миниран, но те не бяха много сигурни. Войниците от пехотата слязоха от машините и, прикривайки се с тях и с руините, чакаха заповеди. Дойдоха и танкистите. Разбрахме се, че "махрата" ще тръгне напред, а "кутийките" - след тях на петдесет метра.
   Комбатът, въпреки полевите устави по цял свят, тръгна не след подразделението си, а пред него заедно със стоящата в авангарда първа рота. На нас с Юрка не ни остана нищо друго, освен да вървим с него. Прикривайки се зад руините, ние с къси прибежки се добрахме до моста. Разузнавачите сдържаха бесния напор на духовете, които искаха да си върнат моста. По средата на моста бяха направени укрепления от парчета бетон, зад тях се бяха покрили духовете и поливаха нашия бряг с олово. Не даваха глава да вдигнеш. И минометчиците им започнаха да ни обстрелват с мини. Засега водеха огън за прицелване, мините падаха в реката, но всеки път все по-близо до нас. След няколко минути първите мини започнаха да падат на нашия бряг. Започнаха да стрелят и с подцевни гранатомети. Грохотът беше непоносим. Воят на мините растеше, куршумите и осколките постоянно чаткаха по бетонните блокове, зад които се криехме. Появиха се първите загуби.
   В първа рота, където бяхме ние, мина се взриви близо до нас, и един от по-големите осколки наполовина откъсна на един войник главата. Тялото му беше по корем, половината шия беше откъсната, а втората половина под тежестта на главата се беше склонила надясно. От разкъсаното гърло като фонтан биеше кръвта, боядисвайки стената в червено. До него допълзя друг боец, но не за да му окаже помощ, а за да свали личния номер от разкъсаната шия и да извади документите от вътрешния джоб. Когато боецът обръщаше покойния по гръб, ръцете на мъртвеца конвулсивно се свиха и хванаха автомата, който му принадлежеше до преди секунда. Все едно не искаше да се раздели с него. След като погледахме тази картина, отново започнахме да наблюдаваме духовете. Те на своя бряг получаваха подкрепление, появи се и БМП. Зад гърба ни се чу познатитото скърцане и грохот. Нашите. Танкистите. Можеха и по-рано да дойдат.
   Водещият танк стреля, но първият изстрел не беше точен, снарядът прелетя над главите на духовете и се взриви някъде далече зад гърбовете им. Вторият беше по-близо, осколките му разгониха тълпата от духове. Няколко тела останаха да лежат неподвижно на паважа, някой викаха, гърчеха се. Ранени. Минометният обстрел престана, а автоматният огън поутихна. Комбатът изкомандва:
  -- Втора рота! Подцевниците за бой! Огън! Първа и трета рота - напред! - самият той пръв изскочи и, увличайки хората след себе си, затича, наведен почти до земята.
   Някой с викове, някой с псувни - последваха примера му, ние също се вляхме в общия поток. Над главите ни свистяха гранатите от подцевните гранатомети. На моста, на другия бряг се чуха гърмежи и чаткането на осколките от взривилите се гранати. Зад гърбовете ни гръмко заговориха танковите оръдия, взривовете от снарядите им разгониха, разсеяха пехотата на отсрещния бряг. Пехотата изпълзя от моста назад и се скри зад изгорения танк. Отново възобновиха минометния обстрел. Воят на мините ми действаше на нервите повече, отколкото самите взривове. Струваше ми се, че въздухът около мен вибрира, свива се, бие по загрубелите от взривовете тъпанчета. Волята ти практически се парализира. Всичко това създава впечатление, че мината лети именно към тебе. Че сега ще падне върху тебе от двайсет метра височина, ще се удари в тялото ти, ще го разкъса на малки парчета и ще го разхвърля наоколо. Но постепенно с усилие на волята се заставяш да отвориш очи и да се огледаш.
   Втора рота се беше приближила към нас, по радиото съобщаваха, че са се приближили и първи и трети батальони и са готови да ни поддържат с огън при превземането на моста. След минута в хора на стрелбата с танкови оръдия и автоматното тракане се включиха и оръдията на БМП-тата на двата новодошли батальона. Като кучешко лаене се чуваха автоматните гласове на първи батальон и по-солидно - едрокалибрените на трети.
   Духовете почти млъкнаха. Отсрещният бряг беше потънал във взривове от снаряди и гранати. Можеше да пипнеш въздуха с ръце, прахта скърцаше между зъбите, гърлото дереше изгорелият тротил и още някаква гадост. Очите започнаха да сълзят, шокът и страхът от първите минути на боя започнаха да отминават. В слепоочието зачука кръвта, пот потече от подшлемника. Изведнъж ми стана жега. Разкопчах куртката и отслабих бронежилетката. Обърнах се по гръб. Извадих цигари и кибрит. Запалих. Юрка, който лежеше до мене, протегна ръка и с жест показа, че също иска да пуши. Дадох му. В тоя адски грохот беше абсолютно безполезно да се говори.
   Дърпах, а почти не усещах вкуса на цигарата. Само горчилка. Горчилка, смесена с барутни газове и никотин. От опит знам, че след пет-десет минути тая какафония ще свърши, и ще трябва да търчим, да пълзим по тоя мост. Не искам! Искам да лежа и да се пуля в небето. В главата ми се появиха объркани откъслеци на някаква молитва. Не можах да си я спомня. Главното - напред и да оцелеем. По команда на нашия комбат пренесоха огъня навътре. БМП-тата замълчаха, можеха да ни закачат. Комбатът извика:
  -- Напред! Ур-р-ра!
   Хората започваха да изскачат от укритията и къде пълзейки, къде в пълен ръст затърчаха напред. И аз затичах. Духовете видяха нашата атака, откриха огън. Вдясно някой пискливо извика. Пред мен боецът все едно се блъсна в невидимо препятствие, отлетя назад с разперени ръце. Автоматът му падна в краката ми, аз го настъпих и едва не се подхлъзнах.
   Мимоходом погледнах тялото, докато пробягвах покрай него. Слабините му бяха разкъсани. Панталоните бяха натежали от кръвта, отворените му очи гледаха в небето, без да мигат. "Готов е" - мина ми през акъла. Стана ми страшно. В устата ми пак, за кой ли път, се появи привкус на кръв. Страх ме е, много ме е страх. Краката ми се подкосяват. Завиках. Завиках нещо нечленоразделно. Завиках, завих от страх. Господи, помогни ми, помогни ми да оцелея.
   До моста остана съвсем малко. Ето го, засипан с парчета бетон, тухли, омотан с бодлива тел. Пред мен трийсетина човека излязоха на моста. От другата страна пак откриха ураганен огън. Първите десетина паднаха, още два мърдаха, опитваха се да изпълзят назад. Останалите се дръпнаха и се скриха зад руините на бившия духовски блокпост.
   И аз се пльоснах долу, после изпълзях зад едно парче бетон. Сложих пред себе си автомата и дадох къс откос към духовския бряг. Огледах се. Офицерите бяха останали малко по-назад. Аз бях най-отпред. Значи тук аз съм старши.
   Като се опитвах да надвикам шума от боя, закрещях да се опитат да изведат ранените от моста. Лежащите наблизо бойци закимаха, че са разбрали. Двама запълзяха напред, а останалите откриха огън, за да ги прикрият. Ранените видяха, че идва помощ и се постараха да пълзят насреща, ама не им се удаваше добре. Отзад изпълзя комбатът, изхриптя в ухото ми.
   - Бързо бягаш, Слава.
   - А назад бягам още по-бързо, - отговорих аз.
   - По-яко е от Северно, а?
   - Аха. Само да не им позволим да взривят моста.
   - А за това, Славяне, трябва преди това да го превземем, - и комбатът отново закрещя: - Напред! Напред, момчета!
   И отново хората зашаваха и излязоха от дупките си срещу летящата смърт. Самият комбат също изскочи из-зад плочата и затича напред, аз след него. Ето отново първите нахлуха на моста. Онези, които пълзяха за ранените, се вдигнаха на крака и се присъединиха към останалите.
   И ето аз съм на моста. Свирене и грохот. Духовете пренесоха минометния огън върху моста. Грохот. Падам. Седнах. Опипах се. Май всичко е наред, само дето нищо не чувам. Почуках с длан по едното ухо, после по другото, все едно да махна вода от него. Не помага. Глуха пелена ме отделя от околния свят. После се усетих - контузия. Ударната вълна е ударила тъпанчетата, обърнала ги е наопаки. Нищо страшно. Ще мине с течение на времено. Погледнах натам, където се беше взривила мината. Помня, че пред мен бягаха четирима. Къде са? Ето ги. Разкъсаните тела на четиримата бойци лежаха напреки на моста. Явно са поели всички осколки. За мен не е останало. Засега. Дали от контузията, дали от зрелището на разхвърляните черва или защото смъртта беше толкова близко, от страх, стомахът ми се обърна и започнах да повръщам. Повръщах дълго, докато не тръгна жлъчката. Изплюх се. Учудващо, но заедно с повръщаното си отиде и част от глухотата. Започнах да чувам звуци.
   Около мен тичаха хора. Някой падаха и повече не помръдваха, аз седях като идиот до локвата от собственото си повръщано, и ми беше гот. Жив съм!!! Жив съм!!! В устата ми имаше горчилка. Исках да пия. Напипах манерката и отпих голяма глътка. И почти веднага я изплюх. Пашка беше сипал вътре коняк. Издишах и отпих. В главата постепенно се проясни. Така, трябва да се махам оттук. Но да си тръгна с нищо и никаква контузия е несериозно. Погледнах останките от бойците, които поеха моите осколки.
   Напред, напред. Мислите ми още бяха объркани. Пробиваха си път трудно. Започнах да се изправям. Зави ми се свят. Едва се удържах на крака. Всичко е наред. След час-два ще мине. Не ми е първа контузия. Само трябва да пия водка, да не се притеснявам. И всичко ще е прекрасно. Напред! Упорито направих няколко крачки. Спрях се. Огледах се. Отпред, някъде по средата на моста, бяха залегнали войниците. Аз, като кукла-неваляшка, стоях зад гърбовете им и се клатех. Учудващо как още не са ме гръмнали, мина ми през акъла. Някак изведнъж успях да намеря тая точка, която ми позволяваше да се задържа без проблеми във вертикално положение, и аз с подгъващи се колене затичах към своите. Напред, напред.
   Пробягах десетина метра, пльоснах се по корем и запълзях. Добрах се до нашите, облегнах се на някакво бетонно паве. Бойците отпред се огледаха и завикаха нещо, но мозъкът ми още трудно зацепваше и затова не разбрах какво. Но съдейки по техните одобрителни и ободряващи жестове - беше нещо хубаво. Те се усетиха, че не чувам, и вдигнаха нагоре палци. Аз съгласно закимах.
  -- Не съм ранен, само съм контузен, - извиках им.
   Над главите ни пак започнаха да стрелят танкистите. Огънят на противника поутихна и ние отново тръгнахме напред. Сега се мотаех някъде по средата. Боях се да стрелям, за да не улуча някой от нашите. Отзад вече стъпиха на моста войниците от първи батальон. Накрая успяхме да превземем моста. Сега главната задача беше да го задържим. Огледах се назад. Духовете с минометен огън накараха първи батальон да се върне назад. Сега на вражеския бряг беше само нашият, втори батальон. Мостът беше осеян с трупове, по примерна преценка - не по-малко от петдесет. Сто и петдесет метра мост и петдесет убити. Страшна аритметика. Подразделенията на първи батальон прибраха ранените.
   Духовете започнаха да ни обстрелват, без да прекратяват огъня по моста. Поставиха димна завеса. Сигурен знак, че ще настъпват. По веригата предадоха заповедта на комбата: "Приготви подцевниците. Огън!" Започнахме да среляме с подцевниците разрастващия се облак дим. И без тая завеса димът беше достатъчно. Но тоя дим беше черен. Бойците, които нямаха подцевни гранатомети, стреляха с дълги откоси по облака. Чуха се викове на ранени както от самия облак, така и от наша страна. От облака се чу скърцане на вериги. Или танк, или БМП? И тогава започна разстрелът на нашите хилави позиции. Случайни камъни и парчета бетонни стени са скапано прикритие от снаряди.
   Отгоре се чу воят на нашите самолети и от небето западаха бомби. Никога ли не си бил, читателю, под авиобомбардировка? Не? И слава Богу.
   Бомбите, - петстотин килограма метал и експлозив всяка, се носят към земята със страшен вой. Сега воят на мините ми се струваше сладка серенада. Воят на авиобомбата парализира тялото ти от страх, кара всяка клетка от тялото ти да вибрира в унисон с нея. Мислите се изпаряват, и ти лежиш просто като парче месо, тресеш се от страх и чакаш смъртта си. Всичко човешко те напуска. Разказвали са ми, че много от нашите са загинали от нашата авиация, но досега не ми се беше налагало сам да лежа под родните ни бомби. Е, и това опитах.
   Първата бомба се взриви далече напред, всявайки паника в редовете на противника - стрелбата от облака спря. От взрива на бомбата тръгна въздушна взривна вълна. Тя ни обля със страшен грохот и горещ въздух. Струва ти се, че тоя гърмящ въздух ще свали от теб униформата, ще ти счупи ребрата, ще разкъса устата и бузите ти. Тъпанчетата ще се пръснат, и от ушите ще потече кръв. Обсипа ни град от малки камъни и чакъл. Някой отстрани завика. Погледнах натам. Един боец се търкаляше по земята и притискаше ръка до окото си. Между пръстите течеше кръв. Ротният медбрат вече пълзеше към него. Войниците близо до ранения го хванаха и го притиснаха към земята. Единият извади манерка с вода, другият късаше куртката му и оголваше ръката му. После извади от аптечката си спринцовката с промедола и го инжектира. Нататък не гледах. По звука разбрах, че летците правят втори завой. И отново този страшен звук. Този парализиращ волята вой. Чувах как воят се усилва, как бомбата се носи към земята. Инстинктивно се притискаш към земята и чуваш как настъпва тишина. Всички чакат къде, върху кого ще падне тази смърт. Мадам Смърт.
   Взривът прозвуча неочаквано близо. На левия фланг на нашия батальон. И отново ни обсипа градушка от чакъл. Странно, но след всички тия взривове слухът ми почти се върна, и започнах да се чувствам значително по-добре. Светът на звуците нахлу в мен. Звънтенето от контузията още не беше преминало, но вече не му обръщах никакво внимание. Погледнах настрани, където се взриви последната бомба, там зееше огромен кратер с диаметър десетина метра. И наоколо... И наоколо лежаха части от войниците, които бяха близо до взрива. От кратера се издигаше дим, кисело вонеше на изгорял барут, а също и на изгоряло месо и подпалена вълна. От всички тези миризми ми се повдигаше. Позивите ту преминаваха, ту се появяваха отново. По памет си спомних колко човека има там, излизаше - около взвод и половина. Около петдесет човека. О Господи! Загубихме вече сто човека, а още не се бяхме укрепили на тоя бряг! От левия фланг се чуваха силно виковете и стоновете на ранените. Чувах как комбатът псува по радиото. Той не спазваше никакви позивни, никаква дисциплина. Той просто крещеше в слушалката:
  -- Махнете авиацията! Махнете авиацията, мамицата ви! Тия педераси ми убиха половината батальон! Веднага ги махай! Няма да се задържа със само със свои сили! Защо?! Питай гадовете, на които им е през кура къде си хвърлят бомбите! Кажете им благодаря. Махай ги тия педераси. Дай ми поддръжка. Започвам да се окопавам. Сега духовете ще атакуват. Махна ли самолетите? Браво! Не знам точно, но имам около стотина "двеста" и около трийсетина "триста". Какво да ги правя?! Давай помощ! И медици, и евакуатори. Някои не могат да се транспортират. Стига толкова, май духовете настъпват. Ако няма поддръжка, се връщам. Давай поддръжка. И не от въздуха, гъз, а наша давай. Обещахте прехваления ви десант и морска пехота за помощ! Къде са тия пънове? Северно питай къде са! Ханкала питай. Аз свърших, върви на майната си! Нямам време. Ела тука, ще разбереш защо нямам! Върви на майната си!!!
   Духовете отново откриха масиран, плътен огън по нас и по брега, където бяха нашите. Пак започнаха да удрят с миномети и да стрелят с БМП-то. Подцевниците, автоматите и картечниците им също не мълчаха. Куршуми, осколки току се забиваха с отвратителен звук в асфалта пред хилавото ни укритие, после започнаха да трошат парчетата бетон и тухли, зад които се бяхме прикрили. Рикошетите с противен писък отхвърчаха нагоре и някъде настрани. Като че ли въздухът стана горещ от постоянно висящия в него прегрят метал. Пак се чуха викове и стонове на нови ранени.
   Зад гърба ни се чу скърцане на вериги. Огледахме се. На другия бряг излязоха два танка и откриха огън. Духовете поутихнаха и прехвърлиха целия си огън към танковете. Тогава дойде нашият ред. Комбатът отново изкомандва: "Напред!" Оставихме ранените и отново се хвърлихме напред. Димът около площада беше като плътна стена, нищо не се виждаше.
   Разтегнахме се във верига. Стреляме напосоки, от корем, не жалим патроните. На десет метра отпред не се вижда нищо, колкото и да напрягаш очи. Те сълзят от висящите барутни газове. Напред!!! Само напред!!! Крещя заедно с останалите. Кой вика "Ура!", кой вика "Гадове! Смърт на гадовете!!!", аз просто с широко отворена уста крещя "А-а-а-а". Помага да заглушиш страха. В кръвта отново бушува адреналин, мога да бия световния рекорд по бягане. Иззад плътната димна завеса ни посрещат кинжални автоматни откоси. Бият като нас, от корем на дълги откоси. Сигурно нарочно ни пуснаха по-близо. Падаме. Залегнахме. Не трябва да се лежи на едно място на открита местност. Превъртам се. Още веднъж. А, ето го и милото на сърцето ми парче стена, ударих си в него рамото доста болезнено. Майната му, нали не е раняване, само синка ще остане. Настанявам се удобно и започвам да стрелям.
   Първият шок от внезапния обстрел на духовете преминава и ние приемаме боя. Разстоянието е не повече от петнайсет метра, но те имат огромно предимство. Те са скрити зад стените, а ние сме на площада с открити задници.
   Автоматът сухо изщрака и престана да стреля. Ясно, патроните са свършили. Както винаги, не навреме. Сдвоените пълнители са празни. Лежейки вдигам нагоре цевта и пъхам в подцевника граната. По-удобно е да се стреля от коляно, но нямам избор. Натискам с лявата ръка спусъка. Капсул-детонаторът се взривява и гранатата лети към противника. Далече. Нищо де, сега ще го нагласим. Отново гранатата влиза в подцевника и отново натискам спусъка. Докато гранатата лети, бързо вадя празния и слагам още един сдвоен пълнител.
   Зад гърба ми се разнася тътен. Оглеждам се! Мамка му! Духовете бяха успяли да гръмнат и двата ни танка. Те горят с мазен пламък. Чува се трясъка на взривяващите се патрони, сега ще почнат да се взривяват снарядите. Ето. След секунда се чу оглушителен взрив, след него втори - куполите на танковете хвръкнаха във въздуха. Почти синхронно те бавно, много бавно се вдигнаха във въздуха и, превъртайки се, полетяха в различни посоки. Куполът на първия танк с трясък падна във водата, на втория - на нашия бряг. Самите танкове продължаваха да горят. Корпусът на първия се беше разцепил по средата. В пламъците продължаваха да се взривяват патрони.
   Духовете полудяха от радост и превключиха вниманието и огъня си върху нас. Мините отново започнаха да събират смъртоносната си реколта. Бойците под този ураганен огън започнаха да се окопават. Тези, които лежаха на разрушения от взривовете и танковите вериги асфалт, бяха щастливци. Там се беше показала калта, а под нея имаше пръст, в която "махорът" може да се закопае до ушите. Но нашите редици се топяха. Топяха се пред очите ни. Много бяха ранени. Слънцето вече не се виждаше през плътния дим. С надежда се вслушвах няма ли да започне стрелба от противоположната страна на площада. Именно там, по замисъла на командването, трябваше да започнат своята атака десантниците и морските пехотинци. Но оттам не се чуваше музиката на боя. Жалка шепа - не повече от сто и петдесет човека, - се биехме на открития площад с добре прикрит противник.
   Зад гърба ми отново се чуха викове и трясък на автоматни откоси. Погледнах назад и видях как първи батальон се опитва да премине на бегом моста. Ние с удвоена сила започнахме да обстрелваме с автомати и подцевници позициите на духовете. Но първи батальон пак нещо се запъна. И отново се върна назад.
   И тогава нашите редици трепнаха. Налегна ни чувство за безизходица. Страх, черен страх размаза всичко човешко в нас. Заработи инстинктът за самосъхранение. И без команда ние започнахме да отстъпваме. Не да бягаме, а именно да отстъпваме. Озъбвахме се с автоматни откоси, редки изстрели от подцевниците. Изнасяхме ранените си. Оставяхме убитите си. Оставяхме загиналите и знаехме, че ако не ги приберем до настъпването на нощта, духовете ще се гаврят с тях, ще накълцат телата им. Ще им отрежат носовете, ушите, половите органи и ще ги изхвърлят заедно с телата в Сунжа за храна на рибите. Простете ни, момчета!
   Отстъпвахме към предишните си позиции, където ни захлупи собствената ни авиация. Изведнъж се чу вик: "Бащицата е ранен!" Всички се обърнахме и видяхме, че комбатът бяга към укритието, а лявата му ръка виси като чужда, като въже, привързано към куртката. Той се спъна, приклекна на левия крак и падна настрани. Притичаха бойци и го измъкнаха от обстрела. Замъкнаха го към временното укритие. Натам запълзяха, затъркаляха се офицерите на батальона. И аз забързах натам. По пътя видях Юра. Значи е жив! По време на боя го изпуснах от поглед. Дотича и заместникът на комбата майор Иван Хенрихович Кугел. Около комбата вече се суетеше санитар. Стягаше раните с турникет и слагаше превръзки. Комбатът ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Дишаше тежко, в гърдите му нещо хриптеше, пречеше му да диша. Беше блед, големи капки пот се стичаха по лицето му и оставяха след себе си сиви пътечки върху прашната, мръсна кожа.
  -- Защо се домъкнахте? - попита Петрович, когато за пореден път отвори очи. - Марш да работите, не зарязвайте хората. Окопавайте се. Вървете, мамицата ви. Докато аз се въргалям тука, батальона командва моят заместник Кугел. Напред! Марш оттука! На работа!
   Той отново затвори очи и за кой ли път загуби съзнание. Обърнахме се към санитаря:
   - Как е? Ще се измъкне ли?
   - Засегнати са артериите на краката, загубил е много кръв. Не зная, трябва да го измъкнем оттук.
   - Спасявай го! Чуваш ли? Спасявай комбата, иначе ще те надупча! - крещеше му Ваня Кугел.
   - Не му крещи, Иване! Трябва да го изнесем оттук, - разкрещя се на новия комбат командирът на първа рота.
   - Ами хващай го и си пробивай път! Изнасяй го. Ние ще се опитаме да ви прикрием, - пак крещеше Иван. - Опитай се, изнеси Бащицата.
   И вече силно, като се опитваше да надвика шума от боя, закрещя:
   - Слушай моята команда! Докато командирът е ранен, командвам батальона аз! Първа рота пробива и изнася комбата, а ние прикриваме! Окопаваме се тук и стоим до последно! Радист! Радист, копеле, къде си?!
   - Няма го радиста, убит е, - извика един войник.
   - Пренастройте ротните радиостанции на честотата на бригадата и съобщете, че след пет минути ще се опитаме да изнесем комбата, да ни посрещнат и да ни прикриват! Всичко ли е ясно?! Напред!!! Напред!!!
   И се затича първа рота, затича под огъня, под помитащия всичко на пътя си огън по прострелваното платно на моста. Те носеха комбата, който вече не идваше в съзнание, и още трима ранени. Не можеха да вземат повече. От ротата бяха останали само трийсет и трима, малко повече от пълен взвод.
   Ние стреляхме, стреляхме, презареждахме пълнителите, когато свършваха патроните. Хвърляхме погледи назад. Пет човека от първа рота останаха да лежат неподвижно на моста, добавяйки своите тела към многото вече лежащи там. Но останалите живи, засега живи, преодоляха половината мост. Хайде, милички, още малко се напънете! Духовете яростно стреляха и по нас, и по първа рота! Нищо, копелета, само да ни стигнат патроните, ще си поговорим с вас. Изроди шибани!
   Настъпи някакво спокойствие, умиротворение на душата. Така става, когато си взел някакво решение и разбираш - край! КРАЙ!!! Нататък е само финалът, и от теб, за съжаление, вече нищо не зависи. Остава само да продадеш душата и тялото си колкото се може по-скъпо. Не ти се иска да умираш, но и страхът също си е отишъл. Остава само абсолютното спокойствие и трезвата, ясна глава. И мислите са ясни, точни. Рефлексите са изострени. Всичко наоколо възприемаш остро. Е, чернилки, ще повоюваме ли?! Появи се даже някаква възбуда. Кой кого. Ние сме добрите, а вие лошите. Всичко е ясно и просто, жалко че в нормалния живот не могат така да се разделят. Добрият индианец е мъртвият индианец! Спомних си едно стихме от песен: "Още имаме в резерва жени, водка и консерви, и родния АКМС". Още ще повоюваме, изроди!
  

Глава 9

   Огледах се. Всички наоколо лека-полека се окопаваха. Правилно. "Махорът" и в асфалта ще се окопае, но ще удържи рубежа. Нямах сапьорна лопатка, на военен език МСЛ. Трябваше да си намеря. На около три метра вдясно от мен лежеше убит боец, отзад на колана му в калъф висеше лопатка. Претъркулих се към него и се опитах да отворя калъфа, обаче нещо пречеше. До мен изсвистя куршум, инстинктивно се наведох. Макар и да знаеш, че куршумът, който чуваш, не е твой, все пак се свиваш. Рязко преобърнах мъртвото тяло, разкопчах токата на корема и свалих колана. Изтъркалях се на мястото си. Щом се скрих зад спасителното парче тухлена стена, в мъртвото тяло на боеца се заби куршум и все едно го накара да трепне. А можеха и мен да улучат шибаните духове. Огледах мястото, където лежах. Асфалтът беше разбит на много места. С лопатката започнах да обръщам парчета асфалт, като ги нареждах пред себе си. А ето и пръст, смесена с чакъл. Без да обръщам внимание на одраните до кръв пръсти, продължавах да копая. Земята беше студена, на места имаше кал, всичко извадено слагах пред себе си като бруствер. Ето, вече и гърдите и коремът са в мъничко окопче. На повърхността остана да стърчи само главата и краката. Целият бях мръсен, свалих си подшлемника, от главата ми излизаше пара. Жега ми е, много ми е жега.
   Зад гърба ми отново се чуха скърцане и грохот. Огледах се. Танкове, закачили с въжета взривените машини, се опитваха да ги преместят настрани. Духовете отново започнаха над главите ни да обстрелват танкистите с гранатомети и миномети. Ние всички зарязахме копаенето и започнахме да обстрелваме укрепленията им. С ужас чух, как за пореден път сухо изщрака моят автомат. Край, това беше, повече патрони нямам! За подцевника останаха не повече от седем гранати. И край. Капут! На колана, свален от боеца, се моташе манерка и чанта за пълнители. Вдигнах чантата. Охо! Тежка е. Значи, ще живеем! Значи ще повоюваме. Извадих три пълнителя, огледах ги. Пълни. Три пълнителя по трийсет патрона - деветдесет. Не е много. Е, нищо. Когато няма риба, и ракът е риба. Заредих автомата, прицелих се, дадох кратък откос по мярналата се сянка. Сянката се скри. Може и да съм улучил. За всеки случай прехвърлих на единична стрелба. Пак започнах да копая.
   И тогава отпред се чуха пронизителни викове на духовете. Те и в нормалния живот не могат да говорят тихо и спокойно, а на война въобще - така крещят, че ти се пукат тъпанчетата. Чух познато скърцане. Погледнах. Излизат танк и БМП. Стана весело. Не можем да отстъпваме - ще ни изпозастрелят в гръб, и да настъпваме също засега не успяваме. Да воюваш на площада с танк не е много приятно. В различни по сила категории сме. Иван Кугел нещо извика, но заради разстоянието и стрелбата не се чу какво, само чух как започнаха да стрелят с подцевниците. Ех, нима можеш да гръмнеш танк с подцевник, още повече, че този беше облечен с "активна" броян.
   Хубаво нещо за танкистите е "активната" броня. Върху обикновен корпус разполагат плътно една до друга квадратни кутийки. В тях има експлозив, който се взривява при висока температура, и когато горещата струя на кумулативния снаряд или на "мухата" стигне до бронята, среща на пътя си това взривно вещество. То се взривява и пречупва посоката на огнената струя. Танкът остава цял.
   Та този танк, който бавно се приближаваше към нас, беше окичен с такива кутийки. Като новогодишна елха с подаръци. Подготвили са се изродите за среща с нас. От левия фланг се чу изстрел от гранатомет. По звука определих, че беше "муха". Кумулативната граната улучи точно свръзката на корпуса с купола. Чу се взрив. От танка заизлиза дим, огън, след половин секунда се чу оглушителен взрив, куполът се откъсна и полетя назад. Улучи точно духовските позиции. Падна една стена, вдигна голям облак прах. Чуха се вопли. Танкът гореше с мазен пламък. В утробата му продължаваха да се взривяват боеприпасите.
   Ние самите избухнахме в радостни викове и вопли. Аха, копелета, да видите кои сме ние! Ама какъв изстрел, а? Браво на стрелеца! За такъв изстрел трябва Звезда на Героя да му дадат! Браво!
   БМП-то на духовете отстъпи назад и започна да ни обстрелва. Снарядите започнаха да избухват отначало пред укрепленията ни, а после и зад гърбовете ни. Осколките улучиха няколко войника, но не ги убиха, а само раниха. За наше щастие, наводчикът им беше калпав. Зенитното оръдие на БМП-то можеше да разпердушини укрепленията ни.
   Зад гърба ни пак се чу стържене и скърцане. Огледахме се - двата наши танка стоят в началото на моста и се готвят да ударят позициите на духовете, а третият идва към нас - на духовския бряг, и води безразборна стрелба. Зад тоя танк се криеше пехота, покрай танка и над главите ни те обстрелваха противника с гранати от подцевника. Страхотно!
   БМП-то на духовете отстъпваше все по-назад, докато не се скри. Ние също се стараехме както можем да обстрелваме отстъпващата им пехота. Навреме дойдохте, момчета, съвсем навреме.
   Танкът се приближи, спря и започна от упор да стреля по позициите на духовете, укрепили се пред Държавната банка. Иззад танка се появи пехота - оказа се, че се е върнала първата рота на втори батальон и част от първи батальон. По моста тичаха още бойци от пехотата, притеклите ни се на помощ войници казаха, че това са първи и трети батальон. Те казаха също, че комбатът е умрял, без да дойде в съзнание. В треската си обаче яко псувал и продължил да командва, мятал се, после притихнал и починал. Тази вест потресе не само войниците, но и всички офицери. Александър Петрович олицетворяваше колос, нещо вечно и непреходно. Беше като стожер на батальона, и ето - няма го, даже не ни се вярваше, че това се е случило. По време на война по неволя свикваш да губиш близки хора, но него... Не, не ни се вярваше. Не ни се искаше да вярваме.
   Всички бяха стиснали зъби. Петрович не беше просто командир, за войниците и своите офицери той беше като наставник, по-голям брат, с една дума - "Бащица". Жалко, наистина жалко.
   Новодошлите домъкнаха боеприпаси. Те бързо бяха разпределени и започнахме да зареждаме полупразните пълнители и чанти за гранати, като оставихме на "новаците" да се насладят на обстрела от духовските позиции и копаенето на окопи за себе си.
   Танкът изстреля боеприпасите си и без да обръща купола, тръгна назад, а от "нашия" бряг вече тръгваше вторият, и стреляйки в движение, се приближи към нас. Неговото място на старта зае трети танк. Танковата "въртележка" заработи! Сега ще започне веселието.
   И отново адреналинът забушува в кръвта, и отново от кожата заизлиза пара, и възбудата от боя ме обзе. Погледнах най-близките до мен бойци. Същият ефект. Ако до преди половин час мислехме как по-скъпо да продадем живота си, сега се събуди ловджийският хъс. От подгонени зверове се превърнахме във вълци. Не! Не вълци. Чеченците са вълци, на знамето им е нарисуван вълк под луната, а нас те ни наричат "кучета". Ние сме "бесни кучета". Дръжте се, вълци, ние идваме! Ще ви разкъсаме, гадове! Заради всички ще ви избием. Заради комбата! Заради онези момчета, които останаха на моста, и заради тези, които лежат на тоя шибан площад пред нас. За ВСИЧКИ!
   Командването пое комбатът на първи батальон. Той дълго разговаря по радиото, а след това високо започна да командва. Но тътенът на боя не ни позволяваше да чуем всичко и затова хората си предаваха заповедта му по верига. Тя гласеше, че след като още два танка изстрелят амунициите си, тръгваме напред. Атакуваме Държавната банка. Той каза и че от другата страна десантниците и морската пехота, а и "махра" от Питер, се готвят за атака. Нека организираме на духовете Сталинград!
   Всички се ободриха. Когато сме много, пък и очакваме да ударят противника в гръб - така може да се воюва! Засилихме огъня от ръчното оръжие. Духовете продължаваха да се зъбят. Разбираха, че скоро ще започне атаката. Ние гръмнахме техния танк, а БМП-тата срещу нашите танкове бяха като играчки. Сега те се тресат от страх. Сега е техен ред да се потят от страх!
   Единият танк завърши стрелбата, другият тръгна към него и видяхме, че на дулото му с прясна бяла боя беше написано: "Хващай". От душа се посмяхме на шегата на танкистите. Чакаме, броим изстрелите на танка. Никой не знае колко снаряди е взел танкът, но чакаме и броим.
   И ето я заповедта: "Приготви се!" Ние се стегнахме, хванахме оръжието, джобовете са пълни с пълнители, по краката ни удря тежката чанта, пълна с гранати за подцевника. Като песен прозвуча командата "Напред! На щурм!" и с последния изстрел на танка ние изскочихме от окопчетата и се устремихме напред. Зад гърба ни се чу тътен, мостът беше обвит от дима от изстрелите и изгорелите газове. Нашите танкове и БМП-та започнаха да преминават по моста. Значи и щабът също се приближава по-близо до батальоните си, които са се събрали в едно, не можеш да разбереш кой къде е, и с викове се носят към позициите на неприятеля.
   Не ни посрещнаха с цветя. За кой ли път вече срещу нас летяха дълги автоматни откоси, отново започна минометен обстрел. Но или прицелът им не беше верен, или ние търчахме прекалено бързо, - мините падаха далеч зад гърба ни, без да ни причинят щети. От БМП-то, скрито зад стената, ни обстрелваха с картечница. Бойците започнаха да падат, предните редове тръгнаха назад, но отзад напираха, бутайки първите напред - под куршумите. И ето ние сме пред първата си цел - барикадата от натрупани блокове, парчета от бетонни панели и тухли. Висока около пет метра и дълга около петдесет. Явно дълго бяха возили насам тоя строителен боклук. Здраво съоръжение. Няма да го разруши и пряко попадение от танк. Но ние сме пехота! Закатерихме се по тия панели, заобикаляхме ги отстрани. На някои места огневият контакт беше толкова близък, че нашите и духовете се стреляха от упор с дълги откоси, които свършваха или защото опустяваше пълнителят, или защото собственикът на автомата падаше убит.
   Аз тичах, потта отново се лееше по челото ми. Точно пред мен в импровизирана амбразура се появи душман с изкривено от злоба и страх лице, то стреляше по нас с автомат. В движение вдигнах автомата, дадох къс откос по него. Той забеляза възникналата опасност и пренесе огъня си върху мен. Рязко приседнах, инерцията на бягащото ми тяло ме катурна на дясната ми страна. И от това дяволски неудобно положение аз стрелях по духа. Май улучих, духът изчезна и не се появи повече. В такъв бой рядко виждаш лицето на противника си. Този го разгледах. Улучих, значи е умрял - и майната му. Не това е важното. Важното е да оцелеем и да превземем тоя шибан площад!
   Духовете зад скапаната барикада пак започнаха да ни обстрелват с подцевници и миномети. Темпото на атаката се забави, гранатите и мините започнаха да се взривяват вече сред нас. По радиото започнахме да искаме огнева помощ от танковете. И отново над главите ни танковете започнаха да бият с фугасни снаряди пряко по духовското "съоръжение" и по тиловете им.
   Фугасните снаряди са добри с това, че обикновеният снаряд се взривява при съприкосновение с твърда повърхност, ако е обикновен осколъчен, де. А фугасно-осколъчният под собствената си тежест се "вгризва" в земята и се взривява вече там. При това за осколки се използват не само метални частици, но и камъни и чакъл, които пробиват тялото не по-зле от металните. "Фугасите" също така много ефективно пробиват и унищожават блиндажи, прикрития на противника, избивайки всичко живо вътре.
   Наложи се да се дръпнем назад. Осколки от снарядите и парчета тухли и камъни летяха към нас и събираха част от смъртоносната реколта за бога на войната. Санитарите измъкваха от площада ранените и убитите. Бойците наблизо също им помагаха.
   Духовете се бяха скрили зад разрушените стени и не преставаха да стрелят. Към пехотата и танковете летяха с почти невидими шлейфове белезникав дим зад себе си "мухи". Духовете усетиха, че почнахме да тъпчем на едно място, и се опитаха да контраатакуват. Под прикритието на своите гранатометчици и минометчици започнаха да изскачат иззад укритията си, да се промъкват от дупките, пробити от нашите танкове. С фалцетни викове "Аллах акбар!" те се хвърлиха към нас. На много от тях главите им бяха вързани със зелени ленти. Казват, че това означава, че са смъртници, а може и друго да означава. Не ми се е случвало да питам духовете. Ако ми падне в ръцете, задължително ще го питам, ако успея, разбира се.
   С тези мисли се претърколих наляво и се пъхнах в малка яма, останала след попадение на танков снаряд. Земята още беше леко топла, вонеше на кисело - от изгорелия експлозив. Надигнах се и изстрелях къс откос по духовете. Така да се каже, "обозначих се". Бързо се огледах. Останалите също бяха започнали да си търсят укрития и да посрещат боя. Погледнах към настъпващите духове. Бяха се показали вече около двеста човека. Примерно две роти. Слаба работа. Слаба. С вас, курви, бързо ще се оправим.
   Духовете пищяха от страх и ярост и тичаха към нас, като в движение стреляха с автомати, а някои хвърляха и гранати. Не ги допуснахме по-близо, открихме огън с автоматите. Някъде вдясно заговори картечница, след секунда още една, после още двойка. Те се различават по звука. И бойците не мълчаха. Заглушавайки собствения си страх и ужас, в пристъп на ярост те крещяха - кой както можеше. Основно псувни, не виртуозни, а кратки, като автоматен откос. Някой на левия фланг крещеше и след всеки вопъл даваше кратък откос по противника. Явно изброяваше загиналите си другари.
  -- За Фьодор! - откос.
  -- За Васка! - откос.
  -- За Пашка! - откос.
  -- За Сеня! - откос.
   Голяма сметка имаше този човек към духовете. Аз неволно се приспособих към проклятията му. Когато даваше кратък, прицелен откос от два-три патрона, и аз стрелях, като млъкваше - мълчеше и моят автомат. Чаках да извика поредното име, и също го прошепвах. Откос. "За Мишка" - откос. Избирам тъмната фигура на един дух, който бързаше към смъртта си. Натискам спусъка. Духът пада като подкосен. Наблюдавам го дали не мърда. Не. Готов е. Спече се. Отново гласът крещи: "За Сашка!" Прошепнах името. Избрах си поредния дух. На главата му зеленее лента. Той вдига автомата и стреля. Прицелно стреля, гадът му! Отляво извика един боец.
   Вдишане-издишане, на полуиздишането задържам дъха си и събирам прореза на прицелната планка, мушката и тъмното петно на духа на една линия. Гад! Не стои на място, мести се. Отляво раненият боец стене. Ей сега, братле, ей сега, само да гръмна тоя педераст и ще ти помогна. Потърпи малко! Ага! Ето го боклука. Не се целих повече и дадох къс откос. Духът се смъкна и пищи. Раних го. Майната му. После ще го довърша.
   Претъркулвам се и заглушавайки страха си, в движение изстрелвам няколко къси откоса. Ето го и боецът. Лицето му е бледо, изпод мръсната шапка се стичат големи капки пот. Лявото рамо е разбито. Куртката около раната беше напоена с кръв. Боецът се опитва с дясната ръка да направи турникет, за да спре кръвта. Не става. Започвам да разкопчавам куртката, за да освободя раненото рамо от тежката куртка. Боецът се мръщи от болка и ми крещи нещо на ухото. Инстинктивно се дръпвам.
  -- Не викай, братле! - отново започвам да му свалям куртката.
   Лицето му е изкривено. Лошо му е. Боли го. Много го боли. С дясната ръка боецът бръкна в джоба на гърдите и извади индивидуалната аптечка. Протегна ми я. Отворих я. Спринцовката с обезболяващото е там. Това вече е хубаво. Сложих я настрана. Извадих от ножницата трофейния стилет и внимателно започнах да разрязвам куртката на рамото. Набухналата от кръв тъкан и памук трудно се режеха. Тогава около нас започнаха да се повдигат фонтанчета от куршуми и се чу противният писклив звук от рикошети. Изроди шибани! Не виждате ли, че превързвам ранен!
   Оставих боеца, вдигнах автомата, застанах на коляно и започнах да стрелям по приближаващите се духове. Те паднаха, залегнаха, започнаха да стрелят по мен. Извиках на бойците, залегнали наблизо:
  -- Момчета! Покрийте ме! Ще се заема с ранения. А после можете да го евакуирате.
  -- Добре.
  -- Ще избием говедата!
   И наоколо настана стрелба. Погледнах към духовете. Те отначало се зъбеха, но после вече не смееха и глава да вдигнат. Пада ви се, копелета!
   Отново легнах до ранения, обърнах се настрани и продължих да кълцам окървавената куртка. При всяко натискане от него потичаше кръв и се стичаше по ножа, по ръцете ми, в ръкава. Струваше ми се, че режа не парцал, а живо същество и то кърви до смърт. Имаше много кръв. Трябваше да бързам. Адски много кръв.Само да не го загубим. Той по мъжки търпеше.
   Отрязах яката, ръкава и част от куртката на раненото рамо. След това с негова помощ, без да се надигаме, свалихме остатъците от куртката. Направих надлъжен разрез на десния ръкав, оголих кожата. Взех от аптечката спринцовката с обезболяващото. Отвинтих капачето, пробих с него малкото пластмасово пакетче. После забих иглата в ръката на боеца.
  -- Търпи, човече, търпи! И аз не обичам инжекциите. Сега ще ти стане по-добре, - натиснах, течността излезе от тубичката. Без да махам пръсти, извадих иглата и масирах ръката му. - Как се казваш?
  -- Саша, - изграчи боецът.
  -- Всичко ще е наред, Саша! Всичко ще е наред. Сега ще се заема с ръката ти.
   Боецът кимна. Явно наистина му е много зле, след като го боли и като говори.
  -- Потърпи, братле, още малко остана, - размотах турникета и заоглеждах раната. Виждаха се натрошените кости. - Вдишай дълбоко, сега ще слагам турникета.
   Раненият боец послушно вдиша и задържа дъха си. Бързо прехвърлих турникета около шията, под рамото, ръката и затегнах на гърдите му. Зениците на момчето се разшириха от болка, но той само замуча, боеше се да не изпусне въздуха. Потупах го по бузата:
  -- Това беше, синко. Сега дишай. Колкото можеш по-често и по-дълбоко, но без да ти се завие свят. Разбра ли?
  -- Да, - прошепна той.
  -- Мълчи, момче. Пази си силите. Всичко ще е наред. Сега ще те превържа и след това ще те замъкнем в медротата, а там ще те закърпят. Не се бой! Ще се оправим! - всичко това аз му крещях в лицето и ободряващо му подмигвах.
   Наистина, гримасата ми би могла да ужаси нормален човек. Мръсното лице беше изцапано с чужда кръв. Но боецът ме разбра правилно и в отговор слабо се усмихна.
   През това време взех автомата му и от сгъваемия приклад извадих индивидуалния превързочен пакет. Разкъсах гумената опаковка, жълтата хартия под нея, извадих карфицата, сложих я до мен. Извадих памучно-марлевите тампони от пакета и като се стараех да не докосвам вътрешните им повърхности, ги сложих върху раната. Единия тампон на входната дупка, другия - на изходната. После неумело, без да се повдигам от земята, легнал настрани, започнах да бинтовам раненото рамо. От време на време поглеждах лицето на войника - дали е жив? Жив е. Боецът започна да шари по джобовете си със здравата ръка. Да не би да иска да се застреля?
  -- Ти какво? - разтревожено го попитах.
  -- Искам да пуша, а не мога да ги намеря. Имате ли? - прошепна-изшомуля той.
  -- Ха! Намерил време да пуши! - зарадвах се. - Ако искаш да пушиш, значи ще живееш.
   Извадих цигара и му я пъхнах в устата, после запалих клечка и му я поднесох.
  -- Не дърпай дълбоко, че ще ти се завие свят! - предупредих го.
   После отново се заех с превръзката. Не стана много красиво, но затова пък тампоните и бинтовете надеждно покриха раната. Викнах на бойците наоколо:
  -- Свърших, момчета! Изнасяйте ранения. Ще ви прикрия!
   Самият аз легнах по гръб, извадих цигара и я запалих. Лежах по гръб, гледах небето и пушех. В душата ми беше светло. Малко добри постъпки съм направил в живота си, а сега може би успях да спася живота на човека. Хубаво! Страхотно! Погледнах настрани и видях как се претъркулват, пълзят към нас трима бойци. После погледнах "моя" ранен. Вече почти го обичах. Спасих му живота. Ще живее! Това беше прекрасно. Усетих се добър човек, гордеех се сам със себе си. Браво, Слава! Обърнах се по корем, издърпах автомата към себе си и без да плюя цигарата, започнах да се оглеждам.
   Докато спасявах боеца, атаката на духовете се беше задавила, и те бяха залегнали, започнаха да ни обстрелват. Нищо! Ще се справим! Вписах се в какафонията на боя с три къси откоса там, където забелязах мърдане на духове.
   Бойците допълзяха, взеха ранения и го повлякоха, понесоха, задърпаха към моста. Късмет, Сашка! Късмет!
   Изстрелях дълъг откос. Автоматът сухо изщрака. Нищо страшно. Издърпах с крак към себе си останалият от Сашка колан с чантата, манерката и сапьорната лопатка. Извадих пълнителя, сложих го в моя автомат, останалите пълнители прибрах в джобовете на панталона и отново открих огън.
   Духовете отново се размърдаха и започнаха да отстъпват. А, изроди, насрахте ли се? Ние ударихме по бягащите духове и се вдигнахме. Няма да нощуваме тук, я!
   Напред! Напред! От гърдите ми се изтръгва рев, като на мечка. Ревът на мечката. Ревът на лъва. Напред, кучета! Само напред! Да подгоним вълците! Да ги разкъсаме, както глутница кучета разкъсва вълка! Да ги довършим! У-р-ра! Бий изродите! Айде бе, вълци! Кутрета! Да покажем на копелетата къде зимуват раците. Скочих на крака и се хвърлих напред заедно с другите. Нямаше команда за щурм, всички летяха в единен порив. Никого не се налагаше да подтикваш, не трябваше никого да вдигаш от земята с псувни и ритници, да измъкваш за яката на куртката от окопа. Убивай гадовете! У-р-р-р-а!!! А-а-а-а!!!
   Отново кръвта бушува, разумът го няма, останали са само инстинктите. Нека работят. Има задача, има бясно желание да оцелея, разумът тук няма да ми помогне. Само напред! На зигзаг, с "винт", с претъркулване, както дойде, но само напред! Спирането е смърт! Само напред! Ур-р-р-ра!!! Убивай недоносчетата! А-а-а-а-а!!!
   Автоматът от рамо, в движение стрелям с къси откоси, хвърлям се настрани, претъркулвам се, от коляно стрелям по барикадата, претъркулвам се надясно, още един път, откос от легнало положение. Скачам и правя десет крачки напред, откос в движение. Докато се приближавам, откосите стават все по-дълги. Вече стреляме както ни дойде. На звук, на сянка, на изстрел. Стреляме без да мислим.
   Разум, махни се! Кръвта бушува. В устата си имам привкус на кръв. Искам с ноздри да почувствам кръвта на духа, да видя как от раните му тече кръв, да усетя напускащата го топлина. Махай се, разум! Махай се! Ти не можеш да издържиш на това. Нека неандерталецът напълно влезе в тялото ми, в мозъка ми, нека той да ръководи, да командва и тогава, разум, ние с теб ще оцелеем! Нека неандерталецът ни измъкне! У-р-р-ра! А-а-а-а-а! И разумът си отиде...
   Появиха се силите. По цялото ми тяло артериите и вените се издуха от бушуващата кръв. Устата е отворена, не ми стига кислород. Все едно се виждам отстрани. Бойците и офицерите като един организъм дотичаха до барикадата. Някои се закатериха нагоре, хвърляйки долу ранени и мъртви духове. Някой през дупките и отворите в стената. Противникът бяга. Бягат вълците на исляма! Дръж! Ще ги издушим, ще ги разкъсаме! Дръж, не пускай!
   Автоматът в ръцете ми подскочи с къс откос и замълча, затворът му отново късо и сухо щракна, дясната ръка извади празния пълнител, хвърли го настрана и заизважда от джоба следващия. В този момент иззад купчина камъни се надигна дух, озъби се и вдигна автомата на нивото на бедрото си. Беше безполезно да се опитвам да заредя автомата. Нямаше време. Всичко това прелетя в мислите ми. И тогава отново заговори неандерталецът, а може би още някой от древните хора, спали дотогава в мозъка ми. С десния крак крачка напред. Даже не крачка, а хвърляне, и едновременно цевта на автомата по инерция под тежестта на тялото се забива в мекия корем на духа. Устата ми е отворена. Крещя с нечовешки глас. Това не е вик - това е ревът на победителя. Собствените ми тъпанчета май няма да издържат на този рев и ще се пукнат.
   Духът се опитва да стреля. Ха-ха-ха! Няма да стане. С лявата си ръка лесно измъквам автомата от ръцете му и го хвърлям настрани. Зениците му са разширени от ужас и болка, измъквам своя автомат. Духът пада и притиска с лявата си ръка разкъсания си корем, с дясната опипва колана си. Не знам откъде, но знам, че търси граната. Знае, гадът, че няма да оживее и иска и мен със себе си да вземе. Няма да стане, изрод! Озъбих му се. Подскочих колкото високо можах и се хвърлих върху гърдите на лежащия дух. Насочих цялата тежест на тялото си в токовете. Ясно чух, усетих как изпукаха ребрата на противника. Отново подскочих и скочих върху гърдите му, но се приземих на колене. Отново изпращяха ребрата му. Без да слизам от потрошеното тяло, го погледнах в очите. От устата му на фонтан и на струйки от ушите потече кръв. Тялото му потрепна, изгъна се и застина. Отворените очи се втренчиха в небето. В зениците се отразяваха за никъде не бързащите, застинали зимни облаци.
   Гадно ли ти стана, читателю? Това, за съжаление, не е показност, описвам ти само това, което стана. Аз не се мисля за велик и не съм ненормален, просто когато искаш да се върнеш вкъщи цял и невредим, се налага да ставаш звяр в най-лошото му проявяване. Частично и ти, читателю, си виновен за това. Не поиска ти да попречиш на началото на войната. За тебе тя е някъде далече. Много далече, на друга планета. Не знам, като се върна, дали ще успея да удържам звяра. Мозъкът не е апандисит. Той във всеки един момент може такъв номер да извърти, че после и сам да се чудиш как си могъл да го направиш. И затова, читателю, не се учудвай, когато в криминалната хроника видиш, че са намотали червата на жертвата на юмрука си. В това частично ще бъдеш виновен и ти. На мястото на жертвата можеше да си и ти самият, и жена ти, и детето ти или просто познати, близки хора. Хора, които обичаш, цениш, които са ти скъпи. И всичко това защото си се изплашил или си се престорил, че ти е все едно, и не си присъединил гласа си към слабия хор, опитващ се да спре безумието. Безумието ражда безумие. Чудовището на войната още дълго ще ражда чудовища в мозъците на участниците в това клане, а после тези чудовища ще излизат на улицата и ще вземат това, което според тях им принадлежи. По законите на войната им принадлежи.
   Друг закон ние не знаем. Страната, народът ни предадоха, обърнаха ни гръб, забравиха ни, проклеха ни. "Афганският синдром" ще ви се стори детска приказка, когато след пет-седем години разберем, че за нас няма място под слънцето. Това място си го заел ти, читателю. И тогава ще те поместим. Болезнено ще те поместим, така че не се обиждай, когато ти наврем мутрата в грапавия асфалт. А може би ще умреш дори без да разбереш какво ти се е случило. Ние не сме луди. Но сме заслужили по-почтително, уважително отношение към себе си. Ако го няма, ще го завоюваме точно така, както го завоювахме в Грозни през януари деветдесет и пета.
   Напред, напред, дръж!!! Виждаш, разум, че няма какво да правиш тук. Ти няма да издържиш, ще избягаш от действителността. От реалността. А аз заради теб ще полудея. Не! У-р-р-ра!!! Напред!!! Само напред!!! Да ги разкъсаме, да ги изгризем!!! Защо? Заради моя живот и живота на другарите ми!!!
   Не забелязах, как сме се оказали от другата страна на барикадата. Отпред, на петдесетина метра, чернееше сградата на Държавната банка на Република Ичкерия, мамка й. С диви вопли, крясъци и вой се носехме към тая сграда. Танковете, БМП-тата, заобикаляйки бившата барикада, обвити с изгорели газове, прикривайки се с нас, излизаха на позиции за стрелба. От сградата на Държавната банка ни удариха духовете. Стреляха със стрелково оръжие, и макар разстоянието да беше голямо и заради дима не се виждаше нищо, биеха с дълги откоси, като при близък бой.
   Когато стреляш с дълги откоси, независимо дали от рамо, от бедро или от корем, разпръскването е много голямо. Значи, "вълчетата" си изпуснаха нервите. Нищо. Ще ви оправим, недоносчета. Кръв. Само кръв и нищо друго. Опитът от отварянето на корема на духа без наркоза ми хареса. Бях пиян от боя. Пиян без вино. Ур-р-р-р-ра!!! Напред, неандерталецо!!! Кръв, само кръв и живот! А-а-а-а-а!!!
   Въпреки това първите редове залегнаха. Някои вече престанаха да мърдат. Някой виеше, затискайки раната си, търкаляше се по мръсния, осеян с парчета строителни отпадъци асфалт. Към тях вече бързаха на помощ техни другари, колеги, братя по кръв. Ще ги убиваме за всеки убит и ранен. Не се плашете, момчета, ще ги разкъсаме на части!
   Но каквито и гени да бушуваха в мен, реших да не се правя на герой и да залегна на същия тоя мръсен асфалт. Вече се здрачаваше. Глупаци са нашите господин Гарант на Конституцията и неговият министър на отбраната, че започнаха войната през зимата. Друго нещо е през лятото. Топло, сухо. Денят е дълъг. Не трябва да влачиш тежката потна куртка, да се грижиш за дърва за огрев. И на земята можеш да спиш, без да се страхуваш. А сега?! Здрачава се. Става студено. Вятърът разгони малкото облаци и сега пълната луна ще ни осветява като прожектор. Липсата на облаци показва също, че топлината от земята и от нашите тела сега няма да се задържа от тях, а ще се устреми във вечната студена Вселена. Благодаря, другарю Ролин, и за поддръжката от въздуха, и за поддръжката от другия край на площада. Ако през деня не влязоха в бой, през нощта пък съвсем ще ни зарежат, да гинем като псета на тоя посран площад. А защо? Никой не знае, защо!!! В Кремъл, в Дома на правителството, в Държавната Дума, Федералното събрание и в Министерството на отбраната сега е топло. Пък си мисля и че господата банкери, заради които ние сега, разпъвайки се на кръст, печелим немалко пари, също не треперят от студ.
   Сега ако не тръгнем напред, след няколко часа ще започнем да умираме от студ. Сърцата на много от бойците няма да издържат рязкото застудяване. Спешно, просто много спешно ни трябва спирт, коняк, водка, гореща храна и горещ чай. Иначе няма да се справим. Всичките бяхме сибиряци и прекрасно знаехме това, както и че няма да видим гореща храна, както и превземането на Двореца на Дудаев през нощта. Е, аз коняк имам, ами останалите? Впрочем, аз наистина имам коняк! За цялата бригада няма да стигне, това е ясно, но мога да го споделя с един-двама бойци. Без проблеми.
   Стрелбата не спираше. Пред мен двама бойци, лежащи един до друг, един след друг потрепнаха и замряха, застинаха. Ръцете и краката извити в неестествени пози, главите назад. Ранените не лежат в такива пози. Един от лежащите до мен се хвърли към тях. Веднага го хванаха приятелите му.
  -- Къде, идиот?! Ще те застрелят и за името ти няма да питат. Лежи.
  -- Да бе! Вие, изроди недоебани, своите ли изоставяте?
  -- Няма ги вече. Снайперистът ги уби.
  -- Майната ви, страхливци. Там е моят земляк. От един блок сме. Не вярвам! Пуснете ме! - викаше войникът, докато се опитваше да се изтръгне от ръцете на другарите си.
   Тогава един от тях не издържа и го пусна. Възползвайки се от това, боецът тръгна към загиналите, но онзи, който го пусна, силно го удари с лакът по основата на носа. Войникът припадна. Двама от другарите му го хванаха под ръце и внимателно, с пълзене, го помъкнаха към тила. Отзад се чуха гласове:
  -- За какво го треснаха така?
  -- Под прицела на снайпериста беше тръгнал, затова го успокоиха. Нищо, като дойде на себе си, ще им благодари.
  -- Да. Ще им благодари!
  -- Сега го влачат в медротата. Там е топло. Ще му сложат превръзка на носа. Ще си полежи ден-два. Страхотно!
  -- Пълзи насам, да ти разбия мутрата, че после ще те завлеча при медиците. А?
  -- Абе я върви на майната си.
  -- Момчета! Да можехме сега да изпием половин бутилка водчица, а?
  -- Млъкни, говедо! Не ми късай сърцето.
  -- Ако сега няма спирт, ще трябва да атакуваме.
  -- Да, ето че и луната изгря.
  -- Или да се връщаме назад и да пием спирт, или напред. Че тя сега ще ни освети като перон на гара.
  -- Какво ще правим?
  -- Дявол знае. Имаме си командири. Нека тях ги боли главата.
  -- Ех, сега да имаше по едно шашличе... - някой мечтателно каза в тъмнината и злобно изстреля автоматен откос към духовете.
   Зад гърба ни започнаха да стрелят танковете. След няколко пристрелочни изстрела снарядите започнаха малко или много да попадат в целта. Ние приветствахме със силни викове всяко удачно попадение на танкистите. Стана все по-студено да се лежи на земята. Отново извадих манерката с коняка, отвинтих капачката и отпих голяма глътка. Веднага ми стана по-топло, по-уютно, по-весело. Сега в тялото ми благополучно съжителстваха и разумът на човека от двайсети век, и мрачният му прадядо от студените пещери, готов при първа необходимост да превземе командването и да къса със зъби врага. Явно конякът се хареса и на двамата. Отпих още една прилична глътка. И кръвта потече по-весело из тялото.
   Танковете стреляха без прекъсване. Тъпанчетата, загрубели от тътена на взривовете, почти не забелязваха тоя ужасен шум. Само горещият въздух от барутните взривове периодично преминаваше по телата ни, развявайки дрехите. Хубаво! Поне малко, но сгрява. Сградата на Държавната банка се запали. Ние приветствахме това с вопли на победители, лежейки на земята. Снегът и калта се бяха поразтопили под телата ни, лежахме в мръсни локви. Здрачи се още повече, падаше нощта. Луната отляво вече се беше вдигнала и започна да ни осветява. Това беше лошо!
   По веригата предадоха заповед: "Готовност за щурм!". Правилно. Всъщност по опита си от предишни войни страшно се съмнявах в необходимостта, целесъобразността и ефективността от такива нощни щурмове, но за това можех да споря в щаба, а тук, на площада, изпълнявах заповед. След две минути дойде и заповедта за щурм. Танковете още не бяха спряли стрелбата си, а на такова малко разстояние те биеха директно. Струваше ми се, че снарядите летяха точно над главата ми. Ние пробягахме десетина метра под огъня на своите и забавихме крачка. Страхувахме се да не попаднем под собствените си снаряди, пък и парчетата от сградата можега да ни засегнат.
   Разумът отново си отиде. Аз тичах без да осъзнавам какво става. Ето я и сградата. Наоколо зеят ями от авиобомбите, сградата е полуразрушена, но е от старите постройки. Яка е, мамка му! Духовете много агресивно ни поливат с олово. Но май и снайперисти са се окопали при тях.
   Нашата първа верига... Около двайсет човека убити и ранени. Втората се опита да измъкне убитите и ранените от обстрела. Мнозина също паднаха. Някои мърдаха, а някои с вой се търкаляха по мръсния от кал и кръв асфалт, притискайки раните си. Някои самостоятелно се опитваха да изпълзят от зоната на поражение. Но много... Много останаха да лежат с нелепо извити крайници и глави.
   Всичко това беше осветено от пламъците на горящата сграда на Държавната банка, от постоянно висящите във въздуха осветителни ракети и от равнодушната към всичко ставащо луна. Настъпилата нощ беше пронизвана от трасиращи откоси от картечниците, монтирани на танковете. Тътенът на боя, воят на летящите осколки и писъкът на рикоширалите куршуми, отвратителното им джвакане при попадане в мъртвите тела създаваха кошмарна акустична картина, която парализираше мозъка. Важното е да не мисля. Иначе безумието ми е сигурно. Работи, работи, работи! Така, напред, само напред! Още десетина минути тъпчене на едно място - и край...
   Ще получите, родители, жена и други роднини, цинков сандък с тялото на вашия любим воин-освободител, възстановител на конституционния ред. Да, да не забравите да се подпишете. Тук, ето тук и тук. Ама не се хвърляйте на нас. Ние вашия горещо любим не сме го пращали там. А аз откъде да знам кой го е пращал. Край. Приемете искрените ни съболезнования. Довиждане. Не. Не можем да останем. Трябва още три такива "пратки" да доставим. След погребението минете през военкомата и в Социални грижи по местоживеене - да оформите помощ и пенсия. Да не забравите да съберете и донесете двайсет и петте справки. И всичките да са оригинали, иначе нищо няма да ви дадем. Край, всичко хубаво.
   Майната ви! Няма да стане! Няма да ме закарат в тоя гаден сандък, освен ако сам не се гръмна след раняване! Пу, пу, пу! Напред. Само напред! Хайде, "махра", вдигайте си задниците. Мърдайте, копелета. В банката може да са останали пари. Ура!!! Пари, мъни, кинти! А ако е Държавна банка, може и долари да има?! Може и да има, ама няма нас да ни чакат. Дръж! Напред! Мърдай! Не ме бутай с автомата по гърба, идиот, ще вземеш да ме застреляш!
   И отново оживя сиво-мръсната маса на нашата бригада, и тръгнахме, тръгнахме, тръгнахме. Танковете спряха огъня, за да не ни избият. Ето я и банката пред нас. Но какво е това?
   От тъмнината на фланговете се чу трясък и скърцане на танкови вериги. Нима "махрата" е дошла на помощ? Ура! Наши! Давай, натискай! Сега ще закопаем духовете.
   От тъмнината наистина излязоха танкове. Танкове "Т-64". Нашите бяха "Т-72".  И тези остарели танкове започнаха да ни разстрелват почти от упор. Зад танковете се криеше пехотата. Не нашата пехота. Отначало предположихме, че ни се притичват на помощ, но духовете се възползваха именно от този момент, когато в устрема на боя тръгнахме на щурм. И от фланговете ни удариха в тил. Така никой и не разбра колко всъщност танкове има противникът. Те в движение се вклиниха в нашите редици, мачкайки с веригите телата на НАШИТЕ бойци, намотавайки на траковете си ръце, крака, вътрешности, дрехи. Едновременно разстрелваха стоящите в тил танкове. НАШИ танкове. Те не можеха да им отговорят, защото можеха да засегнат, да убият своята пехота. И стояха като мишени. Танковете на духовете ги разстрелваха както на учебен полигон се разстрелват отдавна замерени мишени. Духовете ни подгониха като стадо говеда към площадчето пред Държавната банка и от три страни започнаха да ни разстрелват от упор, без да ни дадат и най-малка възможност да се измъкнем от тоя капан. Ние не можехме да се измъкнем и да дадем свобода за стрелба на нашите танкове, а те не стреляха, за да не ни убият. И се мятаха, като стадо овце.
   Някой успя да гръмне духовски танк. Той се подпали. И под взривяващите се боеприпаси в горящия танк започнахме да си пробиваме път. Танковете ни вече ярко горяха и така допълнително осветяваха общата ослепителна картина на площада.
   Нямаше никакви други чувства, освен един. Имаше СТРАХ. Огромен страх. Той изтласка всичко от тялото, от главата, от мозъка. Вече нямаше нито капитан, нито гражданин Миронов, а имаше само една тресяща се от ужас купчинка лайна, която искаше само едно - ДА ОЦЕЛЕЕ. И край. Просто да оцелее. Не си спомняш отдавна забравени молитви, просто тичаш в тъмнината. Спъваш се, летиш, не усещаш болката от ударите и раните. Нищо, освен сковаващ душата, тялото страх.
   Зад гърба ни се чуват откоси, викове на ярост, болка, воплите на ранените, но вече не можеш да се върнеш, за да помогнеш. Паника, само паника и страх. Страхът те размазва по асфалта, кара те да тичаш само по права линия с бясна скорост. А ти се струва, че стоиш на място. Летиш в тъмнината по площада, който си превземал преди няколко часа, сражавайки се за всеки сантиметър. Той е осеян с още не прибрани трупове както на наши бойци, така и на духове. Спъваш се в тях, падаш, скачаш и отново напред. Труповете на приятелите ти вече не предизвикват никакви емоции, никакво желание за мъст. Чувстваш само едно - раздразнение. Раздразнение, че ти пречат да бягаш. И така силите са на привършване, че и те ти лежат на пътя.
   Чувствам, че силите ми свършват. Намалявам темпото. Наоколо тичат много от нашите. Такива, като мен - изцъклени очи, в които вече е останало много малко човешко. Отворени уста в безмълвен вик. Никой не вика. Никой не псува. Всички пазят силите си за тичане. Духовете не ни приближават. Сигурно се страхуват в тъмнината да не получат отпор. Не трябва да притискаш мишката в ъгъла, тя става агресивна и по-страшна от котката.
   В тъмнината се загубихме. Вече не тичаме назад, към моста, а към Двореца на Дудаев. В небето над главите ни се вдигнаха ракети и осветиха бягащото стадо. Това сме ние. Няма нищо човешко в тези лица, очи, дишане, поглед.
   Удариха ни автомати и картечници. Първите редове паднаха подкосени, останалите в движение, без да спират, се опитаха да сменят посоката. Задните се блъскаха в предните, бутаха ги на земята, падаха сами. Вдигаха се. И отново бягаха. Бягаха в тъмнината. В очите от умора - искри. Никой на никого не помага. Ранените се самоубиват, някои се опитват да изпълзят в тъмнината. По-далече от светлината на вездесъщите ракети. Луната - предателка, кучка, шибана твар, свети вече не по-зле от ракетите, през завесата от дим от пожара. Силите вече почти ме изоставиха. Господи! Само не плен! По-добре смърт, само не плен! Помогни ми, Боже! Помогни ми! Спаси и съхрани!
   Минах на бързо ходене. Не ми достига въздух. Иска ми се да махна бронежилетката и куртката и с голи гърди да падна на мокрия от кръв асфалт. И да лежа, да лежа, тежко дишайки, възстановявайки дишането. Не! Не може. Ще дойдат духовете и - плен. Не, само не плен! Опитах се отново да тичам.
   Кръвта бие в черепа, като сибирска река на праг. Тя кипи, пени се, опитва се да махне пречещите й камъци. Обръща ги, мърда ги. Като че ли от пренапрежение и налягане черепът ей сега ще се взриви. Нямам сили да тичам. От пренапрежение почти нищо не чувам, освен шума на собствената си кръв в ушите. Минавам на ходене. Овесвам си автомата на шията и слагам ръце на него. Цялото ми тяло е налято с кръв. Не да тичам, да си мърдам краката е тежко. Отдясно притичва боец, без думи ме подхваща и влачи след себе си. След няколко метра разбирам, че нямам повече сили и мога само да го затрудня. Гласът, излязъл от разкъсаните ми бронхи и никотиновите задръствания, едва се чува:
  -- Върви. Върви. Не съм ти помощник.
  -- А вие?! - почти в ухото ми вика войникът.
  -- Върви. Аз сам... - трудно ми е да говоря, камо ли да тичам.
  -- Няма да ви оставя! - в гласа на войника се чува отчаяние.
  -- Върви, мамка ти. Измъквай се. Аз след теб, - с последни сили с две ръце отблъсквам войника. Разлетяваме се в различни посоки.
   Войникът се отдалечава. Последният тласък отнема и последните ми сили. Сядам на земята. Тежко дишам. Плюя на асфалта гъста слюнка. Сърцето ми бясно бие. От военното училище знам, че след бягане не трябва да се седи, сърдечните клапани могат да се затворят и да не се отворят. Но нямам сили да ходя. Когато от очите изчезнаха искрите, огледах с тежък, замъглен поглед наоколо. Автоматът продължаваше да виси на шията. Нямах сили да го сваля. Нямах сили да помръдна.
   Малко по-нататък седяха, лежаха, полулежаха фигури. Повечето бяха офицери. Ясно, възраст и, разбира се, физическа подготовка. А цивилните се възмущават, че военните толкова рано излизат в пенсия. Ако сред нас имаше и хора на повече от четиридесет и пет, гарантирам - нямаше да са сред живите. Някои седяха върху трупове. Може и да е удобно, но още не бях стигнал до такова състояние, до оная черта, след която в пълно затъпяване нищо не осъзнаваш. Всички просто седяха и гледаха към противника. Някои бяха готови да продължат прекъснатия бяг. Но повечето, и аз в това число, бяха готови да приемат последния бой. Нямаше вече сили за бягане. И се събуждаше разумът, страхът отстъпваше. Започна да се обажда яростта. Когато се събужда яростта - това е хубаво. Значи още не си съвсем говедо, не си съвсем оскотял. Остатъците от човешки разум присъстват в теб. Разумът е добре, но трябва да помислим как да се измъкнем от тоя ад, как да спасим собствената си кожа, собствените си задници. За душата в тоя момент не мислех. А за Бог мислех като за някакъв могъщ покровител, на когото възлагах надежди за спасяването на тленното ми тяло.
   Закашлях се. Дълго, мъчително болезнено излизаше никотиновата слуз. Мамка му, трябва да спра пушенето, иначе някой ден цигарите няма да ми дадат да дотичам до спасителния камък, хълм, яма. Изплюх слузта. На езика си почувствах вкус на кръв, значи и част от родните бронхи също изскочи. Въздъхнах дълбоко и в гърдите отново заболя, отново започна задушаващ пристъп на кашлица. С големи усилия се изкашлях. Гърдите ме боляха, искаше ми се да ги разкъсам, за да пусна там чист въздух. Уморих се от тичане на дълги дистанции. Дайте ми нещо по-леко, по-спокойно. Казваше ми мама: "Учи английски".
  

Глава 10

   През това време почиващите си починаха, започнаха да се събират. По приблизителна преценка тук имаше около петдесетина души. Основно офицери, но имаше и доста войници и сержанти. Много от тях бяха захвърлили бронежилетките, за да им е по-леко да тичат. Лицата им бяха объркани. Всички активно с тих глас обсъждаха станалото. След силното потресение, след унижението, стреса всички искаха да се изговорят. Обвиняваха основно ръководството на групировката. Всички смятаха, че бригадата е направила всичко зависещо от нея.
  -- Завряха ни го до края.
  -- Гадове, загубихме цялата бригада!
  -- Да бе, не цялата. Много се измъкнаха от зоната на обстрела.
  -- Да бе! Не са успели. Видя ли как горяха танковете?
  -- Видяхме. Всички видяхме. Седем или осем танка гръмнаха!
  -- А нашите защо не стреляха?
  -- Как защо? Нали щяха там и да ни погребат!
  -- Абе по-добре нашите да ни погребат, отколкото като страхливци да бягаме.
  -- Ами защо бягаше? Да беше останал там. Щяха да ти дадат Герой посмъртно.
  -- Да бе, щяха да ме догонят и още да ми дадат!
  -- От тия боклуци в Москва и Ханкала благодарност няма да получиш.
  -- Ако не бяха тия идиоти с шибания им план за челна атака на шибания площад, нямаше да бягаме сега като шведите при Полтава! Изроди!
  -- Педерасти шибани!
  -- Ролин сигурно специално не въведе останалите войски в действие, за да може да погуби нашата бригада.
  -- Да, той бунта на Северно не може да ни прости!
  -- Къде е тоя пън?
  -- Тука да е сега. Да го погледам!
  -- Все едно нас ще обвинят за провала на щурма.
  -- Абе върви на майната си...
  -- Ще видите. Ще кажат, че планът е бил великолепен, но ние още от самото начало сме били против и затова сме отказали да го изпълняваме.
  -- Може и в топли чувства към Дудаев да ни обвинят.
  -- Върви на майната си с твоя Дудаев.
  -- Той е толкова мой, колкото и твой.
  -- Дано пукне кучето!
  -- Абе засега той се опитва нас да ни вкара в гроба.
  -- Няма да стане.
  -- Вече с половината бригада се справи.
  -- Да, може и до нас да се добере.
  -- Трябва да се махаме оттук!
  -- Къде?
  -- На нашия бряг. Нали там се върна бригадната техника?
  -- А може духовете там засада да са направили?
  -- Всичко може, но не можем вечно тук да стърчим.
  -- Правилно! Трябва да се махаме.
  -- И колкото по-бързо, толкова по-добре.
  -- А няма ли да ни арестуват?
  -- За какво?
  -- Че не сме изпълнили заповедта!
  -- Не могат да арестуват цялата бригада.
  -- Сега не е трийсет и седма година!
  -- Че и четирийсет и първа не е, когато в тила заградителни отряди са слагали.
  -- Правилно!
  -- Заповед като при Сталин - "нито крачка назад" нямаше!
  -- Имаше само една заповед!
  -- Каква?
  -- Да не пипаме нефтопреработващия завод!
  -- Изроди, недоноски, скотове недоебани, подлеци, боклуци, пънове, педали, предатели! Нарочно ни предадоха!
  -- Не викай! Духовете ще чуят.
  -- Майната им. Нека слушат.
  -- Искаш да те гръмнат? Заповядай. Но без нас. Върви. Там духовете те чакат.
  -- Стига глупости. Трябва да се махаме.
  -- Правилно.
  -- Бързо да се махаме.
  -- А ако има засада?
  -- Ще се бием, какво да правим.
  -- Радио някой има ли?
  -- Аз, - от тъмнината се появи боец с голяма радиостанция на гърба. Защо не я беше хвърлил по време на "кроса", не е ясно.
  -- Викай нашите, - по гласа ми се стори, че е комбатът на първи батальон.
   Радистът забърбори по телефона. След пет минути отговориха. Радистът му протегна слушалката и той заговори. Всички се оживиха.
  -- "Сопка-25", тук - "Уран-5"! Как ме чувате? Аз също добре ви чувам. Къде сме ли? - и от тъмнината ни попита: - А къде сме, момчета?
  -- На югоизточния край на площада. На около триста метра от моста. Питай готови ли са да ни поддържат с огън, ако при пробива духовете ни обстрелват.
  -- Ало, "Сопка"! Ние сме на югоизточната част на площада, на триста метра от моста! Ако форсираме - подкрепете ни с огън! Как така ви няма там? А къде сте? А ние? Ясно. Да си проправим път към стария КП на бригадата. И това ли е всичко? Какво? Кого са ранили? А къде е той? А Сан Санич? - комбатът наруши всички правила на радиообмнена, но на никой не му пукаше. На който не му харесва, да дойде и да ни арестува. Всички внимателно следяха разговора.
  -- И какво да правим? Това и сам мога да те посъветвам. Къде отивате? Преследват ли ви? Много "кутийки" ли изгоряха? Колко? Стига бе! А какво да правим? Да бе, разбрах, да си пробиваме път към стария КП. А на нещастника Ролин доложихте ли? И какво каза за подкреплението? Нищо? Говедо! Край. Отбой. Край на връзката.
  -- Е, казвай.
  -- Казвай де, не ни мъчи.
  -- Тихо. Не му пречете. Нека говори.
  -- Та така, момчета, - виждаше се, че му е тежко да говори, - първо - Бахел е ранен...
  -- Как ранен?
  -- Жив ли е?
  -- Къде е ранен?
  -- Къде е той? - чуха се разтревожени възгласи.
  -- Не ме прекъсвайте, дайте да ви разкажа, а после питайте!
  -- Не ни мъчи, разказвай!
  -- Бахел е ранен в крака, в бедрото. Раняването е тежко.
  -- Ще живее ли?
  -- Млъкни, нещастник! - чу се раздразнен вик.
  -- Не викай, ти си нещастник.
  -- Сега ще дойда и ще ти строша тъпата глава. Млъкни, говедо!
  -- Ти си говедо! - в тъмнината не се виждаха спорещите. Луната и излитащите в далечината осветителни ракети хвърляха само неясни, изкривени сенки.
  -- Мамка ви, я се спрете!
  -- Сега ще стана и ще успокоя и двамата! - чу се гласът на командира на първа рота на втори батальон. Жив е, значи!
  -- Още веднъж за особено тъпите повтарям: командирът на бригадата е ранен в крака. В бедрото. Раната е тежка. В безсъзнание е откаран на Северно. Край. Това първо.
  -- Какво друго се чува за командира?
  -- Мамка ви, тъпи ли сте?
  -- Дайте на човека да доразкаже, а после ще задавате тъпи въпроси.
  -- Разказвай.
  -- За командира нищо друго не се знае. Знаят само, че са тръгнали да го карат към Северно, но не са успяли да пробият - духовете поставили заслон. Пробили са към Ханкала, а оттам с въртолет след първата операция ще го закарат на Северно.
  -- Слава Богу!
  -- Ще млъкнеш ли, изрод?
  -- А по-нататък?
  -- Бригадата временно се командва от Билич.
  -- Сан Санич?
  -- А кой друг? Колко Билича имаме?
  -- Бригадата се командва от Билич, - отново повтори комбатът, - те са отстъпили, пробили са на юг. Част от техниката е минала през моста, но вече не е там...
  -- Свършено е с бригадата.
  -- Да. Разбиха ни...- в гласа на говорещия се чуха истерични нотки.
  -- Млъкни, истерик!
  -- А по-нататък?
  -- Изгорени, унищожени са пет танка, три БМП-та...
  -- Пет танка?
  -- Наистина е свършено с бригадата!
  -- Абе ще млъкнете ли?
  -- Предложено ни е самостоятелно да си проправим път към мястото на дислокация на стария КП и там да чакаме да дойдат останалите. Сега вече свърших.
  -- А те къде са тръгнали?
  -- Преследват ги духове. Няколко пъти са попадали на засада. Загубили са още пет човека, разбили са се на малки групи и ще се съберат на стария командент пункт.
  -- Весело!
  -- Разбиха ни като немците през Великата Отечествена при Курск.
  -- Млъкни бе, изрод нещастен!
  -- А вие какво се правите на герои!
  -- Трябва да се предадем на духовете. Те през ноември миналата година първата танкова, който беше останал жив, върнаха!
  -- Да бе, ще те върнат!
  -- Забрави ли какво правят с нашите пленници?
  -- И ние не сме по-добри...
  -- И нашите ръце са целите в кръв.
  -- Няма да ни пощадят.
  -- Това е факт.
  -- Тогава какво ще правим?
  -- Как какво? Ще си пробиваме път към нашите.
  -- Да се доберем до някоя част, а после и до стария КП.
  -- А как ще се добираме до там?
  -- Откъде да знам.
  -- Дайте да погледнем картата.
  -- Картата е от четирийсет и седма година, все едно да гледаш по кутия "Беломор".
  -- Мда. Трябва да се доберем до нашите.
  -- Дайте за начало да се махнем от тоя шибан площад.
  -- "Дайте". Лесно е да се каже "дайте". А накъде да вървим? През моста?
  -- Ще опитаме през моста, нали част от бойците натам отстъпиха. Май нямаше престрелка.
  -- Ако бяхте на мястото на духовете, след като си върнете моста, без прикритие ли ще го оставите?
  -- Н-е-е-е, сигурно.
  -- Точно така. Нали едни и същи военни училища сме завършвали. Така че и мислим еднакво.
  -- Те не мислят. Нали са "чепове".
  -- Ако бяха "чепове", нямаше да седим тук и да се тресем от страх.
  -- Вярно.
  -- Трябва да вървим, както вървяхме - на югоизток, а нататък може и да успеем някак да се прехвърлим на другия бряг.
  -- Боклуци шибани!
  -- Ти това за кого?
  -- За всички! И за московчаните, и за умниците от Генералния щаб, и за туфлеците от Ханкала и Моздок. И за Гаранта на нашата Конституция, и за Министъра на отбраната, и за лайняните духове! За чий им е тая дупка Чечения?
  -- Не мрънкай.
  -- Аз да мрънкам? Искам да живея! Разбирате ли? Искам да живея.
  -- Ами живей, ние пък какво ти пречим?
  -- Вие не ми пречите, а московските недоносчета ми пречат.
  -- Те на цяла Русия пречат. Е, и?
  -- Как е, и? Да тръгваме за Москва.
  -- Направо оттук ли?
  -- Ти първо се измъкни от тоя площад, а после събирай войска за поход към Москва.
  -- Ех, нямаме си лидер, вожд!
  -- Вождове имат само индианците и племената.
  -- Стига сте мрънкали! Тръгваме.
  -- Накъде?
  -- На югоизток, друг път няма.
  -- А дали да не рискуваме през моста?
  -- Ами рискувай.
  -- Има ли доброволци да проверим моста?
   Тишина, разкъсвана от откосите откъм Държавната банка и пискливите викове на чеченците.
   - Няма. Значи тръгваме на югоизток. През деня ще се огледаме, ще починем и ще се свържем с нашите. Да тръгваме.
   - Да тръгваме.
   - А може би все пак през моста?
   - Отивай. Никой не те държи. Отивай.
   Тръгнахме. Бяхме се разпръснали на трийсетина метра и на ширина, и на дължина. Вървяхме бавно. Старателно гледахме в краката си, ослушвахме се за всеки шум. Луната беше в зенита си, осветяваше ни пътя, но и нас самите.
   Духовете не се сетиха да ни преследват. Или се страхуваха, или не смятаха за нужно да си дават зор. Във времената на морските сражения, при Екатерина Втора, не са преследвали отстъпващия противник. Наричало се е "да построиш златен мост". Благородна постъпка. Ушаков, впоследствие станал адмирал, първи нарушил тая традиция и помлял турците.
   Не трябва да вкарваш мишката в ъгъла и да я лишаваш от надежда за спасение. Ние бяхме като тия мишки. Изплашени, гонени, но ако ни вкараш в капана, ще се бием като обречени. Никой не ни се притичаше на помощ. Никой не ни организираше спасителни акции. Няма да се учудя, ако, след като се измъкнем от тоя "чувал", се окаже, че бригадата ни вече не съществува. Че са я разформировали под претекст за съкращение.
   Да-а, това не е Америка. Там за спасяването на някакъв летец, улучен над Югославия, изпратиха цяла флота. И го спасиха! Намериха го в непроходимите гори и го евакуираха. А нас? Както е казал класикът: "Прокълнати и забравени!".
   Ех, Родино, Родино, не си ни майка, а чужда лелка! Не искам синът ми да служи в твоите Въоръжени сили. За да стреля като мен по собствения си народ заради политическата импотенция на кремльовските алкохолици, изпаднали в маразъм.
   Когато си до уши в лайната, от които не е ясно дали ще успееш да изплуваш, проклинаш всичко и всички. Целият свят е виновен за всичко, само ти не си. Но при анализа на ситуацията излизаше, че наистина не съм виновен. Не бяха виновни и хората, които вървяха до мен. Имаше само огромни политически амбиции. Ако говорят оръдията, дипломатите трябва да мълчат.
   Такива мисли ми минаваха през главата, докато внимателно, без да вдигаме шум, излизахме от площада. Старателно заобикаляхме, престъпвахме през труповете. Смесено лежаха нашите бойци и офицери и чеченските боевици. Всички си даваха сметка, че нашите момчета никой няма да ги погребе, никой няма да изпрати телата им в Родината. Министерството на отбраната яко ще икономиса от погребенията на собствените си войници. Пет години могат да не изплащат помощи, медицинска застраховка за гибелта, пенсия. Защо? Ами безследно изчезнал е. Безследно изчезнал и толкоз. Да, търсим го, но разбирате ли, няма пари, имаше тежки боеве, братски могили и други подобни глупости. Не дай Боже така да се въргалям. Аз не съм добър християнин. Не! Просто не искам да оставя семейството си без средства за съществуване дори и след смъртта си. Затова се получава, че в нашата страна трябва да загинеш така, че да могат да опознаят тленните ти останки, да ги откарат на роднините и да те закопаят с оръжеен залп. Лудница, направо лудница. А момчетата, през които престъпвам, без да чувствам обикновените позиви за повръщане, вече няма да ги върнеш. Няма да могат да ги закарат у дома. Нито живи, нито мъртви. Няма да помогнат тук яростните призиви в острата полемика на депутатите. Няма да помогнат и проповедите в църквите. Интересно, а защо Православната църква не протестира срещу това безумие, тая война? Дяволски ми е интересно. Нещо не съм виждал тука свещеници. Казват, че имало един, игумен на местния храм. А във войските или около тях не съм видял никого с расо. А сега на местните руснаци, които отначало чеченците колеха като овце, а после ние добивахме с авиобомби, артилерия, мини, разстрелвахме къщите им, без да знаем, че там има наши, наравно с медицинската и психологичната помощ им трябва словото Божие. Къде са тези слуги Господни, дявол да ги вземе?
   Няма никого. Продължава многовековната война на правителството със собствения му народ. Църквата, както винаги, стои настрани. Още по-лошо - поддържа престъпната война. Историята се повтаря, но на ново, по-качествено ниво на спиралата. Защо, Господи, защо съм се родил в тая прокълната от Тебе страна?!
   Парадоксът е, че я обичам и мразя еднакво силно. Мога да дам живота си за своята любимо-омразна Родина. Но само за Родината, не и за управниците й.
   Сега отново стана популярна думичката "соборность". Дълго търсих какво значи. А смисълът й е, че това е извечната мечта, вярата на руския народ в добрия цар. Ей сега ще дойде господарят и ще отсъди справедливо. Да бе! Никой от царете, управлявали Русия, включително и сегашните, никога не се е грижил за народа. Народът за управниците е враг, по-страшен от всички вражески агенти и друга чужбинска паплач. Никой не е мислел за благоденствието на народа НИКОГА! Мъртвият народ е добър народ. Много е удобно да сблъскаш две племена от страната си. Докато се избиват, никой никога няма да се сети да пита защо толкова зле живеят. Защо не им плащат изработените пари? Къде са пенсиите? Къде са помощите? Къде са стипендиите? Как къде? За всичко са виновни злите чеченци. Всичко отиде за войната със злодеите. Само да ги победим, само да възстановим всичко разрушено в Чечения, и веднага ще получите честно изработените си пари. А инфлацията? Какво общо има тук инфлацията? Война е, как не можете да разберете, че заради войната мъничко вдигнахме цените, малко повечко пари напечатахме. Нищо страшно. Нали не казваме, че никога няма да ги получите. Ще ги получите, ще ги получите! Само потърпете малко. А през Великата Отечествена казват, че въобще пари не са давали. Всичко за фронта, всичко за победата! А сега каква е разликата? И какво като ние сме нападнали Чечения, а не те нас? Млъквайте и си трайте. Че имаме много републики, ако се възмущавате - и с тях ще почнем война, че тогава нито пари ще видите, нито синовете си!
   Не видях днес по време на битката, пък и по-рано не съм ги виждал нито соколите на Жириновски, нито черноризците, вдигащи ръка с фашистски поздрав. А именно те най-много пищяха през деветдесет и трета за патриотизъм, държавност, православие, християнство и други подобни глупости.
   "Руският народ е избран от Бога!" Пфу! Пълни глупости. Параноя! Само преди сто години един православен можеше без колебание да обмени друг православен за породисто кутре, да го бие до смърт за собствено удоволствие, да го разстреля. Казват, че мъченията с разтягяне са наше родно изобретение. Май и другите народи са имали нещо подобно, но то доста бързо е излязло от мода. Например, "испанският ботуш". А мъченията и затворите при нас са част от живота от древни времена. И излиза, че една трета от населението лежи в затвора, една трета работи в производство, където условията малко се отличават от затворническите, а още една трета пази и охранява затвора и търси кандидати за затвора в производството.
   Строят уж се смени, а навиците, системата, характерите останаха предишните. Както ни управляваше номенклатурата, така ни управлява и сега. Вярно, някои повярваха, че могат да обсъждат решенията на Клана, на Семейството, и ето че последните решиха да им отвлекат вниманието. А пътьом нещо да поограбят, да посъкратят населението. Не трябва да се храни, не трябва да се обучава. И ето - безследно изчезнали, и майната им! Това не е Рио де Жанейро, тук е много по-лошо. И по бели гащи ходят тук само в армията войниците преди отбоя. За всички не достигат...
   Все повече и повече се отдалечавахме от тракането на автоматните откоси и от взривовете, от победните гърлени вопли на местните аборигени, устроили ни класическа танкова засада. Добре са учили тактиката във военните училища момчетата. С малки сили унищожиха превъзхождащия ги противник, че и смятай - в почти походна колона. Нищо, изроди, ще се върнем, задължително ще се върнем. И за позора и паниката, които изпитахме преди два часа, ние с вас, гадове, изцяло ще се разплатим. Само да се оправим с боклуците в Ханкала за обещаното подкрепление, и ще се върнем. Ще се върнем, може би ще подбутваме тлъстите полковници от Ханкала и Северно пред себе си със щиковете. А още по-добре - ще се прикриваме с телата ми. Жалко само, че истинските мъже, които лежат в краката ни и които от умора вече не заобикаляме, а просто прескачаме, няма да видят това. Ще победим, задължително ще победим. И нека това дори да бъде Пирова победа. Но ще бъде. С много кръв. Няма да си тръгнем оттук. Не защото не искаме, а защото сме опасни. Ще има още много щурмове, и колкото повече останем тук, на мръсния, покрит с кръв асфалт, толкова по-добре ще бъде на московските дърти алкохолици от бившия ЦК на КПСС.
   Може би някой от родителите на лежащите тук войници е работил на отбранителен завод, произвеждащ патрони, снаряди, мини. И кой знае, може би именно този куршум, осколка, снаряд, мина е убила сина им. А на родителите още не са платили заплатата за произведената продукция. Кошмар! Не, Слава, ти наистина полудяваш. Такива фантазии и асоциации не могат да се появят в нормален мозък.
   Аз бръкнах с ръка на колана. В манерката нещо бълбукаше. Сигурно имаше половин глътка коняк, а ми се пиеше вода, просто вода. Забързах се и докоснах вървящия пред мен. В тъмницата не можеш да разбереш офицер или войник. "Всичко се обърка в дома на Облонски..."
   - Братле, имаш ли вода?
   Той се обърна. Беше войник от втори батальон. Когато тичахме през моста, беше до мен. Явно и той ме позна, усмихна се и посочи ушите си. На лунната светлина не бях забелязал, че около ушите му има дебела коричка кръв. Контузия. Много силна контузия. Спукали са се тъпанчетата. Моята контузия в сравнение с неговата е детска игра. Показах с жестове, че искам да пия. Боецът кимна с глава и без да спира, откачи манерката си от колана. Отпих две глътки. После му я върнах. Той я допи. Празна я закачи отново на колана си.
   Извадих своята, ударих се по гърлото, за да му покажа, че в нея има алкохол, и му я подадох. Той отпи и ми я върна. С жест му показах, че може да я изпие цялата. Той с благодарност го направи. Не ми беше жал за коняка. Войникът имаше по-голяма нужда от него. При контузия, въпреки съветите на лекарите, военните усилено пият, и така притъпяват болката и по-бързо идват на себе си.
   Страшно ми се пушеше. Но никой не рискуваше да запали огън. Всички се влачехме в тихо безмълвие. Само изтрака под нечий ток камъче, и край. Не ни се говореше, пък и беше безсмислено. Всички бяха разбити от станалото.
   Първо, от позорното бягство, от загубата на хората. Колко останаха, никому не нужни, зад гърбовете ни... И не можеш да ги събереш, да ги погребеш.
   Второ, бригадата е разсеяна, разбита, практически унищожена.
   Трето, командирът е ранен и вече няма да се върне при нас. Сан Санич, разбира се, е добър началник щаб, но какъв ли командир ще е? А могат и въобще да изпратят някой "свой". На който изобщо няма да му пука за бригадата. Ще дойде за повишение, за ордени, а а към нас ще се отнася не по-добре, отколкото Президентът към народа си. Ще поживеем и ще видим. Ако оживеем, разбира се.
   А четвърто - пълната лична неопределеност. Какво ще стане в това клане с мен лично, с тези, които вървят до мен? Никой не можеше не само да каже, а и да помисли за това.
   Сега от двете задачи, които стояха преди пред мен, а именно да изпълня задачата и да оцелея, остана само една - да оцелея, да се измъкна! А после ще изясним кой е виновен за нашия триумфален позор. Президентът е далече, а духовете са тук. Сега бягаме от тях, но това няма да е винаги.
   И все пак ме е яд, че не мога да се добера до господин Гаранта на Конституцията. Много ме е яд. Но нищо, скоро ще има избори. Ще гласуваме за друг. Не за проститутките-комунисти и не за истеричния Жириновски, не! Да се надяваме, че ще се намери някой свестен, който няма да води война със собствения си народ с такива примитивни, варварски методи.
   Ех, мечти, мечти. Мечтите на руския народ, че ще успеят да сложат добър цар. Цар, който няма да граби народа, няма да изкарва в чужбина народното богатство, а паричките няма да слага на чужбинските си сметки. Ех, мечтите на идиота! С разум Русия не можеш да разбереш! В Русия можеш само да вярваш. Тоест тя е толкова своенравна истеричка, шизофреничка, че на нормалния език на логиката с нея не можеш да общуваш? Така излиза. Кой е виновен за това? Управниците смятат, че е народът. А народът смята, че това са бездарните управници. А когато няма съгласие, никога няма да се получи хубава музика. Маразъм, маразъм. За кои грехове, Боже, за кои грехове си ме родил в тая страна?
   И тогава в главата ми се роди еретична мисъл. Може би няма ад или рай в този смисъл, който влагат "светите" отци на църквата. Ако предположим, че ние всички някога сме живяли в друго измерение, а именно тук е адът? И ето грешниците, тоест живущите сега на тази планета, ги пращат на превъзпитание. Ако се справиш с изпитанията достойно, без да нарушаваш десетте заповеди на Христос, или колкото там са у Мохамед и другите "истински" пророци, - ще те вземат в рая или ще те върнат към нормален живот. А тъй като в живота подлеците винаги са повече от нормалните хора, в Русия изпращат всички гадове, катили и подобни. Територията е огромна. А който е грешил по-малко - тях в по-цивилизованите страни. Значи, в предишния си живот съм направил доста глупости, а в тоя май още повече.
   Неволно се усмихнах на тая глупост. Ако беше толкова просто! През това време, а с тези разсъждения времето и разстоянието минаваха бързо, ние се бяхме отдалечили достатъчно далеч от площада. Отпред, отстрани имаше разрушени блокове. Даже не блокове, а руини. Те неведнъж бяха минавали от едни ръце в други. Много от тях бяха вече просто разрушени, другите - без горните етажи, изрешетени от осколки, куршуми, никому не нужни, изоставени от хората. Сталинград! На призрачната лунна светлина всичко това изглеждаше малко нереално. Главата ми бръмчеше, тялото ми искаше почивка, в очите ми от умора плуваха цветни кръгове. В главата ми не беше останала нито една мисъл. Просто краката по инерция ме носеха някъде напред. Не човек, в пълния смисъл на тая дума, а безсловесно добиче. Дори сега да ни атакуват духовете, едва ли някой от нас би могъл да им окаже съпротива.
   Първите редици достигнаха до някакъв луксозен преди блок и отидоха да огледат остатъците му. Нали се намираше почти в центъра на града. Апартаментите сигурно са били едни от най-скъпите, а сега никой за тях и стотинка няма да даде.
   Втора група отиде да огледа съседната сграда. Колкото и да бяхме уморени, прекрасно осъзнавахме, че не трябва да се забиваме в един ъгъл. Опасно е. Затова заехме два ъгъла. Ще бъдем стоманени плъхове, изгризващи бетонните панели.
   Отначало се върна първата група, махнаха с ръка и ни привикаха за нощувка и почивка в мазето на блока. Никой не командваше. Просто който искаше да отиде в тая сграда, отиде. Аз тръгнах с втората група. Защо? Не зная. Просто тръгнах. Във втората сграда, по-точно в мазето й, слязохме около трийсет човека. Но не останахме в една стая, а се разпръснахме. Добре, че мазето беше голямо. Заедно с мен останаха шестима. В самото помещение беше тъмно. Започнаха да палят кибритени клечки, запалки, за да осветят временния ни пристан. Стаята беше пет на пет метра. Към улицата гледаха два прозореца. До вратата на мазето имаше десетина метра.
   Когато запалиха клечките, от ъглите наскачаха в различни посоки плъхове. Много плъхове. Аз по принцип спокойно се отнасям към всички живи твари. Важното е да не те ухапе и да не се опитва да те схруска.
   Сложихме часови, притиснахме се един към друг - така е по-топло, и се унесохме в тревожна дрямка. Бях много гладен и жаден. Но нямаше нито от едното, нито от другото. Затова ми остана само да се унеса в тежки сънища, като се събуждах при всеки подозрителен шум или от близка стрелба.
   Постоянно събуждайки се, за да се преобърнем на другата страна или в опитите да свием измръзналите крака, прегръщайки се един друг, гонейки душещите ни плъхове, проспахме по-малко от три часа. Сънят не донесе облекчение. Чувството за безизходност се усилваше с изострянето на глада и жаждата. Радиото остана в първата сграда и затова бяхме в пълно неведение за ставащото наоколо. Бавно, тежко се събуждахме, хората пушеха, ходеха "на гости" при бойците и офицерите от съседните помещения. Навън тъмнината още не се беше разсеяла, а от далечния ъгъл на мазето вече миришеше на дим и печено месо. Именно месо. Този неземен аромат не може да се сбърка с нищо! Но откъде тук месо?
   Всички се затълпихме към миризмата на дим и печено месо. А те гъделичкаха ноздрите, замъгляваха главата, предизвикваха болезнени спазми в стомаха, вселяваха надежда за по-добро, будеха спомени за дома, за пикници с шишчета. Боже, каква миризма беше само! Никога през живота си не съм усещал такъв неземен аромат.
   Когато гладната тълпа приближи, долетя до импровизирания огън от остатъци от мебели и вестници, видяхме, че двама войници на самоделни шишове пекат малки парчета прясно месо. От тях се стичаха кръв и мазнина. Незабравимо зрелище! Естествено, първият въпрос беше:
  -- Откъде месо?
  -- Откъде го взехте?
  -- А още има ли?
  -- Нали не е човешко?
  -- Не, не е човешко! - разсмяха се бойците, продължавайки да пекат шишчетата.
  -- Тогава откъде взехте месото?
   Завладя ни нетърпение и глад. Бойците, продължавайки да пекат, неуверен пристъпваха от крак на крак, явно не желаеха да споделят тайните на кулинарното си изкуство. Паузата явно се проточи. Напрежението нарастваше. Тълпата от въоръжени, изнервени до краен предел гладни мъже, можеше и самите готвачи да опече на шишчета. Накрая единият от тях измърмори:
  -- Плъх.
  -- Плъх?!
  -- Да, плъх, - потвърдиха бойците.
  -- Вие да не сте луди? - много от нас бяха шокирани.
   Стомахът ми се гърчеше в спазъм, но този път не от глад, а от желание за повръщане. Ако в него имаше нещо, сигурно щях да го повърна. Много от нас реагираха по същия начин. Но около половината, без никакви емоции, се приближиха и започнаха да разпитват за ловджийските и кулинарните тайни на "готвачите". Забързах към изхода, за да изляза на чист въздух. Отдалечавайки се, чух отделни реплики на любителите на екзотичните ястия:
  -- А пробвахте ли го?
  -- Не, но виж колко е тлъст!
  -- Да, колко сок, колко мазнина! М-м-м-м! Супер!
  -- Това един плъх ли е или са два?
  -- Един.
  -- Гледай колко е голям.
  -- Много са - ще стигнат за всички.
  -- Чел съм, че и в училище ни разказваха, че плъховете пренасят всякакви болести, включително и чума.
  -- На много неща ни учеха в училище, а каква полза?
  -- Ако не ти харесва, не яж! - отговори някой с желязна логика.
  -- Нищо няма да ни стане!
  -- Правилно! Нищо няма да ни стане, само трябва по-добре да го изпечем.
  -- Абе ще го изпечем, ама гледайте да не изсушите месото, че ще стане сухо, чупливо и безвкусно.
  -- Гледай, и коричка се появи вече.
  -- Вярно! Страхотна коричка!
  -- Момчета, дайте едно малко парченце да пробвам, а?
  -- Да, не искаме много.
  -- Ако ни хареса, сами ще си наловим плъхове.
  -- Жалко, че няма кучета, в тях има повече месо.
  -- Я виж в човек колко много месо има. Защо не ядеш?
  -- Върви на майната си с тия шегички. Сам яж.
   Не издържах на тия разговори, излязох във входа и тръгнах да оглеждам остатъците от апартаментите. Миризмата, димът излизаха от мазето, качваха се по стълбите, буквално ме преследваха по петите. Запалих цигара, опитвайки се прогоня тоя аромат. Стомахът ми се бунтуваше ту от глад, ту от мисълта, че усещам миризмата на печен плъх. Бр-р-р-р!
   От предишен опит знам, че гладът преминава на четвъртия ден от гладуването. Остава само тъпа умора, а глад няма изобщо. Мислите са бавни и се въртят само около ядене.
   Когато през деветдесета влязохме в Баку, отначало ни хвърлиха на Салянските казарми, а после ни преведоха в четвърти микрорайон, като комендантско подразделение. Отговаряхме за спазването на реда и комендантския час в тоя жилищен район. Комбатът ни не беше глупак и организира командния пост на батальона в голям супермаркет. Когато влязохме в мазето, там беше пълно с храна. Само хляб нямаше. Като в оня виц, налагаше се да мажем маслото върху салама. Аз май се повтарям. Мислите ми започват да зациклят на храната. Вместо храна вдишвах горчивия дим. Отдолу се чу движение. Спрях, заслушах се. Духове? Не. От мазето се чуваха въодушевени вопли:
  -- Давай, давай!
  -- Гони ги към мене!
  -- Накъде ги гониш, идиот!
  -- Давай отначало.
  -- Ей в оня ъгъл избягаха.
  -- Заобиколи, заобиколи.
  -- Давайте, подгонете ги.
  -- Жалко, че не можем да стреляме.
  -- Ще те стрелям аз тебе! Духовете ще чуят.
  -- Бий ги! Бий!
  -- Не с цевта, глупако!
  -- С приклада бий!
  -- Това да не ти е сопа! Бий с основата на приклада!
  -- Ама така целият в кръв ще стане!
  -- Голяма работа, ще го измиеш.
  -- А ти какво, не искаш ли да ядеш?
  -- Готово!!!!
  -- Колко?
  -- Три парчета.
  -- Малко са, още трябва. Я виж колко сме много.
  -- Сами да си хванат.
  -- Не дрънкай! Плъхове има за всички!
  -- Тлъсти са!
  -- Добре са.
  -- Бий по-тлъстите!
  -- Тука не се вижда тлъсти ли са или не.
  -- Влизайте, пак ще ги подгоним.
   Сдържайки се да не повърна, излязох навън, за да не чувам предсмъртните писъци на плъховете. Здрачът почти се беше разсеял. Спрях. Дълго наблюдавах улицата. Май не се виждаше никакво движение. Откъм Минутка периодично се чуваше стрелба. Но по звука не приличаше да е битка. Най-вероятно часовите прострелваха участъците си. Бегом, наведен, пресякох улицата по диагонал и влязох във входа на блока, където се беше скрила първата група. На входа подозрително ме посрещнаха двама часови.
  -- Здравейте, момчета! - обърнах се към тях.
   Те се отпуснаха и се усмихнаха.
  -- Здраве желаем, другарю капитан, - единият се усмихна широко.
  -- Какво ново?
  -- Нищо. А какъв е тоя шум при вас?
  -- Духове? - попита другият.
  -- Не. Намериха се умници, които откриха ловния сезон за плъхове.
  -- За плъхове?! - изумлението на единия беше искрено.
  -- За плъхове? - вторият, напротив, се замисли. Явно обмисляше представата за печен плъх. Очите му мечтателно се замъглиха.
  -- Да, плъхове. Бойците сутринта закусиха с печено плъшко, и на другите също им се прииска.
  -- А вие пробвахте ли го? - попита вторият боец. На първия му стана лошо само при мисълта за плъх.
  -- Не. Не го пробвах. И не искам, - честно си признах. - Къде са командирите ви?
  -- Там, - махна първият боец към стълбата за мазето.
   Аз бавно, пушейки, слязох по стълбата, зарита с камъни и боклук. Там седяха десетина човека. По-нататък, в следващото помещение, седяха и лежаха още петнайсетина. Сред тях забелязах дремещия Юрка. Приближих се. Лекичко го ритнах.
  -- Ставай. Ще си проспиш младините.
   Юрка бързо отвори очи. Видя ме и скочи. Прегърнахме се.
  -- Жив ли си? - той искрено ми се радваше.
  -- Жив съм. Къде ще се дяна.
  -- А аз, да си призная, мислех, че вече...
  -- Да бе!
  -- Е, разказвай, какво става при теб, - Юрка явно не можеше да си намери място.
  -- Как каво ново? - учудих се. - Като при теб. Ако искаш, можеш да се разходиш до нашето мазе, там бойците току-що убиха няколко плъха и сега приготвят закуската.
   Накратко му разказах за "плъховата" епопея. Беше учуден. И не скриваше, че неговият стомах също се ужасява само при мисълта за плъшко месо.
  -- Ти самият яде ли? - попита той, опитвайки се да се справи със спазмите.
  -- Не. Още не съм паднал толкова ниско.
  -- Но плъх?!
  -- Какво се учудваш? Китайците казват, че може да се яде всичко, което расте и мърда. Само трябва да можеш да го сготвиш правилно. Нищо, Юрка, като изгладнеем, не само плъхове ще ядем.
  -- Трябва по-бързо да се махаме оттука, че ще полудеем.
  -- Тук си прав, братле. Ако поседим още малко тук, свършено е с нас.
   Околните слушаха нашия разговор и започнаха дискусия за проблемите с храненето с подръчни средства. Ние не се месехме, отдръпнахме се настрани.
  -- Какво казват от щаба? Свързахте ли се вече?
  -- Свързахме се. Пфу! - Юрка се изплю. - Нищо хубаво. Остатъците от бригадата се опитват да се доберат до стария КП. Щабът, по-скоро това, което е останало от него, е обкръжен и се бие. На помощ са им изпратили десантници. Не зная дали ще стигнат дотам. Лайняна работа.
  -- И без теб знам, че е лайняна. Ние какво ще правим? План имаме ли вече?
  -- Никакъв план. Седим. Гледаме на кафе.
  -- Трябва да се махаме оттука, докато не са направили зачистка. Те също не са глупаци.
  -- Вече го казах... - Юрка безнадеждно махна с ръка. - Казаха ми, че трябва да седим, да се огледаме. Нали ти казвам - лайняна работа.
  -- Хайде, да пробваме пак да поговорим. Нали сме офицери от щаба.
  -- Хайде, само че няма смисъл.
   В тоя момент нахлу един от часовите, пазещи входа и полушепнешком извика:
   - Духовете идват!
   - Далече ли са?
   - През няколко къщи. Зачистка правят.
  

Глава 11

   И действително чухме взривовете на гранати и тракането на автоматни откоси. Чуха се викове:
   - Готови за бой!
   - Колко са?
   - Не знам точно, петнайсетина! - вече почти викаше часовият.
   - По местата!
   - А може би ще ни се размине?
   - Може и да не ни забележат?
   - Не се заблуждавай.
   - Хайде, момчета!
   Разпръснахме се. Някои се скриха на изхода, някои застанаха до прозорчетата на мазето, а ние с Юрка и още няколко войници и офицери се качихме на втория етаж. Настанихме се около счупените прозорци.
   По улицата бавно вървеше група боевици, двайсетина човека. Вървяха по всички правила за водене на бой в градски условия. С къси прибежки, прикривайки се един друг, внимателно оглеждайки счупените прозорци и входовете на блоковете. Стигнаха до най-близкия блок и се спряха. Петима притичаха до прозорците на мазетата и хвърлиха в тях гранати. Дръпнаха се. Останалите насочиха автоматите и зачакаха. Щом се взривиха гранатите, всеки от тях изстреля по къс откос.
   След това се разделиха на групи от по три-четири човека и влязоха във входовете. Оттам се чуха къси откоси. Навън останаха трима. Ето, излязоха всички, които зачистваха блока.
   Преброих ги. Осемнайсет човека. Ние бяхме повече, но трябваше бързо, много бързо да ги ликвидираме, преди идването на основните сили на противника, иначе нямаше да успеем. Това го разбираха всички.
   Духовете се приближиха, гърлено разговаряйки помежду си. Всички замръзнахме. Десет, осем, пет метра останаха до нашата сграда. И тогава се започна. Стреляхме отгоре, отдолу, по права линия. От "моя" блок също стреляха по духовете. Те се опитаха да се отбраняват. Но къде ти! Страхът, гладът отминаха. Отново се върна увереността в собствените сили. Щом е бой, бой да е! Сега ни трябваше победа, макар и малка, но победа, за да се усетим отново хора, бойци, монолитен колектив. Всички разбираха това и безжалостно разстрелваха групичката боевици.
   Останалите живи духове се опитаха да се спасят с бягство, но с разперени ръце падаха на земята. След тях вече тичаха бойците ни. Сваляха манерките от коланите, поделяха си гранатите и боеприпасите. Обръщаха труповете в търсене на храна, обръщаха джобовете. Пъхаха намереното по джобовете, под бронежилетките.
   Останалите в сградата бързо се готвеха за евакуация. Трябваше да тръгваме. Да си пробиваме път към нашите.
   Още две денонощия. Две денонощия, които ни се сториха безкрайно дълги, в които се смесваше всичко - и ден, и нощ, и сън, и наяве, ние вървяхме. През деня седяхме по мазетата, а през нощта вървяхме. На два пъти попадахме на засада, но без да приемаме боя, отстъпвахме. Част от хората се отдели, изостана. Някои го направиха специално, за да не ни бавят. Да не са ни в тежест. Обезсилени, те тихо, незабележимо се отделяха и изоставаха. Някои съзнателно оставаха, за да прикрият отстъплението ни. На виковете, че това е заповед и трябва да вървят с нас, само обръщаха към нас цевта на автомата и с псувни ни гонеха. Няколко човека, преди да ни напсуват, мълчаливо ни протягаха личните си номера, документите, личните вещи, писмата. Накрая молеха да съобщим на близките им. Не искаха да са "безследно изчезнали". А ние вървяхме напред, пълзяхме напред. Отнасяхме със себе си ранените и убитите. Когато вече нямахме сили, оставихме убитите и умрелите от рани в мазето на един блок и се заклехме да се върнем за тях. За да не ги изядат животните, ги зарихме в ъгъла на мазето.
   Вървяхме напред, само напред. Движението е живот. Вече никой не спореше, не дискутираше. Само напред. Сили вече нямахме. Само тъпото отчаяние ни караше да вървим напред. Само сляпата тяга към живот беше движещата сила. Бойците сами вадеха без наркоз плитко заседналите осколки. Не само че не можехме да обработваме раните с антисептик, не можехме дори да ги измием. Затова, за да няма заразяване на кръвта и за спиране на кръвотечението, - бинтовете свършиха, съдържанието на индивидуалните аптечки беше изядено, - откритите рани посипвахме с барут от патроните и го палехме. Барутът избухваше с воня на кисело и миризма на печено месо. Кръвта спираше, раната се затваряше.
   Някои ранени се застрелваха, нарочно се гръмваха с гранати. Ние вадехме от джобовете документите им, късахме медальоните с личните номера и вървяхме, пълзяхме напред.
   Веднъж през нощта се натъкнахме на група десантници, които също се бяха отделили от своите и като нас блуждаеха като слепи, изоставени от майка си котета. При първата среща едва не се изпозастреляхме. Но тъй като всички се страхувахме да не привлечем вниманието на духовете, решихме да се бием с ножове. А после разбрахме, че са свои. Битката свърши с две плитки рани и счупено ребро. Един от нашите беше скочил върху десантника, а когато паднал настрани, го ритнал в ребрата. Накратко, нищо страшно.
   Нашето радио беше отдавна счупено и изхвърлено. Но пък това на десантниците си работеше. Настроихме го на старата ни честота и се свързахме. А може би е добре, че честотите и позивните не се променят? Все пак в това има и нещо хубаво. Блуждаейки, успяхме да се свържем с нашата бригада. Оказа се, че те вече почти всички са се събрали на стария КП. Да, големи загуби, но бригадата още може да воюва. Чакат ни. Ще ни помогнат да се прехвърлим през Сунжа. Имаме нов комбриг. Някой си полковник Буталов Алексей Михайлович. Преди това командвал кадриран медицински полк. А сега със заповед на министъра на отбраната Грачин е назначен на нашата бригата. Старият комбриг е жив, кракът му е запазен. Лежи в Централната московска болница на Министерството на отбраната "Бурденко". Успех, Командире!
   Всички бяха шокирани от новината, че ще ни командва бивш командир на кадриран, при това и медицински полк. При това полковник!
   Знаеш ли, читателю, какво е кадриран полк? Именно кадриран, а не със съкратен състав. Обикновеният кадриран пехотен полк това са командир, началник щаб и заместник. Обикновено заместникът е по въоръжението. В цялата бригада има не повече от десетина-петнайсет офицера. Около двайсетина старшини. Около петнайсет войника. И край! И край!!!
   Главната им задача е обслужването на техниката. Тоест провеждане на регламентирани работи, веднъж на пет години смяна на всички гуми и подобни глупости. При съветската власт периодично викаха запасняците, така наречените "партизани", които припалваха техниката, малко я покарваха. После отново я консервираха. Ето това е кадриран пехотен полк.
   А какво е кадриран медицински полк, не знаех. Офицерите и старшините, които бяха с мен, също не бяха чували за такъв. Ако в обикновения кадриран пехотен полк длъжността командир на полка беше подполковническа, много рядко майор, а тук - полковник! Не ми се побираше в главата. Вероятно този полк е предназначен за третата световна война. Когато са планирали употребяване на оръжие за масово унищожаване.
   Освен това ни съобщиха, че новият комбриг е от Северно-Кавказския военен окръг (съкратено - СКВО), а ние сме от Сибирския (СибВО). Във всички времене в СКВО служеха или тези с протекции, или преведените по замяна от Далекоизточния (ДалВО) или Задбайкалския (ЗабВО, забравения от Бог военен окръг).
   Добре де, да се измъкнем, пък ще разберем ху из ху. Важното е, че бригадата съществува, макар и не в пълен състав, но е оцеляла. А най-важното е, че ни помнят, това сгряваше душите ни. Десантниците също се зарадваха. Сега можеха също да се доберат до нашите, а оттам и до своята част. Тъпата умора, безразличието към своята съдба, към съдбите и живота на околните, изчезнаха. Настроението на всички ни се повдигна. Въпреки силната умора, искахме да живеем.
   Операцията по нашето спасение, по евакуацията беше назначена за пет часа сутринта. Дотогава трябваше да минем около десет квартала и да измислим нещо като мост. Нашите можеха само да ни прикриват с огън.
   Щом се здрачи, без да чакаме пълната тъмнина, тръгнахме на път. Живи бяхме останали от предишния състав, заедно с ранените, двайсет и двама. Десантниците с техните ранени бяха шестнайсет. Така че войската ни беше разнородна. Боеприпасите ни бяха малко, но ярост и желание за живот имахме за цял батальон!
   След пет квартала разузнаването доложи, че е попаднало на група боевици с численост до петнайсет човека. Не трябва да се предполага, че всички боевици са подчинени централно като регулярна армия. Напротив. Всички са разделени на мини-групи, мини-банди. В отделни формирования можеше да има до хиляда човека. В други - пет-шест човека. Главатарите на големите групировки поддържаха, разбира се, връзка със щаба на Дудаев, горе-долу координираха съвместни операции. Но бардакът, който цареше в тези дни в Грозни, не позволяваше нито на нас, нито на боевиците да действат организирано.
   Имайки предвид всичко това, заедно с десантниците решихме, че пред нас е някаква "дива" банда, а може и обикновени мародери да са, маскирали се като боевици. И преди сме срещали такива. Макар че, честно казано, аз лично голяма разлика не виждам. Трябва да познаваш манталитета на чеченския народ, за да разбереш това. Още от времената на покоряването на Кавказ в тази народност е отбелязана огромна алчност, те още от самото начало са имали навика да отвличат хора за откуп. Прочетете Толстой, Лермонтов, Ермолов.
   Затова и решихме да атакуваме тая "бригада" боевици. Отначало мислехме да ги заобиколим през фланговете, но разузнаването доложи, че страничните улици са затрупани и затова не можехме да минем оттам с ранените. Трябваше постоянно да се катерим нагоре, да слизаме надолу по купчини строителен боклук. Неизбежен беше шумът, имаше голям риск от свличания, травми. Много ни се искаше по-бързо да стигнем до нашите. Също не изключвахме варианта, от думите на пленения "език", че духовете ни възприемат като диверсионно-разузнавателна група, която искат да унищожат. Да унищожат на всяка цена, предполагайки, че сме пленили някакъв техен полеви командир и се опитваме да го прехвърлим при нашите. Това частично потвърдиха и в нашата бригада, когато по радиото се поинтересуваха не влачим ли с нас някой дух. На което отговорихме, че сибиряците в плен не се дават и в плен не взимат. По всичко излизаше, че трябва да побързаме. Е, щом трябва. Напред, напред!
   Когато си на война и наоколо е тихо, имам предвид тихо по мерките на войната, използваш и най-малката възможност да подремнеш, а да спиш си лягаш по-рано. Духовете също не бяха изключение. Те, като всички воини, си лягаха по-рано, слагайки часови.
   Техните часови не се отличаваха много от нашите. За да не заспят, за да се занимават с нещо, за да изплашат неприятеля, те прострелваха местността пред себе си. Всеки имаше свой участък на отговорност. Бяха двама. Периодично пускаха и осветителни ракети и се забавляваха на светлината на ракетите (нощта беше тъмна, безлунна) да стрелят по бягащите плъхове. По нашите наблюдения никой от тях не улучи.
   След около час те се събраха заедно, което е строго забранено във всички армии по света, и запалиха по цигара, което също е категорично противопоказно, вреди на здравето на часовите. Първо, ги отвлича, а второ, огънчето ги заслепява. Тези цигари бяха последните в живота им. Ами написано е на кутията, че Минздрав предупреждава - пушенето е опасно за вашето здраве. Явно бяха неграмотни.
   Свалихме тая двойка бързо и безболезнено. Отидоха при своя Аллах с неговия пророк, без да разберат какво им се е случило. Беше рисковано да пълзим. Прекалено много тропащ, предателски сипещ се под краката камънак. И щом запалиха, от два ПБ в момента на дръпването им резнахме по куршумче. Слава Богу, стана от първия път. Тихо и безшумно. Само два тихи пукота, все едно някой е плеснал силно с ръце, за да разгони плъховете. Дори не се наложи да ги доубиваме.
   А после слязохме в мазето и започнахме да колим спящите. В тая работа важното е човекът да не запищи. Затова с лявата ръка биеш по бузата силно и веднага - с нож по гърлото.
   Повръща ли ти се, читателю? А какво да правиш, когато искаш да живееш, и по-лоши неща от плъх ще ядеш. Наложи ми се все пак да го пробвам. Нямаше какво да се яде. Студено беше. Олюляваш се от глад и умора. В очите ти - кръгове, даже не кръгове, а черни петна. Спиш по час-час и половина. Спиш без да се събличаш, направо върху камъните. Не можеш да напалиш голям огън, за да се сгрееш - ще го забележат. Така че убивахме плъховете тихо, палехме малки огньове, само колкото да ги опечем на малки парченца. Най-добрите парченца - за ранените. Вода вземахме не от Сунжа, там има открито пространство, можеха да ни забележат, а от локви, ями. След това водата от Сунжа ми се струваше разкошна минерална вода от някой престижен спа-курорт. И когато съвсем си оскотял, а пред теб заиграва огънчето на избавлението, на пътя ти се оказват петнайсетина въоръжени бандити, които скудоумно са се тръшнали да спят. Какво ще направиш ТИ, читателю?
   Предполагам, че когато в тебе се изтрие границата между илюзиите, полугладните припадъци и реалността, ще постъпиш именно така, ако ти стигнат силиците. Човек винаги намира мъжество в себе си в екстремална обстановка, особено когато в тази обстановка в теб се събуди древният човек, от дълбините на подсъзнанието ти изплуват неговите рефлекси за унищожение и собствено оцеляване. Тогава са ти нужни сили, ако си прекалено слаб, разкиснал си се или си банално стар, оцеляването става почти невъзможно. Само че после е много трудно да приспиш отново тези рефлекси. Много им харесва да се забавляват на воля след многогодишно заточение.
   Приятно е да се усещаш свръхчовек. Особено приятно е, когато изчезват комплексите, възникнали в резултат на възпитанието - съвест, състрадание към противника, към ближния. Че и силиците се увеличават. Това си е живо потвърждение на хитлеровската, ницшеанската теория за русия звяр. Моралното състояние също се оправя, притъпяват се болевите рефлекси, почти изчезва умората. Херкулес, мамка му. Явно се стимулира отделянето на ендорфини. Те се образуват и отделят в организма при употребяването на наркотици. А тук без дрога получаваш кеф.
   Не трябваше, читателю, дори косвено да участваш в изпращането на тази война на млади и силни момчета. Засега успявам да върна тоя звяр в клетката, което е доста сложно. Стига ми неговата поява при щурма на барикадата на площата и пир клането на духовската банда. А младите войници - те не могат да се справят с него, някой ден той може да изскочи и в цивилния живот. Така че внимавай, читателю. Изобщо не драматизирам и не романизирам ситуацията, само предупреждавам. Пази се!
   Бързо, без шум и прах се разправихме със спящите бандити и продължихме нататък. Придвижвахме се със спазване на всички мерки за сигурност. Обшивката на бронежилетката отдавна се беше изтъркала и скъсала. Пластините отвътре изпадаха, затова го свалих и го изхвърлих. Стана по-лесно да се върви, да се пълзи, само дето куртката не топлеше вече толкова много. При постоянното пълзене по мазета, купчини камъни и други строителни отпадъци куртката се накъса, от нея на парчета стърчеше мръсен памук. И той изпадаше. Панталоните бяха скъсани на много места. На коленете вече не помагаше и двойната тъкан. Не бях само аз така. Всички изглеждаха не по-добре. Мутрите обрасли с нещо средно между четина и козина. Видът ни беше ужасен, мръсен, плашещ, отблъскващ и в същото време някак жалък.
   Пред нас улицата беше затрупана. Явно сградата се беше срутила от авиобомба. Пътьом бяха затрупани още няколко блока. Нямахме време да ги заобикаляме. Налагаше се да се катерим. Небето беше покрито с облаци. Тъмно беше, само някъде встрани периодично летят осветителни ракети. На нас те нищо не ни осветяват, но затова пък и нас не осветяват.
   Пълзим. Пълзим, къде по двама, къде по трима човека. Строителният боклук, чакълът, пясъкът, счупените стъкла дерат, режат кожата. От постоянното напрежение и липсата на сили не ни достига въздух. Искаш да се спреш и да починеш, но не става. Отзад също пълзят другарите ти, и за ускоряване използват цевта на автомата, периодично подбутвайки те с нея по гъза. Да се вдигна и да тичам на кратки прибежки също не искам. Това струпване е много удобно и непременно някой го използва за засада. Господстваща височина - в движение, на юруш не можеш да я превземеш, затова пълзим.
   Прах, пясък засипват лицето ми, набиват се в широко отворената ми уста, в ушите, във врата, в ръкавите. Периодично го плюя. И отново напред, напред. Искам да живея, искам да оцелея!!! И ето, вече сме на върха на купчината. Замряхме. Отзад подпълзяват и също замират и другите, ослушват се, вглеждат се в непрогледната тъмнина. Май е тихо. Внимателно, като се опитваме да не се спънем, слизаме от височинката. Сега мястото на срещата е на една ръка разствояние - не повече от един квартал. И освен това трябва да потърсим някакви средства за прехвърлянето през реката.
   На това място Сунжа не е много широка - десетина-дванайсет метра. Но я се опитай да я минеш в тъмнината. Да плувам, за свой срам, все още не умея. Да се държа на водата е едно, но уверено да преплувам през зимата, през нощта, река, която извира от планините и затова е много студена и бурна - това е съвсем различно. Че трябва да прехвърлим и ранените. Ето такава нелека задача стоеше пред нас.
   Достигнахме до предполагаемото място на прехвърляне. Огледах се. Весело! Нощ е, нищо не се вижда. Сунжа шуми долу. Брегът е тинест, хлъзгав, лесно е да се подхлъзнеш. Оставихме ранените да наблюдават обстановката и се разпръснахме. Задачата е проста до безумие. Да се намери нещо здраво, леко, което можем да прехвърлим през тая смрадлива река като мостче, и по него да преминем.
   Да търсиш черна котка в тъмна стая, особено когато котката не е там - е много сложна работа. На Кавказ има малко дървета. А тези, които бяха в Грозни, отдавна бяхме вече изгорили за огрев. И ние, и местните жители, и боевиците. Тук бяхме единни. Бетонен блок? Че кой ще успее да го вдигне? Така си мислех, бродейки в тъмното, спъвайки се във всякакъв боклук и тихо псувайки. В къщите също е безсмислено да се търси нещо. Всичко ценно отдавна е отмъкнато. Кой превари, той завари. А тия се довлекли тук, през нощта, че и искат да намерят нещо.
   С такива гнусни мисли стигнах до другата страна на улицата и се спънах в нещо. Едва се удържах на краката си и седнах на някакъв боклук, като потривах ударения крак. После загрях, че съм се ударил в паднал уличен стълб. Така, че какво, това си е идея. Можем, ако се постараем, да го прехвърлим през реката и да се опитаме да преминем.
   Повлякох се назад. Срещнах нашите и им разказах за откритието си. Тръгнахме да събираме останалите. Когато се върнахме, видяхме, че десантниците привързват намерено въже към втория етаж на най-близкия блок.
  -- Абе, момчета, да не сте решили да се бесите? - попитах ги.
  -- Не, да се прехвърляме.
  -- А на другия бряг как ще го закрепите?
  -- Когато дойдат нашите, ще им прехвърлим въжето, а те нека го завържат за БМП-то или някъде другаде, и по тоя мост ще преминем.
  -- Ще видим. А ранените как ще прехвърлим?
  -- Ще се опитаме. А вие какви предложения имате?
  -- Да довлечем до тук един уличен стълб, да го прехвърлим. И по него да преминем.
  -- Може и това да опитаме, ако не стане нашия вариант.
  -- Добре де, ние ще преминем, а ранените? Има тежкоранени.
  -- Тежкоранените и по стълба няма да минат. Трябва някаква опора.
   Всички се замислихме и стигнахме до компромис. Трябваше ни дебело въже за перила и стълбът за мост.
  -- Добре, хайде да довлечем твоя стълб, - десантникът въздъхна, махна на своите и тръгна с мен.
  -- Не унивай, - утешавах десантника, - разбирам те. Не ти е за пръв път да падаш на главата си, ама на останалите не им е кеф от това.
  -- Върви на майната си, - мърмореше десантникът.
  -- Ти да не би да се разстрои заради тоя стълб?
  -- Не. Не обичам да нося тежести. А твоят стълб ще стигне ли, да се прехвърли от бряг до бряг?
  -- Ще стигне, ще стигне, - утешавах го.
  -- Тъмно е, - пак започна да мърмори десантникът, - и без стълба се спъваме, а с него...
  -- Стига си мърморил, - прекъснах го.
  -- Разбираш ли, трябваше да се готвя за постъпване в академията и през юни да държа изпити, а така се случи, че ме изпратиха... - въздъхна той.
  -- Да не си пребил някого? - поинтересувах се.
  -- Не, по-лошо. В края на октомври тръгнахме на лов. Всички офицери от нашия полк. За глигани. Както му се полага, взехме и водка. И още първата вечер се напихме като говеда. А тази година при нас е пълно с глигани. Та настанихме се на края на едно обрано поле. През нощта, казваха местните, глиганите на цели семейства излизат и ровят всякакви корени. И мечки има, излизат, преди да заспят зимен сън. Макар че за мечки май вече беше късно. Та значи, седим си в палатката. Пием си водка. Разказваме си глупости. Тук ми се приходи до кенефа, и излязох. А момчетата викат: "Вземи си пушката. Може да попаднеш на глиган. А може и мечка да намериш. Вземи го. Който сам не се пази, и Господ не може да го опази." И го взех, - въздъхна десантникът. - Стоя около едно дърво, пикая. Пушката виси на рамото. Изведнъж чувам, в храстите на около три метра от мен шум, някой грухти. Вдигам пушката и от двете цеви... Ба-ба-бах!!! Момчетата от палатката изскочиха с фенерите. Разказах им. Те отиват там. А там началникът по физическа подготовка на полка седи. Той, разбирате ли, преди мен излязъл да пикае. Защо решил да погрухти - един Господ знае. Накратко, бях го гръмнал в главата. Та така. Военната прокуратура после дълго ме разследва. Какво е - убийство или нещастен случай, или престъпна небрежност. Взеха ми здравенцето. Естествено, за академията вече не мога да кандидатствам. Решиха, че е нещастен случай. И ми предложиха да се пиша доброволец за тук. А можех да се готвя за академията...
  -- Не ти е било писано, - прекъснах го аз. - А пък, ако беше завършил нормално военно училище, щеше по-зле да стреляш. Значи са сработили инстинктите ти.
  -- Да. Бях пиян. Не помислих. Още дълго ли трябва да вървим?
  -- Не зная, мисля че вече стигнахме. Стойте, момчета! Назад, подминахме го.
   Обърнахме се и след трийсетина метра намерихме злощастния стълб. Събрахме се около него.
  -- Как ще го влачим?
  -- Де да знам.
  -- Голям е.
  -- Така ли ще стоим или ще го хващаме? - не издържах.
  -- Хайде, хващайте.
  -- Може би ще е по-добре да го влачим? - попита някой с надежда.
  -- Той е чуплив. Докато го довлачим, само арматурата ще остане.
  -- Чуплив, чуплив, а е тежък.
  -- Вдигайте.
   Бяхме петнайсет човека. Ранените, които не можеха да се движат или бяха прекалено слаби, оставихме на място. Там оставихме и оръжието си. Само щеше да ни пречи. В тъмнината се бутахме, пречехме си, сумтяхме, докато вдигахме бетонния стълб.
   - Мамка му, че е тежък! - чуваше се в тъмното.
   - Като се върна вкъщи, ще напиша да правят тия гадости от алуминий. Внимавай с крака, с крака внимавай!
   - Ами не го слагай тука!
   - Аз не го слагам, прехващах по-удобно.
   - Всички ли го хванаха?
   - Да.
   - Сега ще родя слонче.
   - Сега самият аз ще стана на слонче.
   - Тръгваме.
   - Какво тръгвате! Аз останах под него.
   - Дръжте, момчета, дръжте, под него съм!
   - Излизай. Стой! Какво правиш ти там? Мамиш?
   - Какво "мамя"? Спънах се.
   - В краката си гледай, изроде.
   - Ама нищо не се вижда!
   - Все едно гледай.
   - Тихо, момчета!
   В тъмното се чу шум, чуваше се как изтрака камъче.
   - Да не са духове? - попита някой шепнешком.
   Ставаше все по-трудно да държим тоя бетонен стълб. Когато вървиш, като че ли е по-леко, а да стоиш - непосилно. Дланите ми се навлажниха. Мускулите се напълниха с кръв и станаха каменни, неуправляеми. Нямахме оръжие. Само по някой и друг пистолет. А останалите, освен гранати и ножове имаха само гол ентусиазъм. И бетонната гадост в отслабващите ръце.
   - Момчета, момчета! - някой ни повика тихо. - Къде сте?
   - На майната си! Мамка ти! - чу се пред мен.
   - Вървете напред!
   - Вървете, че сега ще го изпусна! - примоли се някой.
   - Какво искаш?
   - Момчета! Там нашите дойдоха. Прехвърлихме им въжето.
   - Въжето - добре. Ако можехме да прехвърлим и тази гадост, би било още по-добре.
   - Хайде, тръгвайте, по-живо.
   - Стой!
   - Какво пак?!
   - Паднах, а тая гадост ме цапна по главата. Боли!
   - Черепът цял ли е?
   - Какво ще му стане?
   - Тръгваме. Напред.
   Псувайки и проклинайки тази тежест, тръгнахме. Най-накрая видяхме, че от другата страна на реката на светлината на фарове се суетят хора. Наши! На-а-а-аши!!! Силите се увеличиха. Всички затичахме напред. Беше ни лесно да тичаме - вървяхме по нанадолнище. Подхлъзвайки се по глината, носейки се под тежестта на шибания стълб, едва не паднахме във водата. Започнахме да вдигаме стълба и да го прехвърляме на другия бряг. Тук вече се включиха и ранените. Вдигнахме единия край на стълба и придвижвайки го, се опитвахме да го прехвърлим на другия бряг. Стълбът, тежък като танк, падна във водата. Някак го извадихме, и отново. Студ, вода, нощ. От другия бряг започнаха да ни светят с фаровете. Появиха се ориентири. С последни сили извадихме шибания стълб на нашия бряг, хубаво го разлюляхме и го прехвърлихме на другия. Адска работа.
   Започна прехвърлянето. Обувките ни бяха целите в глина. Краката се хлъзгаха по стълба. Ако не беше въжето, измислено заедно с десантниците за перила, щяхме да се къпем в черната ледена Сунжа.
   На НАШИЯ бряг ни посрещнаха като роднини. Всеки преминал попадаше в топли, дружески, родни обятия на съратници. Дойдоха разузнавачите, медиците, свързочниците. Посрещнаха ни петдесетина човека сигурно. Всеки един от нас веднага беше увиван, на всеки наливаха по пълна чаша водка.
   Някои плачеха, накои се смееха. Аз изпаднах в ступор. Юрка подскачаше наоколо като ненормален и ме дърпаше.
  -- Славка! Преминахме! Оцеляхме! Славка! Оцеляхме!!! Успяхме!!!
  -- Успяхме, успяхме, - уморено му махнах. - Успокой се. Сега ще си отидем във фургона и ще се напием.
  -- Точно така!!! - шумеше Юрка. - Ще се напием! До посиране. И ще забием глава в салатата!
  -- Къде ще намериш салата, чудовище? - попитах аз, докато се катерех на бронята на БМП-то на нашите разузнавачи.
   Подметките ми бяха омазани в речна глина и се хлъзгаха. Качих се едва от третия опит. Може и алкохолът и умората да са се отразили. Аз съм горе. До цевта. Щастлив. Никога досега не съм бил толкова щастлив. И целият ми бъдещ живот изглеждаше като приказка. Щом оживях в тоя ад, нима може да бъде по-лошо? Ако Бог ме извади от тия лайна, то от друго да не говорим.
   Тръгнахме. Алкохолът и умората си свършиха работата. Без да обръщам никакво внимание на тресенето и като се държах на завоите за бронята, аз дремех. Отиде си напрежението, страхът. Страхът, който ме ядеше всичките тия дни. Настъпи успокоение. Такова спокойствие вътре в меня не е имало отдавна. Машината изскочи на някаква широка улица и аз усетих как вятърът започна да охлажда лицето ми.
   Никой не говореше. Всички мълчаха. Спасените идвахана себе си от преживяното, а спасителите бяха изпълнени с чувство за собствено достойнство. Постепенно започнах да разпознавам местността.
   По моя преценка ни оставаха още не повече от петнайсетина минути. Учудваше ме отстъствието на блокпостове. Минахме покрай изоставен окоп. Обърнах се към разузнавача до мен:
  -- Приятелю, а къде са блокпостовете?
  -- Никой не знае. Като се върнахме, разбрахме, че "съседите" ни са изчезнали. Останахме сами. Духовете изнагляха. Всяка нощ правят набези. В трети батальон заклаха двамата часови снощи. Работа има, ако не ви изпратят в болница, - извика в отговор разузнавачът.
   Явно видът ми беше такъв, че на човека му се струваше, че ще отида в болница.
  -- Знаеш ли дали нашият фургон с Пашка е цял?
  -- С Рижия ли? Който напои караула на ешелона, когато пътувахме?
  -- Да.
  -- Жив е. Къде ще се дене. Той не вярваше, че вие с Юрий Николаевич сте умряли.
   Усмихнах се. Не иска Пашка да ни пере чорапите и бельото. А може би той е нашият талисман, който ни пази с Юрка от бедата? Кой знае, в качеството на какъв и как Господ ни изпраща благословията си? А в болницата няма да отида. Костите са ми цели, а контузията... Повечко водка, и всичко ще мине. Ще се измъкнем!!!
   Все едно приближавах родната си къща, започна да бие по-силно сърцето, когато колоната бавно влезе в двора на вече до болка познатата ми бивша детска градина.
   Доближихме щаба, спряхме. Всички наскачаха от броните. Присъстващите на КП-то излязоха да ни посрещнат. На полуосветените стълби стоеше началникът на щаба. Нашият Сан Санич. До него непознат полковник. Сигурно новият ни комбриг. После ще разберем какъв мъж и какъв командир е.
   Тупаха ни по рамото, прегръщаха ни. Донесоха водка и цигари. Не се срамуваха от новия командир, нито от "стария" началник щаб, всички пихме по петдесет-сто грама водка, спирт. Започна разтоварването на ранените. Сега докторите ще ги огледат. Когото могат, ще оперират на място. Най-тежките. А останалите ще откарат на Ханкала или на Северно. А там ще ги разхвърлят по болниците на необятната Русия. Край, момчета, за вас войната свърши.
   Отзад се приближи Юрка, потупа ме по рамото и каза:
  -- Хайде, Славка, да се представим на Сан Санич.
  -- Хайде.
   Приближихме се до Сан Санич и като игнорирахме непознатия полковник, се обърнахме към непосредствения си началник:
   - Другарю подполковник, майор Рижов и капитан Миронов се върнаха от... - не можахме да формулираме откъде сме се върнали. На езика ми беше язвителна псувня.
   - Стига, оставете! - началникът пристъпи към нас и ни прегърна. Отначало единия, после и другия. - Честито завръщане, момчета. Радвам се да ви видя живи. Юнаци. После ще разкажете за подвизите си. А сега, - той се обърна към непознатия полковник, - представям ви, другарю полковник, двама старши офицери от щаба на нашата бригада. Това е майор Рижов, а това е капитан Миронов. А това е новият командир на бригадата полковник Буталов.
   - Другарю полковник... - започнахме да се представяме, но той ни прекъсна с мързелив жест.
   - Няма нужда, отивайте да почивате, после ще се разберем.
   - Вървете, вървете, момчета, почивайте. Утре ще поговорим. Като се наспите, елате. Лека нощ!
   - Лека нощ.
   Тръгнахме към нашия роден, скъп, уютен фургон. Пашка стоеше до вратата и пушеше, по напрегнатата му фигура си личеше, че нервно се вглежда в тъмнината. Приближихме го отстрани и затова той не ни забеляза.
   - Здравей, мой незаконнороден сине! - започнах аз.
   - Здраве желая! - Пашка хвърли цигарата и сега пристъпваше от крак на крак. Беше му май неудобно първи да се хвърли да ни прегръща.
   - Здрасти, Паша! - Юрка първи го прегърна.
   После аз се приближих и протегнах ръка. Ръкувахме се и се прегърнахме. Почувствах, как в прегръдката ми леко потрепват раменете му. Потупах го по гърба.
   - Край, Паша. Край. Вкъщи сме. Посрещай ни!
   - Да, да, разбира се, - Пашка се суетеше, което никога не му е било навик. Явно след минуткинската лудница всички бяхме станали по-сантиментални. - Всичко е готово. Всичко е във фургона. Влизайте.
   Всичко беше чисто измито и подредено. На сандъка, който служеше за маса, покрит с чист чаршаф, бяха сложени бутилки с водка, две бутилки коняк, неизвестно откъде взела се бутилка ликьор и бира! Бира!!!
   Ние с Юрка се хвърлихме към бирата и без да сядаме и без да се събличаме, мълчаливо отворихме по кутия и направо от нея започнахме да изливаме бирата в себе си. Колко е хубаво! Какво блаженство!
  -- Ех, Пашка, братле, приятел си ти! - не криехме възхищението си.
  -- Ама бирата и всичко останало ви го донесоха от Северно. Замполитът Казарцев го докара.
  -- Браво на Серьога!
  -- Браво на Сашка коменданта!
  -- Вода има ли, Паша?
  -- Гореща вода има цяла кофа.
  -- Страхотно!
   Бързо свалихме парцалите си - всичко, което беше останало от униформите искахме да изхвърлим, но какво ще облечем?
  -- Абе изхвърляйте парцалите си, аз ви взех нови униформи от тиловиците. Е, не е камуфлаж, но е нова, - и Паша извади два комплекта нови униформи.
  -- Браво, Паша.
  -- Бащице наш, - подхвана Юра.
   Хвърлихме последните парцали, изскочихме голи на улицата, и Паша започна да ни полива в студената чеченска нощ с гореща вода от кофата. Това беше наслада. Почти сексуална наслада. Дълго, щателно михме късо подстриганите си глави. Упорито миехме и търкахме телата си. И не ни пукаше, че сме голи и се мием насред КП-то на бригадата през зимата, че и през нощта. Не ни пукаше! Бяхме щастливи! Щастливи, че се върнахме живи от оня ад. Какво е Дантевият ад с неговите примитивни тигани и кипяща смола - детска приказка! Живи сме!!! Жив съм!!! И плюя на всички условности. Жалко, че нямаме жени в бригадата.
   После Пашка ни изнесе евтиния полски одеколон, който бяхме приватизирали при щурма на Северно. Без да го пестим, с длани сипвахме по тялото. Втривахме. Щипеше, болеше върху многобройните дребни ранички, разрези, синини. Тялото си връщаше предишната чувствителност. Сгорещената кръв вече не течеше по вените, тя бушуваше. Хубаво! Топло! Не ми пукаше от студа. От нас се вдигаше пара.
   Върнахме се във фургона. Облякохме се в чисти, нови дрехи. Голяма работа, че униформата е обикновената зелена, а не камуфлажната. Новото, чисто бельо и униформа галят тялото. Пашка в наше отсъствие беше успял да намери отнякъде месо и сега беше приготвил нещо като шишчета. Извади из-под възглавницата и отвори котлето. Какъв божествен аромат! Страхотно!
   Юра наля по половин чаша водка на всички.
   - Е, Слава! За завръщането! - Юрка вдигна до болка познатата бяла пластмасова чашка.
   - За завръщането! Хайде, Паша! - чукнахме се и пихме.
   Без да сипваме втора чаша, се нахвърлихме върху храната. Изгладнелият организъм си искаше своето. Дъвчехме мълчаливо и бързо преглъщахме големите парчета. Постепенно се поотпуснахме и дойде опиянението. Опиянение даже не от водката, а от топлината, от добрата храна. Наляхме по втора чаша.
  -- За късмета, момчета, да не ни напуска!
  -- Правилно. Ако не беше късметът, Паша, за нищо на света нямаше да се измъкнем. За късмета! - отново прошумоляха чашките, и пихме.
   Вратата се отвори без чукане. На прага стоеше Серьога Казарцев.

Глава 12

   - Мамка ви, щабни, пак пиете! Като че ли не можехте да пиете в обкръжение!
   - Влизай, Серьога, влизай, скъпи!
   - Пашка! Вади чаша и вилица!
   - Не, момчета, няма да пия.
   - Не се прави! Няма ли да пиеш за нашето завръщане?
   - Добре де, само че малко.
   - Сега ще пием трета, а твойта е само първа. Догонвай!
   - Не. Ще пия трета с вас.
   - Както искаш. Паша, сипвай. По-малко.
   - Е, момчета, трета?
   - Да, трета.
   - За тези, които останаха.
   - Млъкни.
   - Мълча.
   Станахме и мълчаливо, без да се чукаме, след секундно мълчание всеки отпи. Пак се нахвърлихме на храната, прокарвайки я с бира. Дали от мазната храна или по друга причина, но опиянението започна да ме напуска. Мозъкът почти се изчисти. Първи наруши мълчанието и дружното мляскане замполитът.
  -- Хайде, герои, разказвайте как успяхте така да се насадите.
  -- Ако ще разговаряш с нас с такъв тон, ще ти разбия мутрата, - предупредих го. - Трябваше да си с нас.
  -- Трябваше, но началниците ме изпратиха за хуманитарната помощ на Северно. Докарах я. Вашата част е при мене. Не я дадох, за да не може тоя хулиган, - Сергей кимна към Пашка, - да я изяде и да я изпие.
  -- А цигари?
  -- И цигари и бира ви събрах, и приятелчето ви Сашка-комендантът ви се кланя и ви изпраща поздрави. Сутринта ще ви ги дам. Хайде разказвайте.
  -- Какво да ти разкажем, Серьога. В общи линии и без нас вече всичко знаеш.
  -- Зная, но все пак разкажете.
   Накратко, прекъсвайки се един друг, му разказахме всичко, което бяхме преживели. Без да крием нищо, без да украсяваме. Прекалено пресни бяха още впечатленията, паметта отново и отново ни връщаше в оня кошмар, от който само преди няколко часа успяхме да се измъкнем. Ние успяхме, но други момчета не успяха.
   - Нямаме вина, Серьога, че ние излязохме, а момчетата останаха там. Няма.
   - Успокойте се. Всички знаят, че няма. Доложиха вече в Москва, на министъра и на другите глупаци. Докладваха, наистина, след Ролин, той го беше поднесъл, че е по ваша вина. Оказва се, че само ние е трябвало да вървим на щурм, поне така казват в Ханкала. А останалите е трябвало да ни оказват само огнева поддръжка.
   - Нямаше поддръжка. Духовете ни погодиха такава страхотна засада, че се насадихме като слепи котета, - мрачно казах аз.
   - Духовете бяха повече от нас, - потвърди Юрка.
   - Пратиха ни на смърт, копелетата московски.
   - Как е новият командир? - попитах аз.
   - Никак. Оказа се, че е приятел на министъра на отбраната Грачин. Така че с връзки са го сложили.
   - От кадриран медицински полк на бойна бригада?
   - Д, на нашата бригада.
   - Свършено е с нас.
   - Вече го обсъдихме. Той не само карта не може да нарисува, той не може да я чете. На съвещанията освен псувни друго няма да чуеш. А когато Билич започва да говори, при това говори с военни термини, Буталов заспива.
   - Как заспива? - не разбра Юра.
   - Много просто - заспива. Навежда глава към гърдите и сумти. Той е нула.
   - Не иска ли да получи Герой?
   - Засега не личи, но по това как водеше щабната колона към стария КП - свършено е, момчета. Пълна неграмотност. Ако Санич не беше взел командването в свои ръце, нямаше да се доберем. Когато има бегъл огън по колоната, може би някое хлапе стреля, тоя идиот командва: "Стоп! Приемете боя!" А когато попаднахме на засада, командва: "Вървим без да намаляваме скоростта". А пред нас - затрупано. Накратко, глупак.
   - Кошмар! Ще се напатим с него!
   - Естествено, че ще се напатим. Утре вечер пак ще щурмуваме Минутка!
   - Как така?
   - Заповед от Москва. Но вече не само ние. Вярно, по същия маршрут...
   - Пак ли през моста?
   - Да, момчета, пак през моста.
   - Сипвай, докато не съм се побъркал.
   - Да, Слава, няма да се оправим без бутилка. С Бахел не успяхме да го превземем, а с тоя медик... М-да!
   - Сипвай, Пашка! По половин чаша.
   - За късмета, да не ни остави! - пихме, без да се чукнем. Получената информация ни ошашави. Мълчаливо седяхме, без да мезим.
   - Как е Бахел, как е вторият комбат? - попита Юрка, миришейки коричка хляб.
   - Бахел е в Москва. Спасили са му крака. В болница "Бурденко" е. А комбатът... - Серьога въздъхна тежко. - Няма го вече. Изпратиха тялото му в Ростов, а вече оттам със самолет - на жена му.
   - М-да. Добър човек беше. Вечна му памет, и лека му пръст!
   - Много ли от нашите останаха... там? - гърлото ми се стегна, като си спомних комбата.
   - Много, страшно много. Много изчезнаха. Може да се крият по мазетата, може да са в плен. Не се връщат, не се обаждат. Някои воюват в други части. Не могат да си пробият път. А иначе общо са загинали, тоест за тях е потвърдено - сто човека, безследно изчезнали, може и още да са живи - около шейсет-седемдесет човека. Много изгорени танкове. Накратко, трябва да ни извадят в резерв и да ни доформироват, а вместо това ни пращат утре пак в ада. Лудница!
   - Лудница даже е меко казано, Серьога. Явно искат да ни довършат. За да останат само името и знамето.
   - Както направиха с Майкопската бригада. Педераси! Гнусни педераси!
   - Не се ядосвай, Слава, от нас вече нищо не зависи. Я по-добре да пием!
   - Да пием. От нас нищо не зависи. Сипвай. На мен по-малко.
   Отпихме. Мълчаливо, без тост, без да се чукаме.
   - Серьога, само лоши новини ни носиш. И преди щурма, и сега. Може злото да е в тебе, а? - Юрка впи поглед в невинния Казарцев.
   - Ами гръмни ме, току виж нещо се променило, - Серьога беше невъзмутим.
   - За чий пак ни пращат в пъклото? - продължавах да кипя.
   Ступорът беше отминал. Завладяваше ме озлоблението. Едвам се сдържах. За да изпусна парата, яко запсувах:
   - Копелета шибани, кучета, негодяи, пънове недоклатени, педераси гнусни, говеда безмозъчни. Малко им е да ги убием. През трийсет и седма такива гадове до стената са ги слагали и контролна пломба в темето.
   - Тебе първи през трийсет и седма щяха да те поставят до стената, - спокойно парира Юра.
   - Прав си. Но какви дегенерати само!
   - Успокой се, Слава. Всичко е зад гърба ни. Всичко е пред нас. А ако продължаваш да кипиш, ще те напикая.
   - Добре де, - успокоих се. - Серьога, а нас с Юрка къде ще ни пратят?
   - Не знам, за вас не сме разговаряли. Но останалите щабни ще разхвърлят по батальоните. Аз съм във втори батальон. Вие сигурно ще останете в щаба.
   - Да бе, с тоя нов командир ще остана, - пак се разкрещях, - аз щедойда с тебе във втори. Поне ще си направя кефа.
   - Правилно, Слава, заедно ще отидем. - Юрка отново сипа водка. Сипа по малко, по една глътка.
   - В колко тръгваме?
   - По план в седемнайсет. Към деветнайсет ще стигнем. Колоната пак ще е голяма, може и засади да има. А там пак - "танковата въртележка" и... И пак с голи задници срещу фрица, - завърши замполитът. ;
   - Ще успеем да се наспим.
   - Да. Хайде по последна - и да спим. Пашка! Да не ни будиш, при пожар изнасяш първо нас! Хайде! - ние отпихме, оставихме Пашка да чисти във фургона и излязохме навън да пушим.
   - Не исках да го казвам пред боеца, - започна Серьога, - но се разглеждаше съвсем сериозно въпросът дали Бахел специално не е погубил хората.
   - Стига бе!
   - Ама ти сериозно ли?
   - Съвсем сериозно. Ролин те е запомнил, Слава, и мислеха, че си саботьор, е и... - Серьога се притесни.
   - Казвай, продължавай! Че съм дезертирал? Това ли искаше да кажеш?
   - Да. Именно, че си избягал.
   Кръвта ми кипна. Събуди се яростта. Прииска ми се да счупя някоя кратуна. Желателно на Ролин или на Седов. Щяха да свършат работа и приятелчетата от военната прокуратура. Или както ги наричахме - прокурчетата. Абе и дух би свършил работа.
   - Весела история. И сега какво, на трибунал ли отивам?
   - Не. Сан Санич те защити. Онези бойци и офицери, които се върнаха преди вас, потвърдиха, че не си се държал като страхливец, че не си стрелял по своите, а си се бил като всички. Че си превързвал ранените.
   - Слушай, Серьога, по време на боя някой с един изстрел гръмна с гранатомет духовския танк. Той целият беше с активна броня, а тоя снайперист направо основата на купола уцели. За такива неща трябва Герой да дават. Как се казва това момче не знам. Можеш ли да разбереш?
   - Да, Сергей, изстрелът беше страхотен, ние след него атакувахме. Много животи опази тоя изстрел.
   - Не сте първите, момчета, които разказвате за него. Разбрахме фамилията на боеца. Беше ранен, а после умря. Това е сигурно.
   - Поне посмъртно му дайте Герой на Русия. Хлапето си го заслужи.
   - За много вече подадохме документи, но онези лайнари от Ханкала казват - още не сте превзели площада, а вече пращате наградни листове. Педераси! Да, Юра. Изпратихме и за убитите и ранените. Тези, които вече ги няма или които са си отвоювали своето. А говедата не искат и да чуят. "Няма за какво" - казват.
   - Боклуци.
   - Боклуци, - съгласи се Серьога. - Ханкала я пазят батальон десантници, полк "махра" и отряд от спецназа. Свалиха ги от фронтовата линия. Съседите ни свалиха. Сега работим и за себе си, и за онова хлапе. Сигурно видяхте, че блокпостовете са по-малко?
   - Въобще не видяхме блокпостове.
   - Именно. Бройката на бригадата е намалена, а зоната на отговорност се увеличи.
   - Хотел "Кавказ" превзеха ли? - попита Юра, докато палеше нова цигара от фаса.
   - Кой ще го превзема? И оттам свалиха един батальон десантници и ги пратиха в Ханкала.
   - Абе те там какво искат - сами ли да воюваме с духовете?
   - Добре са се наредили! Харесва ми!
   - Добре, момчета, не си го слагайте на сърцето. Отивайте да почивате. Ще кажа да не ви закачат. Наспете се. А утре ще поговорим за всичко останало.
   - Да не ни свиеш хуманитарната помощ!
   - Абе, момчета, да не съм плъх?!
   - Засега не, ама кой знае... Лека нощ!
   - Лека нощ, главорези!
   - Ти си главорез! - в един глас викнахме след Серьога.
   - Какво мислиш, Слава? - попита Юрка, когато влязохме във фургона.
   - Нищо не мисля. Само да не ме пратят на трибунал, като дезертьор. Затова мисля, - изръмжах аз.
   - А за утрешното мероприятие?
   - Честно?
   - Естествено, че честно.
   - Ако пак, като палета, ни оставят сами, живи ще останат десетина-двайсет човека, които или ще изпратят в лудницата, или в затвора като дезертьори, саботьори, за да не дрънкат излишно.
   - Мисля, че вече го каза.
   - Да, казах го, и оставам на това мнение. Ако се измъкнем живи и не ни вкарат в лудницата или в затвора, по-голяма благодарност не ми трябва. Това е. А ти какво мислиш, Юра?
   - Сигурно така ще стане.
   - Юра, чуваш ли сега някой да бомбардира Минутка? Държавната банка, Двореца на шибания Дудаев?
   - Не, не чувам.
   - И аз не чувам, както преди първия щурм. Помниш ли за какво си говорихме?
   - Помня. Хайде да спим.
   - Хайде, Юра, хайде. Утре започва нов завой на спиралата.
   Влязохме във фургона. Бързо се съблякохме. Дремеше ни за възможно нападение. Кожата, тялото се бяха уморили от дрехи. Искахме да се отпуснем. Бързо си легнахме. Угасих лампата и пропаднах в дълбок сън.
   Сънувах кошмари. Война, война, война. Нищо друго освен война. Е, един-два пъти сънувах прокурора, който ме обвиняваше в нещо, но аз го разстрелвах, а тялото му хвърлях на духовете. Истински кошмар!
   Събудих се от това, че Пашка ме буташе за рамото.
   - Другарю капитан, другарю капитан, събудете се! Вячеслав Николаевич! Ама ставайте.
   - Какво, духове ли?! - в просъница истерично затърсих автомата си.
   - Не, не са духове, просто вече е три следобед. Трябва да ставате.
   - Защо? - в просъница трудно мислех.
   - В пет часа тръгваме. Забравихте ли?
   - Забравих. Къде е Рижов?
   - Стана вече. Мие се.
   - Закуска, тоест исках да кажа обяд има ли?
   - Всичко вече е готово. След четиридесет минути ви чака началник щаба.
   - Ясно.
   Бързо се измихме, избръснахме, закусихме. Запалихме по цигара и с бавна крачка тръгнахме към щаба. По пътя офицерите радостно ни поздравяваха. Ние им отговаряхме по същия начин. На стълбите на щаба спряхме да си допушим цигарите. Откъм Минутка се чуваше тътен и вой на самолети. Не е зле, съвсем не е зле. Обичам тази какафония. Само дано улучват, че да не вземат да изрият един куп ями, та да се спъваме и да падаме в тях. "Летецът лети високо, получава парици много. Мамо, обичам летец!" - спомних си думите на детската не особено цензурна песничка. Допушихме, стъпкахме фасовете и влязохме при началник щаба.
   Сан Санич си беше все в това помещение. И масата му стоеше на същото място. Като че ли нищо не се беше променило. Само че на мястото на Бахел седеше Буталов. Къде ще ни заведеш, нови командире? Влязохме и спряхме до вратата. Сан Санич вдигна глава, забеляза ни и ни покани:
   - Влизайте, влизайте. Не се притеснявайте! Какво ми стоите като гости на прага?
   - Ами може да сте ни зачеркнали от списъците на частта вече, - пошегувах се аз.
   - Да бе! Ще ви зачеркнем! - Сан Санич поддържа шегата ми и отговори със същия тон. - Как е настроението? Ако искате, да ви пратим в тила или при медиците?
   - Защо? - недоумено попита Юрий.
   - Може да сте уморени. Да се полекувате. Да починете.
   - Всичко е наред, - отговорих аз.
   - А може би не ни доверявате? - Юрка също тръгна да провокира.
   - Не, не. Как можахте да си го помислите?!
   - Ами разказаха ни, как са искали с нас да се оправдаят за всичко. - Юрка започваше да истерясва.
   Аз също едва се сдържах. Макар че разбирах, че Санич не е виновен. И му бях много благодарен, че ме беше спасил от трибунала. Иначе си отивах право в затвора.
   - Юра, успокой се. Началник щабът е направил всичко възможно, за да свалят от нас обвиненията.
   - А вие откъде знаете за това?
   - Ами в бригадата ни разказаха, - уклончиво отговори Юрка, постепенно успокоявайки се.
   - Никой от нас не е добре с нервите. Трябва да сме по-спокойни.
   - Много неща разказват в бригадата. Трябва да поотрежем някои езици, - обади се Буталов.
   - Извиках ви, за да ви предложа избор - къде ще сте по време на щурма. Имам нужда от умни глави в щаба. Затова ви предлагам да останете тук, - Сан Санич ни погледна уморено.
   Виждаше се, че и физически му е тежко, още повече при липсата на контакт с новия командир на бригадата.
   - Благодаря за предложението, - започнах аз, - но ме пратете във втори батальон.
   - И мене във втори батальон. Там опитните офицери са малко и предполагам, че ще сме по-нужни, отколкото в щаба, - Юра също се стараеше да говори вежливо и твърдо.
   Началникът на щаба явно и не очакваше друг отговор и само махна с ръка. Затова пък комбригът учудено ни погледна. Явно такива откачени още не беше виждал. "Гледай, гледай. Свиквай, - злорадо помислих аз. - Много сме такива - цяла бригада. А дали ти ще се впишеш? Ще видим!"
   Паузата явно се проточи. Ако го нямаше тоя новичкия, щяхме да си поговорим по-подробно с началника на щаба. А с тоя - не! Пръв наруши мълчанието Сан Санич. Той ни прати да се готвим за прехода и за предстоящия бой.
   В бой тръгнаха всички, които бяха в състояние. Останаха само шофьорите, част от свързочниците, ремонтно-възстановителният батальон, батальонът за материално осигуряване. И медиците тръгнаха с войската. В медицинската рота останаха само тези, които ще приемат и оперират на място. Ако има евакуация. Спаси ни и ни опази. С Бога!
   В седемнайсет и двайсет колоната на бригадата беше построена и тръгна към Минутка. Оттам вече се чуваше шумът на боя. Трети батальон и разузнавачите бяха превзели и удържаха моста. Проклетият мост! Те вече го бяха преминали и водеха отбранителен бой на другата страна. Не е лека тая работа - да влачиш хипопотама от блатото. Дръжте се, момчета, идваме!
   Колоната беше огромна по мерките на военното време. Разтеглихме се на около пет километра. Това не се харесваше на никого. Още повече в града. Представлявахме отлична мишена.
   И духовете бяха на същото мнение. Удариха ни, когато водещото БМП беше минало само четири километра. Нямаше нито затрупана улица, нито мини. Просто ни удариха с гранатометите отгоре и подпалиха първите две БМП-та на първи батальон. Веднага след това удариха и средата и опашката на колоната. Започна не бой, а разстрел на колоната. Единна до преди няколко минути, колоната започна да се чупи, да се къса. Механик-водачите извеждаха машините от обстрел, като ги засилваха в страничните улички, дворове, чупеха с предната броня на бронираните си приятелки остатъците от околните руини. Някои така и не успяха да се измъкнат из-под тях. Там ги довършваха духовете. И дума не можеше да става за организиране на грамотна съпротива. Който можеше, измъкваше се. Нямаше единно командване. Колоната беше прекалено огромна, за да можеше някой да й се притече на помощ. Нямаше радиовръзка, нямаше командване. Имаше паника. Пак имаше паника. Всеки сам за себе си. В огнения ад, където горяха, взривяваха се БМП-та, танкове, гореше разлятото гориво, мятаха се горящи хора. Живи факли падаха на земята, търкаляха се, опитваха се да угасят пламъка. Ако имаше някой наоколо, им помагаше. Понякога дори покриваше с тялото си тялото на горящия, за да угаси пламъка. Но се случваше и горящата, пропита с нафта, с бензин куртка да прехвърли огъня и върху спасяващия. Той също се запалваше и загиваше.
   Командирската машина беше пета в колоната. Всички чакаха заповеди. Каквито и да са, но заповеди - за настъпление, отстъпление, бой на място. Но заповеди нямаше. БМП-то на новия комбриг първо наруши строя и се скри в странична уличка. Ефирът мълчеше. Малко по-късно командването се опита да поеме началникът на щаба, но вече беше късно. В колоната започна хаос, а в душите на хората, изоставени от своя командир, нахлу паниката. Всеки за себе си. Спасявайте се, който може!
   Командирите на батальоните, на ротите, на взводовете, се опитваха организирано да изведат хората из-под обстрела, да отбият атаката на духовете. Така стана и с втория ни батальон. Назначеният на мястото на загиналия комбат командир на първа рота (заместниците, освен замполита, по време на първия щурм на площада загинаха или изчезнаха безследно) капитан Андрей Анатолиевич Борових бързо загря и завика:
   - Оръдията към петия етаж! Ориентир - тополата. Огън! Пехотата да слезе и да се опита да изгони духовете! На работа! Огън! Огън!
   Самият той първи скочи от бронята и започна да стреля с автомата по противника. До него лежеше боец с радиостанция. Андрей колкото можеше координираше действията на подчинените си и успяхме да изгоним духовете от позициите им. Това беше успех, това беше победа. Макар и малка, но хората повярваха в новия си командир. За съжаление, останалите командири не се ориентираха веднага и на втори батальон и на нас с Юрка също ни се наложи да се измъкваме. Така се случи, че на водещата машина на батальона се оказа Юра, и той ръководеше извеждането на батальона из-под обстрел. През някакви дворове, улички, си пробихме път до Минутка. Заповедта за началото на настъплението за нас никой не беше отменял. И затова не можехме да самоволничим. Макар и да излязохме на изходни позиции, не бързахме да влизаме в бой. Стояхме и от укритията поддържахме трети батальон с бегъл огън от БМП-тата и ПТУРС-овете.
   Сега се появиха ПТУРС-ове вече четвърто поколение. Хубава играчка, но заради цената са страшно малко в армията.
   С такива "подаръчета" тъпчехме духовете. Отначало започнахме да обработваме укреплението, което бяха направили от строителни отпадъци. Научени от горчивия опит, не искахме да губим хора за щурм на тоя паметник на архитектурата и историята на тая глупава война. По радиото постоянно се свързвахме с остатъците от колоната. Комбригът мълчеше, вече мислехме, че е убит. Командването на бригадата пое началникът на щаба. Танкистите загубиха още два танка. Първи батальон - четири БМП-та. Свързочниците - три апаратни за връзка. Загубихме много хора - двайсет и трима. А колко изчезнаха безследно не се знаеше. Медиците, когато се хвърлиха от КП-то да оказват помощ, също изчезнаха безследно. Казват, че са завили не там, където трябва. Изчезна и старши лейтенантът от медицинската служба Зоннов Женя. Добър човек. Истински мъж. Жалко за него.
   Постепенно се добраха до тоя лайнян площад и остатъците от танкистите, и първи батальон. Към три през нощта остатъците от бригадата се събраха в близките улички и дворове. Веднага зачистихме местността и блоковете наоколо. За да не може нито един духовски гад да ни попречи. Сменихме трети батальон и разузнавачите със сборна команда от цялата бригада. Танкистите започнаха своята "въртележка". Но да щурмуваме през нощта нямахме желание.
   Към пет сутринта пристигна и началникът на щаба, изпълняващ задълженията на командир на бригадата. В пет и петнайсет се събрахме на съвещание. Съвместихме съвещанието с храненето. Нямаше време. След два часа, максимум два и половина, ще се съмне и ще трябва да щурмуваме. Ами кога да ядем?
   Ханкала също не бързаше да започне настъплението. Чакаха нас. Ние доложихме за разгрома на колоната, но не бързахме да докладваме, че сме готови за щурм. Би било идеален вариант нашите войски от другата страна да подгонят духовете към нас, а ние да ги посрещнем. Но уви, прекрасно разбирахме, че това няма да стане и ще трябва да умрем, но да превземем тоя площад. Имаше слухове, че и Дудаев отдавна не е там, но нашите стратези, както в Москва, така и в Ханкала явно сравняваха тоя Дворец със Райхстага и искаха да го превземат. Може би дядковците си бяха въобразили, че след това войната ще свърши? Да бе! Партизанското движение ще е толкова мощно, че без тактиката на изпепелената земя няма да минем. Ако ни стигне смелост, разбира се. Иначе ще стане като в Афганистан - слабо течаща позиционна война. Да-а! Какво ще стане? Кой знае...
   А пред нас сега има една задача - площадът с комплекса от сгради. Ето го пред мен. Целият изрит от авиобомби и снаряди, оплетен в бодлива тел, осветяван от артилерийски осветителни снаряди, от мини, от ракети. Те висят на парашути и заливат всичко с неестествена бяло-синя светлина. Почти няма сенки.
   Когато пак видях площада и си спомних как пълзях по корем, как се окопавах, а после бягах по него, ме обгърна страх, гробищен студ. С усилие на волята, като стиснах здраво зъби, си наложих да се успокоя.
   Пушех цигари, една след друга, не чувствах вкуса им и не можех да откъсна поглед. Даже ми мина мисълта, след като го няма новия комбриг, да отида при Сан Санич и да го помоля да остана в щаба по време на боя, но веднага я прогоних.
   Ще се справим! Задължително ще се справим! Сам будех яростта в себе си. И постепенно яростта измести страха. Остана ядът на себе си, на духовете, на Москва, Ханкала, Северно, на целия мирен живот. Яд на всичко. Единствените, на които не ме беше яд, бяха хората около мен. С тях щях да вървя след няколко часа на тоя "тиган", където без значение от чинове и рангове, от заслуги пред Отечеството и Родината, от семейно положение, ще се опитат да ни опекат. Въздъхнах дълбоко. Страхът изцяло ме напусна, самосъжалението също. Спокоен съм. Опитвам се да съм спокоен. В такова състояние се запътих за съвещанието при началник щаба.
  

ЧАСТ ВТОРА

  

Глава 13

   Бяхме се събрали всички командири и изпълняващи длъжността. Всеки носеше бутилка - водка или още нещо, което Бог изпратил, както и закуска - основно говежди консерви. Консерви от различни калибри и видове. Разбира се, и "офицерски лимон" - сиреч лук, чесън и още други работи.
   Щабът временно беше настанен в едно мазе. Там бяха сложили и маса, направена от събрани сандъци от снаряди, постлана с вестници. Седяхме на каквото ни паднеше. И на някакви мебели, и на донесени сгъваеми столове, и на сандъци.
   Седнахме на масата. Начело Сан Санич. Бързо отворихме стоплените върху радиаторите на машините консерви с говеждо, отворихме водката, нарязахме хляба, лука, чесъна, незнайно откъде появилия се салам. Говорехме малко. И така всичко беше ясно. Загубите - както в хора, така и в техника, - бяха огромни. Не сме готови, по всички закони на военното изкуство не сме готови за превземане на такъв укрепен обект като тоя площад.
   Беше безсмислено да доказваме нещо на Сан Санич. Той не беше виновен. Много ни беше деморализирало нападението върху колоната. Неизвестна беше и съдбата на безследно изчезналите. Не ни беше весело. Но под въздействието на алкохола и близкия тътен на танковите оръдия и артдивизионите, които отдавна не бяхме виждали, настроението ни започваше да се повдига. Живи сме. Значи още ще поживеем.
   Разговорихме се. Основно разговорите се въртяха около разстрела на колоната. Съседи практически нямахме. Разузнаването не беше проверило маршрута на движение, тъй като беше заето с мостовете. Не беше изпратен авангард за разузнаване. Накратко - лайняна история. И ние самите сме идиоти, че не убедихме тоя нов дришльо с пагони на полковник.
   Обсъдихме нашироко преживения позор и започнахме да разглеждаме плана за действия при щурма на площада. Тук вече повече говореше Сан Санич. Храната и пиенето бяха мръднати настрана. Беше решено танкистите да поработят по площада, а после ние да тръгнем на щурм. Тъй като беше безсмислено да се разделят недоокомплектованите батальони на още по-малки подразделения, задачата се поставяше на всички и наведнъж.
   Най-близката задача беше да преминем моста и да се закрепим от другата страна на Минутка.
   Следващата задача - барикадата. Ако там няма духове, значи -Държавната банка. Танковете и БМП-тата ни прикриват от фланговете, за да не стане като предишния път, стрелят през главите ни и разчистват пътя. Пехотата гони гранатометчиците и пази техниката.
   Главната задача е Дворецът на Дудаев.
   ДА НЕ СЕ ЧАКАТ подкрепления от другия край на площада. Разчитаме само на собствените си сили. НИЕ НИКОМУ НЕ СМЕ НУЖНИ - това беше основният смисъл на нашето съвещание. Ще се бием сами! Резерви нямаме, пресни сили нямаме. Цялата техника и хора тръгват към площада. Това е нашият последен и решителен бой! Съвсем като в още неотдавна популярния хит на сезона.
   Боят на отчаяните. Боят на Сибиряците, които през четиридесет и първа са спасили Москва, а значи и цяла Русия. Сега и на нас ни предстоеше нещо подобно. Когато на всички им стана ясно, КАКВО именно предстои, думите си отидоха. Налегна ни отговорността. Едно е просто да си говориш, а съвсем друго - когато ти заявяват, че помощ няма да има. Кога ще започнат настъплението от другия край твоите "съюзници" не е ясно. А може и като миналия път, да не започнат изобщо, а да наблюдават развитието на събитията и да ни "поддържат морално".
   После се разпръснахме и започнахме да подготвяме хората. Да обясняваме какво предстои. Трябва да пазим хората. Трябва да се пазим един друг. Но не можеш да пратиш техниката напред, стига толкова, наекспериментирахме се миналия път, когато влизахме в Грозни. Като че ли оттогава беше минал цял един живот. Така всичко се беше напластило, че вече и не помниш...
   Тръгнах да търся Юрка. Намерих го да пуши до танка. Поговорих си с бойците-танкисти. Почерпих ги цигари. Разговорът беше за нищо. Просто ме отвличаха с празни приказки от насъщните проблеми. Разказваха си обикновените армейски небивалици. Но ето че екипажът получи заповед да се готви. На танковете, които въртяха "въртележката", им се бяха нагрели цевите и трябваше да бъдат сменени. Танкът с пълен боекомплект тръгна напред, застана в началото на моста, и с натисната газ чакаше реда си. С Юрка се приближихме. Стрелящият танк изстреля последния си снаряд, по навик от мирния живот вдигна цевта високо към небето и тръгна назад. Следващият зае мястото му и започна бясна стрелба по барикадата. Ясно беше, че там вече няма никого. От барикадата бяха останали само купчини натрошени тухли. Е, за нас по-малко работа. Обичам, когато някой върши вместо мен тази работа. Не знам защо, ама ми харесва.
   Погледнах си часовника. Щурмът започва след двайсет минути. В тоя тътен беше безполезно да говорим. Докоснах Юра за ръкава и почуках по циферблата. Той кимна и ние тръгнахме към втори батальон. Над площада стрелбата се засили. Нашите два артилерийски дивизиона уплътниха огъня и го пренесоха в дъното на площада. Сградата на Държавната банка не се виждаше. Само дим и облак от прах висяха над нея. И това беше добре.
   Ние с Юрка стигнахме до остатъците от втори баталььон. Загледахме се как спокойно се движат момчетата. Седнахме на някакъв камък. Запалихме. Разбрахме се да не се губим от поглед и да се движим заедно. Спомнихме си за Пашка. Посмяхме се, че пак го бяхме докарали до нервен срив с мръсното си бельо. Спомнихме си, че не успяхме да вземем от замполита своята част от хуманитарната помощ. Добре е, когато тръгваш в атака, да имаш някаква несвършена работа, значи ще се върнеш, за да я довършиш.
   Погледнахме си часовниците. Петминутна готовност. Всички емоции настрана! Вдишваш-издишваш, задържаш дишането. Сега вече трябва да се впрягам. Ядът, яростта отново кипят в кръвта ми. Адреналинът вече бушува, разнасян от кръвта по тялото. И ето го сигналът по радиото. И тръгваме, тръгваме, тръгваме!!! Напред! Само напред! Работи, работи! Да преминем, да прескочим тоя дяволски мост, да го прелетим, докато не са ни забелязали духовете! Ура! А-а-а-а!
   Дишането е на прекъсвания. Люлеещата се чанта с гранатите за подцевника болезнено ме удря по крака в такт с крачките, малко ми пречи да тичам. Но вече съм в такова състояние, че не обръщам никакво внимание на това. Напред, само напред! Зад гърба ни няма нищо, освен Русия, която вече с нищо не може да ни помогне. Резерви нямаме, техниката ще тръгне малко по-късно. И това ще е последната техника в нашата бригада. Затова трябва да работим. Да мислим, и напред. Но адреналинът пречи на мисленето. Отново се събужда в мозъка ми древният човек.
   Отпред мръснозелената маса от куртки вече беше стъпила на моста. Никой не ги обстрелва. А защо никой не ГИ обстрелва? МЕНЕ заедно с тях никой не обстрелва!!! Още не повярвали в късмета, ние в плътна тълпа прескачаме шибания мост, на който миналия път останаха толкова много от нашите. Разузнавачите казваха, че като превземали моста, не видели нито един труп. Значи или са ги хвърлили на рибите, паразити гнусни, или някъде са ги отмъкнали. Нищо, гадове, ще ви потърся сметка какво сте направили с нашите момчета. Сега, копелета! Недоносчета шибани!!! Стрелям. Стори ми се, встрани от барикадата някой мръдна. Пред мен също стрелят. Продължаваме да тичаме в бясно темпо. Задните редове също зацепиха, че по нас не стрелят и затичаха по-бързо.
   Сега вече задните редове подбутват предните. Ето го и танкът, който стреля по позициите на духовете. Вярно, още не е ясно къде са духовете, но е приятно. Не се виждат нещо. Скрили са се, копелетата. Бий гадовете! Хайде, момчета! По-бързо!!! Темпо! Темпо!!! Тичайте, докато не стрелят.
   Тичам мълчаливо, с широко отворена уста. Ако не беше пушенето, въздухът щеше да ми стига. А сега и в гърдите ме боде. Така може и под духовски огън да попадна. Няма да стане, гадове, няма да ни изхвърлите от моста, вече сме на площада. Темпо, темпо, момчета. Пазете си силите. Само напред. Точно на пътя ми зее огромна яма. Или да я заобиколя, или през нея. Жалко, дишането съвсем ще се наруши.
   И тогава, все едно прочетоха мислите ни, ни удариха. Удариха ни откъм Държавната банка. Неуверен картечен откос направи фонтанчета от прах и искри по асфалта и камъните. Но разстоянието беше голямо, пък и духът май още не се беше оправил от танковия обстрел, прицелът не беше верен. Некадърник!
   Сега ще те научим да стреляш, черна мутро. Напред! Стрелям от рамо. Почти без да се целя. Всички наоколо стрелят. Нечия гореща гилза опарва бузата ми - търкам я и поглеждам настрани, кой гад ме замеря с гилзи. Я! Ама това е Юрка! Същото съсредоточено лице. Тича на метър от мен и също стреля. За всеки случай вкарвам граната в черното хищно гърло на подцевника.
   Духовете явно се окопитиха и откриха по нас огън. Паднах, претърколих се. Още веднъж, още веднъж. Болезнено си ударих рамото. Малка яма. Как не я забелязах веднага. Ямата е прясна, вода още няма - или от през нощта, или сутринта я е оставил снарядът. Не е важно. Огънят на духовете се усилва. Показах се. Пуснах един откос по духовете, после се обърнах назад. Трима бойци повлякоха към тила един ранен. Засега всичко е наред. Няма убити. Страшно ни върви. Пфу-пфу-пфу! Да не ни е уроки. Преминахме, претичахме около петдесет метра по открита местност, и нито един убит!
   Отново се показах и започнах вече по-осмислено да се вглеждам в позициите на противника. Дишането още не ми даваше да се прицеля както трябва. Кръвта, смесена с хормони, още не успокоила се от тичането, не ми позволяваше ефективно да се боря с духовете. Добре, гнусно племе, ако не мога още да се целя, поне с подцевника ще ви подпукам. Прецених разстоянието, направих поправка за вятър, отворих устата и натиснах спусъка на подцевника. Приличащата на катроф граната се понесе към духовските позиции. Внимателно гледам. Виждам взрива на моята сладурана-граната и облаче от дим и прах. Нещо мръдна. Много приличаше на ръка. Да не би да улучих? Да. Някой се върти, движи се, явно бързат да помогнат на ранения. А сега ще свърши работа и автоматът. Премествам прицелната планка на триста метра, прехвърлям на единичен огън. Вдишвам-издишвам, на полуиздишване задържам дишането и насочвам мушката към мътното мърдащо петно. Плавно, много плавно обирам спусъка. Не дишам. Аз съм едно цяло с автомата. Той е мое продължение. Или аз съм негово начало. Продължавам също толкова плавно да натискам спусъка. Съсредоточен съм. Не съществува нищо освен моят автомат и размитото петно. Даже не почувствах и не разбрах, че стрелях. Продължавах да обирам спусъка и не забелязах, че той е опрял, а аз продължавам да натискам. Очите, не - цялото ми тяло гледа само в едно място - накъдето стрелях току-що. Петното замръзна и мръдна наляво. Да! Един дух по-малко. Аз съм снайперист!
   Отново започна минометен обстрел. Всичко като миналия път. Но сега ние вече няма да побегнем назад. Чувството за мъст за загиналите, които вие, гадове, ме накарахте да оставя тук, няма да ми дадат да се изплаша. Майната ви, изроди! Така мога да си лежа в тая яма цялата война. Няма да стане!
   Изскачам от ямата и с претъркулване и къси пребежки се опитвам да се укрия зад остатъците от бившата барикада. Когато до целта остават десетина метра, почти без да се навеждам тичам към тази купчина прах, парчета и боклук. Някъде тук не успях да овладея емоциите си и убих духа. И изобщо не ме е срам от това. Да, убих го. Да, убих го жестоко. А какво да правя? Нямах особено голям избор. Въобще нямах избор.
   Прекрасно осъзнавах, че сега духовете под прикритието на минометния огън ще се опитат да се доберат до тая барикада, а после да ни разстрелят. Няма да стане! Аз съм първи!
   Още не бях успял да се огледам както трябва, когато видях че откъм Държавната банка тичат духове. Засега бях успял да ги надхитря. Смених пълнителя на автомата. В стария имаше още патрони, но бяха малко. Защо да рискувам и да нервнича, докато зареждам? Не ми трябва това. И за среща с враговете трябва добре да се подготвя. Е, по-близо, курви, по-близо!!! Я вижте вие колко сте, а Слава е сам. А колко са? Преброих ги. Оказаха се около петдесетина. Прицелвам се, натискам спусъка. Автоматът подскача, насочвам дулото наляво-надясно! Ааа, изроди, паднахте ми! Сега ще ви организирам Кристална нощ! Аз съм радостен, аз съм опиянен. Никога не съм бил толкова щастлив. Не чувам грохота на боя наоколо. Не се взривяват мини зад гърба ми. Съществуваме само аз с моя автомат и духовете. Много духове. Духове, които не ни обичат. Духове, които се гаврят с нашите пленени войници, които заковават нашите момчета към кръстове. На, задавете се. Трябва да сменя позицията. Претъркулвам се, още веднъж. Няколко метра на колене. Отново смених пълнителя. Избрах позиция. Гледам. А, дегенерати, биете по старата ми позиция. Няма ме вече там. Тук съм, мерзавци! От коляно отново пускам откос. Вече много, страшно много духове лежат на асфалта без да помръднат. Така лежаха и нашите момчета преди няколко дена, неподвижно. Къде ги дянахте, педераси?
   Аз викам, аз ликувам. Те залегнаха. Нищо де, и там ще ви докопам. Това не е проблем!
   Отстрани чувам автоматен откос. Обръщам глава, там вече са стигнали нашите и ми помагат да гърмим духовете. Хайде, момчета, за всички ще стигне! Не съм алчен. Не ми трябват награди. Това е моята награда! Благодаря ти, Господи, за това щастие, което ми даде. Кръвта бушува в артериите. Не й стига мястото там. Разкопчавам куртката, нямам бронежилетка. Не успях да си взема нова. Не е страшно. Я колко духове с бронежилетки лежат. Изборът е като в супермаркет! Преминавам на подцевник.
   Духовете, макар и да лежат с гъза нагоре, но добре се зъбят. Така че не трябва много да се показвам. Нека засега поработи подцевникът. Натискам спусъка и наблюдавам накъде лети гранатата. Поправям прицела и отново натискам. Гадино, накъде тръгна? Докато зареждах, тоя подлец се претърколи, отново изпуснах. Яростта и възбудата ме разкъсват. До мен се пльосва Юрка. Диша като подгонено животно.
  -- Какво, Юрок, пушенето ли?
  -- Да бе, ако се измъкнем - дай да спрем да пушим.
  -- Тогава няма да имам пороци. Може и жената да ме напусне - такъв положителен, - шегувам се и пускам откос по духовете.
   Омръзнаха ми с техните претъркулвания. Ето че тоя, когото гонех, подскочи, изпусна автомата и започна да се търкаля по земята. Юрка го довърши още с първия откос. Укорително го погледнах. Ама това си беше моят дух!
  -- Да не се мъчи, - пошегува се Юра. - Гледам, няма те, - продължи той, - гледам, а ти като маймуна се търкаляш по насипа, крещиш нещо, стреляш, доволен като на празник.
  -- Ами че това си е празник. Я виж колко духове довършихме. Нима това не е радостно? Бий чеченците, спасявай Русия! Вярно, не е ясно от кого! Може и от нас със тебе скоро да я спасяват.
  -- Страхотна работа свършихме. Не успяха да се възползват от минометния огън. Юнак си, Славка!
  -- Зная, - скромно отговорих аз.
   През това време нашите танкове се опитаха да притиснат минометната батарея, но не успяха много-много. Явно тя се намираше на закрити позиции и ни млатеше по координатите на наводчика. Да можехме да намерим тоя гад и да му настъпим опашката.
   През това време духовете се опитаха да отстъпят, но не успяха. Всички, които бяха на площада под нашия ураганен огън, останаха да лежат там. Браво на нас!
   Но трябваше да атакуваме. Техниката не можеше да се приближи отзад, защото ние лежахме и не можехме да минем заради мините. Но отделни групи от нашите момчета на кратки прибежки дръпнаха напред. Минометната батарея засега мълчеше. И тогава вече все повече бойци по-смело последваха примера им.
   Хайде! Хайде, Слава, напред! Скочих. Напред, през остатъците от барикадата. Краката потъват в пясък и чакъл. Очите гледат само напред, а какво става в краката - не е важно. Кръвта пак чука в главата ми. Краката затъват все по-дълбоко. Все по-трудно е да ги измъквам от тоя плен. Специално падам настрани и се претърколвам. Притискам силно автомата към себе си. Чувам шума от късащ се плат. Толкова за новата куртка! Няма значение. Всичко това няма значение! Важното е напред, по-далеч от барикадата, по-далеч от тоя ориентир за минометния наводчик. Болезнено се удрям с глава в някакъв камък. Пред очите ми се появяват червени кръгове. Бедната ми глава! Въпреки болката продължавам да се търкалям по земята. Ето го и асфалтът. Скачам на крака и тичам напред. Не виждам много тези, които са пред мен. Само напред. Главата ми ще се пръсне от болка. Ще ми мине. "Всичко ще мине, ще дойде и моят ред..." - изплуваха в главата ми думите от старата песен. Да бе! Няма да дойде. Така лесно няма да се дам. Поне не сега. Напред! Само напред.
   Погледът ми малко се проясни. Ето ги и нашите, залегнали. Значи напред, към тях. За първи път нашата бригада залегна и отвръщаше на огъня. Духовете се бяха окопали около полуразрушената Държавна банка и на горните й етажи. Съдейки по водения оттам огън, не бяха малко. Жалко! А как хубаво прескочихме половината площад! Така да можехме да прелетим и останалата част! Добре, гадове, сами си го просите. Хвърлям се на земята между бойците. От дима, висящ над банката, не се вижда нищо. Духовете са скрити от дима. Но по плътността на огъня, който водят, явно доста боклук се е окопал там. Търся огневи точки. Аха! Видях как в дима блесна пламъче от изстрел. Без да мисля, вдигам автомата и стрелям натам с къс откос. Още един. Гледам. Май повече не се виждат огънчета. Може да се е дръпнал, а може и да съм улучил. Да стрелям от автомата е безполезно. Ставам на коляно, вадя граната за подцевника. И чакам. Наокло водят плътен огън. Стрелят всички от всичко, с което могат. Ама къде са танковете? Ние минахме напред. Какво още чакат? Яростта, отчаянието ме разкъсват. Нима всички жертви, всички тия момчета, които останаха да лежат тук след първия щурм, са загинали безполезно и безсмислено? Къде сте, танкисти? Боклуци, гадове! Натискам спусъка и гранатата лети към духовете. Не гледам къде се взриви, пъхам нова и отново стрелям. Няма да стане! Няма да го има повече оня унизителен позор, който изпитах. Няма! Ще стоя тук докрай. Къде сте, шибани танкисти?
   Отново възобновиха минометния обстрел. Засега мините падат и се взривяват далеч зад нас. Но се чувства опитната ръка на наводчика. С всеки залп все по-близо и по-близо. Не трябва да оставаме тук. Не трябва. Но нима ще успееш да скриеш четиристотин човека в тези малко на брой плитки ями, изрили площада-тиган? Не! Няма да успееш!
   Нервите са опънати до краен предел. Воят на мините, който игнорирах досега, с всяка нова мина все по-настойчиво нахлува в душата ми. Всеки нов вой на тая шибана мина вибрира като опъната струна и с тоя вой се тресе, вибрира всяка клетка на тялото, всяка клетка на нещастния ми мозък. Едва сдържам желанието да си запуша ушите и да падна на земята. Всеки нов взрив възприемам с облекчение. Значи не съм аз, значи не мене, значи засега не ми е писано. И ето новият вой те кара да се свиваш, да чупиш зъби, стискайки челюсти. И за да заглушиш страха и собственото си безсилие, за да се опиташ да измамиш съдбата, притичваш от място на място, стреляш по едва различимия в облаците дим противник.
   Постоянно си повтарям, че не ме е страх. За да се озлобя, се опитвам да си спомня картината на неотдавашното ни бягство и прощалния поглед към площада, осеян с телата на бившите ни колеги, на наши другари... Помага. Започвам да осъзнавам случващото се. Настъпва някакво душевно равновесие. Ако не мога да остана тук, трябва да вървя напред. Колкото и откачено да ми се струва това сега, друг изход нямаме. Както няма и път назад. Резерви и подкрепления няма да има. Има само две неща, които остават в съзнанието. Ние - "бесните кучета", и духовете. Кой кого. Всичко е пределно ясно и просто. Пределно ясно и просто.
   Значи напред, само напред. В промеждутъка между воя на мините тръгвам напред. С къса прибежка до първата плитка яма. Паднах в калта. Голяма работа. Ще изсъхне и ще падне. Оглеждам се. Бойците също притичват. Напускат предишните си позиции. Започнаха да стрелят нашите танкове. Уф! Къде бяхте по-рано, изроди. До шибаната банка остават сто-сто и трийсет метра.
   Тук и ние виждаме духовете по-добре, и те нас. Но благодарение на мъдрата стрелба на танковете ни духовете се усмириха малко. Именно мъдра, а не точна, нашите танкисти успяха да ги накарат да млъкнат.
   Като ветрило падаха снарядите, сривайки горните етажи. Ние знаехме, че там има укрепени мазета, с тях щеше да има проблеми. Въздъхнах. Добре де, ще се оправим с мазетата, само да се доберем до тях. Ще ги "зачистим". Засега духовете малко от малко млъкнаха, трябва да вървим напред. Не само аз мислех така. Наоколо се вдигаха и тичаха напред бойците.
   В бригадата имаше слухове, че от Държавната банка не са успяли да евакуират парите и валутата. И затова в очите на цялата бригада имаше не само боен хъс, но и хъс на победител. Макар и самият аз да не вярвах, че не са изнесли парите, огънчето на алчността изгаряше и моите нервни клетки. Няма да е зле да оправя материалното си положение по такъв начин. Почти законно, и затова - напред, само напред. Страх, хъс, алчност, че и при поддръжката на собствените ни танкове - това е велика движеща сила. Всеки иска първи да нахлуе в хранилището на пари. Мазета на банки съм виждал само на кино. Ами ако там има злато? Усмихнах се на собствените си мисли, въпреки че отчаяно стрелях по втория етаж. Няма там злато. Целият златен запас на Съюза, на Русия, на тая дребна страна Ичкерия е някъде на Каймановите острови. Но все пак увлечението на иманяра ме гложди, бута ме напред. Но отново се наложи да залегнем. Духовете започнаха да се зъбят, въпреки обстрела. Но сега, момченца, няма да ни стигне нито един от минометите ви. Сега можем и да се поупражняваме в точна стрелба. Допирам автомата до бузата си. Какво сте се хванали за тая банка като слепи котета? Пограбихте вие, дайте и на другите. Законът на социализма и мутрите - "Граби заграбеното" - забравихте ли го? Лошо. Трябва да споделяте. И нас ни тресе златна треска! Стрелям с къси откоси по духовете, които рядко се появяват над развалините. А по-често просто изваждат автомата и поливат отгоре, стреляйки напосоки.
   За първи път златната треска ме хвана още в пети клас. Тогава живеехме в чудесния волжски град със старинното име Кострома. Преди Съветската власт градчето е било чисто търговско. Много църкви. Много от тях досега са запазени в първоначалния си вид. Първият Романов е помазан за царство именно там. В Ипатиевския манастир. А последния е екзекутиран в къщата на Ипатиев в Екатеринбург. Интересно съвпадение, нали? Начало и край. Та беше сушаво, обикновено за тези места лято. И така стана, че именно през това лято при различни разкопки на гаражи и погреби започнаха да намират иманета, или просто интересни неща. Познати на баща ми укрепваха погреба си и намериха бутилка водка от царско време. Гърлото беше запушено с восък. На стъклото гравирани орли. Етикетът беше изгнил, разбира се, но мъжете не се бяха стреснали от това. Отворили, отпили. Харесало им. Казваха, че водката била изумителна. По това време още не пиех. Така че това не ми беше много интересно. Но когато родителят на моя приятел при копаене на червеи за риболов се натъкна на кристална ваза от времената на Петър I, пълна с жълтици, а после с получената премия си купи кола, тогава ние с приятелите ми се разболяхме. Разболяхме се от златна треска. Това беше тежък случай. Ние, хлапетата, не можехме да мислим за нищо друго. Всичките ни мисли, постъпки бяха насочени към едно - да търсим имане.
   Къде още можехме да намерим имане, ако не в църквата? От първи клас ни бяха втълпили, че свещениците са кръвопийци. И че, мамейки простия народ, му прибират всички спестявания и ги зариват в гърнета (сигурно и сега става нещо подобно). А училището ни се намираше на бившето Лазаревско гробище. Гробището по съветска традиция беше унищожено, разкопано. Параклисът бил сринат, а на стария му фундамент построили училището. Тук-таме по нещо дострояваха, но училището стои и до ден-днешен. Малко символично, в духа на времената на застоя. На мястото на гробищния параклис, където опявали покойниците, - средно училище. И ние, група малолетни хулигани, изследвахме мазето на училището. Намерихме подозрителна ниша метър на метър. В дъното нишата беше запушена с тухли. Какво можеше да има там? Разбира се, имане, какво друго!
   Разбрахме се да го търсим през нощта. Пазачът беше стар, обичаше да си пийва. Вечерта казахме, че отиваме на риба и тръгнахме за имането. Спазвахме всички мерки за безопасност, умирахме от страх при всеки шум, изпилихме решетката на прозореца на мазето, извадихме рамката. Влязохме. На светлината на фенерчетата започнахме да рушим тухлите. Беше трудно. Че и откъде толкова сила у петокласници. Но въпреки това, като се сменяхме, разбихме стената. Зад нея, разбираше нямаше нищо. Само каменно разпятие. Явно строителите не бяха посмели да вдигнат ръка на каменния лик на Исус и го бяха зазидали. И самите не си бяха сложили грях на душата, и невинността на статуята бяха опазили. Ние се разстроихме и си тръгнахме към къщи. Затова пък на сутринта около училището имаше милиционери, нещо записваха, измерваха, снимаха. Оказа се, че сме "работили" под кабинета на директора на училището, в чийто сейф е имало пари. Май заплатите. Естествено, яко се изплашихме.
   Оттогава златната треска не ме е мъчила, а сега май се върна. На самия мен ми беше смешно да наблюдавам собстевните си усещания. Но по-добре пристъпи на златна треска, отколкото пристъпи на сковаващ душата и парализиращ волята страх.
   Лежането и тъпченето на място ставаше уморително. Танковете все така държаха духовете в капан, но повече разрушения не можеха да нанесат. За това трябваше да се целят по-ниско, но така можеха да засегнат нас. И ние не можехме да се движим също. Духовете не ни пускаха.
   А алчността, сменила страха, търсеше своето. Пари, пари. Какъв патриотизъм е нужен на война! Нужни са пари. Кой превари, той завари. Ако войнишкият труд е робски труд, то вземи хора, които ще вършат същата работа по-професионално, по-умело, с малко кръв, с най-малко загуби, но им плащай. А в очите на тези момчета, научили се да воюват преди три седмици на примера на загиналите, ранените, безследно изчезналите си другари, сега има само алчен блясък. Алчен блясък, яко смесен със страх.
   Цевта на автомата ми се загря. Пак минах на подцевник, но нямаше много полза. Или трябва да тръгваме челно, или да отстъпваме назад, за да могат танковете ни окончателно да сринат цялата тая грамада. Съдейки по блестящите очи на съслуживците ми, всички много искаха да вървят напред, но след поредния танков обострел там едва ли ще е останала и стотинка. Танкистите ни също са обикновени руски момчета. Живеят по извечния руски принцип "ако не е за мен, на никого". И затова много искаха да разбият тая сграда до основи, за да не получи никой паричките. Хъс, хъс. Какво да правиш, златото управлява света. Всичко е старо колкото самата земя.
   По радиото предадоха, а по веригата продублираха, че сега ще започне щурмът на площада от другата страна. Също не е зле. Миналия път също обещаха, че ще започнат щурм, а всичко свърши с позорно бягство. Ще видим. Всички се оживиха и започнаха да се вслушват в ставащото. Даже темпото на стрелбата снижиха. Очакването стана продължително. Духовете, напротив, почувстваха очакването ни, взеха го за нерешителност и усилиха огъня. Около мен започнаха да се вдигат фонтанчета кал. И противният звук на рикошета. Тоя звук те кара инстинктивно да свиваш глава, сърцето ти да замира и да слиза в петите, като изхвърля излишния адреналин в кръвта. И така там го има в повече, а допълнителна стимулация не ми е нужна.
   Фют, фют. Отново пред мен се вдигат фонтанчета кал. Мамка му! Не можеш да си вдигнеш главата заради тия стрелци. Не издържам, изпълзявам малко назад, започвам да стрелям. Точно не знам откъде ме стрелят, но стрелям напосоки по позициите на духовете. Показа се дух, по-точно главата му. В движение, без да целя, удрям с къс откос по него. Нещо много рязко след изстрела изчезна. Това е добре!
   Отгоре се чу звук от самолет. Ама тия пак ли ще ни бомбардират? Е, не! Стига. Страхът като студена змия впълзява в мен. Целият се стягам. По лицето ми се стича пот. Прибирам краката към корема. Всичко в мен е като пренавита пружина. Готов съм да скоча напред, назад, накъдето ми падне, само пак да не попадна под бомбите. Не искам повече да чувам воя на нашите авиобомби, които нашите летци хвърлят върху мен. Не! По-добре пак да бягам, та дори и към позициите на духовете, отколкото да лежа и да чакам кога ще ме разкъсат осколките от бомбите на хиляди парчета. Не искам. Край, готов съм да тръгна. И ние, и духовете гледаме нагоре. Особена радост не изпитват нито едните, нито другите. По кого ще бъде нанесен ударът? Всички замряхме. Самолетът - транспортен, а може би бомбардировач - мързеливо се рее на недосегаема височина. И ето, отклони се малко встрани и започва рязко снижение. Вече никой не стреля. Сърцето ми бие като заек, горещо ми е, много ми е горещо. Потта вече струи по цялото ми тяло. От лицето, главата се издига пара. Е, по кого? По кого?
   Инстинктът за самосъхранение иска веднага да побягна нанякъде, само да се махна по-далече от това страшно място. Или да се закопая. Опитвам се да мисля за всичко друго, но не и за самолета. Той пикира, после отново започва да набира височина: или плаши, или иска да прави точково бомбардиране. Предният ни край се украси от розови димове. Може би тези летци-убийци ще забележат сигнала ни и ще ни се размине страшната участ. Опитвам се мислено да се отвлека.
   Припомних си един случай, когато старшина Николаев по време на отпуската ходил за гъби в района на стрелбището. Сам не забелязал как влязъл на територията. После разказваше, че чул как куршумите се забиват в дърветата. Отначало не разбрал, а като се досетил, започнал да се окопава. От цялото оръжие в него било само джобното му ножче. Та с това ножче и с ръце, чупейки нокти, той за пет секунди изкопал окоп, в който се скрил изцяло. Седял в него, а отгоре оставало още половин метър свободно пространство. Плюс бруствера от земя, който бил нахвърлял. Посли завързал към един клон, с който разгребвал листата при търсенето на гъби, ризата си. Издигнал клона и започнал да маха над себе си. Забелязали го и прекратили стрелбата. Дотичали, извадили го. После дълго се чудели как може за такова кратко време да се изрие такъв окоп. Ако искаш да живееш, ще го направиш. Исторически факт: по време на Великата Отечествена война вълна изхвърлила на палубата на кораб торпедо. То не се взривило веднага. Един матрос, обикновен матрос, притичал, хванал го с ръце и го хвърлил зад борда. Там то се взривило. Корабът останал цял. Когато после попитали матроса как е направил това, той отговорил, че и сам не знае.
   Та и аз при бомбардировка бях готов да покажа чудеса по бягане, или да се закопая три метра под земята за две минути.
   А самолетът, мамка му, като че ли не бързаше да нанася удар, а просто се гавреше. Виждаше се как от земята към него летят откоси. Много от куршумите бяха трасиращи и затова добре се виждаха светещите следи.
   Самолетът отново започна да се снижава и преди да достигне долна точка, от него се отдели едно тъмно петно, което се устреми към земята. Но това не приличаше на бомба. Отвори се парашут и нещото бавно се спусна на земята. Къде и при кого попадна, не се виждаше заради сградата на Държавната банка. Но по радостните викове на духовете можеше да се предположи, че при тях. За кого по принцип беше предназначен тоя контейнер, също беше загадка за нас. Не е изключено да е бил за духовете. Преди разузнавачите разказваха, че на духовете им хвърлят такива контейнери. Аз не вярвах. А сега го видях с очите си. За кого - война, за кого - родна майчица...
   Духовете отново започнаха обстрела и тогава чухме канонадата от противоположната страна. Нима нашите са започнали истинския щурм? Духовете се засуетиха. Не знаят изродите накъде да стрелят. И тогава ние ударихме. Ударихме с въодушевление, с вдъхновение. Беше страхотно! Духовете се мятаха като мишки в капан. Още малко, момчета, и капанът ще се затвори. Бий, убивай гадовете! Автоматът отново оживя в ръцете ми. В редовете на духовете цареше паника. Те се мятаха, сменяха позициите си. Стреляха ту по нас, ту по собствения си тил.
   По веригата предадоха, че "махрата" и десантниците са започнали щурма на банката от другата страна. Предаде ни го Сан Санич по радиото. Сега беше наш ред радостно да крещим. Вдигнахме се и затичахме. Отначало предполагах, че ще е обикновено преместване, но после някак спонтанно цялата бригада тръгна на щурм. Духовете късно забелязаха грешката си и затова не изреагираха веднага. Напред, само напред. На щурм. Ура! Тичам. По навик ми се иска да тичам на къси прибежки, внимателно. Но къде ти! Бойците ми са като малоумни, с гърдите напред. Ето първите стигнаха до сградата, ето ги и двата оцелели входа. Оттам удари картечница. Трима или четирима от нашите войници падат като подкосени. Ако те ударят от картечница, при това от близко разстояние, бронежилетката не помага... Тя не може да задържи куршум с такъв калибър, с такава скорост. И аз се оказах почти срещу входа. В движение паднах, претърколих се, нервно затърсих откопчалката на чантата с гранати за подцевника. Извадих граната. Пръстите ми бяха като дървени, не се огъваха. Свалям и хвърлям на земята ръкавиците. Пречат ми. Струва ми се, че правя всичко много бавно. Не гледам към автомата. Ръцете вършат всичко сами. Ужасно бавно го вършат. Самият аз като омагьосан гледам само черната дупка на входа на банката. Там се вижда само огънчето на вражеската картечница. Вижда се как куршумите косят нашата "махра". Как момчетата в движеие, накланяйки тяло напред, се носят към тоя вход, а редичката куршуми зачерква коремите, раменете, краката им. Оттам веднага избиват фонтанчета червена, много червена кръв, и момчетата като спънати падат на земята. Някои от тях инерцията продължава да носи още напред, други, напротив, скоростта на куршума ги спира, отхвърля ги назад - вижда се как се удрят главите им в мръсния асфарт. Ръцете разперени, оръжието отлита далеч встрани. Някои конвулсивно стискат автомата, и той, поразявайки своите, стреля до последен патрон. Бавно, много бавно всичко това се случва пред мен. Още по-бавно ръцете ми изпращат гранатата в бездънното гърло на подцевника. Да! Познатото спасително изщракване достига до съзнанието ми, казва ми, че гранатата е застанала на мястото си. Очите неотклонно следят как картечният откос се движи към мен. Там, където не среща жертва, изсича фонтанчета от кал и прах, асфалт, метални парчета, понякога искри. От всичкото изгорено оръжие, което е останало след първия щурм. Струва ми се, че даже виждам полета на куршумите, които бавно се носят в пространството. Зная къде ще попаднат. Чувствам и картечаря, и неговото страшно оръжие. Аз съм той. Сега, след секунда и половина, тези тежки куршуми ще попаднат в мен!
  

Глава 14

   Гранатата е фиксирана! Скачам на едно коляно и вече не с лявата, както се полага, а с дясната ръка стрелям по черната дупка на входа. Изстрел. Самият аз гледам не вратата, а картечния ред. Ето, до мен остават вече не повече от двайсет сантиметра, когато чувам приглушен взрив и редичката замира на място, а после изчезва. Вдигам глава. От входа излиза дим, там нещо гори.
   И тогава отново нахлу светът на звуците. Странно, струва ми се, че е минала цяла вечност, а не няколко секунди. Няма време за разсъждения! Жив съм, и това е достатъчно. Значи не ми е било писано! Напред! Само напред. Скочих на крака и се хвърлих към "моя" вход. И макар че трябваше да пробягам не повече от двайсет метра, погледнах към втория вход. Там бойците, приближавайки се откъм нашата страна, хвърляха ръчни гранати в черния вход. Така им се пада, момчета! Никому пощада! Напред! Напред! Нахлуваме във входа. На пода се въргаля в тлеещи, вонящи дрехи овъглен, полуразкъсан трупът на картечаря. До него изкривеното оръдие на убийство. Моя работа! В движение го прескачам и успявам подробно да разгледам "произведението" си. Гранатата ми е попаднала точно под носа му. Буквално на половин метър. Главата му я нямаше. Само някаква неопределена маса с кафяво-сив цвят. Ръцете, по-точно всичко, което беше останало от тях, разперени, куртката тлее. Вони на изгорял памук.
   Нахлуваме на първия етаж. Голямо помещение, с колони, издигащи се в тъмнината на тавана. Във въздуха виси смес от прах и дим от изстрелите. Виждат се следи от огньове. В ъгъла се въргалят някакви парцали. Накъде да тичаме? Почти нищо не се виждаше от липсата на светлина и от прахта. Веднага започваме да проверяваме помещението. Петнайсетина все. Постоянно идват още хора.
   Бързо, прикривайки се един друг, обхождаме помещението. Автоматът е при рамото, всички са напрегнати. Още никой не се е успокоил от тичането. Чува се тежко дишане и едносрични реплики и възклицания. Така се случи, че на мен и тримата бойци до мен ни се падна да огледаме зад гишетата. Поглеждаме. В тъмнината нещо лежи. Един от бойците внимателно се приближава с насочен автомат. Подритва с обувка. После се навежда и го обръща. Тъмно е. Много тъмно. Трудно се диша заради прахта, вонята, дима.
   - Какво има там? - не издържам аз. - Само че бързо. Нямаме време.
   - Наш, - отговаря боецът, когато се връща при нас.
   - Кой?
   - Наш. Тъмно е. Не може да се види.
   - Жив ли е?
   - Отдавна са го убили. Сигурно е останал от първия щурм.
   Хората прииждат. Чуват се викове и вопли. Отвън и над главите ни стрелбата става все по-ожесточена. Руски викове, псувни се смесват с гърлени чеченски вопли. Кой какво вика не се разбира. Просто всичко в главата се смесва в един вопъл. Дебелите стени приглушават стрелбата. Но тя вече е толкова силна, че болезнено удря ушите. Духовете разбират, че пътят им за отстъпление е отрязан, затова се бият свирепо. Правилно, шибани изроди, живи няма да се измъкнете!
   Отново се чуха изстрели. Наблизо, съвсем наблизо. И отнякъде от левия край на сградата нахлува тълпа. Викове, тропот. Всички слушат. Псувни. Псуват без акцент. Наши!!! Значи и те са успели! Не сме сами. Дръжте се, духове, сега ще се качим и ще започнем да ви избиваме! Радостна възбуда ни обхваща, вървим, тичаме един срещу друг. Викаме радостно.
  -- Свои!
  -- Момчета, не стреляйте! Свои!
  -- Здрасти, "махра"!
  -- Ура! Наши!
  -- Защо се забавихте толкова!
   Никой никого не слуша. Просто говорят. Няма нито офицери, нито войници. Здрависваме се, прегръщаме се, целуваме се. Наши! Нашата "махра", нашите десантници. В устата се търкаля думата "наши"! Готов съм отново и отново да я изговарям на глас и на ум. Минаваме назад. Идва все повече и повече народ. Притичват, пробиват си път нашите. Идват и десантниците, смесени с непозната "махра". Радостно-приповдигнатото настроение обхваща всички:
  -- Свършено е с духовете!
  -- Сега вече със сигурност!
  -- А знаеш ли как ни разбиха по време на първия щурм?
  -- Чухме!
  -- Чули били! А защо не ни дойдохте на помощ?
  -- Нямаше заповед.
  -- Сега ще превземем тази банка и ще си поделим парите.
  -- Че как иначе?
   Такива разговори се чуваха. Никой не бързаше да се качва нагоре. Около стълбите стояха бойци и с изстрели, с откоси гонеха духовете обратно нагоре. Сега всички ще се качим и ще им дадем да се разберат. Нека беснеят от злоба. Всички бяхме обхванати от благодушно-лирично настроение. Много от нас запалиха по цигара, прибавяйки към общия аромат и тютюнев дим. Някой започна да търси земляци. Някои обсъждаха направеното, някои - предстоящия щурм на Двореца на Дудаев. Щурма на банката се смяташе за решена работа. Мнозина се шегуваха как ще делят скритите в мазето злато и долари.
   Чу се ужасен тътен. Като че ли таванът пада върху теб. Веднага се чуха вопли. След още две секунди - още един взрив и тътен. Нищо не се вижда. Във въздуха прахта стои като плътна стена. Чуват се виковете и стоновете на ранените. На тавана, където беше левият ъгъл, зее празнина. Какво стана? Ушите ми звънят. Воплите на чеченците се чуват все по-силно. Стрелбата се усилва. Някой разруши стената. Може някой танкист да е стрелял? Едва ли. Снаряд не би могъл да причини това. Значи духовете са го заминирали. И са решили да ни направят братска могила. Изчакали са да се натъпчем повечко и са я взривили. Ах, изроди, ах, гадове, ах копелета шибани! Писнаха ми вече с източната си извратена психология! Приближих се до падналия ъгъл. Прахта, димът се набиват в дробовете. Всички кашлят.
   Цяла част от стълбата е паднала. Под руините имаше най-малко десет човека. Мнозина бяха просто размазани. Главите, коремите им разкъсани. На мнозина вътрешностите бяха навън. Много метри бяло-сиви черва се влачеха по калта, прахта след стопаните си, когато ги изваждахме из-под развалините. Някои бяха останали без крайници. Размазани китки, ръце, крака се въргаляха под краката ни. Живите ходеха като замаяни под впечатлението на видяното, ритаха откъснатите части на другарите си. Някакъв боец се наклони към трупа и се опита да натика вътрешностите обратно. Не ставаше. Те като тесто излизаха навън. После му омръзна, извади нож и отряза излишното. Остатъците натъпка в разкъсаното тяло. Когато извади ръцете си, те бяха измазани с кръв, жлъч и нещо хлъзгаво кашообразно. Боецът гнусливо изтру ръцете си в куртката на трупа. Едвам се сдържах да не повърна.
   Там седяха и ранените. Превързваха ги. На двама бинтоваха чуканчетата на откъснатите ръце. Раненият пушеше със здравата си ръка и възбудено разпитваше околните: "А ръката ще ми пришият ли? А, момчета, не мълчете, нали ще ми я пришият?!" Околните засрамено се обръщаха и мълчаха.
   На един му превързваха, пристягаха крака. Той беше в безсъзнание. От крака му стърчеше ослепително бяла кост, и по нея на непрекъснат поток течеше черно-алена кръв. Вече му бяха стегнали крака на няколко места с турникети, но кръвта продължаваше да шурти.
   Някой истерично викаше, някой отчаяно псуваше. Някой високо четеше нещо като молитва. Трима или четирима, от прахта не можах да видя кои, крещяха по радиостанциите си, пречейки си един на друг:
  -- Затрупа ни!
  -- Има и убити, и ранени!
  -- Върви на майната си с твоите "двеста" - "триста"! Казах - убити и ранени!
  -- Не зная колко са нашите. Тук всички са наши!
  -- Не зная!
  -- Медици!
  -- Веднага пратете медици!
  -- Да, има тежки! Не можем да ги изнесем на ръце!
  -- Да! Докарай техника!
  -- Да избием духовете?!
   От момента на взрива не беше минала и минута, а вече почти всички пострадали бяха извлечени из-под обломките. Останаха и други. Но без кран беше невъзможно да ги извадим. Живи не бяха останали под тая страшна бетонна плоча.
   На всички ни стана ясно, че заради духовете на покрива и на втория етаж няма да можем да докараме техниката за евакуация на ранените и убитите. Трябваше да ги изгоним. И отново се чуха викове:
  -- На щурм!
  -- Да ги довършим копелетата!
  -- За тоя взрив аз стотина на парчета ще нарежа!
  -- Ура! На щурм!
  -- Напред!
  -- Нагоре!
   Нямаше нито един командир, нямаше заповеди. Всички се затичахме към единствената стълба, водеща към втория етаж. Оттам се чуваха проклятия и вопли. Какво точно викаха духовете не се разбираше. Първите притичали започнаха да стрелят нагоре от подцевниците. Звукът от взривовете на гранатите се замята по помещението, болезнено се удари в тъпанчетата. Останалите поради теснотата на подхода бяха принудени просто да стоят и да чакат своя ред. И ето предните бойци и офицери направиха още един залп от подцевниците и стъпиха нагоре. Крачка - залп, още две крачки и още един залп. А после просто затичаха, стреляйки с автоматите пред себе си. И всички затичахме нагоре. Бутайки се един друг, подбутвайки предните с пълнители, избутвайки ги с ръце, всички искахме да стигнем втория етаж. На остатъците от третия етаж и част от покрива. Долу се бяхме скупчили не по-малко от шестстотин човека. Страхувах се, че стълбата няма да издържи такава тежест и ще се срути. Издържа ни.
   Тичам в гъстата тълпа. С автомата болезнено бутам предния. И мен ме бутат отзад. После някой ме ритна по задника, за да мърдам по-бързо. Отгоре вече се чуват взривове на гранати и автоматни откоси. Напред! Напред! Абе какъв е тоя голям задник пред мен, дето едвам мърда?! Тръгвай напред! По-бързо, по-бързо! Не можеш ли да си движиш краката, идиот. Едвам се сдържам да не го убода с ножа.
   Минахме първата стълбищна площадка. Нагоре. Нагоре! Какво е това мекото под краката ми. Свеждам очи надолу. Остатъци от дух. През тях вече бяха минали не по-малко от сто човека. Краката ми се хлъзгат на нещо хлъзгаво и лепнещо. Да не мисля, че това някога е било човек. Напред! Нагоре! Нима това е бил човек? Това е бил дух. И точка! Никакви дискусии. Напред! Писна ми от тебе, задник! Върви по-бързо! Не можеш? Ами бутай предния. Слабо буташ. По-силно бутай! Скотско племе! Докато се доберем, всичките духове ще избият.
   Яд, ярост ме задушават. Не слушам никого. Всички говорят само за това, че трябва по-бързо да се качим. Ядът срещу дебелия задник, който не може да се движи напред по-бързо, ядът срещу оня идиот, който постоянно ме бута в гърба. Не вижда ли, че заради някакъв дебелак не мога да вървя по-бързо. Знам, че не съм от най-слабите, но ако беше погледнал тоя пред мене, щях да ти се сторя върбичка.
   Ето го и покривът. Темпото се засилва. Всички тичат по стъпалата, затрупани с боклук. Имам чувството, че краката ми всеки момент ще се откъснат и ще падна! Няма! Няма да падна. Стискам зъби и накланям тяло. Напред! Изскачам на покрива. Тичам надясно. Там са залегнали бойци и не могат да изтласкат някакви духове, укрили се на третия етаж. Ако вторият етаж е почти цял, от третия е останал само един ъгъл. А покривът съвсем се е запазил. Той като арка е надвиснал над нас на седемметрова височина. Част от духовете се беше скрила на останалия ъгъл на третия етаж. А част се беше качила на покрива. Всички те се оказаха по-високо от нас и без да щадят патрони и гранати, ни обстрелваха. Вече издърпваха нашите убити и ранени. Тяло на дух падна отгоре. Никой не го докосна, просто го изритахме настрани, за да не ни пречи.
   И у духовете, и у нас позициите бяха на практика еднакво неуязвими един за друг. Ние заливахме с олово противника колкото можехме, но нямаше особена полза. Цялото ми тяло искаше възмездие. Приближих се до бойците:
   - Някой има ли експлозив?
   - Не зная.
   - Някой има ли експлозив?! - завиках аз, опитвайки се да надвикам шума от боя.
   Донесоха петдесетина грама пластид. Малко е. Извиках радиста от нашата бригада:
  -- Извикай нашите, кажи им да донесат кило пластид и електродетонатори. Разбра ли?
  -- Разбрах! - боецът кимна и радостно се озъби.
  -- Не се зъби, викай!
  -- Тъй вярно!
   Ядът не ми минаваше. Той търсеше изход. Пред очите ми изплува картината с размазаните тела. Вдигнах автомата и пуснах откос нагоре. Трябва някак си да ги изгоним от края, иначе не можем да заложим експлозива. Накратко обясних плана си на околните. Разбраха ме и започнаха усилено да обстрелват духовете. Опитаха да хвърлят гранати и да бият с подцевници и "мухи". Май помогна. Махнаха се от края, отстъпиха. Това са нашите!
   Дойдоха и бригадните ни сапьори. Докараха голямо парче жълтеникав пластид и детонатори с кабел. Сега ще стане весело!
   - Момчета! Само не прекалявайте, да не рухне цялата сграда заедно с нас!
   - Не се плаши!
   - Тук не е много. Сега духовете ще ги събираме като узрели круши.
   - Давай, да опечем скотовете!
   - Ех, жалко, че нямаме огнехвъргачки!
   - Още веднъж, момчета, да ги изгоним от края!
   - Давай! Огън!
   И всички започнаха бясно да обстрелват заседналите горе духове. Куршумите рикошираха от стените, летяха нагоре. Хвърлена нагоре ръчна граната се удари и отскочи обратно долу. Падна на площада. Никой от нашите не пострада.
   - Какво правиш, чвор такъв?!
   - Ама аз без да искам!
   - Не ме интересува нарочно или без да искаш. Едва не ни уби. Идиот!
   - Вземай гранатата от подцевника, бий в тока и после хвърляй.
   - Ама няма ли да ми се взриви в ръцете?
   - Не бой се, опитай!
   Опита. Стана. Останалите също, разбрали за нашия план, започнаха да обстрелват "своите" духове, гонейки ги по-далеч от края. Нашите сапьори работеха бързо. С широка черна лента изолирбанд завързаха експлозива към запазилите се колони, втъкнаха електродетонаторите, по един резервен за всеки случай, и изтичаха обратно. И ето, дойде. Дойде Денят на Страшния Съд. Молете се на своя Аллах, копелдаци. Сапьорът закрепи краищата на кабелите в "адската си машина" и започна да върти дръжката. А после рязко натисна малкото черно копче.
   Чу се оглушителен взрив и тухлената стена рухна долу. Чуха се къси, изпълнени с ужас човешки викове, когато гръмна взривът. Под тия тухли намериха смъртта си духовете. Така им се пада. Око за око! Още духове останаха на остатъците от покрива. Там също работеха сапьорите. И сега замъкнаха "машинката" си към оня ъгъл.
  -- Покривът няма ли да падне?
  -- Не знам.
  -- Дай да се мръднем по-далеч.
   Чуха се заповеди и тълпата се дръпна и освободи ъгъла. И сапьорите се мръднаха назад. Отново бързо повъртяха ръчката, натиснаха копчето и гръмна взрив. Тук вече покривът бавно се наклони и падна не на втория етаж, а на улицата. Отначало се посипаха духовете, а след тях рухна покривът и ги затрупа. Височината, от която паднаха, беше дванайсетина метра, при това с бетонните плочи отгоре... Нормално, даже не приближих края да погледна. А народът отиде.
  -- Нищо не се вижда!
  -- Сега ще се слегне прахта.
  -- Не стреляй! И така е прашно.
  -- А ако някой е останал жив?
  -- Ти луд ли си? От такава височина?
  -- Че и с десет тона камъни отгоре? Едва ли.
  -- Гледай, съвсем както размаза нашите долу.
  -- Да. И червата им така се размотаха. Не трябваше да взривяват тавана над нас, щяха човешки да загинат.
  -- Пфу! На кучето кучешка смърт. Хайде да ходим да си делим парите.
  -- Да вървим!
  -- Да вървим да делим парите!
  -- На всички поравно!
  -- Размечта се! По равно! Ха!
  -- Всички, които превземаха тая шибана банка, имат дял.
  -- И никой друг!
  -- Да вървят на майната си!
  -- Да пукнат дано авантаджийте!
   Надолу! В мазето! По-бързо! Всички се задъхаха чак от възможността да се позамогнат. Странно, но тези, които бяха останали долу, не бяха отишли да оглеждат и грабят мазетата. Макар че бяха най-малко петдесет човека с ранените. Те стояха в залата и от време на време стреляха надолу. А долу, в мазетата, беше тъмно като в рог. От куртките, които останаха от ранените и убитите, направихме нещо като факли, потопихме ги в нафта от приближилите се БМП-та и ги запалихме.
   На стъпалата към подземието лежаха обезобразени от мъчения трупове на наши войници и офицери. Тези, които бяха попаднали в плен на духовете, ранени или контузени, по време на първия щурм. На много от тях отворените уста бяха натъпкани с пачки пари. На някои от тях бяха разрязани коремите, и вместо вътрешности, също бяха натъпкани с пари. С много пари. Но парите бяха стари. В Русия ги смениха през деветдесет и трета, а в свободната независима Чечения бяха валидни до нашето идване. Умно бяха постъпили гадовете. Дали на народа хартийки, дето вървят само в тая лайняна дупка, а самите те получават за нефта, оръжието, наркотиците долари. Боклуци шибани. Макар че те всъщност действаха по примера на незабравимата комунистическа партия. Когато освен в Съюза нашите "дървени" рубли не ги приемаха никъде. Съмнявам се, че и сега някъде ще ги приемат.
   На всички ни мина златната треска. Извадихме труповете на улицата. Десантниците и дошлата "махра" се върнаха при своите. Ние останахме. Слязохме в мазетата.
   Подземията на Държавната банка на независимата Република Ичкерия бяха разположени под цялата сграда. На едно място мазето беше "двуетажно". Като си осветявахме пътя със самоделните факли, слязохме долу. Вървяхме бавно. Духовете можеше да са ни оставили всякакви изненади, да са ни подготвили всякакви гадости. От тях можеше да се очаква. Навсякъде се виждаха следи от забързано бягство. Изоставени разбити сандъци, кутии, от някои наполовина се бяха изсипали пари от 1991 година. Празни и пълни инкасаторски чанти. Вървящият отпред радостно извика и започна да се рови в кутията. Всички се приближихме. От двата полуразкъсани кашона стърчаха превързани с ластици и хартиени ленти пачки с долари. При слабата, потрепваща светлина на факлите тия два кашона, натъпкани с въжделените зелени пари, изглеждаха като невероятен късмет. Долари, долари! Това е осигурен живот, апартамент, кола, добро образование за децата. Долари, долари!
   Веднага стана тясно около кашоните. Бутайки се един друг, притичахме към тях. Започнахме да ги вадим. Вземахме по пачка, по две. Издърпвахме банкнотите, опитвахме се да ги разгледаме на слабата светлина, мачкахме ги, миришехме ги. Долари! За това си струва да воюваш! Това е като награда за всичко преживяно! Заслужена награда. И не ни трябват нито ордени, нито медали. Ето я нашата награда! Всички бяха възбудени. Но тогава един от бойците извика:
  -- Момчета! Ама те боядисват!
  -- Стига бе! Измисляш ли си?
  -- Да, верно боядисват. Пръстите ми станаха зелени!
  -- Те по принцип са ти мръсни!
  -- Твойте са мръсни! Плюй на банкнотата и я разтъркай.
  -- Верно боядисват! Ах ти...
  -- Мамка му! А аз вече си представях... Мислех, че поне сега ми е провървяло и че ще заживея като човек. Да бе! Пфу! Шибани чеченци, не можаха да оставят един-два кашона истински долари!
  -- Изроди!
  -- Какв ще правим с тях?
  -- Какво, какво, ще си трием задниците!
  -- Ще станат зелени.
  -- Значи ще ги подпалим. И майната им!
  -- А нещо друго не можем ли да направим с тях? - чу се глас от тъмното.
  -- Ами направи, ще получиш пет годинки!
  -- Та какво, да ги палим ли?
  -- Давай, скъпи, пали!
  -- Дайте да проверим, ами ако някоя и друга пачка са истински?
  -- Да проверим.
   И веднага почнаха да късат кашоните, да развалят пачките, да опипват, търкат банкнотите. Единственото, което не правеха - не ги ближеха. Ако имаше смисъл, щяха да ги проверяват като едно време - със заби. Проверените фалшиви пачки летяха в една обща купчина. И ето че от факлата купчината бавно започна да гори. Бавно, с черен дим, разпространявайки вонята на изгоряла хартия и боя, купчината се разгоря. Нямаше в тия кашони нито един истински долар.
   Странно, помислих си, преди някакви си седем-десет години се готвех за война със страната, където доларите са национална валута, а сега с радост съм готов да ги получа. Та за какво воювам тук? За долара? За идеята? За Родината? Не зная. Но това, че загубихме третата световна война, вече е факт. Загубихме я без бойни действия. Победиха ни с помощта на същия този долар. Той е нашият Бог, нашият Главнокомандващ, заради него започна тая война. И не ни помогнаха нашите танкове, с които можеш да покриеш площ, равна сигурно на територията на Франция. Не ни помогнаха и нашите ракети с ядрени глави. Нашите управници се опитват да изнесат същия този долар в чужбина. А това значи, че Русия, великата, могъщата, неделимата, вече не им трябва. Получиха си своя дял от "зеленото" и са готови да си тръгнат. Децата им вече учат в чужбина, а ние тук измираме в тая студена, влажна, прострелвана и продухвана от всички ветрове Чечения! За какво, Господи! За какво?
   Докато гледаха догарящата купчина от фалшиви долари като на догарящи надежди, бойците донесоха шест чувала с петдесетхилядни банкноти. И пак, с надежда, но без предишния устрем започнаха да ги разглеждат. Но за съжаление даже при повърхностен оглед се оказа, че хартията, на която са отпечатани тия фалшиви банкноти, не издържа на никаква критика. Май духовете не са намерили никаква друга хартия за тия пари, освен амбалажна. И пак лети в огъня поредната порция наши надежди и мечти. Огънят пламва и вече гори по-ярко.
  -- Я гледай, нашите горят по-добре от доларите!
  -- Ами нали са дървени!
  -- Верно, нали са дървени!
  -- Е, да тръгваме по-нататък.
  -- Да отидем да видим защо нашите бомбардираха местното министерство на финансите и защо им трябваше да разбиват Държавната банка.
  -- Как защо? За да изгорят документите за машинациите!
  -- Ти в тая сграда поне един документ видя ли?
  -- Не. Само чисти бланки.
  -- Именно. Духовете са изнесли всички документи, не знам наистина дали са успели да го направят и в Минфина, но май още дълго ще могат да шантажират нашите управници. А ние като кучета ще се избиваме с духовете, само и само да намерим тия документи.
  -- Май е така. А какво да правим?
  -- А на кой сега му е добре?
  -- Какво е това?
  -- Пари. А ти какво искаше да намериш в Държавната банка?
  -- Да. Пари. Но стари пари. От деветдесет и първа година. Какво ще правим с тях?
  -- Как какво! Дай да си вземем малко и ще ги използваме за подпалки. Нали ще трябва да нощуваме тук. Ще се греем на огън от милиони! Ти някога грял ли си се на огън от много милиони?
  -- Не.
  -- И аз също. Сега ни е паднало!
  -- Харесва ми!
  -- Тъй де!
   Идеята се хареса на всички присъстващи. Завлачиха към изхода чувалите с парите, извадени от обращение. Сега всичките бяхме макар и не истински, но поне мними милионери. Можехме да си позволим да се погреем на огън, в който горяха пари. Пътьом можехме да си помечтаем, да се отвлечем от реалността.
   А реалността беше следната: при превземането на Държавната банка загубихме петдесетина човека. Убити, ранени, безследно изчезнали. Заедно с първия щурм на Минутка, с неудачния преход и превземането на банката се получаваше около триста човека. Доста скъпа цена. Много ни беше неизвестно. Неизвестно беше местонахождението на новия ни командир, който ни изостави. Мнозина бойци изчезнаха, а никой дори и не се опитваше да ги търси. Нямахме нито сили, нито средства. Обзе ни страшна умора. Не искахме нищо. Имахме само едно желание - да хапнем и да легнем на топло.
   Да ядем ни донесоха, но с втория въпрос беше по-сложно. От батальона за материално осигуряване ни донесоха суха храна от армията на НАТО. Картонена правоъгълна кутийка. В нея имаше запечатани консерви с продукти, най-голямата - с месо и зеленчуци, после - нещо като желе, шоколад, нес-кафе, хапчета за обеззаразяване на водата, хигиенични салфетки, таблетки за дъвчене. Те изпълняваха двойна роля. От една страна служеха за очистване на устната кухина след хранене, а от друга - в тях имаше вещество като кофеин, и при умора придаваха сила и бодрост.
   Започнахме да топлим консервираното месо със зеленчуци на огъня от пари и остатъци от мебели. Оказа се, че може да се яде и студено. Месото не беше мазно. Зеленчуците бяха вкусни. Стигнахме до извода, че нашият ранен боец няма да може да отвори консерва с говеждо и затова ще умре от глад. Наоколо се навъртаха бойците и офицерите от батальона за материално осигуряване.
   - Откъде е тоя разкош, момчета?
   - Изпратено е в Русия като хуманитарна помощ. От немците. Всичко, което е останало от хуманитарната помощ, го насочиха към нас.
   - Добре ги хранят противниците!
   - А ти как мислиш?
   - По-добре да не говорим за това.
   - Да. Тиловиците докараха ли спирт?
   - Да. По петдесет грама на човек.
   - Не е много. Можеха и повечко да отпуснат за Държавната банка.
   - Чакай. Утре ще превземаме шибания дворец, тогава и ще си пийнеш.
   - Между другото, как са там нещата?
   - Никак. Нашите търчат напред-назад. Това е.
   - Пак нещо да превземаме.
   - А ти какво искаш да правиш на война?
   - Омръзна ми!
   - Ами обеси се.
   - Абе върви на майната си.
   - Сам върви.
   Четири часа след превземането на Държавната банка еуфорията от победата се смени с тъпа умора. От покрива на сградата видяхме как нашите войски се опитваха да пробият към Двореца, но масираният огън ги караше да се дърпат назад. С тъпа упоритост на обречени войските бяха изпращани отново и отново на щурм, и всеки път отстъпваха от обвитата в дим сграда, оставяйки на площада загинали. Всички прекрасно си даваха сметка, че утре и ние така ще вървим напред под мощния обстрел. Авиацията летеше високо в небето, рядко стреляйки по сградата. Малкото танкове се стараеха колкото можеха, но полза от това нямаше. От вида на напразността на опитите за щурм гърлото ми пресъхна. Появи се желание да се напия. Раздразнението, негодуванието срещу безсмисленото клане отстъпи място на гъпа умора. Беше ми безразлично. И дори фактът, че наблизо под развалините лежаха наши другари, вече не предизвикваше никакви емоции. Беше ни абсолютно все тая. Мислите се въртяха в главата като тежки големи камъни. Приближи се Юра. Съдейки по възпалените му очи и уморения вид, и на него не му е било лесно. Той седна до мен. По-скоро не седна, а тежко се пльосна, облягайки се на стената.
  -- Как си? - попитах го.
  -- Все ми е тая, - той уморено махна с ръка.
  -- Имаш ли пиене?
  -- Малко. Дай да ходим да изтръскаме тиловиците.
  -- Нямам сили. Ако бяха донесли, е друга работа. А така...
  -- С какво се занимава народът в мазето?
  -- Граби стелажите със стари пари. Трябват ли ти?
  -- За какво са ми?
  -- И аз така. За подпалки и за карти друго ще намерим.
  -- Какво ще правим утре? - попитах аз, докато палех цигара.
  -- Де да знам. В последно време нещо се уморих.
  -- Стари сме ние с теб, Юрка, за такива игри. Сега ми е абсолютно все едно. Можеш да ме плениш с голи ръце. Плюя на всички.
  -- Аналогично. Ще спим ли?
  -- Естествено. Само че къде?
  -- Хайде в мазето, че тука е студено. През нощта още ще застудее, че и течение има.
  -- Добре, хайде.
   Бавно, мързеливо се надигнахме. Тръгнахме, пушейки в движение. Когато наближихме стълбата за мазето, срещнахме тиловици и свързочници, които носеха пълни чували с пари.
  -- За какво ви е тоя боклук, бе момчета?
  -- Все ще ни свърши работа, - отговори някой бодро.
  -- Всичко ще им свърши работа, - уморено отбелязах аз и заслизах по стълбата, придържайки се с ръка за стената.
  -- Бойното поле след битката принадлежи на мародерите, - философски отговори Юра.
   Вече не го виждах в тъмното и само огънчето от цигарата му показваше къде е. Напред видяхме факли.
   - Хайде към светлината. Там ще се настаним.
   - Да, те сега ще награбят и ще се махнат.
   - Няма да успеят. Там има пари за десет камиона.
   - Не разбирам за чий им е да влачат тоя боклук. По-добре да бяха докарали един-два крана да извадят момчетата от руините.
   - Да бе надявай се. От тия гадове няма да дочакаш!
   - Имаше един стар армейски виц на тая тема. Срещат се след войната Иван фронтовика и Абрам тиловика. Иван целият в рани върви пеша, а Абрам с луксозна кола спира до него. Иван пита - откъде, Абраша, имаш такава готина кола. А Абрам отговаря - не завиждай, аз цяла война ти завиждах, че имаш собствен танк.
   - Да. И точно тия после то телевизията ще разказват колко добре са воювали. Боевици шибани. Пфу!
   - Ама я виж колко добре са се организирали. Едните грабят, другите носят към изхода, а третите - по колите. Стахановци!
   - Тебе не ти ли е все тая?
   - Все тая ми е.
   - Тогава дай да си намерим някое тихо и сухо ъгълче и да лягаме.
   - Хайде. Само да предупредим това крадливо племе да ни събудят, когато донесат яденето и пиенето.
   - Ей, мародери! Ние ще спим тук. Като донесат яденето, ни събудете! Разбрахте ли?
   - Разбрахме. Добре, - отговориха "ударниците на паричния фронт", тъпчейки поредния чувал с пари.
   - Слушай, твърдичко е да се спи, - ние се въртяхме в опитите да се нагласим на бетонния под. Студено, твърдо, неуютно.
   - Дй да вземем малко чували, на тях ще спим.
   - Добра идея. Хайде, - ние се приближихме към стелажите и започнахме да събираме напълнените с пари чували.
   - Абе да не сте полудели? - народът започна да нервничи.
   - Кой го каза? - ние с Юрка гледахме тези нищожества, както два стари гладни уморени вълка гледат стадо овце, осмелили се да проблеят.
   Плъхове! Истински плъхове. Закачените факли хвърляха трепкащи сенки, от което мръсните им лица изглеждаха изкривени. Настъпи пауза. Работата беше там, че на нас с Юрка ни беше абсолютно безразлично. Ние, именно ние рискувахме задниците си преди два часа, когато избивахме духовете. И като гледах тия новопоявили се "нови руснаци", не ги смятах за хора, за свои братя-славяни, за съратници, за "махра". Те бяха даже по-ниско от духовете. Онези поне се биеха и умираха в името на нещо. За митичната независимост, за призрачната свобода, пък макар и за свободата да водят престъпен живот. А тези боклуци, които стояха пред нас, дори не воюваха, а само присъстваха на войната. Не виждах причина да ги оставя живи. Нямах нито един мотив да не ги застрелям. Трябваше ми само повод. Нищожен повод, за да вдигна висящия на рамото ми автомат, да сваля предпазителя и да пусна целия пълнител в това стадо свине. Чак ръцете ме засърбяха - така ясно си представих тая сладка картинка. Във въздуха висеше тишина. Явно, почувствали нашето превъзходство, а и осъзнали факта, че автоматите им са подпрени на стената - пречат им на хората плодотворно да се трудят, - те мълчаха. Един-двама имаха кобури с пистолети. Ха, аматьори! На война с пистолети! Докато човек с треперещи пръсти откопчае кобура, аз ще успея пет пъти да го застрелям. Взехме още един-два чувала и бавно се отдалечихме в тъмнината. Аз вървях и се ослушвах дали някой от тях няма да каже нещо. Но не. Мълчаха. Обидно. Жалко. Плъхове! Пфу!

Глава 15

   После се замислих, че като сравнявах духовете с тия нищожества - мародерите, започнах да уважавам духовете. Аз ту ги мразя, ту ги уважавам. Да-а, така човек може съвсем да се побърка!
   През това време ние мълчаливо стигнахме нашия ъгъл и започнахме да се нагласяваме. Хвърлихме на пода чувалите с парите. Част от тях отиде за дюшек, част - за възглавница. Притиснахме се един до друг и нахвърляхме върху себе си останалите чували. От тях миришеше на пари. На боя, на пот, на мазнина, на масло и на още нещо.
  -- Знаеш ли, Юра, все ми е тая колко пари имам сега под задника.
  -- И на мен. Лека нощ! Макар че, я чакай. Ще си развържа кубинките. А ти?
  -- Вече го направих. Не ми пречи да спя. Лека нощ. Как мислиш, тия мародери дали няма да ни направят някоя гадост?
  -- Те са страхливци. Най-страшното, което ни заплашва от тяхна страна, е шепненето по ъглите. Е, могат да "забравят" да ни събудят за яденето. Край, спим!
  -- Отбой в свързочните войски.
  -- Ето че мина още един ден, - започна Юрка старата армейска шега.
  -- И майната му! - завърших аз.
   И ние заспахме. Аз заспах някак изведнъж, без да се въртя, просто затворих очи и заспах. Не сънувах нищо. Нито войната, нито боя, само тъмнина. Събудих се, защото някой ме буташе за рамото. Пак тъмно. Отнякъде се чува бой. В просъница даже не разбрах къде съм и веднага се хванах за автомата. И тогава чух глас от тъмното:
   - Тихо. Тихо. Свои сме. Искахте да ви събудим за обяд.
   - Юра! - безцеремонно разбутах Юрка. - Да вървим да ядем.
   - Какво да ядем? Нали сега легнахме?
   - Колко е часът?
   - Един следобед. Докараха обяда.
   - Абе, боец, да не си се побъркал? Какъв обяд? Ние ей сега обядвахме.
   - Не, вие спахте едно денонощие.
   - Денонощие?
   - Да. Два пъти идвах да ви будя, но вие не се събуждахте. Докладвах. Мислех, че сте умряли. Дойде лекар, огледа ви. Каза, че спите.
   - Бъзикаш се. Какъв лекар?
   - Не му знам фамилията. Прилича на Розенбаум.
   - Сигурно е Женка.
   - Добре де, да вървим да ядем.
   Тръгнахме пипнешком след боеца. Ама наистина ли сме проспали цяло денонощие? Не ми се вярваше, но съдейки по къркоренето на корема май беше вярно. Интересна работа! А дали не ни разиграват? На излизане от мазето присвихме очи от ярката светлина. Тътенът на боя нарастваше. На първия етаж на банката седяха и ядяха бойци и офицери. Приветстваха ни с радостни възгласи:
   - Добре дошли от царството на сънищата!
   - Ама много спите, момчета!
   - Така можете и войната да проспите.
   Тогава повярвахме, че наистина сме проспали цяло денонощие. Приближихме старшината, който раздаваше натовските дажби, взехме си и се дръпнахме настрана.
  -- Е, какво мислиш, Слава?
  -- А какво да мисля? Поспахме и толкова. Нервите са ни опънати, изморени сме. Добре, че не са ни забравили. Че можеха и като безследно изчезнали да ни пишат.
  -- Елементарно можеха, - потвърди Юра. - От тях може да се очаква.
  -- А къде е Сан Санич? - попитах един офицер от свързочния батальон.
  -- Сан Санич ще дойде след час. Пращаха ни на помощ на щурмуващите, но ние ги пратихме на майната. Нямаме командир. Нямаме началник щаб, а без тях на щурм не тръгваме.
  -- Вярно, - кимнах. - А за новия командир нещо чува ли се?
  -- Два пъти се обажда по радиото. Казва, че не може да пробие, че духовете в града са се активизирали. Не пускат войските към площада.
  -- Значи сме в "котел".
  -- Не сме в "котел", а в задник, - мрачно обобщи Юрка.
  -- Юра, ние попаднахме там още когато влязохме във военното училище.
  -- Вярно е, - кимна Юрка.
  -- Какво още казват за щурма?
  -- Ще участваме. От нашата страна още нямаше атаки. От останалите три страни вече имаше опити, но им строшиха зъбите и те се дръпнаха. Разузнавачите вече ходиха до сградата - страшна работа. Духовете са приковали към прозорците нашите ранени и убити. Има и от нашата бригада. Мнозина са живи. Завързани за черчеветата. Духовете се прикриват с тях.
  -- Ясно. "Жив" щит. Мръсници. - Юрка ставаше все по-мрачен.
  -- Значи не можем да използваме тук "танковата въртележка".
  -- Каква ти "въртележка"! Само атака. А те, гадове, боклуци, ще избият нашите.
  -- Няма да ги избият. Те са им гаранция. Последна застраховка.
  -- Ще видим. Кога казват, че щурмуваме?
  -- Веднага щом дойде Сан Санич. Ханкала вече ни омръзна със заповедите си да тръгваме към Двореца. Отначало ги пращахме на майната си, а после просто престанахме да им отговаряме.
  -- Правилно. Като дойде чорбаджията, ще каже кой крив и кой прав.
  -- А пространството прострелва ли се?
  -- Като на тепсия. Не може да се докара техника. Сто и петдесет метра площад, открита местност.
  -- Пфу! Лайняна работа.
  -- Пак ще загубим хора.
  -- Кръв ще храчим.
  -- Извадихте ли момчетата под плочата?
  -- Не. Никой дори не се опита.
  -- Колко са там?
  -- Уточнихме. Трябва да са двама бойци от първи батальон.
  -- Слушай, вчера мародерите от свързочния батальон и тиловиците влачеха парите. За какво са им тия чували със съкровища?
  -- В тила ги закараха. Тука въобще стана весело. Докато сме си късали задниците да превземем банката, тия боевици тарашили частните гаражи. Разстрелвали колите, взривявали. Събирали си резервни части за личните коли. А баща и син Кулебякини въобще знаеш ли какво направили? Взели на една жена норковата шуба, а тя три квартала след БМП-то тичала. Молела да й го върнат.
  -- Върнаха ли й го?
  -- Не, естествено.
  -- Пфу! Боевици шибани. С жени да воюват!
  -- За кого война, за кого - родна майчица.
  -- И ловджийски пушки насъбрали. Карабини малко намерили, но пушки - около двайсетина.
  -- Как ще ги регистрират?
  -- Дявол знае. Нещо планират.
  -- Плъховете и в Африка са си плъхове.
  -- Трябва да ги пуснем пред нас, като тръгнем да атакуваме Двореца, а ние да сме като заградителен отряд. И като през четиридесет и първа, заповед - нито крачка назад. Тогава ще видим как ще се мятат между два огъня.
  -- Размечта се. По-скоро те ще бъда заградителен отряд зад гърба ни.
  -- Братле, нещо за пиене имаш ли?
  -- Спирт.
  -- Почерпи ни.
  -- Вземете, - той ни протегна манерката със спирта. Тежка беше, значи пълна.
  -- Не е зле. Отивам да потърся канчета и вода.
   Юра се върна с три чаши и вода. Наляхме спирт и го разредихме. Водата беше мътна. Почакахме да се утаи, но беше безполезно. Ех, когато очите не виждат, коремът не страда. Чукнахме се и пихме. На зъбите ни скърцаше пясък. На вкус беше като блатна вода със спирт. Но въпреки всичко стомахът ми се загря. Нормално. Наляхме си по втора чаша. Ефектът беше същият. Голяма работа! Червените очи не жълтеят. Най-страшното, което ни заплашва е рядко щастие. Отляхме си по малко спирт в манерките. Напълнихме с патрони полупразните си пълнители. Взехме си и гранати за подцевника и ръчни гранати. Моята "заветна" лежеше в джоба. Своеобразен талисман. Дай Боже да не се наложи да я използвам! Чу се рев на мотор и скърцане на вериги по асфалта. Някой дойде.
   Чу се тропот на ботуши и познат глас. Обкръжен от офицери, се появи Сан Санич. Малко беше останало от лъскавия му външен вид. Якичката му беше черна, все едно са чистили обувки с нея. И той като всички беше опушен, небръснат. Лицето му беше в дребни ожулвания и драскотини. Все едно беше нарязано от дребни камъчета или стъкла. Униформата му беше разкъсана на няколко места. Явно и на него не му е било лесно.
   След него вървяха офицерите от щаба и управлението на бригадата. Всички се поздравяваха едни други. Жива беше бригадата. Сред дошлите беше и Серьога Казарцев. Той ни доближи. Прегърнахме се.
  -- Здравейте, момчета!
  -- Здравей, Серьожа, здравей, скъпи!
  -- Как сте тук?
  -- Кофти, много кофти.
  -- Казват, че Ханкала ни праща на щурм на Двореца. А ние не бързаме.
  -- Едва си пробихме път от тая шибана Ханкала. Духовете навсякъде засади правят. Към площада почти всички подстъпи за затворени. Пълно е с духове. Те не ни пускат на площада, а ние тях. Като баница, с една дума.
  -- Нещо ново за командира?
  -- Новия или стария?
  -- И за двамата.
  -- За стария знаем само, че лежи в Москва, в болница "Бурденко", две операции са му направили. Май е добре. Пу, пу, пу, да не му е уроки! А за новия - бил е в Ханкала, а после се е загубил. Два пъти се е обаждал по радиото. Това е. А при вас?
  -- Нищо. Превзехме тая шибана Държавна банка. Пари няма. Злато няма. Валутата е фалшива. Затова пък е пълно с пари от стария образец. Хартия. Тиловиците и свързочниците я награбиха и я замъкнаха нанякъде.
  -- За какво им е тоя боклук?
  -- Отде да знам, Серьога, за какво им е тоя боклук.
  -- Мародерите са с друга психика. Нормалните хора не могат да ги разберат.
  -- Плъхове.
  -- И ние казахме същото. А ние с Юрка вчера легнахме да спим. И проспахме цяло денонощие.
  -- Нищо страшно, момчета, дойде ви нанагорно. Загубите големи ли са?
  -- Ужасяващи. Там под плочата още двама лежат. Кога ще ги вадим - никой не знае.
  -- Да, нищо не остана от бригадата. Ако не бяха десантниците и "махрата", щяхме да останем тук завинаги.
  -- Сега ще ходим да им помагаме.
  -- Получихме заповед от Ханкала за щурм. А как да преминем площада?
  -- Освен това там на прозорците висят наши войници. Кой жив, кой не е. Не можем да използваме нито танкове, нито артилерия, нито авиация. Ще пълзим сами. Не ми харесва това. Въобще не ми харесва!
  -- А без нас не могат ли да го превземат?
  -- Опитваха се. Като в първата световна - потърчаха насам-натам и се дръпнаха.
  -- Сега е наш ред да търчим. Какво ще остане от бригадата?
  -- На кой му пука?
  -- Да. На никой, освен нас, не му пука.
  -- Ти нашия Пашка видя ли го някъде?
  -- Видях го. Жив е паразитът. Стои при тиловиците. Казах му да не се налива с коняк и водка и да не пипа вашите дялове. И цигарите е оставил на мира. А аз, между другото, ви донесох цигари. Малко, но все пак...
  -- Благодаря, мили. Какво още казват в Ханкала?
  -- Москва ги натиска колкото се може по-бързо да превземат Двореца. Дудаев е обявен за престъпник. Не е задължително да го пленяваме жив.
  -- Замитат следите. Премахват съучастниците си.
  -- Те там не смятат ли да ни помагат?
  -- Не. Няма никакъв план. Оправяйте се на място. Свързвайте се със съседите, действайте според обстановката. Нашият генерал едва не се сби с Ролин. Едва ги разделиха. Иначе щеше бой да стане.
  -- Лудница.
  -- А аз бих заложил на нашия генерал. И е по-висок, и ръцете му са по-дълги, и е по-тежък.
  -- Виж, викат ни на съвещание.
  -- Хайде.
   Събраха се всички офицери, които бяха наблизо. Кои стояха прави, кои бяха седнали на сандъци, а някои и направо на пода. Ние тримата просто стояхме. Не се бутахме в първите редове. И така всичко беше ясно. Сега ще се свържат със съседите и ще тръгнем напред. В най-добрия случай ще сложат димна завеса. А ако не, ще се наложи да гризем асфалта и да губим хора. И без това не останаха много.
  -- Е, момчета, - започна Сан Санич. - Браво, че превзехте банката. Много кръв ни струваше тя. Много добри хора оставихме тук. А от нас искат и да помогнем за превземането на Двореца. Дома на правителството. Както винаги, план няма никакъв. Само една заповед - напред! Резерви нямаме. Заповядах тиловиците и свързочниците да отделят хора, и ще тръгнем напред. Сега ще се свържем със съседите, ще съгласуваме часа на начало на операцията и тръгваме. Ако вятърът ни позволи, ще сложим и димна завеса. Ако не, дано Господ ни помага. Въпроси има ли?
   Офицерите започнаха да задават въпроси. На нас с Юрка и Серьога вече всичко ни беше ясно. Само как ще използваме танковете и БМП-тата?
  -- Другарю подполковник, а танковете и БМП-тата? - някой ме изпревари.
  -- Ще ги използваме според възможностите. Всички знаят, че там нашите бойци и офицери са приковани към прозорците. Бихме искали да ги спасим. Или поне да не сме виновни за смъртта им.
   С една дума, беше взето решение за настъпление. Настъпление на всяка цена. Как винаги всичко е едно и също. Да изпълним задачата и по възможност да оцелеем. Задачата - за Родината, партията и правителството, а да оцелеем - заради себе си. Господи, колко се уморих! Само че не трябва да се отпускам. Ако някой някога ми беше казал, пояснил, убедил, че тази война е необходима, че защитавам семейството си. И имаше гаранция, че в случай на моята смърт синът ми, жена ми няма да се нуждаят от нищо. Че на сина ми е гарантирано висше образование, че жена ми ще има работа. И до края на живота си ще получават прилична пенсия. А аз знам, че им е гарантирано сиромашко съществуване. Никой няма да им помогне, ще се наложи сами да се оправят. Трябваше да измервам омразата и желанието да изпълня задачата с това, че семейството ми не трябва да умре от глада с просешката помощ за загуба на глава на семейството. А че предстои тежка работа - никой не се и съмняваше. Положението се осложняваше и от това, че не можехме да направим танковата "въртележка". Тъжно ми стана на душата. Тъжно и гадно. Не страшно, а именно тъжно. Разбираш, че не можеш да се измъкнеш от тая шибана работа, иска ти се и момчетата да запазиш, и сам да оцелееш, с една дума - и оная работа на топло, и душата в рая. Бих се напил до посиняване! Сигурно нещо подобно е изпитвал Исус, когато е разбрал участта си. Него поне високопоставеното му татенце го е чакало, а нас там никой не ни чака. Макар че не можеш да умреш два пъти, и ако ти е писано да загинеш в тоя гаден бой, колкото и да се въртиш, ще получиш порцията си олово в тленното си тяло. Прости ми, Господи, ако съм те обидил с нещо в мислите си! Сам разбираш: страх, яд, обида, тъга. Така че - помагай!
   Ние с Юрка и Сергей се дръпнахме настрани да попушим. Качихме се горе да разгледаме тоя площад, по който след час щяхме да подскачаме като ранени бабуини. Сто и петдесет метра равно, чисто, прекрасно прострелвано пространство. Самият асфалт на площада е изрит от ямите от снарядите и бомбите. Не можем да се скрием в тях. От Двореца те прекрасно се прострелват. Значи няма да сме там. Надеждата ни е една - скоростта. Може, разбира се, едните да отвличат вниманието, а дугите да настъпват, но както вече казахме, тая тактика няма да свърши работа. Духовете вече се научиха да воюват. И мислят, за съжаление, като нас.
   Такъв участък може да бъде преодолян незабелязано от пет-шест човека. Но когато затичат, затропат с викове четиристотин човека, само слепец няма да ги забележи. И не можем да се крием по ямите. Не е на добре това, никак не е на добре.
   Част от бойците няма да искат да тичат, ще се изплашат, и тогава ще се налага с ритници да ги изкарваме. А между другото, нямам бронежилетка. Трябва да си намеря. Обърнах се към Серьога:
  -- Замполит, ти не трябва ли да се грижиш за личния състав?
  -- Какво ти трябва, нехранимайко? - Серьога застана нащрек.
  -- Как каво! Бронежилетка. Откъде да си взема?
  -- На глупаците им върви. В БМП-то, на което дойдохме, се въргаляше една в краката ми.
  -- Надупчена сигурно.
  -- Не съм го проверявал. Ама по-добре с надупчена, отколкото без.
  -- Заедно ли ще се държим?
  -- Ще се наложи.
  -- Ти, Серьога, постоянно обещаваш, че ще си с нас, а в последния момент те няма наоколо.
  -- Така се случва.
  -- Да бе, случва се. Криеш се сигурно.
  -- Аз?! Да се крия?!
  -- А не ли? - започнахме да дразним Серьога. Добър човек е и въпреки разликата във възрастта, го смятахме за свой другар.
  -- Абе аз... - Серьога започваше да се ядосва, - на Северно помните ли?!
  -- Помним, Сергей, помним. Шегуваме се. Не се връзвай.
  -- Шегуваме се, Серьога. Хайде да погледем "бронята". Че не ми се иска пак "гол" да вървя в настъпление. Може и да не ме спаси, но някак ми топли душичката, че и от осколки може да ме опази.
  -- От осколки ще те опази, а от пряко попадение на куршум - едва ли.
  -- Знам, неведнъж сме го пробвали. От пет-седем пластини само една държи, останалите се чупят.
   Така, докато обсъждахме достойнствата на едни бронежилетки пред други, доближихме трите БМП-та, на които дойдоха Сан Санич и хората му. Серьога почука с цевта на автомата по бронята. Показа се главата на един боец. По омачканата му физиономия си личеше, че го събудихме.
  -- Ще си проспиш живота, воин! - поздрави го Серьога. - Там в десантния отсек се търкаляше една бронежилетка, аз си я бях сложил под задника. Чия е?
  -- Ничия, - боецък започваше да се събужда.
  -- Дай я на капитана. Че иначе към Двореца "гол" ще върви.
  -- Сега, - боецът скочи на земята, отвори десантния отсек, порови се вътре и извади бронежилетката.
   Тя беше мръсна, омазана, изгорена на няколко места, покрита с кафяви петна, приличащи на кръв. Но май беше цяла.
  -- Откъде е? - попитах войника.
  -- По време на щурма на Северно превозвахме ранен, от него остана.
  -- Къде беше ранен?
  -- В главата. Оттам са и петната. А иначе е цяла. Мръсна е, но е цяла. Аз самият един-два пъти я обличах. Изгубих си някъде моята. Та затова я влачех, докато не си намерих кевларена, - боецът гордо извади кевларената си жилетка. Съдейки по кройката, вносна.
  -- Откъде?
  -- Трофейна.
  -- Браво! - с възхита гледахме красивата, лека жилетка.
  -- Улучваха ли те?
  -- Само осколки.
  -- И как?
  -- Нормално. Държи.
  -- А куршуми?
  -- Засега Бог ме пази.
  -- Казват, че яко чупи ребрата.
  -- Не ми се е случвало.
  -- Да се сменим, а?
  -- Не. Трофейна е. Лично добих гада.
  -- Браво. Благодаря и за тая, - започнах да нагласям бронежилетката по куртката, Серьога и Юра ми помагаха.
   Не можех да заповядам на боеца да ми даде своя трофей. Не можех и просто да му я взема. Негова беше. Той сам е рискувал живота си, за да я получи. Негова гордост. Предмет на тиха завист на другарите му. А аз - да изнаглея! Айде няма нужда.
   Нагласих жилетката. Удобна ми беше. Не се нагъваше, не висеше, не ми пречеше при ходене, не ми стесняваше движенията. Отново запалихме. Странно, от Двореца ни делеше само сградата на Държавната банка, но ми се струваше, че са поне хиляда километра.
   - Знаете ли как ни наричат в Ханкала? - попита Сергей.
   - Кого?
   - Всички нас. Цялата групировка.
   - Как?
   - Ангели-изтребители. Някаква печатна щампа, за придаване на ореол на божественост на нашата дяволска мисия.
   - По-скоро трябва да ни наричат нещастници-камикадзета.
   - Да.
   - Добре казано.
   - Там бойците още ли летят на катапултите?
   - Летят. Идиоти има достатъчно. Сядат на самолета, дърпат ръчката на катапулта, сработват барутните ускорители. И край. Един хитър се опитал да дръпне ръчката, без да седне в креслото. Откъснало му ръката.
   - Това сме го чували вече, а нещо ново?
   - Не, за нови случаи не съм чувал.
   - Гледай, махат ни.
   - Май са решили да настъпват. А защо вие, офицерите от щаба, не вземате никакво участие в разработката на операцията?
   - Каква операция, Сергей?
   - Това си е самоубийство.
   - Никакво планиране. Като в гражданската война. Напред и край. Това е цялата операция. За това не трябва да си завършил академия. Като Гайдар. Да пленим колкото се може повече врагове. И да ги вкараме под леда. Не си ли чел книгата на Солоухин "Соленото езеро"?
   - Не.
   - Препоръчвам ти я. Почети как дядото на бившия ни вицепремиер е пускал под леда противниците. Ако не полудееш, значи всичко е наред. Ти и без това си ненормален.
   - Струва ми се, че след това пъкло, ако се измъкнем, вече с нищо няма да можеш да ме учудиш или изплашиш.
   - Сигурно си прав. Хайде да вървим да чуем.
   - Да вървим.
   - Гледай, някой е закачил червено знаме на покрива на Държавната банка, - учудих се, горе плющеше червено знаме.
   - Ама вие не сте ли го видели досега?
   - Не бе, нали ти обяснихме, че спахме цял ден.
   - Браво бе, момчета!
   - А ти как мислеше! Знамето е като над Райхстага.
   - Да.
   - Интересно, а защо не руското знаме? 
   - Ами първо, тях просто ги няма. А второ, сегашното руско знаме в очите, в съзнанието на бойците още не се свързва с големи военни победи, а трето - на хлапетата, възпитани с героите от Великата Отечествена война, им се иска да бъдат съпричастни към победите на дедите си. А те са воювали под червеното знаме.
   - Прав си. Няма нищо общо с комунистическите идеи.
   - Дайте да вървим да чуем какво ни предстои.
   - Нищо хубаво, можеш изобщо да не се съмняваш.
   - Както винаги си прав. Да тръгваме.
   Влязхоме пак в сградата. Около Сан Санич се бяха събрали офицерите, той им обясняваше нещо. Смисълът на атаката не се беше променил. Само съседите, които вече си го бяха отнесли, ни предлагаха да атакуваме първи и да отвлечем вниманието върху себе си. А те да се включат после. Сан Санич ги прати на майната си. Той самият предложи такъв вариант:
  -- След час започваме настъплението. Тръгват всички без изключения. Всеки, който може да държи оръжие. Всички тиловици, сапьори, свързочници, ремонтници, екипажите на танковете. Самият аз ще тръгна. Ако останем там... - Сан Санич помълча, - няма да ни трябват вече нито свързочници, нито тиловици. Направо като в песента за комунистите: "Това е нашият последен и решителен бой..." Въпроси?
  -- Как ще тръгнем - накуп, като един поток?
  -- Да, няма смисъл да си разкъсваме силите. И така сме малко.
  -- А не може ли да изчакаме нощта?
  -- Тогава ще пуснат осветителни ракети, и на нас ще ни е още по-трудно, те ще са на тъмно.
  -- А димове?
  -- Засега вятърът е срещу нас. Ако се промени, ще опитаме. А сега няма смисъл. И помнете, моля ви, че там по прозорците са наши момчета.
  -- Това е лошото. А иначе щяхме да затрупаме духовете с тяхната собствена сграда, а сега трябва да внимаваме!
  -- Те все едно ще загинат! - извика един от младите командири на взводове. Ясна работа - истерия преди боя.
  -- А ако ти беше на тяхно място, как щеше да бъде? - попита Серьога.
  -- Щях да се застрелям.
  -- Да бе, с ръцете на противника. Герой! После ще можеш ли да живееш, ако знаеш, че заради тебе момчетата са загинали?
  -- Стига, на друго място ще се карате, - прекъсна дискусията Сан Санич. - Давам около час за подготовка, а после напред. Всички са свободни.
   Разпръснахме се по ъглите на сградата, някои се качиха на покрива, за да огледат още веднъж площада, по който ще се наложи след час да търчим. Някои ги хвана истерията, започнаха да откачат, да нервничат, някои тръгнаха да пишат писма на близките си. В тях се кълняха в любов на жените си, а на децата си завещаваха да бъдат добри. Кой знае, може би това писмо ще стигне заедно с написалия го. В комплект.
   Мнозина бурно обсъждаха къде кое подразделение ще тръгне. На никой не му се искаше сам с хората си да върви по ямите от бомбите и снарядите, които не можеха да ни прикрият от огъня на духовете. В края на краищата решиха да теглят жребий. Кибритените клечки решиха кой ще върви към сигурна смърт, а на кой му се дава отсрочка. Случаят и Бог ръководеха тези клечки. Съдбата. Късметът. Всекиму своето.
   Нито аз, нито Юрка бяхме в настроение да спорим, да пишем писма. Искахме просто да съберем мислите си, да се успокоим. Да отдъхнем морално. Можеше и да пийнем по петдесет грама, но като си спомнихме отвратителния вкус на разредения спирт, желанието ни изчезна. Пък и можеше реакцията ни да се забави, и стомахът можеше да ни скрои номер. С Юрка излязохме навън, легнахме на камъните и мълчаливо запалихме, разглеждайки облаците. Дявол да го вземе, колко малко му трябва човек, за да е щастлив. Нормално семейство, работа, това небе, природата. Няма смисъл да гоним призрачното щастие във вид на парични знаци. Заради тях и се появяват проблемите. И понякога да гледаме тази вечна природа. Ако влезеш в затвора, пу, пу, пу, заради някакъв идиот или за пари, за известно време ще бъдеш лишен от тая красота, от това щастие. Затова пък, ако те убият след няколко часа, минути, метра, ще бъдеш лишен завинаги от удоволствието да гледаш природата. Сам ще станеш част от нея.
   Облаците плуваха в синьото зимно небе, величествено носеха пищните си тела на Север. Към Русия. Към Родината. И преди хиляди години те са се носели също така напред, и след хиляда години ще летят по същия начин. И никой няма да си спомня. Най-интересното е, че не ми беше жал за мен, жал ми беше само за това, което още не бях направил. Макар че, от друга страна, вече бях оставил малка следа на тая земя. Бях изпълнил наполовина мисията си. Най-главното - това е синът ми. Моят син. Моят наследни на рода, на фамилията. Остана само да го направя човек. Но това е Божия воля. Дори ако загина, синът ми няма да се срамува от баща си. Загинал е, не се е уплашил. Не е избягал. Опази го, Господи, а и мен по възможност.
   От сградата изскочи боец и завика на всички да се готвят. Тръгнахме към подразделенията. Вече бяхме решили, че тръгваме с остатъците от втори батальон. Бяха ни изнесли от това пъкло досега, та и нататък с тях ще тръгнем. Вдясно се беше разположил първи батальон. Началник щаба Ваня Илин ни махна с ръка. Аз отговорих.
  -- Слава, ела с нас!
  -- Не, Иван, конете не се сменят насред брода.
  -- Както искаш. Късмет!
  -- Благодаря. И на теб също!
   Колкото повече наближаваме площада, толкова по-топло ми става. Свалих ръкавиците, пъхнах ги под бронежилетката. Проверих автомата. Свалих предпазителя, вкарах патрон в цевта. Проверих дали си е на мястото "щастливата" граната. Прекръстих се, гледайки небето. Облаците си бяха на мястото и все така продължаваха бавното си пътешествие. Жега ми е. Бутнах назад черния подшлемник. Кръвта бушува в тялото. В устата се появи вкус на кръв. Адреналинът отново започна своята игра. Сега главното е бащиците-командири да не ни държат тук прекалено дълго, че ако сега няма бой, адреналинът ще изгори цялата енергия и после ще сме като изстискани лимони. Знаем го, минали сме през това. И ето по радиото прозвучава заповед "555".
   Щурм. Щурм. Щурм. Дръжте, бесни кучета, дръжте! И ние затичахме. Изнесохме се из-под прикритието на Държавната банка. Ето ги - сто и петдесетте метра площад. Като на тепсия сме. Нито да се скрием, нито да се укрием зад нещо. Само напред. Духовете откриха огън почти веднага. Първите секунди вяло, но после огънят укрепна, набра сила и мощ. Още не бяхме претичали и петнайсет метра, а се наложи да се въртим, претъркулваме, с малки прибежки да тичаме напред. Мнозина си пречеха един на друг. Блъскаха се, падаха на земята. Псуваха се едни други.
   По ирония на съдбата именно на втори батальон му се беше паднало да тича по центъра на площада, именно този участък, в който имаше най-много трапове и ями, и който най-добре се прострелваше.
   Почти нищо не се виждаше, потта се лее в очите, разяжда ги. Претъркулване, още едно. По-далеч от фонтанчетата, които вдигат прах около главата. Лицето се удря в камъните, в калта. Няма страшно. Инстинктивно ми се иска да вляза в ямата. Но не може. Съдейки по следите от куршуми, те вече прекрасно са простреляни. Чантата с гранатите за подцевника ми пречи. Удря ме. При претъркулванията се удря в земята, в асфалта, в камъните. Само това оставаше - гранатите да детонират и да ме разкъсат на парчета. Айде, мене кучета ме яли, ама ще отнеса със себе си още няколко човека. Трябва да съм по-внимателен.
   Май се търкулих достатъчно надалеч. Дишайки тежко, започнах да избирам накъде да стрелям.
   От Държавната банка не бях забелязал, но като пробягах седемдесетина метра, ясно видях, как в прозорците на Двореца стоят, висят завързани, заковани към черчеветата, нашите момчета. Наши. Руснаци. Славяни. Мъртвите бяха съблечени, жълтите им тела висяха. Ръцете нагоре, коленете сгънати. Някои достигат перваза, и имаш чувството, че стоят на колене в безмълвна молитва, с вдигнати към небето ръце. Други все едно са увиснали във въздуха, на трети краката им висят отвън. Завързаните и заковани с пирони ръце не им даваха да паднат.
   Мнозина бяха живи. Викаха, плачеха. Някои викаха да ги убием и да прекратим мъченията им. Други пък ни молеха да ги спасим. Духовете се прикриваха от телата и на живите и на мъртвите и стреляха по нас. Рядко някой дух не беше прикрит с тялото на руски войник, офицер. С ужас изведнъж разбрах, че не мога да стрелям. Не съм сигурен, че няма да улуча свой. Убит или жив. НЯМА ДА МОГА!
   Зад телата на нашите братя се криеха снайперисти. Всъщност почти не се криеха. Оптическите им прицели блесваха на слънцето. Не можехме да разкъсаме на парчета тия нищожества от подцевниците. Нищо не можехме да направим! Нищо!
   Само напред, напред под ураганния огън, и оттам вече да ги бием. Немците, фашистите при превземането на Берлин не се бяха присетили да сложат пленените от концлагерите като жив щит пред себе си. А тези....
   Живи, измъчени, пребити, с напукани от вятъра, студа мръсни, подпухнали лица, - те викаха. Някои просто мучаха. Някои отваряха уста в безмълвен вик. Всичко това раждаше цял букет противоречиви чувства. Гърлото ми се стегна. Искаше ми се като в детството да заридая с пълен глас, без да се срамувам от сълзите си. Да заплача от жал към тези, които сега без вина страдаха, да заплача, защото не можех с нищо да им помогна. За какво, Господи, за какво? За какво им прати тези страдания? Та те са вчерашни ученици. Допреди година-година и половина са седяли на чина, писали са бележки на момичетата, тайно са пушели във входа. Те не са виновни!
   Защо, Господи, не накажеш онези, които са ги пратили на смърт? Защо? Отговори ми! С какво са виновни те? Или само защото са имали нещастието да се родят в Русия?
   Вместо да тичам напред, докато стреляха по мен, аз наведох автомата и започнах, напрягайки зрението си, да се вглеждам в лицата и телата на тези, които служеха за жив щит на духовете.
   Мнозина ми се сториха познати. Някои наистина познавах, не по имена или откъде са, а просто ги бях виждал в подразделенията на бригадата. От напрежение или по друга причина, сълзите се стичаха от очите ми, беше ми трудно да дишам. Гърлото ми беше стегнато, стана ми задушно, въпреки студа свалих подшлемника. На третия етаж на тоя Дворец познах боеца, с когото лежах под куршумите по време на първия щурм. Беше съблечен до кръста, мъртъв, краката му висяха навън, а ръцете му бяха заковани за черчевето. Все едно някой го беше изхвърлил от прозореца, но той с последно усилие се беше хванал за дървото. До него, вдясно, чернееше петно. Това беше лице на дух.
  

Глава 16

   Вдигнах автомата, прехвърлих го на единичен огън и започнах да се целя. Дълго, много дълго се прицелвах в това омразно лице на врага. Той стреляше по площада, въодушевен, разгорещен от боя. Нямаше нужда от бронежилетка. Мъртвото тяло на моя другар му служеше по-добре от всяко друго прикритие. Той се прикриваше с тялото и стреляше с откоси, забивайки за вечни времена в зимната кал нови жертви. Други мои другари. Автоматът подскачаше в ръцете ми. Потта заливаше очите ми, пречеше ми да се прицеля. Вдишване, задържане, бавно издишване. Вдишване, задържане, бавно издишване. Бавно измествам автомата. Събирам в една точка омразното петно, разреза на прицелната планка и мушката на края на автоматната цев, полуиздишам, задържам дишането и обирам спусъка. Стигнах до упор и продължавам бавно, плавно да натискам. Дори не чух изстрела, толкова бях погълнат от една-единствена задача - ДА УБИЯ. Само почувствах отката в рамото след изстрела. Гилзата, падна наблизо, издрънча в камъка. Очите все така напрегнато продължаваха да се вглеждат в мястото, където се целех. От напрежение или по друга причина не забелязах кога е паднал духът. Но той повече не се появи. Бях сигурен, че вече го няма. Не може да се криеш зад мъртвите и да убиваш живите. Не може!
   Едва след това се върнах в реалния свят. Мнозина вече бяха далеч напред. До стените на Двореца им оставаха не повече от десетина метра. Още малко и ще бъдат в "мъртвата зона". Това е участък от местността, където противникът не може да те обстрелва. Някои духове се бяха надвесили от прозорците и стреляха по тях. Ние пък в тоя момент разстрелвахме духовете. Някои ранени летят надолу. Някои псуват, някои мълчаливо падат. Малцина падат навътре в сградата. После духовете започнаха да хвърлят гранати.
   Които от нашите успяха, дотичаха и се скриха до стените на Двореца, а някои останаха да лежат. Останалите трепнаха и затичаха назад. Те претичваха покрай нас, лежащите на земята, а очите им бяха широко отворени. Имах чувството, че тичаха слепци. Устите широко отворени, не им достига въздух. Паника. Духовете стрелят в гърба им, и постепенно прехвърлят огъня върху нас. Викове, стонове на ранените, вопли за помощ. Всичко това удря по слуха, по тъпанчетата. Като студена струя към душата запълзява страхът. С огромно усилие се задържам на земята. Аз не съм герой, но просто помня тоя панически ужас, който обхваща всяка клетка на мозъка, на тялото и имаш само едно желание - да бягаш. Да бягаш, без да избираш пътя, накъдето видиш. Само едно чувство - да се скриеш, да избягаш.
   Стискам зъби до изпукване, започвам да копая земята с някакво обгоряло парче метал. Забивам колкото се може по-дълбоко и хвърлям пред себе си. Отново забивам и изхвърлям. Не, няма да стане номерът от предишния път. Със зъби, с нокти, но ще се задържим на тоя площад и ще го превземем. И за тия момчета, които сега висят по прозорците, ще отговаряте. За всеки персонално ще търсим сметка.
   Това решение дойде спонтанно, само по себе си. Не ми хрумна, че може би съм единствения, който се окопава в тая замръзнала земя на площада, като къртица, за забавление на духовете. Това е моята война и аз имам свои, особени сметки за разчистване. Сметки и към войната, и към тия, които я започнаха, и към тия, които убиват нашите войници и офицери.
   Вдигнах глава, погледнах дали няма духове, дали не са тръгнали в атака. Не бяха, а само крещяха нещо, разбутваха труповете на войниците ни по прозорците. Те - замръзнали, като кокали, - с глухо равномерно тропане се удряха в стените. Някои духове неприцелно стреляха към нас. Викаха нещо оскърбително както на руски, така и на своя гърлен език. Кривяха лица. Режеха кожата, бодяха с ножове останалите още живи пленени по прозорците. Някои от тях викаха, някои стискаха зъби и се опитваха да мълчат. Но те бяха малцина.
   А ти, читателю, би ли успял да издържиш две, три денонощия на студа, увесен, когато те режат с нож? Когато с теб се прикриват като с жив щит при атаката на твоите приятели? Някои губеха съзнание, това ги спасяваше за известно време от безсмислените мъчения. А ти висиш и прекрасно разбираш, че няма да оживееш, и гледаш как загиват спасителите ти, как тичат, попадат в плен само защото се страхуват да стрелят. Страхуват се да не те улучат. И ти нямаш избор. Или умираш, или те убиват, или след известно време полудяваш. Смъртта в дадения случай е избавление, изцеление. А в подсъзнанието ти се удря откачената мисъл - ами ако ти провърви и оцелееш? Ами ако успеят да те спасят?!
   Помисли, читателю, виновен ли си ти лично в смъртта на тези момчета, които загинаха от такава страшна, мъчителна смърт? Мисля, че си виновен. Повече от виновен! С апатичната си, индиферентна позиция, отношение към случващото се.
   Не ти го пожелавам това, читателю, но представи си, че след няколко години започне нова война. И на теб, твоя син, брат, сват, племенник му се наложи да върви на тая нелепа, безсмислена война. Какво ще кажеш? Правилно. Нищо няма да кажеш. Ще шушукаш в кухнята, ще обсъждаш последните новини, писма, клюки. И нищо повече. Защото системата за седемдесет години те е превърнала в безсловесно същество, което може да вика само, когато го кълцат, а да помогне на съседа, да защити някого - не е в състояние. Така и ще си проживееш живота, на колене, и ще умреш на колене. Помогни на някого, за да ти помогне и той. В живота всичко е като на войната. Ако ти помагаш, и теб няма да те продадат, да те предадат. Ти със своя отбор унищожават другия отбор, "изяждаш" ги. А още по-добре, ако успеете да се обедините, да се сплотите. Но това вече е утопия.
   Руският човек в последно време е склонен към саморазрушение, самоунищожение, унищожение на ближния. Анархия, бунт, това е стихията, която харесва на руснаците. Но дори и за защита на собствените си деца, загиващи в Чечения, не можаха да вдигнат бунт руснаците.
   Издребня руският народ. Негово величество доларът пороби всичко, включително и душата. Онази душа, която не можеш да разбереш, можеш просто да купиш. Или поне да й затвориш устата. А купената или мълчаща душа никога няма да каже нищо навъпреки. Затова не трябва да създаваме илюзии за нашата загадъчност. Също така се продаваме и купуваме, както всички. С единствената разлика - на едро и на много ниски цени. По-ниско от себестойността.
   И останаха да плачат по руската душа евтините интелигенти, които първи в годините на "перестройката" ратуваха за идването на долара. И наричаха първите грабители на Русия "душици", "гении" и т.н. Тогава още се разгоряха първите пожари на междунационалните конфликти, но те се правеха, че не ги интересува. Когато убиваха руснаците тук, в Чечения, те ходеха на всякакви презентации, по-народному - "аванта" и произнасяха угоднически тостове на криминалните босове. И сега сигурно кибичат на някой банкет в чест на откриване на съвместно предприятие и бърборят за възраждането на отминалото величие на Русия.
   Нали не тръгнаха, не оглавиха колоните, които протестираха срещу войната. Не оглавиха комитетите за събиране на хуманитарна помощ. А беше все пак деветдесет и четвърта, а не шейсет и осма.
   Край, господа, крайна спирка. Стигнахме. В най-добрия случай целият "цивилизован свят" ще раздели страната ни. Мирно ще я раздели, ще си я подели като сватбена торта. Както се полага. Най-вкусното парче - на най-силния, най-богатия гост. На останалите - по-малките парчета. Всичко ще е спазено. И ООН, и някои поредни презентации. На всекиго по нещо. На всекиго, освен на руския народ. Всички ни ще продадат, ще предадат. В дадения случай - за дългове.
   Вариант втори - ще станем "бананова република". Евтина работна ръка и печалби в хиляди проценти. Износ само на суровини. Да не се произвежда нищо на място. Всичко се внася от страните-собственички. Включително и стъклените украшения, като при полинезийците.
   И най-страшният вариант - поредната революция. С всички произтичащи от това последици. При всички случаи, читателю, ти губиш. С малката разлика, че момчетата, които лежат сега около мен, ще ти разпорят корема и ще те карат да гледаш мъченията, на които подлагат жените ти, дъщерите, сестрите, приятелите. Не от злоба или кръвожадност, а просто от елементарно чувство за мъст. Затова, че си мълчал, с език в... между зъбите, когато духовете ни караха да гледаме как се мъчат другарите ни. Та така, господин Читателю. Мисли.
   Наоколо бойците и офицерите също копаеха замръзналата земя, гризяха замръзналия асфалт. Някои използваха рововете. Пробиваха в тях "лисичи дупки". Духовете бързо разбраха, че ние, за разлика от предишните атаки, няма да отстъпваме. Затова отново откриха огън по нас. Отново фонтанчетата започнаха да вдигат около мен прах, кал, разтапящ се сняг. Това стимулира отделянето на поредната порция адреналин, аз оставих автомата и започнах да работя по-бързо.
   Скорост, скорост. Пръстите вече са издрани до кръв, ноктите са счупени почти до месото. Не чувствам болка, трябва да се зария, да се закопая, а после, гадове, ще се заема с вас. Нямаше я паниката, от времето, когато лежахме под минометния обстрел. Беше ме яд на духовете. Яростта беше голяма колкото цялата Вселена. Потта течеше на ручеи по лицето ми, от куртката се издигаше пара. Чувствах как бельото и фланелата ми са мокри от пот. Само това оставаше - да умра тук от студ! Скорост! Ето че главата ми вече се скри в плитка ямичка. Ако аз не виждам противника, това не значи, че и той не ме вижда. Затова по-дълбоко, по-дълбоко. Добре, че не воюваме у нас в Сибир! Там земята е замръзнала много надълбоко.
   Спомних си как по време на службата ми в Молдова постоянно ме питаха - вярно ли е, че в Сибир през зимата не погребват? Как така?Ами нали земята е дълбоко замръзнала, та не могат да изкопаят гроба. Та се налагаше да обяснявам на тия чудаци технологичния процес на изкопаването на гробове в студа.
   А през това време духовете докараха миномети и откриха огън. Мините засега падаха неприцелно, вдигайки големи фонтани кал, сняг, пясък. Страшно искам да живея. Събуди се инстинктът за самосъхранение, инстинктът за любов към живота. По-бързо, по-бързо, по-дълбоко. Дишането е затруднено, вече се задъхвам, потта ми пречи, не я махам от лицето си, нека капе, само надолу, само в земята. Страхът и адреналинът ми помагат да работя по-бързо. Скорост, скорост. Все по-бързо расте купчината пясък и пръст пред мен. Свалям мръсния от пръстта и мокър от потта някога черен подшлемник. Яката на куртката е мокра от пот, а пръстта се сипе във врата ми. Отначало ми беше неудобно, дразнех се, но с времето това чувство изчезна. Желанието да оцелея ме накара да не обръщам внимание на такива дреболии.
   Яростта и желанието за живот заглушиха всички останали чувства. Нямаше глад, студ, жажда. Имаше само една цел - да се закопая и да оцелея. Ярост, страх. Не ми достига въздух. Малко въздух, дяволската бронежилетка сковава движенията ми, виси ми като камък. Без нея отдавна да съм се зарил до ушите. Но за да я сваля, трябваше да се надигна, а сега няма такава сила, която да ме накара да се надигна под обстрел. Мразя тоя писклив вой на мините. Не ми харесва. До края на дните си тоя вой ще ме преследва. Както и воят на авиобомбите. И всяка клетка на мозъка ми ще се свива в животински ужас само при спомена за това. И тоя вой, освен страх, ще буди и ярост.
   Жега ми е. Отслабих страничните ремъци на бронежилетката, сега тя виси практически само на раменните ремъци. О, голямо е изкушението да я сваля. Да сваля четиринайсетте килограми шибано желязо, да сваля куртката и просто по фланела да полежа на влажната, студена земя.
   Окопът вече е почти готов. Остана да скрия само стъпалата. Но сили вече почти нямам. Парчето от някаква страшна техника, с което копаех, се протри, изкриви се и стана със странна форма.
   Сега автоматът по-близо. Докато копаех, наполовина го бях засипал с пръст, сега тя се изсипа в ръкава. Не обръщам никакво внимание на тая досадна пречка. Това сега не е важно, не е важно. Жив съм, закопах се до уши в пръстта, и сега само пряко попадение от мина може да ме убие.
   Внимателно, много внимателно вдигам глава над бруствера. И без това е с малко коса, подшлемникът лежи на земята, от главата излиза пара. Добра мишена за снайпера. Опитвам се да не мисля за това. Не ми се слага шапчицата- подшлемник. Май не ми обръщат внимание.
   Духовете прострелват площада с миномети, подцевници, картечници и автомати. Опитват се да хвърлят ръчни гранати в самата основа на сградата. Там се е събрала малка групичка от наши, които са успели да стигнах до стените на Двореца. Окопаваха се в "мъртвата зона". Духовете се опитваха да ги докопат с гранати, но те се взривяваха на безопасно разстояние. Нито духовете можеха да причинят сериозни щети на нашите, нито нашите на духовете. Само с настъпването на тъмнината духовете можеха да преприемат опит да унищожат нашите. Затова ако не помогнем на славяните до настъпването на тъмнината, те ще запълнят "музея на ужасите" в прозорците на Двореца.
   Или трябва да превземаме Двореца, или да измъкваме бойците из-под стените му. Няма трето положение. Оглеждам се. Мнозина рият окопите си, за някои те могат да станат гробове. Някои са завършили тая работа и като мен, прилични на костенурки, внимателно показват глави от черупката-окоп. И техните глави са без шапки, и от тях излиза пара. Май духовските снайперисти имат почивка за обяд. Дано се задавят, мерзавци шибани. Духовете постепенно, разбирайки, че трудно могат да ни докопат, пренесоха минометния си огън върху Държавната банка.
   Всяка мина падаше все по-близо до полуразрушената сграда. Ако открият по тоя хамбар масиран огън от минометите, след няколко часа той няма да издържи и ще рухне. С него ще загинат и хората, които се опитват да се скрият зад стените му. Така че не е ясно, на кой му е по-уютно. На мене, дето лежа със задника нагоре в студа на площада, или на тия, дето се крият зад бетонните стени. Които могат да се превърнат в мавзолей.
   Ето че първите мини започнаха да се взривяват на територията на банката, като вдигаха облаци от дим, прах, чакъл. В отговор последва залп, също минометен. Но заради бойците на прозорците те не долетяха и се взривиха пред Двореца, без да го засегнат. Духовете озверяха и започнаха да удрят по банката. За да отвлечем някак вниманието на противника, ни се наложи на нас, от площада, да открием огън. Макар и слабичък и без да причини на духовете сериозни щети, все пак им се наложи да се съобразяват с нас.
  -- Дръжте се, момчета, дръжте се! - шепнеше родният ми АКС, и аз повтарях след него.
  -- Бий гадовете!
  -- Изроди! - чуваше се от съседните окопчета.
   Никой не координираше хората, огъня им. Просто всички се опитваха да притеглят огъня на духовете към себе си. Само огън и само по противника. Главното беше да не улучим тия, дето висяха на прозорците. Всеки един от нас можеше да увисне така - жив или мъртъв на прозореца, и не ни се искаше да улучим своите.
   На горните етажи не се виждаха наши по прозорците, но се суетяха духове. Още преди месец-два преди да стреляме, щяхме дълго да изчисляваме разликата във височината, поправки за вятър, а сега биехме направо. И ето че една тъмна фигурка полетя надолу. Духът летеше без вик, значи е мъртъв, а ако е ранен, падането от трийсет метра няма да подобри здравето му.
   И тогава духовете озверяха. Пренесоха огъня си върху площада. И отново воят на мините, оглушителните взривове наблизо. Спуснах се на дъното на саморъчно направеното си окопче. Толкова мило, скъпо. Отварям устата си колкото се може по-широко и напрягам тъпанчетата. Мускулите на челюстта ми изтръпват. Все по-трудно ми е да издържам новите въздушни вълни от взривовете на мините и гранатите. Все по-силно и по-силно удрят по тъпанчетата плътните вълни въздух. Стори ми се, че от ушите ми се стича нещо. Пипам с ръка и внимателно разглеждам. Не. Нищо. Само ми се е сторило. Много е неудобно да воюваш с отворена уста. Всеки нов взрив хвърля в устата ти нова шепа пръст. Вече не е уста, а багер с пълен кош. Плюя. И в тоя момент следва нов взрив, и по ушите ми минава нова вълна въздух. Бедните ми уши още не са се оправили напълно от предишната контузия, а сега нова.
   Тръскам глава, все едно се опитвам да изкарам от ушите си вода след къпане. Не помага. Пак ме обкръжи мека глухота. От мен музикант вече няма да стане. Факт! Омръзна ми. Показвам глава и стрелям. Вече не обръщам внимание на взривовете. Ушите ми все едно са запушени с памук. Отначало виждам взрива, а после идва и звукът. Хваща ме злобата. Мамка му! Инвалид ли ще стана? Ръцете и краката са цели, а сега какво да правя? Прекратих стрелбата, напипах с лява ръка "щастливата граната". Време ли е или още не? Ето я, лежи на мръсната ми длан. Пръстите са нарязани, одрани, изцапани с пръст. Около ноктите - тънка лента засъхнала кръв. Спускам се по-дълбоко в окопчето. Обръщам се по корем и запалвам цигара. После отново вземам гранатата в ръце и, присвивайки очи от горчивия дим, попаднал в тях, я разглеждам.
   Зелена, по средата й минава изпъкнала тел. Това е. Две движения и край. Няма повече глухота, няма повече мъчения от глад, студ, болка, мъки на съвестта. Не трябва да търся виновните за тая война. Сам съм си виновен за моя живот. Сам избрах тоя път, никой не ме е дърпал. Затова няма кого освен себе си да обвинявам за проблемите си. И никой няма да ме обвини в страхливост, в дезертьорство. Никой няма да търси защо е загинал капитан Миронов. От мина или от собствената си граната. Благодарение на точната стрелба или късмета на духовете, или по собствена глупост. Матовата повърхност на гранатата привлича погледа, парализира разума. Само две движения. Първото, да разгъна мустачетата на чеката, а второто - да издърпам рязко халката и едновременно да разтворя пръсти. След това ще имам четири секунди, за да хвърля гранатата далеч от себе си. Толкова е шансът на самоубийците да премислят. След това нито една "бърза помощ" няма да ти помогне, колкото и да викат.
   Макар че - от друг страна, поне външно съм цял. Очите виждат, а ръцете уверено държат автомата. Никой не ме гони от фронта. Ако искаш - воювай. Спокойно, Слава, не откачай. Да издърпаш халката винаги ще успееш. Вземи със себе си повечко духове. Да не те е срам да гледаш в очите на момчетата, които сега висят в прозорците на шибания Дворец. Спокойно. Спокойно. Вдишване-издишване. Бавно, много бавно обръщам запалката на гранатата. Алуминиевата запалка неохотно излиза от вътрешността на гранатата, слабо блесва на дневна светлина. Винаги ще успеем да го направим. Слагам в левия джоб на куртката и запалката, и гранатата. Нищо друго не държа в тоя джоб. Само гранатата и нищо повече. В нужния момент може да не ми стигне времето да извадя "щастливата" граната, ако трябва да се ровя във всякакъв боклук. Запалката и гранатата паднаха на платненото дъно. Полежете, още не ви е дошло времето.
   Заради тия духове преди секунда бях готов да се взривя. Рано е още. Дърпам дълбоко от цигарата. До болка в гърдите, до завиване на свят. Огънчето на цигарата вече гори устните ми. Със съжаление я оглеждам. И животът ми е такъв - няма и да забележа, кога ще изгори. Отхвърлям фаса. Вадя друга цигара, паля, обръщам се по корем, придърпвам автомата. А сега, гадове, ще повоюваме.
   Сега заради глухотата си мога да разчитам само на зрението и интуицията. И на късмета, съдбата, ако искаш, читателю. Отчаянието изчезна, дойде хъсът. Сега, душмани, ще видим кой кого.
   Глухотата си има своите предимства. Докато лети мината, нашите се крият в окопите, а духовете с интерес гледат през прозореца. Къде ще попадне? Заради травмата почти не чувам воя на мините. Само слабо изсвирване. Главата ми бръмчи, малко ми се гади. Поредната контузия. Не е здравословна.
   Слагам автомата на единичен огън. Отбелязвам в кой прозорец се появява най-любознателният дух и се прицелвам. Чува се поредното изсвирване. Със страничното зрение виждам как в съседните окопчета главите се свиват надолу и веднага се появява любопитният дух. Той поглежда от прозорец, където няма "жив" щит. На ти, копеле! Едновременно натискам спусъка. Без да се откъсвам, гледам как едновременно с моя изстрел тялото на духа е отхвърлено навътре в сградата. Готов е изродът!
   Ще повоюваме още. Макар и полуглух, но докато не ме изпратят в тила, ще пострелям. Усмивакта разтегля устата ми от ухо до ухо. Не изпитвам никакво съжаление или разкаяние. Нищо подобно. Обхваща ме ловджийският хъс. Едвам сдържам възбудата си. Главното е да не изгубя контрол над себе си. Опитвам се да се отвлека от "лова". Специално пропускам следващата мина. Слагам си мокрия, успял да изстине подшлемник. Притрепервам, тилът ми веднага се покрива с "гъша" кожа, когато студената влажна шапчица докосва главата. Мислите ми се отвлякоха. Не трябва прекалено да се увличам. Възбудата може да ме погуби.
   Макар и да пропуснах мината, но забелязах още един любопитко. "Любопитството уби котката!" - си казвам. Чакам мината. Останалите наоколо, целейки се внимателно, стрелят по Двореца, в отговор оттам също стрелят. Чакам. Показвам си главата, наблюдавам оная "котка", която не може да сдържи любопитството си и показва тъпото си канче.
   Котенце, това да не ти е театър, където най-добрите места са на партера. Сам си си виновен! Вдишване-издишване, вдишване, полувдишване, главите се наведоха, изсвирване, главата на мишената се появява на прозореца. Изстрел! Да! Ръцете нагоре, главата назад. Фигурката изчезна от прозореца. Още един е готов. Добър резултат, от такова разстояние за полуглух инвалид. Скъпо ще ви струват ушите ми, изроди.
   Духовете отново започнаха да стрелят по сградата на Държавната банка, тоя път мините улучваха. На покрива на сградата се виждаха взривовете. И вече не обръщаха внимание на нашата отчаяна стрелба. Бяха се сконцентрирали само върху едно - да унищожат нашите малобройни основни сили. Ако сега нашите не тръгнат напред, за нас - на площада, и за тези под стените на Двореца, могат да пишат погребални писма.
   Нашите май се бяха скрили в мазетата, но там дълго няма да издържат. Мощните бетонни стени ще паднат и ще погребат живи остатъците от бригадата. Хайде, момчета, напред!
   Те като че ли чуха моите призиви и заклинания, изскочиха от банката и се дръпнаха назад, а оттам вече започнаха безприцелно да стрелят по Двореца. В автоматно-картечната стрелба се вплетоха и гласовете отначало на БМП-тата, а после и на танковете. Те стреляха по покрива на сградата на Дома на правителството. Там нямаше наши пленници. На покрива и на горните етажи все по-често започнаха да се взривяват снаряди, да падат стени. Не знам дали имаше заповеди по координиране на действията, но съдейки по това как се засуетиха духовете и започнаха да стрелят в другите посоки, предположих, че и оттам са почнали настъплението.
   Към нас огънят отслабна и нашите тръгнаха в настъпление. Заради глухотата можех да се ориентирам само по това, че затичаха напред. Звуковете от стрелбата и взривовете чувах много лошо, като през памук. Отпред вървеше пехотата, танковете и БМП-тата стояха отзад и стреляха. Ето че първите вече дотичаха до нас, лежащите на площада, и ние започнахме да се надигаме в атака.
   Духовете отново ни пометоха с огън. Някои останаха неподвижни на площада, някои успяха да се скрият в окопчетата, останалите се обърнаха и побягнаха назад. Аз си останах на мястото. Ако не беше студът, можех доста уютно да се настаня. Сега потните ми дрехи започнаха да изстиват и собствената ми пот започна да обира топлината. Някъде след час, а може би и по-рано, ще се здрачи. Не можеш да запалиш огън. Спуснах се по-надолу в убежището си и запалих цигара. Криейки я в юмрук, топля дланите си. Димът сгрява гърлото, крайчето на носа. Лекарите казват, че при пушене температурата на тялото намалява. Ами нека се повъргалят в мокра куртка на студа без пушене, а после да кажат каква реакция има пушенето върху техния организъм. Предполагам, че мнозина ще преразгледат гледната си точка на случващото се.
   Гореща храна няма да видя, водка също нямам. Не е забавно.
   После пак предприемаха отчаяни опити за поредния щурм, но освен да загубят хора, друго не постигнаха. Всички опити да изпълзим от окопчетата се пресичаха на момента. Снайперистите на духовете, въоръжени с добра нощна оптика, пресичаха всичките ни попълзновения. Един боец беше убит, трима ранени. Ние допълзяхме до тях, отмъкнахме ги зад някакво парче бетон и започнахме да им оказваме първа помощ. Нямаше как да ги отнесем назад. Снайперистът ни пазеше и щом се подадяхме из-зад камъка, веднага започваха да се вдигат фонтанчета от куршумите. Бяхме трима. Двама спасители и един ранен. Боецът беше ранен в крака. Куршумът беше излязъл.
   Той се държеше като юнак. Шегуваше се, ободряваше сам себе си. Опитваше се да се отвлече. Според мен щеше да се прости с крака си. Ние с втория боец спряхме кръвта. Крайникът му подпухна до чудовищни размери. Обградихме крака му със студени камъни. За да не умре от болевия шок, за няколко часа му вкарахме всичките три ампули промедол. Всеки боец или офицер има в индивидуалната аптечка една такава ампула. Само една. Дадохме му нашите. За да действат по-дълго и по-ефективно, му ги бихме направо във вената. За първи път през живота си правя венозни инжекции, при това на тъмно. Стана. Беше студено, а на ранения му трябваше топлина. Започна да го тресе. Вдигна температура. Сложихме го между себе си, свалихме бронежилетките и се покрихме с тях. И така сгряхме и него, и себе си. Нощта беше студена, звездна. Цялата топлина, която земята и ние бяхме събрали през деня, излизаше в космическата бездна. Студено, много студено. Ледената земя изтегляше топлината ни. Струваше ми се, че самият живот изтича от тялото заедно с топлината.
  -- Другарю капитан, да ви се намират цигари?
  -- Какво? По-високо говори!
   Боецът с жестове ми показа, че иска да пуши.
  -- Имам. Дръж.
   Запалихме. Цигарите ми бяха малко. Пушехме една и си я предавахме един на друг. Внимателно криехме огънчето от противника и от вятъра. Противникът можеше да ни убие, а вятърът разгаряше огънчето и бързо изгаряше скъпоценния тютюн. Колко много може да направи една цигара. Въпреки пушенето и слабата топлинка един от друг, ставаше все по-студено.
   Боецът с жестове предложи да се опита да изпълзи и да изтегли ранения. Кимнах. Снайперистът ги пусна на два метра и посла пак се опита да ги убие. Нещо не ни харесваше тоя. Някак изпълзяха назад. Раненият ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. Разбирахме, че положението е критично. Боецът имаше нужда от топлина, от квалифицирана помощ, а не от нашите жалки опити. Може би му действаше наркотикът, но съдейки по това, че го тресеше, можеше да се предположи, че няма да доживее до сутринта.
   Минаха около два часа. Ние лежахме без да подаваме признаци на живот. Постлахме бронежилетка под ранения, с останалите го покрихме. Тресяхме се от студ, но се опитвахме да го сгреем. Боецът се опита да пробяга участъка, който ни разделяше от сградата на банката, но след седем-осем метра се спъна и с разперени ръце падна по лице, краката по инерция се метнаха нагоре. Тялото лежеше без движение, без конвулсии. Гърлото ми се стегна. Заради глухотата си така и не разбрах как се казва, но докато спасявахме ранения, си станахме близки. Неотдавна пушехме една цигара. И вече го няма момчето. Просто го няма. Загина. Опита се да доведе помощ и не можа.
   Защо го направи, снайперистко копеле, видя, че момчето бягаше назад .Можеше дезертьор да е, ти откъде знаеш? Защо го застреля в гърба? Той не беше заплаха за теб.
   Стана още по-студено. В аптечката си намерих тубичка с червени хапчета тетрациклин. Разтворих устата на ранения и му сипнах пет хапчета. Не съм доктор, но мисля, че постъпих правилно. Разбирах, че ако умре, никой няма да ме обвини в убийство, в неоказване на помощ. Аз самият не исках той да умре. Има една поговорка - "Войната ще оправдае всичко." Но не можех просто така да го оставя.
   Защо? Не знам. Той беше част от мен, част от моя свят. Макар и не много по-млад от мен, но изпитвах към него чисто бащински чувсва. Бях безсилен да му помогна. Момчето идваше в съзнание, мърдаше с устни. Заради слабия си слух и тихия му глас не можах да разбера какво казва. Стана ми страшно, че глухотата няма да отмине и ще се наложи да остана такъв за цял живот. Гледах раненото хлапе и с ужас си мислех, че ще мога да видя сина си, но няма да го чувам, няма да мога да общувам с него.
   Пак ми се стегна гърлото. Нима никога няма да мога да поговоря със сина си? Той ще ме пита нещо, а аз няма да мога да говоря с него. Ще мога само тъпо да се усмихвам и да разпервам ръце. Живо си представих картината как синът ми се връща от училище и започва да ми разказва за училищните си работи, а аз не го чувам. Не! Това не е живот, няма да мога да бъда пълноценен баща. Лявата ми ръка отново бръкна в джоба на куртката и напипа студената гладка повърхност на гранатата с равното крайче отстрани и запалката. Голямо беше изкушението да прекъсна мъченията на двама инвалиди, лежащи под звездното студено небе на враждебната Родина. Ние бяхме песъчинки в космоса и двама инвалиди на безкрайните простори на мразещата ни Родина - Русия.
   Едва се справих с изкушението да реша всички проблеми, които имам сега и които ще се появят по-нататък, ако остана жив, и махнах ръката от джоба. Погледнах в очите на хлапето, той ме гледаше и бавно мърдаше устни. Виновно се усмихнах и почуках по ухото си. Разперих ръце, и за по-сигурно му казах, че не чувам заради контузията. В отговор той изобрази слаба утешителна усмивка. Извадих цигара и му я показах, той я взе със слабите си ръце. Запалихме. Гледаххме нощното небе, тресяхме се от студ, притискахме се един в друг. Над главата ни висяха осветителни мини и ракети. Небето прорязваха редички от трасиращи откоси. Боеца го разтресе силно, аз се приближих плътно до него, почти го прегърнах. Погледнах в очите му и на светлината на поредната увиснала ракета видях как от устата му изпадна цигарата, въгленчето й тлееше на куртката и разпространяваше вонята на тлеещ памук. Очите му стъклено гледаха небето, тялото му се изви на дъга, крайниците потрепваха в конвулсии, а около устата му се появи венец от кървава пяна. И от устата му в такт с конвулсиите излизаше кръв. Тя се стичаше по брадичката и попиваше по яката от изкуствена кожа на куртката. Тялото силно, без конвулсии се изгъна на дъга и изведнъж омекна и падна. Без да разбирам какво правя, вдигнах главата му, слабо чувайки себе си, закрещях в лицето му, бутах го, биех го по бузите, опитвах се да му правя изкуствено дишане, целият се омазах в кръвта му - кръвта изгаси фаса, тлеещ на гърдите му. Хванах фаса и го хвърлих настрани. Ами ако не му бях дал тая цигара, може би щеше да остане жив? Заплаках, мълчаливо, с хлипане, приповдигнах омекналото мъртво тяло и силно го притиснах към себе си. Самият аз треперех от ридания и тялото на руския войник трепереше заедно с мен. Загубих сега много, може би най-близкия си и скъп човек. В тоя момент разбрах, че вече не съм предишният. Промених се. Прости, братле, че не можах да ти помогна. Може би, ако се бях опитал та тичам за помощ, ти щеше да си жив? Излиза, че съм страхливец? Уплаших се да не ме убият и не тръгнах, надявах се, че ще изтърпиш до сутринта или до следващата атака на нашите. Виновен съм пред теб. Прости! Прости! Прости!
   И така, в прегръдките на мъртвото тяло на войника, посрещнах поредното разсъмване на своя безполезен живот. Не можах да опазя от смърт едно добро момче. За какво, Господи, за какво? Падна мъгла. Появи се малък шанс за измъкване. По дяволите тоя площад! По дяволите тоя лайнян Дворец! Всичко по дяволите! Заради нечие забавление, заради нечий старчески маразъм загина такъв Човек! Загинаха толкова Мъже! Майната им!!! Не искам да бъда овен. Авиацията, артилерията нека стрият на прах тая Чечения! Прокълнато от Бога място. Нито една страна не струва живота на това момче, чието тяло носех на ръцете си. Нямах сили, но го носех на ръце. Стъпвах бавно, автоматът се люлееше на гърба ми и в такт с крачките ме удряше по гърба. Ръцете, гърбът, шията ми се схванаха. Вървях. Гледах право пред себе си. Бронежилетката остана отзад, на мястото на последната ни нощувка.
   Достигнах до тялото на боеца, който тръгна за помощ. Погледнах окървавения му гръб. Снайперистът беше майстор. Куршумът го беше улучил точно в гръбначния стълб и го беше счупил. Прости, братле, че си тук. Аз, полуглухият инвалид, трябваше да лежа вместо теб. Прости ми, ако можеш. Аз съм по-стар от теб и вече много съм видял. Оставил съм следа след себе си на тая земя - сина си. А ти? Току-що си завършил училище и за безплатното си образование си даде живота. Несправедлива сделка. Моят син също може да свърши живота си като теб. Заради нечии шизоидни халюцинации на поредната война. Няма да го пусна в армията. Въздъхнах и продължих пътя си към сградата на Държавната банка. Вървях бавно. Чаках изстрел в гърба от снайпериста. Тоя изстрел би бил избавление, изкупление за всичко. Нищо не стана. От мъглата ме извикаха, по-скоро сигурно ме извикаха, защото не чувах. Само видях, как пет човека се хвърлиха към мен. Те внимателно взеха от мен тялото на войника. Прости, приятелю! Прости!

Глава 17

   За последен път погледнах посинялото лице, изцапано с кръв. Изкривените пръсти. Клепачите му затворих още през нощта, но ми се струваше, че виждам остъкленелите очи. Сбогом!
   Олюлявайки, разтривайки изтръпналите ръце, тръгнах към сградата. Догони ме един войник и започна нещо да ми говори. Не го чувах. Намръщено и внимателно го погледнах, без да кажа и дума, обърнах се и пак тръгнах към сградата. Войникът отново ме догони, дръпна ме за ръкава и показа с ръка натам, където стояха носилки и се мотаеха лекари. Явно там бяха направили медицински пункт. Дръпнах си ръката и през зъби казах:
   - Върви на майната си. Всичко ми е наред. А ако някой се приближи - ще му разбия мутрата. Така предай на всички.
   Войникът объркано ме гледаше, гледаше изцапаната с кръв куртка, мръсното ми лице.
  -- Кръвта не е моя. Махай се.
   Боецът започна нещо да ми говори, но не му обърнах внимание и тръгнах по-нататък. Входът на сградата беше разрушен. Затова започнах да го заобикалям. Тук се натъкнах на началник щаба на първи батальон Ваня Илин. Той беше намръщен, но като ме видя, замръзна. Нещо завика и притича до мен. Прегърна ме. Нещо говореше. Аз поклатих глава и му казах, че малко съм оглушал. Той ме хвана и ме повлече към лекарите. Измъкнах се. Спрях се и пак казах нещо подобно на това, което казах на войника преди две минути.
  -- Ваня, върви на майната си. Ако ме повлечеш, ще ти разбия мутрата. Имам малка контузия, слухът ще се върне след ден-два. Имаш ли пиене?
   Той кимна. Хвана ме за лакътя и ме затегли към бойците.
  -- Иван, само не казвай засега на командирите. Ще ме затворят в болница. И чао.
   Иван кимаше с глава и говореше нещо, жестикулираше.
  -- Не се опитвай, няма да те чуя. Ако ми крещиш направо в ухото, сигурно нещо ще чуя, а така - не.
   Приближихме БМП-то. Моторът работеше. Иван дръпна ръчката на десантния отсек, отвори вратата. Бутна ме към черния отвор.
   Заедно влязохме в отсека. Той е нисък, затова трябваше да се сгъваме. Иван запали вътрешното осветление. Приседнах на пейката, закрепена по борта и свалих куртката. Вътре беше сухо и топло. През това време Иван извади храна. Както винаги, говеждо в консерва, сгъстено мляко, лук, чесън, бутилка спирт и натовска порция. Направо на пода постла вестник, извади чудо - бутилка с минерална вода. Разля спирт по чашите. В армията има един принцип - спирта всеки си го разрежда сам, както му харесва. И когато ми протегна водата и спирта в чашата, аз вяло махнах с ръка. Той ми го разреди наполовина. Нормално. Мълчаливо се чукнахме. Пихме, а после вода направо от бутилката. Не ми се беше налагало досега да пия спирт, разреден с минерална вода. Започнахме да ядем. Ядях всичко без да отбирам. И веднага започнах да разказвам на Иван какво ми се беше наложило да преживея. Отначало се опитвах да говоря високо, но той с жестове ми каза да говоря по-тихо. Разказвах. Разказвах всичко, без да крия нищо, и на гърлото ми отново заседна буца. С усилие прокарах в себе си поредната порция спирт. Когато пиех, ядях, сълзите течаха по бузите ми. От преживяното, а и от топлината, храната и спирта очите ми започнаха да се затварят. Страшно ми се доспа. Иван прибра остатъците от храна и ми постла на пода някакъв мръсен килим, хвърли няколко куртки под главата ми и ми даде още един килим да се завия. Помогна ми да сваля мокрите кубинки и чорапи. Остави ги до входа, откъдето идваше топъл въздух от двигателите, да изсъхнат, загаси лампата и излезе. Потънах в тежък, безпокоен сън. Сънувах, че пак съм на площада с боеца, който умря в ръцете ми. Живи и здрави сме, бием духовете. Но после боецът загива. Събуждах се, отново заспивах, опитвах се да направя всичко възможно, за да го спася от неминуемата гибел, но всичко беше напразно. Той ту се взривяваше на мина, ту го улучваше куршум. И винаги умираше еднакво, както в живота. Усещаш се измамен и се биеш от безсилие, проклинаш всички, включително и Бог. Яростта разбушва кръвта ми, адреналинът отново бушува. Събуждах се, но не чувах нищо, само подът на БМП-то потрепваше от работещия двигател. И отново заспивах, струваше ми се, че съм се събуждал не по-малко от стотина пъти. След поредното събуждане реших, че не мога да се избавя от тоя кошмар. Опипом намерих ключа и запалих лампата. Облякох се, обух сухите, макар и мръсни чорапи, кубинките не бяха изсъхнали съвсем, отдавна не бяха виждали крем и носовете им се бяха извили. Потропах на бронята на машината, от кубинките паднаха големи парчета кал, обух се. Без да закопчавам куртката, взех автомата и излязох навън.
   Слънцето беше високо, беше минало пладне. Часовникът ми беше спрял. Бях забравил да го навия. Слухът постепенно беше започнал да се възстановява. Това беше хубаво. Отчетливо чувах близката стрелба. Различавах гласовете на хората, но не можех да разбера думите. Още ден-два и ще бъда нормален човек. Само дето в ушите ми още звънеше. Всичко ще мине, и това ще мине...
   Наоколо се движеха бойци и офицери. Под прикритието на стените на банката никой не се навеждаше. Всички се държаха спокойно, съвсем като в дълбок тил. Видях Юрка. Беше мръсен като всички, в изгорена, раздрана куртка. Ръцете му бяха покрити с дебел слой мръсотия. На рамото му се люлееше автоматът, също изцапан с кал. Слабото му лице беше измъчено, пиеше вода от нечия манерка. Острата му адамова ябълка бързо мърдаше нагоре-надолу.
   Спокойно се приближих до Юрка и зачаках да спре да пие. Юра пиеше все едно беше дошъл от пустинята. Стоях и чаках. Ето, той се откъсна от гърлото на манерката, за да си поеме дъх и ме мерна с периферното зрение. Даде манерката на някакъв боец, стоящ до него. Направихме крачка един към друг и се прегърнахме. Просто, без думи, без възклицания се прегърнахме мълчаливо, силно. Живи! Живи сме!!!
   Откъснахме се един от друг. Юра ме попита нещо. Гласа му чувах, но думите засега не разбирах. Усмихнах се, поклатих глава, докоснах ухото си:
  -- Юра, контузен съм, засега не чувам, говори по-силно.
  -- Пак ли те контузиха? - Юрка се приближи и закрещя с цяло гърло в ухото ми.
   Отдръпнах се от тоя рев.
  -- Абе побърка ли се? Пак ще оглушея, идиот!
  -- Ама сам помоли по-силно.
  -- Помолих по-силно, а не да ми пукаш тъпанчетата. Идиот.
  -- Добре де, не се обиждай. Мислех, че си свършил. Там. На площада си останал.
  -- Няма да дочакаш да се отървеш толкова лесно.
  -- Иди на доктор. Коя по ред ти е тая контузия? Трета? Пета?
  -- Да не съм ги броил? Да попаднеш при тия гадове е все едно при духовете. Само дето едните те пращат на оня свят, а тия - вкъщи. Всичко ще мине. Ето, поспах малко и вече съм много по-добре. След ден-два съвсем ще се оправя. Главното е да няма повече контузии. А ти ми крещиш в ухото, гадино. Къде беше, когато вчера с пълни от страх гащи се търкалях със задника нагоре на площада?
  -- Там бях.
  -- Не те видях.
  -- И аз тебе. Сега вече половината бригада се е окопала на площада, готвят плацдарм за щурм. През нощта тръгваме.
  -- Те да не са се побъркали? А живият щит?
  -- Мъртвият щит, Слава. Няма живи по прозорците. Накараха докторите да гледат цяла сутрин Двореца, всеки човек. Та те казаха.
  -- Казаха, казаха, - промърморих аз. - Те как определиха от разстояние кой е жив и кой не е? Без преглед, без мерене на пулса? А останалите какво ще правят?
  -- Съседите ли?
  -- Че кой друг?
  -- Те опитваха като нас да се окопаят на площада, но не стана. Не им стиска.
  -- Или не са искали, - пак промърморих аз.
  -- Също може да е вярно. Кой ги знае тия елитни войски? В строя добре изглеждат, по собствения си парламент добре стрелят, а за всичко останало - май не стават.
  -- Накратко, цялата надежда пак е на сибирската "махра"?
  -- Да. По наша заповед тръгват всички, посоката на главния удар е при нас.
  -- Не е трудно да се досетиш, щом ние сме се окопали на площада. Като шарани на тигана. Нещо друго ново?
  -- Де да знам. Кога излезе от площада?
  -- Сутринта, в мъглата изнесох боец.
  -- Жив?
  -- Умря ми в ръцете. Страшна смърт.
  -- Всяка смърт е страшна.
  -- Прав си. Имаш ли цигари? От сутринта съм без цигари. Ушите ми чак подпухнаха. Ако не пуша още един-два часа - ще тръгна на щурм с голи ръце. Абстиненция ще започне. Когато дълго не пуша, ставам зъл и раздразнителен. Искам да си го изкарам на някого.
  -- Сега ще намерим.
   Юрка спря един минаващ боец и изпроси една цигара.
   - Слава, само "Просякът в планините". Ще свърши ли работа?
   - Ще свърши. Зелев кочан, прекаран през коня?
   - А къде си видял друго?
   - Не съм. Дай огънче.
   Седнахме на някакви бетонни блокови и запушихме цигарата, като си я предавахме един на друг. Криехме по навик цигарата в длан, дълбоко дърпахме, задържахме за секунда дима в дробовете, за да може никотинът по-добре и по-дълбоко да навлезе в организма и чак след това, бавно изпускахме дима. От дългото непушене ми се зави свят. След няколко секунди ще мине. Пушехме мълчаливо, изгаряйки при дърпането такова количество тютюн, че при обикновени условия щеше да стигне за три дърпания. Последното дърпане вече изгаряше устните и пръстите. А на вкус беше отвратително горчиво. Филтърът на цигарата беше жълт от никотина. На Юрка му се падна последното дърпане. Той дръпна, със съжаление огледа фаса и го хвърли. Това прибързано пушене не ни донесе нито облекчение, нито удоволствие. В дробовете беше застанала буца. Но никотиновият глад беше удовлетворен за малко.
  -- Как е самочувствието, Слава?
  -- Може да се живее. Обядвахте ли?
  -- Не знам. Аз наскоро излязох. Жаждата беше страшна. Сега май ми поолекна. Остана да хапнем и да изкараме до вечерта. На площада ще ходиш ли? Може би все пак на лекар?
  -- Да бе! Ще ходя на площада, аз имам свои сметки за уреждане с духовете. Трябва да си платят.
  -- Да не си се побъркал?
  -- Слаба дума. Съвсем напълно. Мозък вече отдавна няма.
  -- Ами Москва и всичко останало, дето го говореше преди два дни?
  -- До Москва може и да стигнем някога, а за това хлапе, дето ми умря в ръцете, трябва да си разчистя сметките с духовете. Те поне са близо. Само да преминем площада, - кимнах към Двореца, - там за всички ще има работа.
  -- Не се увличай, - предупреди Юра. - Гледам, че наистина след контузията мозъкът ти не работи.
  -- Юра, опитах се да спася хлапето. А като му дадох последната цигара, то умря. Просто в ръцете ми умря.
  -- Негова ли е кръвта на куртката ти?
  -- Негова.
  -- Ясно, появил ти се е комплекс за вина пред умрелия. Ти сигурно смяташ, че е умрял заради твоята последна цигара?
  -- Разкарай се. И аз съм учил психология. Тук работата не е в комплекса за вина. Разбираш ли, цялата държавна система е толкова прогнила, че трябва да я сменим. Това не е демокрация, когато заради нечии гнили амбиции загиват хлапетата на собствена територия. Не знам как точно да ти го обясня.
  -- Ами върви в политиката след войната. Умееш да говориш.
  -- Ти да не ме мислиш за лешояд?
  -- Не мога да те разбера.
  -- Аз самия не мога да се разбера, но започвам да мразя собствената си страна.
  -- Пиши рапорт и се махай оттук. Тука бързо ще ти го подпишат.
  -- Не мога, чувствам, че това ми е работата, остатъци от патриотизъм сигурно. Не знам.
  -- Върви на майната си. На празен стомах, след контузия, на мен да ми редиш такива неща, дето цяла нощ не съм спал. Или отиваме да ядеме, или те водя на психиатър.
  -- Разбираш ли, смятам, че деветдесет и пет процента от проблемите на хората са от хората.
  -- Как така?
  -- Пет процента - от болести, епидемии, дъжд, стихийни бедствия и така нататък. А деветдесет и пет процента - от това, което правят хората, докато си вредят един на друг. Например, разпалват такива войни. Прекланят се пред долара. Експлоатират се един друг.
  -- По твойта логика излиза, че ни трябва комунизъм?
  -- Комунизмът е утопия, кръв, войни. Стига толкова. Наядохме се до насита. Наистина. Макар че получих висше образование. А моят син? Пари нямам за неговото обучение. Значи ще се наложи да отиде в армията. Не искам.
  -- Ами тогава какво да правим, Слава?
  -- Не знам. Жал ми е за Русия. Нея фактически я няма вече. Започна се деленето на малки княжества. Икономиката скоро ще рухне като къщичка от карти. Москва ще изстисква от регионите-сателити всичките сокове-пари, а самата тя ще се строи, ще дебелее, и тогава народът ще поиска да се отдели от Москва. По-точно, ще бъде измоделирана такава ситуация, когато от името на народа ще поискат излизане от състава на Русия, отделяне от Москва. Жалко.
  -- Какво си се размислил за Русия? След два часа нищо няма да е ясно, освен това, ще успееш ли да си спасиш задника. И като зайци ще подскачаме по площада от снайперистите и минометчиците. А ти - Русия, Русия. За себе си помисли. Хайде да потърсим нещо за ядене. Че коремът ми залепна за гърба. На тебе ти е добре. Ти си дебел, а аз съм слаб.
  -- Добре де, да вървим да ядем. А за Русия... Тя не се грижи за нас, защо и ние да се грижим за нея. Да вървят всички на майната си!
  -- Това вече е приказка! Че започнах да си мисля, че си се побъркал. А за боеца забрави. Познавам те, знам, че си направил всичко възможно. Това е Божия воля. Съдбата му е била такава. За себе си помисли, че все с глобализъм се занимаваш. Плюй на всичко. Хайде да потърсим ядене.
   И тръгнахме. Мнозина ни поздравяваха. Още не се бях оправил от контузията, и затова като маймунка само глупаво се усмихвах и махах с ръце. Юра влизаше в преговори за храна. Бяхме като бежанците. Просехме. По-бързо да докарат щабните машини, и тогава в нашата кола щяхме да се наядем, да се наспим, но никога нямаше да откажем и приют, и парче говежда консерва, и глътка водка, и цигара на нуждаещ се боец или офицер. Та и нас сега ни затрупаха с консерви, цигари, някой ни пробута половин манерка спирт. Мнозина ни познаваха и одобрително ни потупваха по работо. Юрка на всички обясняваше, че съм контузен и малко глух. Аз едва чувах какво говори и му помагах в театрото. Правех страдалчески физиономии. Народът не можеше да устои на нашия натиск. Ако имаше къде да складираме продуктите, сигурно можехме да съберем храна за няколко дни. А така ни стигна и за пропуснатия обяд, и за вечеря, и за закуска. Вярно, не ни се искаше да се наплюскваме преди боя. Бронежилетката ми остана на площада. Пак щях да съм "гол".
   Разположихме се до БМП-то, в което спах. От околните бойци разбрахме, че Ваня Илин заедно с подразделенията се е окопал на площада. Готви ни плацдарм. Не исках да го виждам тоя плацдарм.
   Започнахме да ядем. В десантния отсек намерихме малко минерална война. Откъде Иван я беше "приватизирал", не знам, но две бутилки му взехме. Разляхме спирта, разредихме с вода и отпихме. После пихме минерална вода. Ръцете и мутрите ни бяха мръсни. Вода нямаше, а да вървим няколко десетки метра до Сунжа по открита местност заради хигиената не ни се искаше. Затова седяхме до веригите на станалата почти родна БМП и дъвчехме донесените продукти. Юра ме бутна с лакът и посочи:
  -- Виж.
   По временното местоположение на бригадата важно като гъсок вървеше комбригът. Нещо говореше, спираше се до бойците. Офицерите откровено игнорираха присъствието му. По всякакъв начин изразяваха презрението си. Не му обръщаха внимание, когато минаваше покрай тях. Не се изправяха, когато се обръщаше към тях. Съдейки по израза на опушените лица, му казваха нещо обидно, дръзко. На свой ред комбригът се ядосваше, опитваше се да ги възпитава. Жалко, че съм глух. Спектакълът беше страхотен. Юра наострил уши, внимателно слушаше.
  -- Юра, какво става там? За какво говорят?
  -- Пращат командира на майната си.
  -- Това и аз, глухия, по лицата им го чета. А подробности?
  -- Припомнят му колко хора и техника е загубил при щурма и на марша.
  -- И какво казва тоя некадърник?
  -- Отначало се оправдаваше, а после каза, че бил попаднал на засада.
  -- То си беше ясно, че духовете ни чуваха, затова и са направили засада. Какво още?
  -- Казва, че действията на командира не се обсъждат.
  -- Престъпни действия.
  -- Това му казват и нашите. А после просто го пращат на майната си и му предлагат през нощта да тръгне начело на бригадата.
  -- А той?
  -- Моли да не му дават акъл.
   Зад него вървяха началник щаба и замполитът на бригадата. Съдейки по доволните им мутри, те не поддържаха командира и изцяло бяха на страната на личния състав. И те като всички бяха си получили порцията от всичко, което преживяхме.
   И ето че Буталов заедно със Сан Санич и Казарцев се приближиха към нас. Направихме се, че ядем и не ги забелязваме. Буталов спря до нас и ни погледна внимателно и строго. Сигурно предполагаше, че тоя поглед трябва да внушава страх и уважение у подчинените. На нас ни беше все тая. Въобще не ни пукаше от погледите или виковете му. Аз по принцип съм глух, така че нека си вика. Няма да го чуя. Или ще се направя, че не го чувам. Все пак глухотата си има и предимства. Да върви на майната си.
   - Вие кои сте? - попита Буталов, като ни гледаше строго.
   Аз продължавах да се правя, че не го чувам.
   - Майор Рижов и капитан Миронов, - съобщи му Сан Санич.
   - Аз в бригадата нямам такива мръсни офицери, - гнусливо каза комбригът.
   - Ако не беше Сан Санич, и бригадата нямаше да я има, - предизвикателно каза Юра.
   - Как смееш, ти - младши по възраст и звание... - Буталов започна да се ядосва. Явно беше решил да компенсира унижението си за наша сметка. Няма да стане, куче!
   - Имам, - прекъсна го Юра, - имам по правото на офицер, боен офицер, който вече е воювал и се е навеждал на всеки куршум, поровил се е в земята. По правото на този, който не се е крил и возил неизвестно къде, когато бригадата загиваше. А сега е дошъл и иска да покаже колко е велик. На вас не ви пука нито за бригадата, нито за хората. Всички ние сме свидетели на тоя дебилизъм. Всички видяхме как заради вашата бездарност разстреляха и разсеяха колоната. А свидетелите на позора трябва да се премахват, затова колкото повече от нас останат на тоя смрадлив площад, толкова по-добре за вас, нали? Още по-добре, ако изпратят въобще нов състав за бригадата. Тогава ще си получите кефа. Отново ще пожертвате половината личен състав. Затова пък ще потвърдите личните си амбиции и комплекси на печен военен, на боевик. Противно ми е да говоря с вас. Този капитан на ръцете си е изнесъл ранен боец, целият е в неговата кръв, от контузия почти нищо не чува, но не отива в тила. Той не може да се измие, защото вие не се грижите за елементарното. А сега идвате тук и се правите на велик. Върви на майната си, полковник!
   След тези думи на всички присъстващи им падна челюстта. Страхотно. Наистина страхотно. Едно е да псуваш, за да изпуснеш парата. А съвсем друго - просто по мъжки да го пратиш на майната. Буталов позеленя от злоба, обърна се към Билич и Казарцев и ги попита дали са чули. На което те спокойно отговориха, че са обсъждали предстоящия щурм и не са слушали нашия разговор. Оставах аз. Но аз направих каменна физиономия и изобразих един от моите тежки погледи. Буталов беснееше, от злоба беше готов да се взриви като граната. Беше много забавно зрелище, аз даже за секунда си представих как се взривява и чак прижумях от кеф.
  -- Ти, майоре, ще отговаряш за това оскърбление. Такива оскърбления при офицерите с кръв се измиват.
  -- Ама това е при офицерите, - усмихна се Юра.
  -- А аз какво, не съм ли офицер? - подскочи Буталов.
  -- Не, - твърдо отговори Юра, като го гледаше право в очите. Бяха започнали да говорят по-тихо, и затова се налагаше да напрягам целия си останал слух, за да не пропусна нито дума.
  -- Другарю подполковник! - обърна се Буталов към Сан Санич. - Нека тези двама офицери тръгнат заедно с първите подразделения при нощния щурм.
  -- Те и така много добре работят, не се крият по храстите. Пуснахме им представяния за ордени, - отговори Сан Санич (да, това е новина, не знаех). - Още повече, че са старши офицери от щаба и трябва да бъдат използвани по прякото си предназначение.
  -- Това е заповед, другарю подполковник! - запищя Буталов. - Да не сте зле със слуха? Кое не ви е ясно?!
  -- Със своите постъпки вие нервирате хората, които вече много дни не са излизали от боевете. Нервите им са опънати, лишени са от елементарни удобства. А с такива заповеди още повече нажежавате обстановката. Не го правете, - опита се да се намеси и деликатно да му напомни Серьога Казарцев.
  -- Не се месете! Заемете се с вашата работа, другарю подполковник. Заемете се с тия елементарни условия. Слагам ви отговорен за осигуряването.
  -- За това има служба по тила.
  -- Докато те се шляят някъде вие, лично вие, замполит, отговаряте за тая работа. Това е заповед. Ясно ли ви е?
  -- Всичко ми е ясно, - каза през зъби Серьога.
   Буталов се обърна на токове и се отдалечи.
  -- Знаеш ли, Юра, никак няма да се учудя, като разбера, че нашият нов боен командир в най-бързо време ще бъде убит от заблуден куршум.
  -- Да. Ще докара тоя глупак хората до такава крачка. И никой няма да търси.
  -- Войната ще прости всички. Един повече, един по-малко. Друг ще пратят. Голяма работа! Наливай.
   Пихме по още една чаша. Олекна ни. Камъкът от гърдите падна. Опитвах се да мисля само за щурма. Н в мислите ми постоянно изплуваше образът на умрелия в ръцете ми боец. Вече не мога да го върна. Ако съм виновен за смъртта му, нека пострадам. Но да се побърквам по тоя начин няма да позволя. Не ми харесват тия видения. Няма полза от тях. Тръснах глава, като се опитвах да изгоня видението.
  -- С какво ще се заемем, Слава? - попита Юра, палейки поредната цигара.
  -- Няма смисъл да се мотая из лагера. Могат да ме пратят при медиците, а оттам няма да се измъкна. Затова ще се скрия в това БМП, а когато стане ясно, че тръгваме на щурм, ще ме извикаш.
  -- Добре, отивам да се разходя, да видя какво е замислил новият ни командир, мамицата му. Ще ни прати срещу картечниците.
  -- Благодари се, че поне не иска като във филма "Чапаев" да вървим в психическа атака без един изстрел.
  -- Дай му воля - и ще ни подгони. Кой идиот ни го прати?
  -- На който му е трябвало, той го е пратил.
  -- Добре, тръгвам. Да ти пратя ли Женя Иванов, да те прегледа? Без много шум да те прегледа. С такива като тебе "оловни войничета" в бригадата ни е пълно.
  -- Добре, само без викане. Познаваш докторите. Но ще ме гледа тук. В медицинската рота няма да отида.
  -- Това и без теб го знам. Стой в машината или се мотай наблизо. Ако го видя, ще го доведа.
   Юра тръгна покрай разположението на остатъците от бригадата. Аз, прикривайки се зад останките от стени, се качих на покрива на банката. Там вече имаше шестима бойци и офицери. Всички наблюдаваха и нанасяха на картата позициите на духовете и на нашите. Отначало внимателно огледах площада и Двореца. Нищо хубаво.
   Духовете продължаваха да се прикриват с телата, вече мъртви, на нашите войници и офицери и не ни пускаха нито крачка напред. Бойците, които бяха успели да си пробият път до стените на Двореца, бяха отстъпили, оставяйки мъртвите си там. Тези от нашите, които бяха успяли да се окопаят на площада, също бяха уязвима мишена за духовските снайперисти. За наше щастие, духовете имаха малко леки миномети и нямаха тежки. Иначе момчетата щяха там да си останат.
   Пак под прикритието на тъмнината трябваше да тичаме напред, да се спъваме в многото камъни, парчета бетон, постоянно да падаме в ровове, окопчета, ями. Духовете ще пускат в небето осветителни ракети и мини-полилеи. Така успехът ни, основан на внезапността, ще е изгубен. Незабелязано ще минем не повече от петдесет метра, а после ще ни ударят. И фамилията няма да питат.
   Ако всичко върви така, както предполагам, много хлапета като това, което умря в ръцете ми, ще останат навеки само в паметта ни. Заради глухотата си не ми се искаше да се бутам сред офицерите, уточняващи обстановката, с въпроси. Не ми се обясняваше на всеки, че съм полуглух и затова ги моля да говорят по-силно. А в отговор да виждам съчувствени усмивки, страдалчески лица. Няма полза от това. Мразя да ме съжаляват. Засега не съм инвалид! На сутринта ще видим, а сега и сам ще се справя с проблемите си.
   Приблизително вече си набелязах пътя за през нощта. Не по права линия, а на зиг-заг. Но той ми осигуряваше поне някаква надежда за спасение. Докато дърпах силно, оглеждах площада, запомнях предстоящия път. Като заклинание повтарях ориентирите, по които в тъмното, на изкривена светлина, трябва да премина през нощта, които ще ми спасят живота. Искаше ми се да вярвам в това. Много ми се искаше! И вярвах.
   Търсех с поглед Ваня Илин, но виждах само мръсно-сиви и зелени куртки. Някои от лежащите на площада се опитваха да стрелят по духовете, някои пушеха. Някои копаеха временното си убежище. Да ги пази Бог! След няколко часа, момчета, ви предстои да откриете ураганен огън. За да не могат духовете да вдигнат глава, докато тичаме по площада. Само този план оставаше.
   Само сибирската "махра" е способна да се окопае на площада и да се отбранява. През четиридесет и първа, благодарение на сибирската "махра", са отблъснали фрицовете от кремльовските стени. Помниш ли, читателю, двайсет и осемте панфиловци? Та те са били сибирска "махра". И такива като тях са били цял фронт. Точно така. Когато настъпва поредният задник, викат сибиряците, а когато дойде победата и раздават награди, апартаменти и други блага - за воините от Арбатския военен окръг. Ние вече сме свикнали на това. И сега, когато престижът на страната се клати в очите на световната общественост, сибиряците защитават тоя лайнян престиж на държавата и вървят напред. Без артилерия, защото е забранено, се окопават на открита местност. Всичко ще направим, което Родината в лицето на стария, болен, не отслужил нито ден в армията Главнокомандващ каже. Като в евтин водевил: "Какво ще заповядате? Какво му трябва на Господина?". Само дето страшно омръзва, когато за твоята вярна служба ти навират главата в лайната. А търпението вече е на привършване.
   Продължавах да се вглеждам в предстоящия път, докато си допушвах цигарата. Хвърлих я в краката си, стъпках я с крак и заслизах надолу.
   Около БМП-то, където ме остави Юра, стоеше военният лекар Женя Иванов. Погледах го малко. Беше спокоен и пушеше. В ръцете си държеше брезентова чанта с червен кръст на бял фон. Спокойно го доближих.
  -- Здрасти, братле. Отдавна ли чакаш?
  -- Слава! - Женя силно ми стисна ръката, а после ме прегърна. - Как си?
  -- Контузия.
  -- Поредната?
  -- Е, да, - измрънках, - поредната. Отначало слухът почти изчезна. Сега постепенно се връща. Погледни какво става там. Само че няма да се евакуирам.
  -- Знам, знам, - въздъхна Женя. - Такива ненормалници сте много. Дай да погледна.
   Той извази и закрепи на главата си кръгло огледалце, още някакви блестящи джунджурийки. Ако ги видиш в килията за мъчения, напълно могат да ти заприличат на уреди за мъчения. Женя безцеремонно ме хвана за ухото и там нещо изпука.

Глава 18

   - По-леко, садист, там нещо пука.
   - Това е добре, че пука.
   - Така ще го откъснеш, гад!
   - Каквото откъсна, ще го пришия.
   После бръкна отначало в едното ухо, а после в другото с някаква метална тръбичка. Повтори процедурата. Не знам защо, но бръкна в устата, а после и в носа.
  -- Е, чичко докторе, какво става?
  -- Тъпанчетата са цели, възпалени са от въздушния удар.
  -- На руски и по-високо.
  -- Ще живееш...
  -- А да чувам?
  -- Ще чуваш. Не веднага. Ще ти дам капки. Гледай да не настинеш. С една дума - пази се.
  -- Много ли работа имаш?
  -- Страшно много. Сега поутихнаха нещата, но през нощта и на разсъмване вървеше такъв поток, изглеждаше, че няма да се справим. Много осколъчни рани, много потрошени крайници, стомашни рани. Мнозина умряха направо в ръцете на медиците, някои по пътя. През нощта през медицинската рота минаха и не оцеляха трийсет човека.
  -- Мамка му!
  -- Аха.
  -- Медикаменти имате ли още?
  -- Засега стигат. Но срещнах колеги от други части. Там е страшно. Медикаменти имат МЧС, но казват, че не дават нито на Министерството на отбраната, нито на милицията. Казват, че са за местното население.
  -- Гадове! Оставят своите да умрат!
  -- Слава, извинявай, но имам много работа. Ако имаш проблеми - ела.
  -- Не. По-добре вие елате при нас.
  -- Няма време, а като се освободя за малко, лягам да спя. Нямам време и сто грама да изпия. Само на цигари се държа. Отивам да се приготвя. През нощта духовете ще ни създадат работа. А ти? Може би ще полежиш ден-два в медротата?
  -- Разкарай се, Женя. Помниш ли нашия разговор?
  -- За живота и смъртта? Това ли имаш предвид?
  -- Да. Ще ми помогнеш ли, ако не дай Боже....
  -- Глупак си ти, Славка.
  -- Аз сега - временно, надявам се, - съм глух, и пак, Женя, се чувствам такъв изрод, че и на врага си не го пожелавам. Но предполагам, че това състояние е временно и затова се надявам да си върна пълноценното здраве и да се изправя на крака. Но ако ми се наложи да попадна в безсъзнание на твоята маса... Постарай се да не ме измъкваш от небитието. А?
  -- Не. И дори няма да го обсъждам, - Женя разтри червените от умора и хронично недоспиване очи. - Тръгвам. Имам много работа. А ти си почини. Все едно за една нощ няма да превземете тоя кенеф. Наспи се. Късмет! Че и гърлото ми се умори да разговарям с теб. Все ми се налага да викам. Ето, вземи.
   Женя извади от джоба си пластмасово флаконче с някакви хапчета и ми ги протегна.
  -- Какво е това?
  -- Премахва умората, активизира сърдечната дейност. Накратко, допинг. Дават го на спортистите, маратонците. Помага да останеш дълго буден и да не се спичаш в критични ситуации. Самият аз го взимам понякога. Само не злоупотребявай. Ето ти и витамини. Витамин С, вземай.
  -- Благодаря, Женя.
  -- Късмет!
  -- И на теб. Всичко хубаво.
   Когато Женя си тръгна, усетих как ме притисна умората. Смъртна, тежка умора. Беше изпълнена част от тежката и опасна работа. Но пред нас имаше още толкова много, че не му се виждаше краят. Само в киното показват колко всички са бодри и весели, как пеят песни между боевете и при всеки удобен случай танцуват.
   Може би едно време е било така, но сега, колкото съм воювал, не е точно така. Всички ходят не солидно, а просто уморено. Когато дълго не излизаш от боеве, се уморяваш. Морално, физически, емоционално. Притъпяват се чувствата, емоциите, понякога и инстинктите. Това е лошо. След притъплението на инстинктите настъпва смърт. От невнимателно боравене с оръжието, от показване на главата. Реакцията, рефлексите се забавят. Затова пращаш чувствата на майната си. От една страна, когато емоциите се притъпяват, това е добре - не ти дават да полудееш. А инстинктите, рефлексите, реакцията трябва да пазиш. Затова трябва периодично да се отпускаш, да почиваш. Да се отпускаш с водка, а най добрата почивка е сънят. За отпускане на напрежението е полезно да убиеш няколко духа, много помага за премахването на стреса. А тези, които имат под ръка гранати или взрив, а нямат духове, се отпускат по друг начин. Силен взрив или разрушение на нещо също донасят облекчение. Пробвал съм, помага. Но няколко духа са по-добре. Въртолетчиците разказваха, че са хвърляли духове на позициите на противника. Поразителен психологически ефект. Волята на духовете е парализирана, стресът на въртолетчиците е премахнат. Не гарантирам за достоверност, но самата мисъл ми хареса. Още при въвеждането на войските в Грозни разказваха, че за получаване на нужните сведения качвали във въртолета няколко духа и излитали по-нависоко. Сред тези духове има и един, който притежава нужните ни сведения. Но като истински патриот или идиот не иска да се разделя с тях. А да го подлагаш на мъчения не може по някакви си висши съображения. Започват да го притискат психически. Изхвърлят от въртолета съседите му. Пред очите му ги изхвърлят, а после го водят до вратата и отново повтарят въпросите си. Той става по-умен, по-сговорчив, по-малко патриотичен. На война всички средства са добри.
   И затова отново се усетих уморен, не потиснат, а просто уморен. Погледнах Женкините хапчета. Глътнах малко витаминчета, а неизвестните ми хапчета прибрах в джоба. Още не е дошло време за експерименти върху собствения организъм. Цялата нощ е пред мен. Ще се оправим. Внимателно се огледах. Мръсен съм като свиня. Куртката изцапана с пръст, глина, кръв. На няколко места е скъсана и обгорена. Кубинките покрити с дебел слой кал, панталонът измацан, на няколко места с дупки. Обичах униформата. От първите дни в училището командирът на ротата ни майор Земцов ни научи да обичаме униформата и строевата подготовка. Сам винаги спретнат, чист, стегнат, той служеше на нас, зелените курсанти, за образец за строеви офицер. Ако само ме видеше сега. Въздъхнах тежко. Всеки период от живота може да ти се струва тежък и обременителен. Но когато след години се огледаш, само се смееш над себе си и над трудностите, които са ти се стрували непреодолими. В школата, в института със смях си спомняш колко трудно ти е било в училище. И с усмивка разказваш на децата си колко си се мъчил по време на сесиите. Точно така на масата с приятели си спомняш за мъченията и вълненията при приема на първия взвод. Когато черепът ти вече доста е оплешивял, а мутрата ти е изпъстрена с бръчки, с трепет си спомняш колко трудно ти е било да се запознаеш с момиче. Как си се подготвял за първата и за следващите срещи. Да имаше моя сегашен опит младият курсант Славка Миронов. Макар и сега да се запознавам с по-млади момичета, но вече го няма оня романтичен трепет. Не бушува кръвта като преди. Стар съм вече. Усмихнах се на мислите си. Да, не е зле сега да потичам малко след момичетата. Дали е минала Коледа или не? И въобще, коя дата сме днес? Исках да отида да питам някого, но после размислих и махнах с ръка. Какво от това? Какво ще промени това? Нищо. През януари имам рожден ден. Няма да си спомням за това. Не трябва да се отвличам от главното. Да изпълня задачата и да оцелея. И край. Плюя на всичко останало. На всички, които останаха на Голямата Земя. Както те плюха на нас, така и ние плюем на тях. Ние ще се върнем!
   Внимателно се огледах. Всички се движеха уморено, бавно. Лицата са безжизнени, очите червени като на албиноси, хлътнали, чертите на лицата изострени. Всички, които познавах като дебелички, бяха отслабнали. Добра диета. Който иска да отслабне за минимални срокове, го каня на война. Добра реклама ще стане. Резултат гарантирам.
   Ако преди при предстоящи събития имаше някаква възбуда, сега освен умора други емоции нямаше. Щом трябва, ще повоюваме. Майната му. Сигурно нервната система се беше научила да се самозапазва и да не губи скъпоценна енергия напразно за мними преживявания, които предшестват настъпването на събитието. А при настъпването на даденото събитие вече извира адреналинът, изострят се рефлексите. Умна система е човешкият организъм.
   Приближи се Юрка. Той определено нервничеше.
  -- Какво ново?
  -- Докторът дойде ли?
  -- Дойде, но ти не отговаряй като еврей на въпроса с въпрос.
  -- Бях в щаба. Нищо хубаво. Ханкала ни натиска. Съседите са се насрали от страх, всичко на нас прехвърлят. Накратко - свършено е с нас.
  -- Това е нашият последен и решителен бой. Така се получава.
  -- Именно. Виждам, че не ти е интересно.
  -- Слабо казано, Юра. Не ми пука. Каквото има да става, ще стане.
  -- Нещо съвсем си се разкиснал.
  -- Аз съм спокоен. Абсолютно спокоен. Отдавна не съм бил толкова уравновесен. Всичко ми е безразлично, на душата ми е спокойно. Нищо не ми тежи, не ме мъчи. Нямам нито съвест, нито страх, никакви емоции. Все ми е тая.
  -- Изглеждаш така, все едно си взел някакво решение. Дали не си решил да се самоубиваш, или да закриваш амбразурата с тялото си?
  -- Не. Просто страшно съм уморен от цялата тая лудница. И затова нека взимат каквото и да е решение. Ще тръгна накъдето кажат, само не и в болницата. А тук както си бях, така си и оставам. На герой няма да се правя, но и в тила няма да седя. Всичко е както обикновено, само че без емоции. Обикновеното.
  -- А апетитът ти нали не е изчезнал, желанието за живот?
  -- За това не се страхувай. Всичко е наред. Кога започва щурмът? През нощта?
  -- Не, както винаги, всичко промениха. След два часа. Отначало трябва да ударят съседите, а ние се включваме към тоя "концерт" след двайсет минути.
  -- Искаше ми се да са два часа.
  -- И на мен, но поне за това ги убедихме, че не искаха нищо да правят.
  -- Ясно. Сибирската "махра" няма да ходи да се оплаква, а ще се бие до последно, това да не са ти елитните войски. Всичко е нормално, всичко е както обикновено.
  -- Абе какво си заповтарял като папагал? Всичко е наред, прекрасна маркизо.
  -- Недей да психясваш. По-добре ми помогни.
  -- Какво да направя?
  -- Намери ми нова аптечка. И бронежилетка, ако можеш. Ако не можеш, майната му.
  -- Ще се опитам. Не се разкисвай!
  -- Аз не се разкисвам, а просто за пореден път ти казвам: спокоен съм. И точка.
   Юра тръгна нанякъде и се върна след двайсетина минути. Носеше абсолютно нова бронежилетка.
  -- Кой ти я подари?
  -- В трети батальон получиха и ми подариха една. Женка Иванов ти предава капки за уши. Каза, че дълго ги е търсил. Последна опаковка, каза, добре помагали. Дръж. И аптечката.
  -- Благодаря ти, Юра. Какво щях да правя без тебе?
  -- Нищо. Щеше да търчиш в нощта без броня. И това е.
  -- Да. Помогни ми да я наглася. По-внимателно де, болят ме ушите.
  -- Ама те нали не чуват?
  -- Ама болят.
  -- Потърпи малко, сега ще отпусна ремъците.
  -- Мале че е тежка! Един ден походих без нея, като младеж летях.
  -- Сега ще слезеш на земята. Сан Санич иска по време на атаката да си в щаба.
  -- Ти сериозно ли?
  -- Да, вече е чул за ушите ти.
  -- Ти ли ме изпорти?
  -- Не. Просто вече мнозина в бригадата знаят за твоите изпълнения. Как си изнесъл мъртвия боец. И в първи батальон е имало подобна история, и командирът на взвода откачил. Та Сан Санич и Серьога Казарцев се страхуват и за твоя мозък. Остани, Слава. Още повече, с такова настроение като твоето не трябва да тръгваш тая нощ.
  -- Върви на майната си. Всичко ми е наред. Спокоен съм. Добре съм. Толкова спокоен не съм бил никога. Не изключвам, че това е реакция от миналата нощ. Но аз искам, и ще тръгна тая нощ. Майната им на заповедите. Разбирам, ако знанията и опита ми бяха необходими за вземането на решение, но в дадената ситуация това е просто съжаление. Така че, приятелчета, уважавам ви и много ви обичам, но си заврете съжалението на кучето в задника, - даже докато казвах това, бях спокоен като питон. Никакви емоции. Само гол, трезвомислещ разум.
   През останалото време дръпнахме по една-две порции спирт. Опитвахме се да ядем по-малко. Юра се умори да си напряга гласните струни, докато разговаряше с мен. А на мен не ми се правеше театър за един актьор. Не ми се произнасяха монолози. Бях спокоен, и не ми се искаше да нарушавам това чупливо равновесие на душата си със сътрисане на въздуха.
   Времето мина в пълно мълчание. Аз не разсъждавах, не мечтаех, не си спомнях, просто гледах ставащото. Бях попълнил боекомплекта си. Манерката напълних с вода, с една дума - бях готов.
   Този път ние с Юрка тръгнахме в състава на остатъците на първи батальон. До нас вървеше Серьога Казарцев. Съседите започнаха щурма, завърза се бой, но духовете не бяха глупаци и затова ни чакаха. Можехме само да се окопаем на площада. Десет минути след началото на боя дойде заповед от Буталов за щурм. Момчетата на площада откриха огън по Двореца. Така притиснаха духовете, а ние се възползвахме от това и се юрнахме напред. Аз предварително нарисувах на Юрка маршрута на движение. Но на нашите планове не им беше съдено да се сбъднат.
   Духовете отново откриха ураганен огън. Част от бойците на втори батальон не издържаха загубите и отстъпиха под укритието на стените на банката. Имаше момент, дори миг, когато изглеждаше, че цялата бригада е готова да побегне назад. Но нещо удържа хората по местата им. Трепнаха, но не се обърнаха, не побягнаха, не показаха за пореден път гърба си на противника.
   Леко се изпотих от бягането, но още бях спокоен. Равновесие в душата. Опитвах се да заобикалям труповете и не исках да се приближавам до мястото, където изкарах нощта. Там още лежеше моята бронежилетка. Войникът, който тръгна за помощ и беше убит, лежеше на същото място, в същата поза. Видях всичко това с периферното си зрение, нямах никакво желание отново да се хвърлям в спомените, които вече минаха през съзнанието ми. Не мога да го върна сред живите, но ще го помня до смъртта си.
   Бригадата се носеше напред като бясна. Притискахме духовете от всички страни. Само напред. Тичахме напред, само напред. Не беше минал и час, а ние с Юрка вече бяхме под стените на Двореца. Духовете ни целеха отгоре, взривиха входа и затова беше сложно да нахълтаме. Зад стените на банката танковете започнаха да стрелят по духовете, унищожавайки огневите им точки. Противникът също не ни оставаше длъжен, биеха по банката. Падна парче стена. И тогава замполитът на бригадата Сергей Николаевич Казарцев направи нещо, което после дълго всички обсъждаха. Войниците, които в първите минути на боя не можаха да се справят със страха си и обърнаха назад, се намираха непосредствено до падналото парче стена. Те бяха сковани от ужас. Водеха хаотична стрелба по Двореца, привличайки по този начин все повече вниманието на духовете. По тях водеха интензивен огън. Казарцев се хвърли към тях. Дотича, кого с ритници, кого с псувни, ги вдигна от земята и ги поведе със себе си. От гледна точка на воденето на бой това си беше чисто безумие. По открита местност той изтича първо сам, а после доведе със себе си, под стените на Двореца, и бойците.
   И ние, и духовете бяхме поразени от наистина геройската постъпка на Сергей. Ние го прикривахме, доколкото можехме. Но за духовете това беше повече като лов на зайци. Спорт. Те с кеф стреляха отначало по Серьога, а после, когато водеше бойците, по цялата група. Със замряло сърце гледах тая откачена гоненица. Дотогава не разбирах какво значи - със замряло сърце. Оказва се, че това е когато гледаш и не дишаш. Всички мисли, чувства са там, с нашите момчета. Дори да не ги виждаш, с кожата си усещаш къде са сега и какво правят. Самият ти стреляш нагоре по духовете. Опитваш се да привлечеш вниманието им към себе си. И само докато сменяш пълнителя на автомата, косо, хвърляш бегъл поглед към бягащите фигурки. Ето вече като че ли са съвсем близо, а колко още имат да тичат! Не можеш да хвърлиш по духовете граната от подцевника. Прекалено крива е траекторията. Стреляме с дълги откоси. Всичко, само и само да изгоним духовете от прозорците, да отвлечем вниманието им, огъня им върху себе си. С всяка секунда нашите са все по-близо. И духовете лудват. Те също започват да стрелят с дълги откоси, ветрилообразно по площада. По-бързо, натиснете, момчета! Вие можете! Натисни, Серьога!
   Но явно Бог беше на наша страна и момчетата, благополучно преминавайки през стената от огън, се присъединиха към нас. Никой от тях не вярваше, че се е измъкнал. Ние ги дърпахме, тупахме ги по рамената, ободрявахме ги. Но герой, разбира се, беше Серьога. Малък на ръст, слабичък, с постъпката си накара всеки от нас по друг начин да погледне на себе си.
   Без всякаква заповед, рискувайки живота си, той изведе хората, спаси ги. До тоя момент аз се отнасях доста резервирано към многобройния отряд от замполити, но и сред тях имаше истински мъже. Браво на Сергей! От него се издигаше пара. Протегнаха му манерка с вода, и той я изпи цялата на един дъх. Всички наоколо се стараеха да поздравят Серьога с тоя крос. По-рано, в годините на Съветската власт за такива подвизи са давали Герой. Сега нищо, освен благодарностите на онези войнишки майки, чиито синове спаси, той няма да получи. Пък и тях никога няма да чуе. Така че молете се, майки, за човека с голямо сърце - Сергей Николаевич Казарцев. Да е жив и здрав!
   Духовете страшно се озлобиха и започнаха да ни поливат отгоре. Гранатите засега не ни причиняваха особени щети. Успяхме да гръмнем и няколко духа. Единият полетя надолу с писък. Останалите, вече мъртви, падаха мълчаливо. Бойците не се стремяха да гледат какво има по джобовете на убитите. Постепенно, крачка след крачка, стреляйки само нагоре, с изтръпнали шии, ние се придвижвахме напред. Ръцете са готови да се отпуснат надолу, гърбът, раменете, шията затичат. Барутните газове заслепяват, прояждат очите. Дробовете са пълни с барутен дим. Искаш да спреш, да се сгънеш и да се задавиш в пречистваща кашлица, да изхрачиш от себе си цялата тая гадост. И за да не го направиш, задържаш дишането, дишаш бавно през носа. И ето ги, тези стени.
   Първата група на юруш се покатерва на стените на Двореца и влиза в сградата. Ура! Викаме. С викове, заглушавайки страха, с един скок се качих на стената. До мен имаше прозорец, затрупан наполовина с чували с пясък. Отгоре имаше процеп. Чувалите бяха от дебела промаслена хартия и плътно натъпкани с пръст и пясък. Пръстите се хлъзгаха по тая хартия, без да могат да я прокъсат. Бронежилетката, автоматът ме теглеха надолу. Още малко и ще падна. Зад тези чували се чуват стрелба и викове. Съдейки по характера на стрелбата и псувните, там течеше сериозен бой. А аз вися тук, като плюнка на огледало. Ядът за собствената ми неловкост ми прибави сили. Като се обливах в пот, се набрах нагоре. Напред. Като бръмбар по стъкло, запълзях нагоре. Ето го и процепът. Наоколо мръсотия и следи от неотдавашна стрелба. Хубава огнева точка е имало тук.
   Закрепвам се отгоре, прехвърлям автомата от гърба и започвам да се оглеждам. Удачно влязох. Попаднах в тил на малка група духове. Четирима боевици, укрили се зад чували с пясък, колони, ъгли, сдържаха натиска на нашите.
   Едва удържайки сърцето да не изскочи от гърдите, без да се прицелвам, изстрелвам дълъг откос по гърбовете на духовете. Двама паднаха с вой, още двама избягаха от бойното поле. Нашите с викове заеха помещението. Аз с крясък им привлякох вниманието. Момчетата ме изтеглиха навътре. Така затичахме. Никой на никого не благодари. Не ни беше до това.
   Помещението на първия етаж беше обикновен голям вестибюл на голяма административна сграда. Високи тавани, колони, ъгли, навсякъде можеше да се крие противник, да ни направи засада, да сложи мини-капани. Слабото осветление също осложняваше огледа. Светлината влизаше само през малките отвори в прозорците. Във въздуха висеше смог от прах и барутни газове. Дразнеше гърлото, носа, и изгорелите газове, влязли в бронхите, се стремяха да излязат навън.
   Странно, но въпреки бушуващата във вените кръв и бушуващия в нея адреналин, аз продължавах да съм спокоен. Мозъкът ми работеше като часовник. Спокойно преценяваше обстановката, подсказваше правилните решения.
   Духовете се хващаха и се биеха за всеки сантиметър от вестибюла. Все по-напред и по-напред вървяхме ние. Стреляхме с автоматите на звук, на светлина - по интуиция. Отляво се чу отчаяна стрелба, после взрив, който ни оглуши. Както и при предишната контузия, след поредния въздушен удар по тъпанчетата слухът ми се подобри. И отново нахлу светът на звуците. Това е чудесно. Отново се появи яростта, бясното желание за живот. Спокойствието и апатията изчезнаха. Напред, само напред. Убивай гадовете!
   В образувалия се след взрива проход нахлуха съседите ни. "Махра" като нас, съдейки по униформите. Те активно се включиха в боя. Онези духове, които бяха успели да избягат на горните етажи, се опитваха да ни замерят оттам с гранати, но повечето от тях успяхме да отрежем и да затворим в далечния ъгъл. Поганците се биеха на живот и смърт. Но силите явно бяха неравни - ние изстрелвахме залп след залп от подцевните гранатомети. Дребните осколки окосяваха всичко живо в затвореното пространство.
   Войските прииждаха и прииждаха. И вече не можеше да се разбере кой къде е. Всичко се смеси: сибирската "махра", волжската "махра", десантници, отнякъде се появиха и вътрешни войски. Естествено - никакво командване, никакво взаимодействие, никакъв единен замисъл. Макар че замисъл имаше - да се унищожи противника. Да пречупим, да смачкаме, да изхвърлим от покрива на Двореца тези чакали. Дръж! Напред!
   И отново дишането се накъсва. Никой никого не слуша. Всички крещят и стрелят по духовете, всеки крещи своето си. Някои извиква имената на загиналите си приятели и след всяко име дърпа спусъка, без да жали боеприпаси. Ние сме в леговището на врага! Дълго чакахме, мнозина загубихме на тоя шибан площад. Обливахме се в сълзи, докато гледахме как нашите другари висят по прозорците на тая сграда. Краят на века е, всички призовават към хуманизъм, опрощение. Няма прошка за вас, духове! Смърт! Само смърт. Малко ви е да ви обесим - всеки, който е бил в тая сграда. За момчетата, които бяха за вас прикритие, жив щит. Мръснишко племе, недоносчета, паразити на тялото на Русия! Смърт за вас! Дойде Денят на Страшния съд! Бесете се!
   Отново съм упоен от боя. Откос, още един. Мярна се сянка в полумрака на вестибюла. Дълъг откос натам, за по-сигурно! Във възбудата викам нещо, но сам не чувам какво. Важното е, че успяхме, стигнахме до нашия Райхстаг! Направихме го! Откос, още един! Щастлив съм! Когато умирам, ще си спомня тоя Ден.
   Някой ме бута по ръката. Навеждам очи. Я, Юра! Също възбуден, очите светят от радост и от упоението на боя.
   Радостно се усмихваме един на друг. Живи сме! Живи сме сега, значи още дълго ще живеем! Аз викам, че съм започнал да чувам, той също ми вика нещо, но не мога да разбера какво, грохотът от стрелбата е невъобразим. Рамо до рамо се движим напред.
   Част от обединената войска слезе в мазето. Оттам не се чува стрелба, значи няма духове. В нашия ъгъл подгонихме душманите нагоре. Нямаме никакво желание да се качваме на втория етаж. Стремително падащият здрач, настъпващата тъмнина и барутните газове си свършиха работата. На първия етаж почти нищо не се вижда. Бойците измъкват окървавени парцали от всички ъгли и ги изхвърлят навън. Това е всичко, което е останало от отбраняващите първия етаж. Ние ще нощуваме тук и нямаме ни най-малко желание да го правим до останките на врага.
   Чу се шум, възгласи, викове. При входа към мазето се замятаха пламъците на факли. Всички тръгнахме натам. И видяхме как изнасят на ръце и на самоделни носилки трупове на наши войници. Кой в куртка, кой съблечен до голо. На телата на мнозина имаше следи от страшни мъчения. На мнозина им беше прерязано гърлото - типично за боевиците. На мнозина извадени очите. Пръстите на ръцете превърнати в каша. На двама човека стъпалата отрязани. Ярост, гняв, рев, вик на ужас едновременно се понесе по етажа. Няма пощада за духовете. Само смърт.
   В същото мазе седеше със свитата си световно известният демагог Корольов. И в същото мазе са измъчвали до смърт нашите войници. Такива граждани като него, негови сънародници. Какво право има той да говори за нашите безчинства?! Той е същият морален изрод като тези, които сега са над нас в тая сграда! Мръсник е той!
   Всички стояхме и гледахме. Ревът се смени с дълбоко мълчание. Тези, които бяха с каски, подшлемници, шапки, мълчаливо ги свалиха и скърбно изпращаха другарите си в последния им път. Вкъщи. Ние не успяхме, не можахме да ви спасим. Простете ни.
   А изнасяха все повече и повече трупове. Никой не ги броеше. Но бяха не по-малко от петдесет. Когато скръбната върволица излезе навън, отгоре се чу стрелба. Духовете стреляха по тези, които носеха убитите си другари. Някой закрещя. Така крещят само ранените или тези, които са до тях.
   Вражеска кръв, кръв. Жаждата за мъст ни овладя. Напред, нагоре!
   Никой не даде заповед, но всички затичаха към двете стълби за втория етаж. Отгоре духовете се опитаха да ни посрещнат с плътен огън, но яростта, както и разбирателството, бяха толкова силни, че всичките стреляхме със залп от подцевниците. Нямаше вече викове за победа, упоение от боя. Мъст - само тая дума се процеждаше през стиснатите зъби на всички ни. Майната им на всички. Те не трябва да живеят.
   Крачка след крачка, ние бавно се придвижваме към втория етаж. Направо на стъпалата лежат трупове на боевици. Стъпваме върху тях. За нас това вече не са хора, а вещи. Цялото ни внимание е съсредоточено само върху предстоящата цел. Забравям да погледна надолу и стъпвам върху труп на боевик. Кракът ми потъва в нещо меко и гадно. Не гледам надолу, гнусливо го изритвам настрана. Почти нищо не се вижда, само в счупените прозорци на първия и втория етаж лудува вятърът. Противникът не се вижда. Тъмно е. Сега ще започне играта "На кого няма да му издържат нервите". И духовете не ни виждат. Който първи стреля, ще покаже къде е, и първи ще умре. И затова никой от нашите не пушеше, не говореше, стъпвахме внимателно. Някой от бойците взе и хвърли консервна кутия. Тя издрънча и се затъркаля. Веднага от три ъгъла се чуха откоси. Веднага зафиксирахме тия три ярко горящи в полумрака пламъчета и открихме огън. От втората стълба, по която също се качваха наши хора, откриха огън. И веднага се запалиха нови пламъчета, те с дълги откоси прострелваха пространството на втория етаж. Куршумите с противен писък рикошираха от колоните. Беше опасно да се стои на едно място и се разпръснахме.
   Претъркулвам се през рамо, заставам на коляно, откос, още един. Претъркулване, от легнало положение - откос. Без да се изправям, с къси прибежки - напред. Дишането е накъсано. От напрежение и физически упражнения отново се изпотих. Под краката и тялото ми по време на маневрите скърца счупено стъкло, краката често се хлъзгат на изстреляни гилзи. Но само напред, само движение. Спирането значи смърт. Зад гърба си чувам тропот на ботуши - качват се нашите бойци. На първия етаж беше по-лесно. Там имаше свободно, прострелвано пространство, а тук има много кабинети. Коридорът е с ъгли. Метър след метър, сдържайки бясната съпротива на духовете, отрязвайки ги от стълбите, от асансьорните шахти, се придвижваме навътре. Когато стигнахме до кабинетите, започнахме както обикновено да зачистваме помещенията. Врати почти нямаше, не трябваше да ги избиваме. Една-две гранати, откос, следващият кабинет. Отляво някой силно извика и се чуха отчаяни псувни на чист руски език. Наши. Съдейки по репликите, някой беше ранен от осколки от собствената си граната. Чуваше се как го завлачиха към първия етаж. И духовете хвърляха гранати, стреляха почти от упор от подцевниците. Все по-често изнасяха наши. Някой от тях ще е "триста", а на някой му предстои да стане и "двеста".
   Но не мислех сега за това. Напред, само напред. Отново в устата си чувствам соления вкус на кръвта, отново адреналинът бушува в жилите. Страхът и възбудата - това са чувствата, които движат човек по време на бой. Заедно те образуват гърмяща смес, готова да се взриви, отделяйки огромно количество енергия.
   Напред. Поредният кабинет. Полунаведени, се приближаваме до вратата, на две крачки от него вадим халките и хвърляме две гранати. При това се стараем да ги хвърлим зад ъгъла, за да не ни засегнат осколките. Отскачаме и се притискаме до стената. Изгърмяват два взрива. Като ехо им отговарят взривовете от другия край на коридора. Със скок заставаме до вратата и разстрелваме помещението. От душа стреляме с дълги откоси от корем. Един, втори, по целия кабинет. Май няма никого. Обръщаме се да тръгваме, и някой стреля в гърба ни. Някой е останал. Никого не засегна, гадът. Отново летят гранати, стреляме от подцевниците, сигурно шест гранати пратихме в кабинета. Тихо. Отново нахлуваме и отново от корем разстрелваме пространството на кабинета. Крачка след крачка се придвижваме напред. Стреляме без да пестим патрони и само периодично сменяме пълнителите на автомата. Натъкваме се на полуразкъсан от осколките на гранатите труп на боевик. Вече е тъмно, за да го разглеждаме и да му обръщаме джобовете. Излизаме в коридора. Нашите са отишли далеч напред. В помещението вече нищо не се вижда. Само пламъците от изстрелите и оглушителните в затворено помещение взривове от гранати озаряват високия коридор. Постепенно всичко стихва. Вторият етаж е наш!
   Странно, но с всеки нов бой, с всяка нова престрелка изчезва съжалението към боевиците. Отначало ме терзаеха някакви съмнение, че сме дошли като завоеватели, мъчеше ме мисълта, че съм до някаква степен окупатор, може би дори убиец. А сега ми е все тая. Мъст и край. Нищо повече. Всичко е ясно като черно и бяло. Ние сме добрите, те - лошите. Постепенно възбудата от боя намаляваше. Притисна ме умората. Доспа ми се. Бойците активно обсъждаха изминалия ден. Прекъсваха се един друг, разказваха запомнилите им се епизоди. Двама бойци се върнаха от първия етаж. Един от тях беше ранен в рамото. Медиците, които бяха в мазето, направо на място оперираха тежкоранените.
   Бойците късаха от съдраните си куртки парчета памук, плат, правеха факли и ги палеха. Наоколо се беше събрала тълпа любопитни. Един от войниците се съблече. Тук, на потрепващата светлина, всички видяха, че дясното рамо на боеца е в кръв. Някой му даде манерка - я с водка, я със спирт. Отначало му дадоха да отпие голяма глътка, а после започнаха да почистват от кал и спечена кръв раната. Тялото на войника трепваше при всеки допир с памука, напоен с течност. За да не вика от болка, той пъхна в устата си кожения колан и всеки път го стискаше със зъби. От ъгълчетата на устата му течеше слюнка, боецът с ръка я махаше. По челото му струеше пот, заливаше очите му. Околните го поддържаха, ободряваха, стараеха се с разговори да го отвлекат от болката.
   Неговият приятел взе щик-ножа и, помагайки си с трофеен стилет, разширяваше раната, търсейки осколката. Опитваше се да не причинява болка, но раненият се мръщеше. Предлагаха му да му направят инжекция с обезболяващо, но той, сдържайки вик на болка, стискайки зъби, пращаше околните на майната си.
   Накрая "хирургът" стигна до осолката. Всички разбираха, че трябва да го извади много бързо, иначе пациентът ще загуби съзнание от болка, или още по-лошо - може да умре от шок. На война по неволя всички стават добри медици. Знанията никога не са излишни.
   От подръчни материали "лекарят" направи ножица. Околните хванаха здраво пациента. Той се напрегна в очакване на разкъсващата тялото и мозъка на части болка, стисна по-силно колана със зъби. Дори при това лошо осветление се виждаше как са побелели от напрежение скулите му. Очите стиснати. По-силно от преди по лицето му се стичат големи капки пот.
   Неговият другар внимателно потопи в разкъсаното рамо импровизираната ножица, хвана осколката и рязко го дръпна към себе си. Раненият извика, дръпна се рязко назад, след това също толкова рязко напред. От рамото рукна кръв. Стоящите до него суетливо късаха опаковките на индивидуалните пакети, с трясък се късаше хартията, летяха на пода карфиците, скрити във всеки пакет. Размотаваха бинтове. При това всички внимаваха да не докосват вътрешните повърхности на пакетите. Умело попиваха кръвта. Опитваха се да бинтоват, но кръвта на мига попиваше в тампоните и се стичаше по голия му гръб. Или бяха засегнати големи съдове, или момчето имаше лошо съсирване на кръвта. Всички си даваха сметка, че кръвта му може да изтече и той да загине. Някой в тъмнината извади пълнителя от автомата и започна да вади патроните. Не им се искаше да използват този варварски начин за спиране на кръвта, но нямаха избор. Дребните рани в армията обикновено се посипват с цигарена пепел, а големите - с барут.
   От тъмнината в кръга от слаба светлина влезе боецът, в ръцете си държеше два отворени патрона. Бързо махнаха тампоните и бинтовете. Боецът с едно движение изсипа барута в раната. Един от факлоносците поднесе огъня към барута. Той веднага избухна, ослепявайки ни за секунда. Раненият подскочи нагоре. Но всички видяхме, че кръвта спря. Всички одобрително заговорихме. Ободрявахме го, рамото бързо и внимателно беше забинтовано. Измиха осколката с водка и го връчиха за спомен на ранения. Остатъците от водка го накараха да изпие. Край, операцията е завършена. Чака ни дълга студена нощ. Поредната зимна нощ в Чечения.
   Човекът, който изсипа барута в раната на боеца, се оказа Юра. Той се приближи и мълчаливо ми протегна цигара. Жив е дяволът! Запалихме. Много се радвахме да се видим. Мълчаливо пушехме и се усмихвахме един на друг.
   Партньорът ми мълчаливо извади от левия си джоб някакъв предмет и ми го показа. Осветлението беше отвратително. Наклоних се и силно дръпнах от цигарата. На светлината на червеното огънче от цигарата видях, че това е ръчна граната. Извадената запалка лежеше до нея на дланта. И Юрка носеше в джоба на куртката си "заветна" граната! Значи още не е дошло нашето време!
  -- Не я използва, а? - попитах аз.
  -- Засега не. Къде беше? Исках да съм до теб, но ти се изгуби някъде.
  -- Дявол знае, Юра! Всички затичаха и аз след тях. Мислех, че отиват за бира, а те тука ме доведоха.
  -- За бира щеше опашка да има, а тука духове. Ти как си?
  -- Цял съм. Ушите чуват. Всичко е великолепно.
  -- Е-е-е. Чак пък великолепно? - в гласа му се чуха нотки на скептицизъм.
  -- Ние с тебе живи ли сме? Живи сме! Цели ли сме? Горе-долу! В духовския райхстаг седим на втория етаж. Какво още ни трябва.
  -- Да хапнем и да пийнем!
  -- Качи се на горния етаж и помоли.
  -- Да бе, те ще ми сипят! Как ще нощуваме?
  -- Дявол знае, Юра. Някак. Не можем да слезем в мазето - там е импровизираният лазарет. Как оперират идея си нямам.
  -- Както и ние тук - на светлината на факлите.
  -- Стига бе! Краят на двайсти век, а провеждаме операции на светлината на факлите. Добре че не лекуваме раните с кучешка мас и заклинания и баене.
  -- А ти повоювай още малко със своя народ, и ще се налага и заклинания да редиш, и да баеш. Какво искаш?
  -- Нищо не искам. Не може да се излезе от сградата, нали?
  -- Дори не си мечтай! Някои опитаха. Тия, дето не успяха да изтичат надалече, сега ги кърпят долу, а по-бързите останаха на площада. Духовете никого не пускат. Нито навън, нито навътре. Сега сигурно край!
  -- Педераси!
  -- За кого, Слава?
  -- Ами че не за нашите! Гадове!
  -- Не се пали. Ако имаш желание - нагоре има още много етажи. Решили са да ни уморят. Без храна, без вода, без боеприпаси, без евакуация на ранените дълго тук няма да издържим. Така че ще трябва да се движим нагоре колкото се може по-бързо.
  -- Чакай да не ни направят изненада като в банката, когато взривиха тавана над нас. Че тогава ще стане весело!
  -- Няма да го взривят.
  -- Защо?
  -- Етажите са много. Могат и горните етажи да рухнат.
  -- Мюсюлманите за вярата, за борбата с гяурите могат и себе си да гръмнат.
  -- И те искат да живеят.
  -- И това е вярно. Но един-двама фанатици може да се намерят. На които изобщо не им пука за останалите животи. И да ни взривят. Глупаци има навсякъде.
  -- Харесва ми твоят оптимизъм, Слава, ти както винаги вселяваш в хората радост и сигурност в утрешния ден.
  -- Аз съм реалист. Хайде да си потърсим място за спане.
  -- Хайде да си потърсим дърва. Може духовете да не са успяли всичко да изгорят.
   Вървяхме бавно по коридора. Влизахме във всички кабинети. Търсехме, събирахме парчета от мебели, врати, прозорци. Завлякохме всичко в един от кабинетите. Там намерихме и хартия. Запалихме огън. Слабото пламъче ближеше остатъците от мебели. Останалият лак ставаше на мехури, чернееше, не искаше да гори. Облегнахме се на стената, притиснахме се един до друг и мълчаливо загледахме огъня. Той привличаше вниманието ни, всеки мислеше за нещо свое. В мислите си бяхме някъде далеч от реалността, от събитията на изминалия ден.
   От топлината на огъня постепенно се сгряхме. Въпреки жаждата, глада, емоциите, ни налегна дрямка и започнахме да заспиваме. Завърши още един ден от моя живот, завърши поредният ден на поредната война.
   Беше неудобно за спане. Крайниците бързо изтръпнаха, краката се свиваха в спазми. После стана студено. Огънят почти изгасна. Наложи се да спим леко и да наблюдаваме огъня. Още не се беше съмнало, когато се събудихме. Подхвърлихме поредната порция дърва в полуизгасналия огън. Той бавно се разгаряше. Започнахме да правим упражнения, да махаме с ръце, да приклякваме, да правим лицеви опори. Само благодарение на физическите упражнения се сгряхме. Но без гореща храна, чай, водка няма да издържим дълго. Духовете няма да ни пуснат без загуби и няма да дадат на никой да ни дойде на помощ. Кой кого. И те няма възможност просто така да минат. Няма да ги пуснем. Ще ги скъсаме като вчерашен вестник!
   Навън, на площада, започна престрелка. Внимателно, за да не ни гръмнат нашите, ако ни вземат за духове, погледнахме през прозореца. Голяма група, не по-малко от полк, по униформи много приличаше на сборен отбор от вътрешни войски и морски пехотинци, се опитваха да ни дойдат на помощ.
   Духовете от горните етажи отчаяно стреляха. Сега ние с Юра ясно си представяхме каква невероятно трудна задача сме успели да изпълним, като сме преодоляли площада. Отгоре, дори при слабата сутрешна светлина всичко беше като на длан. И бойците долу, опитващи се да ни се притекат на помощ, а сега криещи се зад остатъците от техника, в ямите, окопчетата, бяха прекрасни мишени - като на стрелбище.
   В коридора се чу стрелба и взривове на гранати. Хвърлихме се натам. На втората стълба бойците, отстъпвайки, сдържаха натиска на духовете. Опитваха се да си пробият път, изродите! Няма да стане.
   В движение напъхвам граната в подцевника. Стрелям без да се целя. Гранатата изчезва на стълбищната площадка. След секунда се чува удара от взрива. Звук на падащ предмет. Стрелбата замлъкна за няколко секунди и пак започна. Няма да минат. Все повече от нашите се събуждаха и притичваха.
   И на първата стълба избухна престрелка. Духовете отчаяно искаха да се измъкнат от "котела". Юра до мен също стреля по духовете от подцевника. Както винаги той е по-добър гранатометчик от мен. Може да попадне както трябва. Аз страдам от липса на пространствено въображение и не мога да си представя къде и как ще полети гранатата по парабола, а Юрка го прави прекрасно. И колко пъти съм се учудвал на умението му да "хвърля" граната от подцевника от немислима позиция по невероятна траектория. И той неизменно успяваше от първия изстрел. И сега с каменна физиономия стреляше по духовете. Под маската на невъзмутимостта по време на боя се крие възбуден, увлечен боец.
   Противникът също премина на подцевници и ръчни гранати. Затова и двете страни се държаха една от друга на почтително разстояние. "Гранатният" дуел продължаваше.
   В главата ми проблесна мисъл - ами ако изведем всички наши от сградата, а после я взривим по дяволите заедно с всичко в нея! И всички духове са довършени с едно движение. Съблазнителна перспектива. Но няма да ни дадат. Началството има нужда от победни релации. И снимки на победената сграда на първите страници на модните списания. Знаме, като над Райхстага да се развява. Сега ще подгонят войските на помощ. На площада с такива темпове ще избият поне една трета. Ще вкарат в сградата не по-малко от дивизия, за да загинат тук.

Глава 19

   Горе-долу се сещам какво искат да направят нашите московски бащи-командири! От тях добро не чакам! Пакости? Колкото искаш! Обаче нещо струващо си - не!
   Навън шумът от престрелката нарастваше. Жал ми е за момчетата. Трябва да понатиснем, за да привлечем вниманието на духовете. Колко пъти вече привличахме огъня върху себе си! Да докарат тук двама-трима от престарелите генерали-шишковци от Арбатския военен окръг, да извикат огъня върху себе си, за да спасят живота на войниците, дето сега се бият на площада, за да ни дойдат на помощ.
   Отново вдигам автомата. За подцевника ми останаха само две гранати. Преминавам на патрони. Не виждам много, но стрелям. Заради войниците, дето се качиха от първия етаж и мазето, става тясно. Никой не иска да стои настрана. Всички искат да участват в унищожаването на това змийско гнездо. Ако и след това свършеше войната, би било прекрасно! Но доколкото опознах тоя народ, той ще се бие за всяка къща, ще води партизанска война до последния гражданин на своята родина. А за какво и за кого воюваме ние тук? Отмъщаваме за другарите си и за тези руснаци - мразя думата "рускоезични" - които са изтърпяли толкова унижения преди нашето идване.
   Изведнъж нещо опари лявата ми буза. Веднага се хващам за нея. Нищо страшно, просто някой ме уцели с гореща гилза. Още веднъж трия бузата и като се опитвам да не обръщам внимание на болката, продължавам да стрелям. Имам още половин пълнител в автомата и още един "къс" в джоба на куртката. И по джобовете още около двайсет разсипани патрона. Скоро ще се наложи да изляза временно от боя. Юра, който също стреля до мен, има и той горе-долу толкова. Ех, казваше ми мама: "Учи английския, синко!" Колкото и да пестях патроните, но затворът щракна веднъж, а след петнайсет минути - и втори път. Помолих околните войници за патрони, но всички казваха че нямат. По възбудените им мутри предположих, че просто им е жал да се разделят с тях. Непосредствена заплаха за живота ми нямаше, затова и не ми дадоха. Скръндзи! Край - "празен" съм, трябва да излизам от боя. Викнах това на Юра. Той кимна и отговори, че и той до няколко минути ще свърши и ще ме догони.
   Едва разбутах пречещите си един на друг войници и офицери и излязох в свободното пространство на коридора. Реших да почакам Юра и после да слизаме надолу. Ето го. Възбуден:
  -- Какво ще кажеш, Слава, накарахме ли тия гадове да се насерат?
  -- Страхотно.
  -- Ти как си?
  -- Има да чакаш!
  -- Как така?
  -- Има един виц, - започнах да разказвам на Юра, докато слизахме на първия етаж. - Питат стария евреин: "Как е здравето, Абрам?" А той отговаря: "Има да чакате!" Та и аз така. Колкото и гадно да ми е на душата, винаги на всички отговарям като оня стар евреин.
  -- Оригинално.
  -- Когато има ярост, се появява и хъс, искам да се бия за своето. А ако ти рева, че всичко е гадно, полза няма да има. Я си представи, че почна да се оплаквам от войната и безсмислието й. Че ти няма да можеш да ме спреш, а за мен ще си мислиш, че съм мъдьо.
  -- Не е зле, Слава. Харесва ми. А знаеш ли какво е "мъдьо"?
  -- Мъдър армейски командир?
  -- Знаеш.
  -- Да не съм от вчера в армията? Сега ние с теб ще си умрем от смях, ако долу не намерим патрони. Направо ще пукнем от смях.
  -- Абе я върви на...!
  -- А кой ще ни докара боеприпаси? Ти поне един транспорт от Голямата земя видял ли си? - за нас сега мястото на триста метра от Двореца ни се струваше дълбок тил.
  -- Какво ще правим?
  -- Ще се опитаме да вземем от ранените. На тях вече не им трябват, а на нас ще ни свършат работа.
  -- Слава, да те чуе човек - за патрони ще тръгнеш и гробове да разкопаваш?
  -- А ти?
  -- Хайде. Нали няма златните им коронки да вадим? А може и помощ да дойде. От тях ще крънкаме.
  -- Лудница, Юра! За да воюваме, отиваме да вземаме патроните на ранените и мъртвите! Все едно на нас с теб ни е притрябвало всичко това! Да го разкажеш на нормален цивилен - няма да ни повярва. Ще каже, че лъжем!
  -- Ами не му казвай.
  -- И няма да му кажа. Хайде.
   Слязохме на първия етаж и тръгнахме да бродим по него в търсене на боеприпаси. Понякога се спъвахме в оръжие, но когато го оглеждахме, се убеждавахме, че от него вече са извадили патроните. Когато питахме малкото бойци, които наблюдаваха движенията на хората по площада, те спокойно отговаряха, че чакат докато дойдат пресните сили, от тях да си вземем. В мазето, по техните думи, също нищо нямало. От ранените и мъртвите са взели всичко, което е можело да вземат. Значи не само ние обикаляме за боеприпаси.
   Ние с Юрка започнахме да се ядосваме. Горе, съдейки по изстрелите, течеше сериозен бой, а ние стоим тук като последни страхливци. От излишък на чувства започнах да обикалям вестибюла на първия етаж, отчаяно ритайки целия боклук, който ми се препречваше в краката. Юра с мрачна физиономия наблюдаваше ставащото на площада. Съдейки по реакцията му, нищо хубаво не ставаше. Престрелката на площада беше много силна.
   По стълбите се чу тропот на обувки. Отидох да погледна. Носеха двама бойци. Товар "двеста". На единия му е откъснато стъпалото и част от крака, а вторият все едно беше разкъсан на части.
  -- Легна върху гранатата. Нас предпази. А на Сашка не му провървя, беше до него. И му откъсна крака, - отговориха бойците с разтреперан глас на немия ми въпрос.
  -- Къде са им патроните? - въпреки трагичната ситуация попитах.
  -- Още горе си ги поделиха.
  -- Жалко.
  -- На всички им са малко. Сега май дръпнахме малко напред. Може би ще успеем да си вземем от духовете.
  -- Мамка му! Като през четиридесет и първа. Вземете си оръжие от врага в боя. Мамка му!
  -- Абе не се ядосвайте толкова, - един от носещите останките войници ме гледаше като луд. - Ако искате, вземете моите.
  -- Искам! Дай.
  -- Вземете, - войникът извади от чантата два пълнителя и ми ги протегна.
  -- Благодаря, братле! От мен имаш бутилка!
   Погледнах контролния отвор на пълнителя. Виждаше се капсулата на патрона. На втория пълнител също. Значи са пълни. Шейсет патрона. Не е много, но поне нещо е. Исках да ги разделя с Юра. Но честно си признавам, читателю, има такъв израз: "Досвидя ми". Човешка алчност. За Юрка живота си давам, но тук ми дожаля. Какво са шейсет патрона? Пфу! Две минути добър бой. А ако ги разделим на две, и за толкова няма да стигнат. Алчността и възбудата не са от най-добрите ми качества. Но такъв съм.
   Бързо отърчах нагоре. Къде изчезнаха апатията и умората? Сигурно нещо не съм наред с главата. Всички наоколо са спокойни, уравновесени, уморени, а аз като млад боец искам да се хвърля в боя. Глупак съм сигурно! Е, случва се.
   Напред, напред! Темпо, скорост, само напред! Докато ние с Юра обикаляхме в търсене на патрони, нашите бяха успели да отблъснат духовете от стълбата и вече наближаваха площадката на третия етаж. Не беше лесно да изляза напред. Залегнахме на пода и стреляхме нагоре. Пак не се виждаше конкретен противник. Нито ние, нито духовете се виждахме едни други. Щом започна движение, се вклиних и заедно с другите се хвърлих напред.
   Ето го - третият етаж! Щом достигнахме площадката на етажа, се разпръснахме. Аз се хвърлих на пода и бързо се претърколих. Автомата пред мен. Стори ми се, че се мярна сянка. По време на претъркулването давам къс откос. Куршумите като ветрило се разлетяват по коридора. До стената съм. До мен има някакъв кабинет. Заставам на коляно и поглеждам през вратата. Май няма никого. Полунаведен, с автомат на нивото на очите, нервно въртейки се, влизам в помещението. Зад гърба ми шум. Бързо се претъркулвам през дясното рамо напред. Щом се приземявам, изстрелвам къс откос към звука.
   Оказва се, че вятърът разхвърля някакви хартии. В кабинета лежат два трупа на боевици. Преодолявайки отвращението си, ги доближавам. Явно са ги улучили от подцевник през прозореца. До тях се въргалят два автомата и някаква чанта. Първо вземам автоматите. Така, сваляме пълнителите. Не са пълни, но има патрони. По-нататък. Нервно късам закопчалките на чантата. Отгоре има две гранати, слагам ги в десния джоб на куртката, а отдолу - пари. Рубли. Мамка му! За чий са ми тия рубли? Бих сменил тая чанта за сандъче с патрони. Вадя една пачка. Петдесетрублови. На опип са някак мазни. Късам опаковката, вадя банкнота, разглеждам я. Така си и мислех - фалшива е! Боята се размазва. Хартията е малко по-дебела от тоалетна хартия. За чий са им тия хартийки? Не знам. Планински чеда. Сигурно си мислят, че са истински. Ама не са могли да се отбраняват само с два пълнителя, нали?! Обискирам помещението по-нататък. Ето ги! Милите ми, хубавите ми. До прозореца лежат шест пълнителя. Полупразно сандъче с патрони, около четирийсет гранати и сандъче с гранати за подцевник. И шест "мухи"! Елате при татко, милите ми! У-тю-тю!
   Браво на духовете! Добре са се подготвили. Само че си го наврете, няма да са за вас! Пъхам по джобовете пълните пълнители. Добре че дизайнерите на униформата са правили джобовете по размера на автоматните пълнители. Пълня празните и полупразните пълнители с патрони. Гранати за подцевника. Събрах около пет кила метал, не по-малко. На гърба ми се люлеят два еднократни гранатомета, в ръце държа още един. Автоматът с пълен картечен пълнител и граната в подцевника, с цевта надолу - на дясното рамо. Е, сега може и да повоюваме.
   Докато събирах тия съкровища, в коридора се беше разгоряла стрелба. При касата на вратата застанах на едно коляно. После внимателно се показах в коридора. Духовете бяха направили барикада в коридора и водеха бой с нашите. На стълбището също имаше престрелка.
   Прикривайки се по ъглите, се приближих до нашите. Мръднете се, момчета! Всички се мръднаха и си затиснаха ушите. На ремъка на гранатомета махнах хартийката - там имаше две памучни тапи. Пъхнах ги в ушите, отворих уста и стрелях. Страшен грохот. Че и в затворено помещение. Ако имаше стъкла, задължително щяха да се пръснат.
   Барикадата от мебели, отломъци от тухлени стени беше пометена. Супер! Свалям от гърба си втория гранатомет. Това ви е подарък от "Бесните кучета"! Издърпвам халката, отварям прицелната планка и натискам "клавиша". Дойде и за вас, гадове, Денят на Страшния съд. Чувам грохота въпреки памука. Страхотно! Едвам се сдържам да не се поддам на изкушението да забия там и третата "муха". От всичко хубаво по малко! Отхвърлям празната тръба и вдигам автомата. Откос. От стена до стена. От все сърце. Без да пестя патроните. Колко хубаво било ей така, от коляно да стреляш с автомата от стена до стена! Без да пестиш патроните. Без да броиш колко са ти останали за тоя кабинет и ще можеш ли да излезеш от него. Затворът сухо изщрака. Издърпвам пълнителя и го пъхам в джоба. Ще ми свърши още работа, имам още пълнеж за него. Слагам следващия.
   Напред! Само напред! Едва ли някой е оцелял след подобна среща, но дявол знае. Зачистката си е зачистка. След взрива на гранатите в коридора стои плътна пелена от прах и дим. Ноздрите сърбят от мириса на изгорял експлозив и барутни газове, на мазилка и варовик. За това се постараха моите "мушици". Разчистиха ни пътя.
   С къси прибежки се движим напред. Нещо меко се закача за обувката ми, отритвам го настрана. С крайчето на очите забелязвам, че е част от ръка в парцал, сигурно е останал от ръкава. На обгорената стена червено петно и купчина парцали под него. Моя работа! Напред!
   Така движейки се, преброихме осем трупа. Някои бяха разкъсани от осколки, а някои бях докопал с автомата. Ето това е война! Браво, Славка! Браво, мойто момче! Юнак! Шестица!
   Бях горд и почти влюбен в себе си. Колкото и да минавахме по-нататък, не видяхме нито един жив дух. Явно не бяха успяли да се качат по-нагоре. Излиза, че с трофейните си гранатомети гръмнах осем духа и освободих цял етаж. Е, не сам, разбира се, но основно аз. Значи, не съм живял напразно. Поне едно полезно и добро дело съм направил в тоя живот.
   На етажа намерихме и труповете на шестима наши войници. На двама половите органи бяха отрязани и напъхани в устата. Всички трупове без изключение бяха бити, нарязани. Измъчвали са ги. Какво са искали да разберат от тях духовете, докато са седяли тук, в почти пълна обсада? Най-вероятно нищо, просто са си го изкарвали на тях заради окупацията. Безсилна злоба. Страшна работа!
   Разделих си с бойците намерените трофейни боеприпаси. Всички бяха поразени от находката ми. А после побързахме на помощ на онези, които тръгнаха нагоре. Нашите вече се биеха за петия етаж. Духовете бяха оставили малобройна група боевици на разтерзание, а самите се бяха качили на седмия. Бяха взривили стълбите между шестия и седмия етаж. На втората стълба нещо не се беше получило. Оставаше само един път. Много приличаше на капан. С всеки нов етаж духовете все по-отчаяно пищяха "Аллах акбар!" и се биеха с отчаяна ожесточеност. Вече им беше ясно, че няма да могат да излязат от сградата, а при нас дойде подкрепление, и вече беше по-весело. Новодошлите ни дадоха да си починем. Докараха вода. Много вода. До края на живота си няма да забравя вкуса на тая вода. Най-вкусната напитка, която съм пробвал през живота си. Сигурно изпих поне три литра. Стомахът ми приличаше на голям аквариум. Докараха и спирт. Също не беше излишен. Веднага изпих половин чаша разреден спирт. Гореща храна нямаше, но стопляхме говеждите консерви на огньове от остатъци от мебели, врати и черчевета.
   Командването на бригадата дойде в сградата с първата група попълнения. Буталов отначало се опита да се покаже стар воин, опитен, но всичко рухна. Собствените му подчинени не го приемаха, да не говорим за другите. Кой е той и за какъв се мисли, бяхме успяли вече да разкажем на всички.
   Така и не се появи единно командване. Дойдоха десантниците, морските пехотинци и вътрешни войски. Всеки от дошлите командири се мислеше за велик пълководец, но всички вяло ги пращаха на майната си или откровено саботираха решенията и заповедите им. Много от тях, между другото, си бяха абсурдни. Например - всяка част да се построи на определен етаж. Опитаха се и да съберат на съвещание командирите на подразделения, а в много от ротите командирите бяха избити, да не говорим за по-малките подразделения. Някои умници се опитаха да разделят ранените и забраняваха на своите медици да лекуват военослужещи от другите подразделения. Пълни глупости! Слава Богу, на лекарите им стигна акълът и смелостта да игнорират това нелепо разпореждане.
   В огромното мазе се настаниха щабовете на дошлите командири. Но те седяха и умираха от скука. Нямаше войски, които да ръководят, да управляват. Нямаха възможност да вземат решения и да ги осъществяват. Отначало се качваха нагоре и вземаха непосредствено участие в бойните действия. После на мнозина това им омръзваше, слизаха долу и пиеха заедно с другите новодошли офицери. Но някои оставаха горе със своите и "чуждите" войски и воюваха. Така постъпи Сан Санич, и Серьога Казарцев не изоставаше от него. По времето на всичките боеве те нито веднъж не напуснаха центъра на бойните действия, макар и двамата да имаха пълното морално и командирско право да го направят. Като обикновени бойци те се биеха редом с другите. И тях ги псуваха, ако правеха нещо неправилно. И тях ги потупваха по рамото и поздравяваха за удачните изстрели, за добре хвърлената граната. Може би именно това отличава истинските бащи-командири от паркетните лъвове и кариеристите. Това не беше фамилиарничене, а именно уважение към човека, който работи като теб, не се страхува от мръсната работа. Не се гнуси от лайната, в които по волята на Москва ти се къпеш. Разбираш, че той не е проводник на московския маразъм, а командир, който воюва за Русия, и страда за всеки загинал, за всеки ранен. Те, Сан Санич и Казарцев, са истински мъже. Не те съставяха победните дописки към Ханкала за блестящи подвизи и не те уверяваха, че ей сега ще превземем сградата. Не! Вместо тях това блестящо го правеше Буталов. Без да забравя, разбира се, да подчертае своята роля в тази освободителна операция.
   Естествено, той не беше сам, всички командири, дето сега се бяха настанили в мазето на сградата, пишеха подобни ежедневни сводки. Отначало всеки поотделно, но цифрите толкова силно се различаваха, че след поредното мъмрене от Ханкала, командирите сега се събираха, внимателно обсъждаха всички детайли от докладите си и ги пишеха. Както става на всяка война, по тези рапорти излизаше, че половината население на Грозни е заседнала да отбранява Двореца, и по-голямата част от него вече сме унищожили. А какво ще стане, когато тръгнем по-нататък?
   Тук в мазето се бяха разположили и медиците. Отначало някак си се дърпаха един от друг, но после плюха на всички условности и се обединиха в единен организъм. Хвала на разума!
   Въпреки дошлото подкрепление, превземането на останалите етажи тръгна трудно. Духовете се биеха за всеки сантиметър от етажа, от стълбищната площадка. Двама боевици се накичиха с гранати и се хвърлиха срещу бойците. Загинаха четиринайсет човека. Противника не го броим. Този случай озлоби всички. После духовете започнаха да оставят мини-капани, минираха вратите, помещенията, оставените сандъци с патрони, с гранати, гранатометите. Всичко се взривяваше, щом докоснеш тия "трофеи". Гранатите или мините служеха за детонатори и взривяваха останалите боеприпаси. После не оставаше нищо за погребване. Просто безформено кърваво мазало, което можеше да се събере в голяма консервна кутия.
   Идваха все нови и нови войски, хвърляха се в боя. Никой не ги сдържаше. Искаш да воюваш - заповядай! Биехме се на принципа на Суворов: всеки войник си знае мястото. Идваха нови командири. Мнозина се опитваха да поемат командването, но и тези опити се провалиха. Те бързо се успокояваха и започваха да пият и да пишат хвалебни оди за военното си майсторство. Нищо ново под слънцето. Всичко се повтаря. На няколко пъти идваха някакви московски генерали с кореспонденти. Позираха на фона на Двореца, даваха интервю в самата сграда. Питаха нещо ранените бойци. Един се опита да се приближи до мен, но аз му обърнах гръб и през рамо го пратих на майната му. Само това ми трябваше, родителите да ме видят по телевизията. Не си заслужава.
   Дните и нощите се сляха в едно. Постоянно някой воюваше. И аз се придържах към тоя график - атака или сдържане на контраатаката. Веднъж духовете успяха да ни отхвърлят два етажа по-надолу, примерно от десетия на седмия. Наложи се добре да ги разтърсим. Със загуби, но си върнахме територията. Така ами! Половин ден воюваш, а после, когато привършват боеприпасите, слизаш два етажа по-надолу. Там вече горят огньове, и те чака гореща каша с говежда консерва. Някой постоянно поддържаше огъня, готвеше храна, наливаше половин чаша разреден спирт, докарваше патрони, боеприпаси, цигари. Ако бяха тиловиците, благодаря им за грижите. Никой не те питаше кой си, от коя част, офицер или войник, всички просто идваха, сядаха, ядяха, пушеха, отдръпваха се, за да освободят място за другите. Няколко часа сън, после се събуждаш от студ, отново лека закуска - и нагоре, отблъскваш някого и воюваш. Всичко е отработено до детайли. Мозъкът от умора и изобилие от впечатления вече не работи, съзнанието е изключено. Преставаш да броиш кой етаж е превзет, на кой етаж воюваш. Имаше момент, когато превзеха една стълба и веднага пробиха и следващия етаж. Изглеждаше все едно е минал половин живот, а ние още се мотаем в тая прокълната сграда.
   Колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече войски се трупаха в Двореца. Струваше ми се, че цялата групировка е дошла за щурма на новия райхстаг. Появиха се много нови лица. Тук имаше и спецназ от всички видове и рангове: ГРУ, ФСК, МВД, СОБР, ОМОН. А останалите войски бяха безброй. И генералите също. Къде бяхте, мамицата ви, когато ние се окопавахме на площада? Пфу! Лешояди! Мародери! Журналисти от всички видове - и те бяха много. До тях не допускаха простата "махра". А новодошлите, дето пионерските огньове още им светят в задиците, ги пробутваха напред, пред камерите, на синия екран. Та те, читателю, са ти дрънкали глупости в новините. След хубава вечеря с бира. Накратко. Няма да ти губя времето. Превзехме тоя райхстаг. И някой набучи отгоре червеното знаме на победата. Вярно, след два дни го смениха с руското знаме. Но това вече не е важно. Може би за московските генерали и техните храненици от Ханкала и да е било с жизненоважно значение, а за сибирската "махра" - не.
   Буталов търчеше по етажите и ни събираше. Когато останаха само един-два етажа, решиха нас, "негрите" да ни дръпнат. А щурмът за десерт да оставят на московския елит. Незнайно защо всички дружно теглихме по една на Буталов и сами продължихме щурма. А всички красавци в нови американски и турски камуфлажи пратихме в първопрестолната. И се подписахме на Новия Райхстаг. Много хубави думи имаше за загиналите ни другари, за ранените. Имаше и много псувни. Всички си го отнесоха - и Върховният Главнокомандващ, и неговият бивш подчинен Дудаев. Министърът на отбраната също не остана без нашето внимание. За Буталов имаше отделен писмен поздрав.
   Дудаев и свитата му не бяха в сградата. Сигурно са излязли по-рано. От боевиците, които отбраняваха тая цитадела, никой не оцеля. Поне по мои данни. И пленени нямаше. Нямаха настроение нашите войници да вземат в плен дори тези, които се предаваха. Някои скочиха от високо, някои с многобройни огнестрелни и ножеви рани висяха на парчета кабели. Прекалено пресни бяха спомените за нашите другари, които духовете използваха за жив щит.
   Когато излязохме от Двореца, започнаха да броят загубите в нашата бригада. Никой ясно не можеше да доложи къде са хората му и колко личен състав има. Пълен бардак. Постепенно картината се изясни. Непосредствено в сградата бяха загинали петнайсет човека и седемнайсет бяха ранени. Трима от закараните на Северно за евакуация избягали и сега се криеха по подразделенията, бъркайки цялата отчетност. Докторите ги прегледаха и с псувни и ритници ги вкараха в най-близкия транспорт за летището. Единият имаше перитонит, другите - загноили рани.
   Перитонитът е адски неприятно нещо, получава се когато се къса някаква кухина (стомах, жлъчка) и червата са облени със собствената ти киселина, или когато огнестрелната рана в корема започва да гнои. Разлагаш се жив. Шансовете да оцелееш са минимални. И такъв боец от отчаяние или от жажда за мъст иска да се бие. Другите двама не бяха по-добре. На фронта всеки става малко от малко медик. Заплашва ги ампутация на крайниците, а те влизат в бой. Крайниците ще им ампутират при всички случаи - костите са раздробени. А те воюват като здрави. На такива хора паметници приживе трябва да им издигат. Къде са, какво е станало после с тях, не зная.
   Всички бяхме в приповдигнато настроение, струваше ни се, че ако натиснем още мъничко, врагът ще побегне. Но започнаха едни неясни преговори със старейшините. За какво да разговаряме с тия духове? Ама не, ръководството на Ставката и московските баровци си шепнат нещо, войските стоят и чакат. Духовете през това време се прегрупират, докарват свежи сили, лекуват си раните, оправят се от първия шок на поражението, моллите им провеждат поредната пропаганда сред съплеменниците си, и отново "свещената война" - газават - ще избухне с нова сила. А ние дотогава ще стоим в града. Свежи сили никой няма да ни даде, въоръжение и нова техника също. Та за кого работи в дадения случай Москва? Не знаеш ли, читателю? И аз не знам, и никой в бригадата също не разбираше. Излизаше, че Москва воюва наужким, и печели време за духовете с безсмислени преговори.
   Ако не бяха истинските известия за смърт и непочистените и досега трупове по улиците, това би било смешно. Смешно, ако не беше толкова страшно. Нима са купили всички онези, които ръководят от Москва бойните действия в Чечения? Ходът на събитията показваше, че това е така. Колко ми се искаше да бъркам за това! Но ежеминутно в главата ми се появяваха въпроси, а отговори не им намирах. С подобни въпроси към мен се обръщаха и офицери, и войници, аз се шегувах и ги пращах на майната им. На душата ми беше гадно. С Юра постоянно обсъждахме тая тема. Няма отговори. Мрачното време, разрушените сгради, огромните загуби, неприбраните от улиците трупове, безперспективността на самата война, когато победата е пирова, а собствените ти командири от столицата дори я превръщат в поражение, всичко това разваляше настроението, разрушаваше и без това неустойчивата вяра във Върховния Главнокомандващ и обкръжението му. Струваше ни се, че нас тук всички са ни предали, продали, че жертвите са напразни. Всичко това няма абсолютно никакъв смисъл.
   Докато си изяснявахме чувствата, постъпи заповед да превземем консервния и конячния заводи.
   Първи и танковият батальон превзеха конячния завод, а втори - консервния. След ден ни се подмазваха вътрешни войски. Ние не сме алчни, има за всички!
   Започна да пристига замяна от Сибирския военен окръг. На първо място запълваха опразнените места на командирите на батальони. Свободни места. Ранените комбати бяха пратени у дома със заповед. Изпращаше ги цялата бригада. Новите, които идваха на тяхно място, бързо влизаха в час. Никой засега от новодошлите не се занимаваше със самоуправство.
   Много интересно беше да наблюдаваме как идват на съвещание в щаба командирите на подразделенията. Първият комбат и главният танкист губеха пред очите ни здравето си и се топяха. Цветът на лицата им от отначало ярко-червен постепенно ставаше синьо-жълт. А вторият комбат, напротив, разцъфтяваше от ден на ден. Той вече не пиеше проста вода, а само сокове. Възстановяваше се балансът на силите.
   Ние с Юрка посетихме и двата обекта. Вече имахме пет литра чеченски коняк, около петнайсет литра всевъзможни сокове и някаква гадост, която се използваше за приготвяне на консервирани плодове и сокове. На мирис беше като сливов ликьор, а на вкус - като изгорена гума с ацетон. Стомахът след нея страшно болеше, но добре влизаше. Вася Цапалов я кръсти, а след него цялата бригада започна да нарича тая помия ликьор "а ла Чечения".
   След заемането на тези "ключови" обекти в отбраната на противника, нашата бригада стана много популярна и търсен гост във всички части. Идваха ни на гости всички командири, на бойците ни гостуваха други бойци. Всичките си тръгваха с подаръци - една-две манерки коняк, няколко сандъка със сокове. Канеха ни на гости. За коняк заменяхме униформа, оръжие, боеприпаси, резервни части за техниката. Трети батальон замени резервно БМП за две двесталитрови бъчонки с коняк. Кой казва, че нефтът е кръвта на войната? Глупости! Алкохолът е кръвта на войната. Сигурно за трофеен коняк можехме да заменим и Дудаев, ако някой само ни го беше предложил за размяна.
   Тази идилия за съжаление не продължи дълго. Само десет дни. Докато не дойде заповед от Ханкала да унищожим целия трофеен коняк.
   Ужасната новина благодарение на свързочниците за секунди се разпространи в цялата групировка. И тръгнаха към нас обози. Страдащите носеха със себе си всевъзможни съдове. Най-популярна беше тубата. Носеха и униформи и резервни части, много трофеи. В това число и чеченски автомати, ножове, знамена, зелени ленти, карти на бойните действия, подписани от Дудаев и Масхадов. Вярно, при сравняването на подписите на всяка карта бяха различни. Някои въобще бяха без подписи. Но тези, които ги носеха, се кълняха, че са ги взели от пленен или мъртъв боевик, който се е биел като тигър в клетка, а преди смъртта си се е опитал да я изяде, изгори, скъса. Всичко зависеше само от личната фантазия.
   Докараха и три седалки-катапулти. Всеки от собствениците се кълнеше, че лично ги е свалил от самолета на Дудаев. Много смешни казуси имаше. Създаваше се впечатлението, че ако ги помолехме за бойна глава на ракета, за няколко бъчви коняк и нея ще докарат. Хубаво е да си монополист!
   Но ето че пристигна един идиот от Ханкала и започна да крещи веднага да престанем да напиваме групировката. Трябваше да присъствате там. Тези, които стояха на опашка, бясно псуваха младия подполковник. Някои се опитваха да го забаламосат, през това време с бронебойни куршуми от автоматите се опитваха да направят в цистерната колкото се може повече отвори. Конякът се лееше от всички тези дупчици, хората слагаха кутии, туби, чашки, всякакви съдинки. Отчаянието и алчността правят чудена!
   След петнайсет минути подполковникът, който се оказа, че няма земляци, защото е роден в Москва и цял живот там е служил, успя да се измъкне и от името на командващия заповяда да разстреляме стоманената цистерна. Командирът на танковия батальон лично насочи оръдието и изстреля бронебоен снаряд. Под общия вик на ужас и отчаяние колоната се наклони, после падна - от разкъсания й тумбак се изля дебела струя коняк. Коняк. Море от коняк се лисна на земята, потапяйки цялата околност.
   Всички се хвърлиха да изгребват локвите коняк. Над целия този цирк се носеше гъст, опияняващ, предизвикващ кихане и сълзене, обилно слюноотделяне, почти осезаем дъх на коняк. Веселата възбуда бързо се смени с глухо раздразнение и пристъпи на праведен гняв, когато конякът бързо попи в земята.
   Изцапани с пръст, с мокри от коняка куртки и панталони офицерите, мърморейки си псувни под носа, сърдито гледаха московския пън. Той не можа да издържи тежката пауза и бързо избяга. Направи го навреме, защото офицерите вече започнаха да изразяват отношението си към случващото се.
  -- Козел смрадлив!
  -- Изрод шибан!
  -- Войнишка въшка! Те в Ханкала все на готово искат! Московски храни и водка!
  -- Да беше помолил, щяхме да му дадем на тоя гад.
  -- Да бе, притрябвал му е нашия коняк!
  -- Те от кристаловския завод водка пият, няма да пият чеченската помия я! Няма да дочакаш!
  -- Не можа змийчето малко по-късно да дойде! Говедо!
  -- Още само един час, щяхме да си вземем колкото трябва.
  -- Трябва да опитаме! Наливай!
   И започна обикновено офицерско напиване. Пиеха всички представители на всички войски, които бяха в Чечения. Мезето вадеха от БМП-тата, БТР-те, танковете. Преобладаваха говеждото, сгъстеното мляко, пробвал ли си, читателю, да пиеш водка със сгъстено мляко? Не?! Опитай, усещането е незабравимо! Имаше и деликатеси. Салам, кашкавал. Някой довлече дори майонеза. Вкусът беше страхотен! След третата чашка, или там който с каквото пиеше, забравихме за шибания подполковник и започнахме да си припомняме миналите събития. Спомнихме си боевете за Двореца.
   Кой се хвалеше с подвизите си, кой разказваше как са загинали подчинените му, другарите му. Имаше сълзи, клетви за мъст. Но всички единодушно стигнахме до извода, че за всичко са виновни лайнарите от Кремъл и Генералния Щаб. Пихме, вдигайки чисто военния тост "За смърт на глупаците!"
   Започна да се здрачава. Продължаваха да идват офицери от другите части. Новината, че по заповед на Ханкала са унищожени стратегическите запаси от алкохол на групировката, за секунди беше облетяла всички. И те пристигаха с надеждата, че може би нещо е останало. Приемахме ги топло и им сипвахме от остатъците от коняка.
   А после дойде отново нашият познат подполковник от Ханкала. Този път нещастникът дойде не сам, а довлече със себе си разузнавателна рота. Кучето със салам ще плаши! В тъмнината се чу викът на часовия:
   - Стой! Парола три!
   - Представител на Ставката подполковник Сергеев.
   - Стой!
   - Казах, че съм представител на Ставката! Извикай началника на караула!
   - Стой! Ще стрелям!
   - Стоя! Извикай началника на караула!
   В тъмнината се чу звук от стъпки и гласът на началника на караула:
   - Представителя при мен, останалите на място!
   - Вие мен ли командвате "При мен"?! - в тъмнината се чу възмутения глас на мухльото-подполковник.
   - Вас. Ако след една секунда не започнете движение - откривам огън на поражение, без предупреждение.
   - Идвам. Аз вас ще ви оправя!
   - Без разговори - към мен. Не знаете паролата, а се правите на велик. През нощта. Много такива като вас плуват в Сунжа с шкембето нагоре.
   - Къде е командирът ви? Дойдох лично да проверя как се изпълнява заповедта за унищожаване на алкохола.
   Той влезе в осветения кръг, където седяха около четиридесет офицера. След него мълчаливо, като сенки вървяха разузнавачите. И макар че на пръв поглед численото предимство беше на тяхна страна, не трябва да забравяме, че в тъмнината имаше още два батальона. Макар и с непълен състав, но закалени в боевете, те знаеха, че техните офицери няма да ги подведат, няма да се скрият зад гърбовете им, зад живота им. А ще успеят ли разузнавачите от Ханкала да кажат същото за тоя паркетен подполковник? Едва ли. И съдейки по напрегнатите лица на разузнавачите, не бяха във възторг от перспективата да се бият със свои заради кефа на московчанина. От една страна - заповед, а от друга - свои, "махра".
   Подполковникът наперено влезе в осветения кръг. Нова униформа, охранена мутра, гладко избръснат, бели ръчички, ноктите не са изпочупени, блясък в погледа, тяга към живота и към командването. Мъничък Наполеон. На живо. Изпъчен. Бялата лентичка на якичката направо свети в полумрака. Офицер от картинка или от скапан патриотарски филм. А ла командир на полка, минимум - комбат. Красив, стегнат, умен, само че не му пука за хората. Ще пожертва и полка, и батальона, само и само да го забележат, да го наградят. Страшен човек. И сега се усеща в погледа му превъзходство, властност. Да беше неговата воля, би ни обвинил сега в саботаж и би ни разстрелял без съд и следствие. А после щеше да се гордее с тая си постъпка до края на живота си. И съвестта нямаше да го мъчи. Трябвало е да се роди по-рано, та да командва заградителен отряд през четиридесет и първа, тогава щеше да прояви талантите си. А още по-добре - наказателен батальон.
   Посрещнахме го с мълчание. Някои от офицерите спокойно издържаха погледа му, после се обърнаха и нарочно високо продължиха да обсъждат изминалите боеве. Особено високо обсъждаха тъпите заповеди от Ханкала. Останалите офицери също му обърнаха гръб и демонстративно разливаха коняка, чукаха се, пиеха. Московският галфон не издържа това. Запищя като недоклано прасе, с фалцет:
  -- Прекратете пиянството!
   Никаква реакция. Никой дори не обърна глава към него. Някои започнаха да си наместват оръжието. В тъмнината се чуха няколко сухи изщраквания, някои свалиха предпазителите на автоматите си. Дали това бяха участниците във вечеринката или дошлите разузнавачи не стана ясно. Но именно тези изщраквания така удариха по ушите, че почти едновременно с тях престанаха и разговорите. Офицерите бързо се обърнаха към неканения гост.
  -- Веднага прекратете пиянството и се приберете по подразделенията, в случай на неподчинение имам пълномощия да ви арестувам и пратя в карцера! - той сам се кефеше на себе си, на собствената си персона, направо светеше от важност.
  -- Върви на майната си! - се чу от тъмнината.
  -- Кой го каза? Кой посмя? - подполковникът подскочи на място.
  -- Ти кого искаш да арестуваш, а синко? - спокойно, без да повишава глас, попита един полковник от вътрешни войски, като се приближи до московчанина. - Мене? Полковника? Ти ли бе, сополанко?
  

Глава 20

   В армията само на много уважавани им е позволено да наричат подчинените си "синчета". По отношение на подполковника това беше нечувано оскърбление. Да те нарекат "синко" беше все едно да те заплюят.
   - Само опитай - моят полк след половин час ще разпердушини тебе и твоята Ханкала на парчета. Ти по кого крещиш? Тук почти всички са командири на части, които воюват в Грозни. А ти къде воюваш, подполковник? С кого воюваш? С нас? Значи си дух! Не е ли така? Някакви неясни преговори с духовете водите. Шушукате си зад гърба ни. Предатели!
   - Вие демагогствате! Заповядано ми е да разгоня пиянската ви компания, а който се съпротивява - да го закарам на Ханкала.
   - Ами рискувай - здравето си и собствената си кариера.
   - Вие заплашвате ли ме?
   - Тук има почти петдесет офицера, всички те са големи или малки командири. Утре ще напишем рапорти. От всеки от нас по един рапорт, където ще пише, че сме дошли на съвещание по взаимодействие, а изведнъж е нахлул един пиян подполковник, оскърбил е часовия, началника на караула, а после се е опитвал да командва командирите на части и офицерите им. Как ти изглежда тая перспектива? Имаш ли писмена заповед за задържането и доставянето ни в Ханкала?
   - Не, - подполковникът като че ли започваше да разбира в какви лайна се е наврял.
   - Ако нямаш, когато тръгнат да изясняват, ще докажат твоето самоуправство и ще ти се наложи да командваш много далече от Москва. А там ние ще те посрещнем. И тогава, синко, - полковникът особено наблегна на "синко", - ние с теб ще си поговорим за дълга, съвестта, заповедта и офицерската чест.
   - Заповядано ми е да няма пиянство, - отново започна да си дудне своето подполковникът. Само че сега в гласа му вече ги нямаше повелителните нотки.
   - Ама кой пие, бе синко? - отново го удари по самолюбието полковникът от вътрешните. - Провеждаме съвещание по отработка на взаимодействието. Въпросът е тактически, оперативен, затова няма смисъл да каним представители на Ставката.
   Самият представител на Ставката стоеше като насран. Живот за него в армията повече нямаше да има. Разузнавачите и ние ще разкажем на всички как сме го поставили на мястото му, били са му словесни шамари, а той нищо не е могъл да каже. Раменете му се отпуснаха, погледът му опря земята, кипеше от злоба. Беше готов да ни разкъса, да ни разстреля, да ни изяде. Но него го поля с помия от главата до петите полковник, а разузнавачите зад гърба му също не бяха на негова страна, пък и от тъмнината излизаха бойци и като стена безмълвно обграждаха всички, включително и разузнавачите. Това от една страна, а от друга, в случай на случка Ролин щеше да се откаже от него. Московчанинът се обърна на токове и си тръгна, след него тръгнаха разузнавачите. Скоро в тъмнината изреваха двигатели и машините им си тръгнаха. Напрежението спадна. Всички високо започнаха да обсъждат станалото и да хвалят полковника. Той снизходително приемаше поздравленията. И само отбеляза, че тоя идиот заради собствената си кариера е тръгнал посред нощ. Сам ще загине и хората ще погуби. Идиот. Заради собствената си кариера може да погуби много невинни животи. Да попадне на засади. И край.
   След петнайсетина минути отново се чу ревът на двигатели и гласът на комбрига Буталов:
  -- Какво е това пиянство тук? Кой е разрешил? Къде са комбатите?
  -- Сам не се справи, та тоя идиот докара, - зло, през зъби каза комбатът на танковия батальон.
  -- Какво става тук? - в осветения кръг влезе комбригът.
  -- Имаме съвещание. А тебе защо те нямаше досега? - гръмогласно попита същият полковник от вътрешните войски.
  -- Обадиха ми се от Ханкала, казаха ми, че тук пиянствате, напсували сте някакъв подполковник и сте го пратили на майната си. И аз дойдох, - бързо пробърбори Буталов, докато оглеждаше всички и се чудеше как да се държи по-нататък.
  -- Няма пиянстване. Съвещаваме се, и пътьом решихме да вечеряме. А тоя ненормалник от Ханкала се довлече, започна да се прави на велик, да пищи за някакво пиянство. Психясал е. Ние изработваме решение за взаимодействие, и тъкмо бяхме решили и за тебе да пратим, но ти ни изпревари, - добродушно проговори полковникът, докато прегръщаше Буталов през раменете и го подбутваше към БМП-то, където беше наредена импровизирана маса.
   Трябва да му се признае на Буталов, че бързо разбра какво става и без да се назландисва, започна да пие наравно с другите. Но настроението беше скапано от тъпия подполковник. Всички присъстващи прекрасно разбираха, че нещата няма да свършат до тук, ще има и последствия, но никой не мислеше за това.
   - Оцеляхме в пъкъла, при щурма на Двореца, а на всичко останало - майната му. Живи сме и стига толкова.
   - Правилно!
   - Наливай, братле! Ох, извинете, другарю полковник. Припознах се в тъмното.
   - Какъв полковник? На масата няма полковници, всички сме равни. Да пием! За живота, братя?
   - За живота!
   - А сибиряците сме страхотни?!
   - Направо юнаци!
   - Сибирската "махра" няма да те подведе!
   Така продължихме до четири сутринта. После дремнахме за малко. И в десет сутринта получихме заповед да отидем в Ханкала в един часа за съвещание. Тръгнахме всички офицери от щаба. Всички се надявахме, че сега ще ни хвърлят срещу духовете. По данните от радиоразузнаването и преговорите с духовете по радиото, те бяха сломени и потиснати. Символът на независимостта им, на суверенността, на гордостта - Дворецът - беше превзет. В радиоефира те пищяха от ярост, пращаха на главите ни проклятие след проклятие. В отговор нашите радисти весело ги пращаха при майките им.
   Цялата ни бригада, започвайки от комбрига и завършвайки с най-последния тиловик, бяха в приповдигнато настроение, струваше ни се, че само малко да натиснем, и ще победим! Врагът бяга, затова трябва да му дишаме във врата, да гоним духовете в планината, а там да ги блокираме и мързеливо да ги бомбардираме с авиация и артилерия.
   В такова весело, приповдигнато настроение, леко махмурлии, ние пристигнахме в Ханкала. Тук вече бяха дошли почти всички офицери, с които така хубаво бяхме прекарали нощта. От тях също намирисваше на алкохол. Докато всички стояхме и пушехме пред двуетажната сграда, от вратата два пъти се показа гадината-подполковник. Ние вече бяхме и забравили за нощното произшествие, а тоя боклук явно беше решил да си отмъщава. Нека опита, да си рискува здравето, плъх тилов. Накрая всички бяхме поканени при Ролин.
   Когато стотината човека нахлухме в помещението, веднага стана задушно и тясно. Всички, които не бяха командири на части, ги пратиха на улицата. Юрка също изскочи в мелето. Съдейки по мутрата на Ролин и гнусната усмивка на подполковника, няма да ни предлагат план за глобално настъпление, а ще ни мрънкат за вечеринката.
   Навън беше хубаво. Топло, относително тихо, в огромната кариера при входа на територията на базата, някой прострелваше подцевника си. Добре им е тук. Почти като на стрелбище. Ние с Юра тръгнахме да оглеждаме забележителностите.
   Ставката представляваше бивш център на ДОСААФ по подготовка на летци. Имаше три двуетажни сгради, малко летище, натъпкано с учебни самолети чешко производство. Нашите бойци пълзяха по тях и си откъртваха по нещо за спомен. Един от бойците започна да се настанява в седалката на пилота, пътьом натискайки всички копчета и ръчки.
  -- Не дърпай катапулта, идиот! - предупреди го Юра.
  -- А какво ще стане? - излюбопитства боецът.
  -- Отначало нагоре, после надолу. Ще имаме чувал с кокали.
  -- Ама не лъжете ли? - боецът ни погледна недоверчиво. - Във филма "Умирай трудно-2" героят излетя и благополучно се приземи.
  -- Такъв голям, а още вярва в приказки! - открито се изхилих аз. - Онова е кино, не си и мисли да го дръпнеш.
   Боецът недоверчиво ни погледна, но все пак излезе от самолета.
  -- Ако не вярваш, дай да направим експеримент.
  -- Как? - недоумяваше боецът.
  -- Докарай един чувал с пръст и по-дълго въже.
  -- Откъде да го взема?
  -- Ето, в щаба прозорците са затрупани, пък и наоколо е пълно. Вземи си двама помощници. Въже можеш да изтеглиш от маскировъчната мрежа.
   Боецът взе двама човека и тръгна.
  -- Слава, нямаш какво да правиш ли?
  -- Нямам, скучно ми е. Докато там Ролин плаши командирите с всевъзможни възмездия, а те го питат за неясните преговори, ние ще се повеселим. Тъкмо ще видим как работи катапултът. Виждал ли си някога как летецът излита от самолета?
  -- Не. Ами вярно, дай да пробваме!
   Ние мълчаливо наблюдавахме как бойците откраднаха чувал с пръст от някакъв окоп и го завлачиха към нас. Всичко беше тихо. Съвсем като на учения в мирно време: когато вече свършват всички планирани мероприятия и всички скучаят и започват да си измислят всевъзможни развлечения. Вече ни писна да пием, пълната неопределеност ни разяждаше отвътре. Бездействието рушеше вярата в собствените сили, задачи, рушеше идеалите като ръжда. Продаваха ни направо пред очите ни.
   През блокпоста на входа на базата бавно мина КамАЗ със фургон. Оттам се изсипаха чеченци. Сред тях имаше и много старци-старейшини, всичките в папахи. Някои папахи бяха превързани със зелени ленти. Значи е много уважаван човек. Ходил е в Мека. За целия си живот не е виждал друго, освен овце, а като е станал пенсионер - и вече е уважаван човек. А щом е и с лента на главата - значи много уважаван. Точно такива ленти неведнъж виждах на главите на боевиците. При тях те означаваха, че са излезли на военната пътека и водят свещен джихад срещу неверниците. Между другото, читателю, и срещу тебе, и ти си неверник в разбиранията на правоверните. И какво като нищо не си им направил? Тях това въобще не ги интересува. Неверник и точка. А значи подлежиш на поголовно изтребление. Само ние стоим между теб и тия въоръжени фанатици. А ти след две-три години ще ни плюеш в сурата...
   Ние с Юра гледахме как чеченците слязоха от камиона и сега стояха и пушеха около него, любопитно оглеждаха територията на базата. Особено привличаха вниманието им прикритите, вкарани в ходовете на окопите танкове и БМП-та.
  -- Слава, гледай, тия боклуци провеждат визуално добиване на информация.
  -- Да. Разузнаване.
  -- Притрябвали са им тия преговори. Просто печелят време и искат да ни пуснат повече кръвчица.
  -- Оставаше само някой от тях да почне да снима. И става шпионски филм. Ех, да можехме да им пуснем един откос от корема на тия учени!
  -- Не може!
  -- Знам, че не може. Обаче как ми се иска! От корем, от сърце, дълъг, цял пълнител откос! И да движа дулото наляво-надясно и обратно!
  -- Не ме измъчвай! Толкова апетитно разказваш, че и мен ме засърбяха ръцете. Интересно, за какво ще се договарят нашите командири с тях?
  -- Чакай, скоро ще се договорят, че сме съюзници, и тогава ще им предадем част от оръжието и техниката, че и за нанесените щети ще им дадем и наши бойци в робство. Пфу!
  -- Гледай, някакъв гнойник от щаба търчи на поклон към духовете. Сега ще се целува с тия маймуни.
   И наистина. Откъм щаба тичаше някакъв офицер. Дотича и започна да се ръкува с всеки, да се прегръща, да се целува.
   - Слава! Гледай го тоя какво другарче е с тия, все едно са богатите роднини от Америка и са донесли подаръци. Разбираш ли нещо?
   - Само това, че за пореден път ни предадоха. И нищо повече.
   - Сега ще заведат тия учени овни на съвещанието на командирите на частите, и съвместно ще изработват план за действие. Ще умуват как да се борят с незаконните въоръжени формирувания. На бас, че ще предложат да се създадат отряди за самоотбрана, ще искат от нас оръжие, техника.
   - Сигурно. И ще печелят време, като ни разказват приказки как ще водят преговори с боевиците за доброволен отказ от въоръжена борба.
   - Какво не бих дал да присъствам на съвещанието, докато водят преговори с тия боклуци.
   - Защо?
   - Как защо? Да гледам как нашите ръководители от Ставката и московските представители им ближат задниците.
   - Нищо ново няма да видиш и да чуеш, а нервите да си късаш не си струва. Какво ще си кажат ние с тебе много добре знаем.
   - Тия ще пищят, че са опозиция, че всичко е наред и са чакали нашето идване като освободители от омразната тирания на Дудаев и кликата му. Обикновените лъжи, нищо ново.
   - Трябва да вървим напред и да ги смачкаме.
   - Само едно не мога да разбера: колкото повече тъпчем на едно място, толкова повече жертви ще дадем за следващите обекти и населени места.
   - Сега на практика без загуби и разрушения можем да превземаме и обекти, и близките села, а ако забавим още малко, духовете ще се съвземат и ще се закрепят. И пак наново - бомбардировки, артилерия, щурмове. Ние извършваме подвизи с цената на живота си, за които крещи пресата, разрушаваме все повече къщи, все повече мирно население загива. С икономиката на Чечения е свършено, към Русия пътуват все повече товари "двеста", все повече сирачета се появяват и от двете страни и все повече мирни досега жители стават боевици. И всичко това защото московските идиоти започнаха някакви преговори. Пари и пак пари.
   - Огромни пари.
   - Естествено. Нали намериха пари да започнат тоя "освободителен" поход, намериха пари да въоръжат боевиците. Сега на главатарите в сянка не им е изгодно да прекратят това клане. Няма да се учудя, ако сега правят вербовка и в чужбина, и у нас, в Русия, за наемници за война с нас.
   - Така че, братле, дай да ходим да изстреляме катапулта, а довечера ще се напием!
   - Хайде, и без това няма какво да правим. Настроението е отвратително. Поне да бяха изчакали да си тръгнем, преди да докарат тия духове, ама не - трябваше точно сега да ги довлекат.
   - За да ни покажат кой командва, да си знаем гьола. Хубав шамар за нас и паметта на загиналите. Те с десетки измираха под картечния огън в Грозни, а сега с тия духове началството води преговори.
   - Къде бяха с техните преговори, когато нас на Северно, на Минутка ни разстрелваха? Изроди московски! Не искам синът ми да служи в армията. Нито като войник, нито като офицер. И него така ще го предадат, ще го продадат на тия, с които воюва. Първо крещят пред целия свят за висша мисия, за защита на правата на руснаците, за спасяване на мирното население. А след два месеца сами продават идеята. Пфу! Да пукнат дано и да се задавят с парите си!
   - Парите не миришат. Нито на кръв, нито на пот, нито на барут, нито на повръщано, нито на нефт. Затова, тъй като и без това няма да ни дадат да ги опукаме и от нас нищо не зависи, дай да ходим да изстреляме катапулта. Сега заради тия боклуци бързо ще приключат съвещанието с командирите и окрилени и въодушевени от новите си задачи, ще си тръгнем. На бас, че нищо ново няма да чуем, само да зачистваме наоколо и да създаваме добри отношения с местното население.
   - За какво да се хващам на бас? Така и ще стане. Това на всички е ясно.
   Приближихме се до самолета. Бойците бяха сложили на седалката на пилота тясно чувалче с пръст и сега му слагаха коланите. Дългото зелено въже беше вързано за ръчката на катапулта. Наоколо се бяха събрали доста сеирджии. Никой досега не беше виждал как работи катапултът.
   Приготовленията бяха завършени, присъстващите се отдалечиха. Боецът силно дръпна въжето. Веднага се чу пукот и седалката с чувалчето-"пилот" излетя нагоре. Самолетът се покри с облак дим от барутните ускорители. Седалката се издигна по дъга на около двайсет метра и също по дъга започна да пада. Всички чакаха да видят отварящ се парашут. Като се обръщаше бавно във въздуха, седалката падна на стотина метра от нас. Парашутът не се отвори. Потърсих с очи боеца, който искаше да поседи на мястото на пилота и му казах:
   - Видя ли, че парашутът не се отвори? Същото щеше да стане и с тебе. Чувал с кокали.
   - Вярно. Благодаря, че ме разубедихте. Иначе щяха да ме съберат в целофан и да ме пратят на родителите. Благодаря.
   - Така ами, трябва да слушаш старшите. Лошо няма да те посъветват. Хайде да видим какво е останало от чувала.
   Приближихме се до катапулта. Чувалчето се беше скъсало и пръстта се беше изсипала. Всички стояха мълчаливо и много добре разбираха, че на мястото на това разкъсано чувалче можеха да се окажат те самите. И от разкъсаното им тяло щяха да стърчат потрошените им ребра, а гръбнакът щеше да се изсипе в гащите.
   Заради трясъка от барутните ускорители дотърча охраната на базата. Мислеха, че ще видят мъртво тяло. Но тоя път се размина. По думите им почти всяка седмица се намира по някой камикадзе, любител на силни усещания. Все едно на война те са малко. Един от бойците откачи чувала и повлече седалката нанякъде. Поредният трофей. Може да го размени за един-два литра алкохол, като каже, че е седалката на самия Дудаев. А може и вкъщи да го продаде на любителите на военни трофеи. И в наше време има такива чудаци.
   Чеченците, които стояха на стъпалата на щаба, нещо бурно обсъждаха на гърления си език и ни сочеха. В тоя момент започнаха да излизат командирите. Съвещанието свърши. Всички започнаха да се събират.
   На вратата стана задръстване. Командирите излизаха. А чеченците бяха поканени да влизат. Никой, естествено, не искаше да отстъпи. Ние с Юра с интерес гледахме и се чудехме дали ще се стигне до ръкопашен бой. После някой от местните щабни избута настрани чеченските старейшини и даде път на нашите офицери.
   Излезе и Буталов. С широка крачка тръгна към БМП-то си. Останалите офицери и бойци го доближиха. Той се спря. Всички го обкръжихме и чакахме да чуем какво ще каже. Той ни огледа:
   - Нищо ново. Стоим на място. Заповед за настъпление още няма.
   - Маразъм!
   - Продали са се на духовете!
   - Говеда безсъвестни!
   - Гадове!
   - Всички проблеми идват от Москва и московчаните!
   - Така е!
   - Да си тръгваме, да се напием!
   - Че какво друго да правим?
   - Да се махаме.
   Тръгнахме обратно. Стигнахме си без приключения. И още почти две седмици стояхме на място. За да не откачим от безделие и за да не се отпуска личният състав, измъчвахме се с физически натоварвания. Копаехме, копаехме, копаехме окопи, трупахме чували с пръст. Няма нищо по-лошо на война от безсмисленото стърчане. В града започнаха да се появяват млади хора, които се мотаеха около позициите на войската. Съвсем изнагляха духовете. Разузнавачите докладваха, че сега щабът на Дудаев се е преместил в село Шали. Основните бандитски групировки се бяха разположили в градовете Аргун и Гудермес. Нощем в Грозни пак обстрелваха блокпостовете, започнаха да изчезват военослужещи. По пътя към Ханкала БТР на вътрешните войски беше взривен на мина. Почти всички загинаха. Обстреляха и летище Северно. Такава беше цената на неясното за нас примирие с противника. По данни на разузнавачите и контраразузнавачите, в Шали беше направен концентрационен лагер за нашите пленници. Казваха, че има около четиридесет човека там. В село Комсомолско също имаше концлагер, но пленниците там бяха по-малко. Във Ведено и Ножай-Юрт провеждаха митинги в полза на боевиците, записваха доброволци. Подготвят момчета на възраст 7-12 години за диверсии и разузнаване. Духовете и ръководителите им не си губеха времето. За разлика от нас. Ние продължавахме да стоим на едно място и да стискаме зъби.
   Единственото хубаво нещо беше горещата храна. Вече нямаше нужда да се храним с каквото ни падне. Бързо направихме и по една малка баня във всеки батальон. Изкъпахме се както трябва, изпрахме си дрехите. Пък и бельо от Новосибирск изпратиха. И долно, и постелно. Постригахме се, избръснахме се. Но бездействието продължаваше да ни потиска. Духовете подхвърляха листовки, отпечатани на ксерокс. В тях заплашваха, предлагаха ни да се разоръжим и да минем на тяхна страна. След като избиха половината бригада, тия твари ни предлагат дружба?!
   Започна да става модно да подхвърлят на нашите позиции аудиокасети, където на примера на "афганските" песни бандитите пеят как руснаците са дошли и ги избиват. На мен нито текстът на песните, нито музиката, нито гъгнивото им пеене ми правеха впечатление. Ако се бяха сетили преди това, преди да дойдем, можеше и да се намерят няколко идиота, които биха повярвали, но след Минутка и "живия" щит... Смърт! Само люта смърт заради всички избити, безследно изчезнали, пленени, осакатени! А московските гъзолизци само ни бавят и не дават заповеди дори за прости придвижвания, камо ли за щурм.
   И ето че извикаха в Ханкала командира и началник щаба. Там им казаха, че нашата бригада се мести. Тръгваме утре. Както всичко в армията се прави на юруш, така стана и сега. Това не ти е мирно време, когато щом ти кажат, сядаш в колата и отиваш на четиридесет километра за бутилка водка. Но всички толкова се бяхме уморили от чакане, че бързо си събрахме партакешите и в пет часа сутринта вече бяхме готови да тръгваме.
   Този път прекарахме колоната без загуби. Времето беше отвратително. Всичко сиво, кално. От небето се лее дъжд. В града, на асфалта още се ядва, а извън града - само малко да излезеш от пътя и не можеш да се измъкнеш от калта. Влагата веднага се просмука навсякъде. Куртката се просмука с вода и стана адски тежка. По ботушите - буци кал. Не ботуши, а огромни кални буци. Техниката се покри с дебел слой кал, на който трудно можеш да се задържиш в движение. Възглавницата под теб постоянно се хлъзга и се опитва да те хвърли на земята. Налага се да се хващаш едва ли не със зъби, за да се задържиш. Затова въпреки риска ние с Юра решихме да пътуваме с нашата кола. Бяхме в средата на колоната. Изпращах с поглед града. Това, което беше останало от него. Не знам дали е бил красив преди нашето идване, но всеки метър от улиците му, парковете му, площадите му беше обилно полят с кръв, както наша, така и на защитниците му. Повече поразяваше и плашеше това, че до ден-днешен имаше неприбрани трупове. Безобразно подути, макар и рядко - но се срещаха. Съдейки по дрехите, повечето бяха руснаци. Чеченците погребват своите бързо, а ние? Ние и в смъртта изоставихме своите. Предадохме живите, а какво да кажем за мъртвите? Разказваха ми, че е създадена специална група, която да събира труповете и да ги сортира. Военослужещите - в цинкови ковчези и към Ростов на Дон, а цивилните - на градското гробище в братска могила. Простете ни, руски хора!
   Разузнаването вървеше отпред. Когато излизаш от Ханкала, вървиш по пътя за Аргун. След трийсетина километра завиваш наляво и минаваш един мост над ж/п линия, после караш нагоре и влизаш в Петропавловско. Нарекохме го Петропавловка. По пътя минахме през село Нови Биной. Не знам какво представлява Старият. Но Новият е сборище от "нови" чеченци. Огромни тухлени къщи, ажурни арки, порти с дърворезба. Ето къде трябва да спрем. Но там вече се бяха обосновали десантниците. Върви им на "елитните", мамка им!
   До Петропавловка можехме да стигнем и по северния път, но така беше по-близо и пътят не беше толкова разбит. Около осемдесет процента от пътя минаваше през гора, храсталаци; идеално място за засада, много завои, много долчинки, които почти стигат до пътя. През зимата клоните са голи, но появи ли се първата зеленина, започва "зельонката". От нея нищо не се вижда, и врагът може да нанася кинжални удари и безпрепятствено да се оттегля. До "зельонката" оставаше съвсем малко време. Затова сапьорите трябваше да се потрудят и да наслагат наоколо мини и разтяжки.
   Какво е растяжка? Всичко е просто. Привързваш към халката на гранатата или мината тънка тел, желателно да не е медна, за да не блести на слънцето, другия й край завързваш към колче или храстче. Който закачи телта, халката излиза, ударникът се дърпа и край.
   По пътя към Петропавловка разбрахме, че отказват спирачките, затова замотахме с тел две стари автомобилни гуми към радиатора отпред и спирахме в предното БМП, с което пердизвиквахме див възторг у бойците на бронята му. Докато Юра, който седеше в кабината с Пашка, периодично му биеше по един зад врата заради неработещите спирачки, аз едва успявах да хващам летящите по вагона неща. Печката постоявнно се опитваше да се метне на леглата, а леглата се опитваха да полегнат върху печката.
   На края на селото стояха две изгорени БМП-та. По тоя път в Чечения беше влязъл корпусът на Ролин, та разузнавачите му бяха попаднали на засада. Бяха загинали пет човека, трима бяха ранени. Така че това си беше духовско гнезденце. Ако не ни закачат, и ние няма да ги закачаме, ама иначе можем и да ги подпалим.
   До края на селото се добрахме без приключения. Там ни посрещнаха разузнавачите, доложиха, че явни прояви на недоволство, на открита въоръжена съпротива, на засади не са срещнали. Само местните ги питали дали не идваме да отмъщаваме за изгорената през декември техника и за загиналите ролинци. На което нашите разузнавачи отговорили, че ако нещо стане с някой от нашите войници, ще извием вратовете на цялото им село. А засега им предлагат доброволно да предадат всички боевици, оръжие, валута, злато. Естествено, нищо не им предали.
   Щабът на бригадата се настани на двора на бившата МТС. Двата артдивизиона - на север от селото, трети батальон - на изток от селото, той пазеше пътя, по който дойдохме. Първи и втори батальони - на западния край. Инженерно-сапьорният - от запад, в непосредствена близост до бившата зооферма. Медротата, материално-техническият и ремонтно-възстановителният - до тях. Там беше и местното гробище. Високи правоъгълни плочи от светъл камък, изпъстрени с арабски букви. В селото имаше училище, джамия. Преди идването на Дудаев това село е било почти напълно руско, но после са ги изгонили оттук, мнозина са убили. Останали са не повече от десет къщи - все старци и старици.
   Ние с Юрка спряхме колата си до колата на Серьога Казарцев. Трябваше да опознаем околностите. Охраната на КП-то на бригадата поеха разузнавачите и свързочниците.
   С Юрка хванахме началника на разузнаването Серьога Казарцев и тръгнахме да огледаме как са се настанили подразделенията, а пътьом и да видим какво представлява селото. Асфалт имаше само на централната улица "Ленин", на останалите нямаше. Много къщи бяха нови. Не къщи, луксозни палати. Ние в Сибир не бяхме и сънували такъв разкош. Върху всичко лежеше отпечатъкът на Изтока. Дори портите бяха боядисани в зелено, в различни нюанси. Местните жители се стараеха да не ни се мяркат пред очите, криеха се по къщите. Докато минавахме покрай някакъв хамбар, видяхме една старица, която с лявата ръка триеше сълзите си, а с дясната се кръстеше, като ни гледаше. Не можехме да я подминем. Спряхме. Скочихме от колите и се приближихме. Тя зарида още по-високо, с цял глас, отваряйки беззъбата си уста. Сбръчканото лице съвсем се сгърчи. Не разбирахме какво става. Когато приближихме, тя падна на колене, хвърли се към разузнавача и прегърна краката му. Смаяхме се. Опитахме се да вдигнем старицата, а тя още по-силно се вкопчи в краката му и завика:
   - Мили мои! Дойдохте! Благодаря ти, Господи, че ми позволи да дочакам. Родните ми! Благодаря!
   - Бабо! Какво правите?! Престанете! Станете.
   Някак откъснахме старицата от боеца, изправихме я на крака и започнахме да разпитваме:
  -- Бабо, къде живеете?
  -- Ами тука, милички, - посочи тя хамбара, в който нямаше дори и прозорци. - Преди къща имах, но ме изгониха, и тука ме настаниха.
  -- Как така изгониха? - попитахме недоумено.
  -- Дойдоха и казаха да се махам, че ще ме убият.
  -- Кой го каза?! - кръвта ни кипна. - Къде ти е къщата?
  -- Нищо не ми трябва, милички, недейте, че ще ме убият. Поне преди смъртта си да погледам свои.
   Влязохме в хамбара, който бабата наричаше свой дом. Преди там бяха държали животни. Стара изтърбушена кушетка, покрита с някакви парцали, до нея маса; буре, обмазано с глина, за печка. Виждаше се, че въпреки мизерията, тук е чисто, прибрано. Сложихме бабата да седне на кревата. Искахме да й дадем вода, за да се успокои. Но нямаше вода в това помещение.
  -- Бабо, вода имаш ли?
  -- Не, синко, нямам. По-рано съседите, чеченци, Господ здраве да им дава, ми носеха, но вече три дни не идват.
  -- А ядене имаш ли?
  -- Не, милички, нямам.
  -- Бързо, всичко, което е по колите, донесете, - Казарцев заповяда на бойците до него.
   Те бързо изтичаха и се върнаха с консервите. Намериха чиста кофа и изляха вътре всичката вода от манерките. Когато бабата видя това, отново се хвърли на пода и се опита да целува ботушите ни. Буца заседна на гърлото ми, очите ми се напълниха със сълзи. Четири години са се гаврили с тази баба, с всички руснаци от селото, мнозина са изчезнали безследно. Стиснах юмруци от ярост. Успяхме пак да вдигнем бабата и да я сложим да седне на кревата. Тя зави:
  -- Само не си тръгвайте, милички!
  -- Няма, бабо, сега вече никой няма да посмее да ви пипне.
  -- Щом излезете от селото, ще ни избият. Вземете ме с вас, където и да е, само да е далеч оттук.
  -- Никъде няма да ходим, тук оставаме, и на всички ще кажем да не смеят да ви закачат.
  -- Да, бабо, ще извием врата на всеки, който посмее дори да ви погледне накриво.
  -- А в селото има ли още много руснаци?
  -- Не. Малко останахме.
   И бабата изброи адресите на руските семейства. Само старци и старици, които нямаше къде да отидат. Никой не ги чакаше. На Русия не й пукаше за мъката и страданията, които бяха преживели през това време. И сега май никой не смяташе да ги евакуира от тая Чечения. Прокълнати и забравени, като всички в Русия.
   Едва сдържах хлиповете в гърдите си, стиснах зъби до болка и излязох навън. Извадих цигарите. Ръцете ми трепереха. Запалих и исках вече да хвърля клечката. Но излезе Юрка и мълчаливо припали от мен. Известно време пушехме. Буцата в гърлото полека-лека се разтопи.
  -- Как ти се струва тая простотия, Юра?
  -- Страшна гнус! Сега ще се върнем на КП-то, ще намеря местния председател, и нека това куче да върне обратно всички руснаци по домовете им. Само да се опитат да зейнат. На първия стълб ще го обеся със собствените си ръце, - по израза на лицето му личеше, че не се шегува.
  -- Представяш ли си, Юра, какво са преживели тези хора тук, докато моковските боклуци са си вадили нефта? Майната им, да крадат! След като имаме такава власт и такава държава, че кражбата е национален спорт. Но защо забравят сънародниците си?
  -- Те, Слава, в страните от бившия Съюз зарязаха двайсет милиона руснаци, а тук - някакви си старци. Трябва да намерим местния председател, че иначе ей сега намирам най-красивата къща и настанявам там бабата. Мамка му, да воюват със старци и старици. Що за народ? Е, сега ще въведем ред тука. Ще се къпят в кръвта си.
   От хамбара излязоха нашите начело с Казарцев. Всички мълчаха. Някои от войниците триеха сълзите си. Всички запушиха. Когато ние с Юра излязохме, бабата им разказала, че при влизането на войските боевиците нахлули при нея, пребили я и я изнасилили. И че оживяла само благодарение на съседите. Съседите бяха чеченци. Отбелязахме тия къщи. Значи свестни хора живеят там. Няма да ги закачаме. А за останалите - много се съмнявам.
   Тръгнахме оттам и след няколко минути вече бяхме на КП-то. Там на всички, включително на комбрига и на Сан Санич, разказахме за съдбата на бабата и на останалите руснаци. Всички бяха смаяни. Ръцете ни сърбяха да обесим някой-друг от тия завоеватели по стълбовете, за да си изяснят останалите, че не трябва да обиждат руснаци. Да има възмездие, пък макар и със закъснение, но да има. Трябваше ни председателят.
   Разузнавачите хванаха един местен и му заповядаха да ги заведе при председателя на тая дупка. Местният поясни, че председателят вече три седмици откакто избягал, че е най-главният крадец и негодник. По това време по радиото съобщиха от инженерно-сапьорния батальон, че току що по тях е стрелял снайперист. Един убит и един ранен, спешно им трябват медици, раненият не може да бъде транспортиран. Снайперистът май е на минарето на джамията.
   Минарето, читателю, е висока цилиндрична кула, заострена нагоре. На нея има кръгла площадка, по която обикаля моллата или помощникът му, вика кога е време за намаз, събира паството си за молитва, събрание и др. Обикновено минарето е най-високата сграда в селото. От площадката се открива чудесен сектор за обстрел. А за визуално разузнаване по-добро място не можеш да измислиш.
   Сапьорите съобщиха, че вече са обстреляли минарето и зоофермата от ПКТ. Снайперистът повече не се беше показал. Приготвили са ни значи селяните топъл прием. Добре, сега ще се оправим. Всички бяха възбудени. Разузнавачите взеха медици и се юрнаха към сапьорите, на часовите беше дадена заповед да засилят наблюдението и при всеки опит за провокация да стрелят на месо. Какво е провокация сами да определят. Опитни хора са, ще се оправят.
   След петнайсет минути доложиха, че раненият войник е откаран към Северно в болницата, и също че местните жители се събират пред КП-то. Мнозина са възмутени от обстрела на минарето, но се държат сдържано. Излязохме при тях. Отпред вървеше генералът, след него Буталов, Сан Санич с Казарцев и ние след тях. Ако ръководството на бригадата беше без автоматично оръжие и демонстрираше откритост, всички останали бяхме настръхнали. Ремъкът на дясното рамо, дясната ръка на приклада на автомата, а лявата - на цевта. Очите внимателно следят и за най-малкото движение в тълпата.
   Бяха се събрали около петдесет човека, имаше много старейшини. Съдейки по това, че им превеждат думите на генерала, не разбират руски език. Но важно клатят глава, като че ли ги молим за нещо. Не, гълъбчета сивокрили, за нищо не ви молим, а поставяме искания. Ваше право е да приемете или не условията ни. Но за собствената ви сигурност е по-добре да ги приемете.
   Не чувам какво говорят генералът и Сан Санич, Буталов както винаги мълчи. Той в присъствие на свои хора не знае какво да каже, а да води преговори с противника, с парламентьорите му - и дума не може да става. Разглеждах местните жители именно като помощници, като спомагателно звено на боевиците. Именно тия местни жители - или с мълчаливото им съгласие техни съселяни - са разстреляли ролинците, гонили са руснаците, убивали са ги, току що бе убит още един войник, а друг се бореше за живота си. А ние сме тук вече няколко часа и не сме убили никого. Какво искат тия духове? Да се разсърдим? Веднага ще го осигурим.
   Генералът говори решително, тежко, с добре поставен глас, не търпящ възражения. Затова е генерал, за да може така да говори. Смисълът на речта му е: веднага да бъде предаден снайперистът, руснаците да бъдат върнати по домовете им, минарето да се затвори - при всяко появяване на човек там то ще се смята за гнездо на снайперист и ще бъде разрушено с изстрел от танк. Също така да се предадат боевиците, периодично по избор ще се правят проверки на къщите за наличие на боевици и оръжие. И въобще благодарете на Аллаха си и на нашия Бог, че не сме тръгнали да зачистваме веднага. Какво е зачистване? Пояснявам. В прозореца се хвърля граната, после влизаме и виждаме дали има в къщата боевици или оръжие. Ясно ли е? Ако по наш адрес или по адрес на живеещите тук руснаци последват някакви заплахи, акции или провокации, ще използваме момента и ще бъдем принудени да проведем зачистка на селото.
   Тълпата възмутено замърмори. Напрегнах се, раздвижих автомата наляво-надясно.
  -- Слава, половин крачка надясно, намираш се в сектора ми на огън, - прошумоли в ухото ми Юра.
   Значи също бди, това е добре. Винаги е приятно да чувстваш лакътя на другаря си, готов да те прикрие и да те измъкне от огъня.
   Генералът също така поиска да изберат някакъв председател, че нали предишният беше избягал. Духовете-старейшини се посъвещаха и съобщиха, че са избрали за председател Ибрахим Арсанукаев. Харесва ми демокрацията им. Събрали се най-дъртите, дето вече са изперкали, и избрали някой. От тълпата излезе един на средна възраст, около четиридесетте, с палто - явно градско, - и се представи като Ибрахим Арсанукаев. Той, разбирате ли, бил в опозиция на действащия режим и по време на първия неудачен щурм на Грозни оглавявал щаба на опозицията. Началник щаб, така да се каже. Нещо гнило имаше в него. Да го почовъркаме, та да разберем какво там е оглавявал и по кого е стрелял. Нищо, мутро, ще дойде време и в удобен момент ние с Юра ще те попитаме.
   Взеха със себе си тоя Ибрахим, ние с Юра го кръстихме "Главният дух". Тръгнаха на съвещание. Буталов пърхаше около тоя дух и нещо му бърбореше, явно компенсираше мълчанието си по време на митинга.
  -- Гледай, Слава, сега ще се целуват, - Юра си плю в краката.
   Извикаха на съвещанието всички офицери от щаба. Ние с Юра се спогледахме и тръгнахме към нашата кола. Пашка вече беше подредил, изтрил от саждите фургона и сложил масата. Столовата още не работеше, но за утре обещаха гореща храна.
   Събухме се и по чехлички се разхождахме по фургона, замръзналите и отекли крака приятно се отпускаха. Седнахме на масата. Рационът беше същият. Водка - украсата на масата и главно ястие, говежди консерви, сгъстено мляко, "братска могила" - копърка с доматен сос, "офицерски лимон" - лук, дебело нарязана сланина, спиртосан хляб, сок от консервния завод. Говеждото беше стоплено на печката и затова издаваше аромат.
   Сипахме на тримата. Пашка в наше отсъствие въобще не се беше променил. Разказваше ни как свързочниците са мародерствали, докато ние сме превземали Двореца. Влачили всичко. Телевизори и видеокасетофони, дрехи, като по чудо оцелели полилеи, хладилници, килими, мебели.
   - Знаете ли, момчета, - започнах след първата чаша, - ако отначало ме обземаше чувство на негодувание от мародерството, след изминалите събития това предизвиква само погнуса. Не можеш да построиш щастието си върху чуждата мъка. Интересно, как ще обяснят на роднините си, на жените и децата си откъде са взели тия неща. Как жена му ще облича носени дрехи? Дори и да са спечелени с престъпления срещу същите тези руснаци, но да ги отнемаш за свое ползване - не ми го побира главата.
   - Не се ядосвай, Слава, ако те мародерстват, се предполага, ще знаят, че жена им няма да изхвърли тоя боклук и няма да ги осъжда, и дори няма да се поинтересува дали не е свалено от мъртъвци. Може би ние с тебе сме тъпи идиоти, че минаваме покрай неща, дето няма да можем никога да си купим. Ти, например, видео имаш ли?
   - Не.
   - Виждаш ли, а стига да поискаш, можеш поне двайсет да занесеш вкъщи. Та за какво става въпрос?
   - Погнуса сигурно.
   - А на Северно не се гнусят, - намеси се в разговора Пашка. - Сам видях как товареха цял самолет. "Товари двеста" за Ростов и заграбени парцалчета. И всичко това в един самолет.
   - Убитите за идеали и мародерите. И всичко на едно място.
   - Това още нищо не е, - продължи Пашка. - В Грозни са поверили раздаването на хуманитарни помощи на опозицията.
   - Как? На духовете? - Юра беше възмутен.
   - На духовете, - потвърди Пашка. - Те, разбирате ли, знаели на кого и колко да дадат. А после всичко се появява на пазара на огромни цени.
   - Край! - подсвирнах аз. - Ама там има коменданти по райони, и именно те трябва да раздават помощите. А сега изгонихме духовете и сами си увесваме на шиите други. Още по-гладни и алчни. Така ли се получава?
   - Местните власти от опозицията казват, че военните обиждат местното население. Слагат по-малко, крадат, дават повече на руснаците, отколкото на аборигените. Та след съгласуване с командването са допуснали тия козли в градината. И руснаците сега ядат хляб и зъби, ходят по частите, оплакват се от раздавачите. А като започнем да се месим, веднага долетяват разни орли, както чеченци, така и руснаци, и пищят за расизъм и национализъм. Вече смениха на два района комендантите, едва не ги дадоха под съд за разпалване на междунационална вражда, - мълчаливият Пашка рядко казваше такива дълги монолози и накрая се поумори. Надигна си чашата и я изпи на един дъх. Сам.
   - Да, за кого война, за кого - родна майчица, - въздъхна Юра.
   - А ти какво си мислеше, когато в Грозни три седмици ни мариноваха. Някакви прегрупирвания на войските имаше ли? Да не докараха нови сили? Започнаха някакви сепаратни преговори с духовете. Трябваше веднага да излезем от града и да дишаме на врага във врата, да го довършим. А ние? Е, какво да говорим сега. Дай, Юра, да пийнем.
   - Хайде, Слава!
   Пихме. След казането вече не ни се говореше. От нашето говорене нищо не зависеше, ние - умни, силни, патриотично настроени офицери - не можехме да направим нищо. Можехме само едно - да умрем за Родината си. И край.
   Всичко беше като в цивилния живот. Крадат страната ти, а ти като балък получаваш ваучера си, макар да знаеш, че нищо добро от това няма да излезе. Ще те излъжат. Но ако в цивилния живот това някак се маскира, във военно време нисшите чинове, които нямат твърди морални устои, като гледат разложилия се елит, крадат всичко, до което се докопат. Може би това ни е в кръвта? Да си компенсираме това, което не ни дава държавата? Може би така и трябва? А нашата бригата, с малки изключения, е сбирщина от недоразвити маразматици, или още по-зле - с развит комплекс за патриотизъм. Патриотизмът сега не е на мода. Всичко е логично. Кого да защитаваме? Родината? А какво е Родина? Май пак се отнесох, читателю. Извини ме. Но не мога да разбера смисъла на една война без идея. Като няма идея, поне да ни плащаха, да ни хранеха както трябва, да не водеха сепаратни преговори зад гърба ни, да не извозваха с един самолет и убитите, и заграбеното, да осигуряваха на инвалидите и семействата на загиналите воини достоен живот. Да не си правеха по време на това безсмислено клане шоу, концерти, презентации, да не се целуваха с представителите на страните, които помагат на боевиците. Да не танцуват върху костите на убитите. Маразъм. 1995 година. Петдесет години след Победата над фашистка Германия. Годишнина от превземането на Райхстага и година от началото на тая позорна военна акция по борба със собствения си народ. Искахте да покажете кой командва парада? Показахте. Тези, които крадат. Които правят пари от нашата кръв, които плюят върху нашите гробове, които плюят в лицата на вдовиците и сираците, които изхвърлят инвалидите извън борда на живота. Преди петдесет години превзехме Райхстага, сложихме подписите си върху него, забихме знамето на Победата. Сега също превзехме някакво подобие на Райхстага, сигурно загубите не бяха по-малко отколкото при превземането на истинския. Само че не се получи онази Победа, която искахме. Да, направихме после салют, отбелязахме я с водка и стрелба във въздуха с всичко, което стреляше. Но не така трябваше. Ако се воюва, да се воюва, с полумерки нищо няма да се постигне. От една страна, постоянно ни напомнят да вървим напред, че на духовете помагат враговете на Русия. Че престъпното, наистина законно избрано, а не сегашното марионетъчно правителство, провежда геноцид на руското население. А от друга страна крещят, че боевиците, духовете не са противник, а просто някакви си незаконни въоръжени формирования. И не трябва да се водят широкомащабни военни действия. Излиза като в оня виц - "малко бременна". И освен това, когато тия представители на незаконни въоръжени формирования преминават на страната на опозицията, уж че били заблудени, не можеш ги осъди. А преминават те по една проста причина. Заграбили са от Дудаев, именно заграбили, провеждайки афери с авизо, рекетирайки, насилвайки, гаврейки се с местните руснаци (че и в самата Русия доста кръв са изпили, като започнеш от градските пазари и свършиш с Белия Дом). А сега виждат, че могат да изгубят заграбеното, че и да си понесат отговорността, та затова и тичат на тълпи към така наречената опозиция. А прехвалените правоохранителни органи нищо не могат да направят. Позор! Позор за теб, Русия! И никакви сладки песни за широката ти душа, Русия-майчице, няма да замъглят вече мозъка ми. Само да се измъкна жив от тая кланица, и не само да се измъкна, но и да изпълня дълга си. Аз съм руски офицер! Аз ще изпълня заповедта. Ще приложа всички сили, за да остане по-малко войнишка кръв на тая земя. Но на тия, които са виновни за войнишката смърт, няма да им се размине. Нито тук - в Чечения, нито в Москва.
   Смешното е, че тук могат да ни съдят по законите на извънредното положение, тоест по военновременните закони. За мародерство и други престъпления. А ако някой чиновник от Москва го хванат да разграбва армейската хазна, бракувал оборудване като военни загуби, ограбвайки така войниците, офицерите, старшините, мирното население, него ще го съдят по законите на мирното време.
   И така полудяваш, читателю. С такива комплекси ще се върнем всички ние от тая или от някоя друга война. Само че мародерите ще си докарат и купчина трофеи, ще се хвалят пред теб с военните си подвизи. А онези, които вървяхме пред мародерите, ще просят в подлезите, криейки лицата си. Без крайници. Не им обръщай гръб, читателю, не извръщай очи, дай им парички. Ти можеш да оправдаеш алчността си с това, че все едно ще ги пропият. Ще ги пропият. Защото Родината тях, гражданите си, ги е осакатила с ръцете на други свои граждани (Министерството на отбраната и чеченците - и те са граждани на Русия?), и сега като теб им обръща гръб. Те никому не са нужни. Здравите не могат да се оправят в тоя живот, а какво остава за инвалидите. Не се бой, читателю, едва ли те силно ще те притесняват. Само ако се намери някой лидер, който да ги сплоти, тогава ще започне отново кървава каша, а сега - дай им парички и забрави. Както ги забрави Президентът, правителството, всички. ВСИЧКИ ГИ ПРОКЛЕХА И ГИ ЗАБРАВИХА! Не си първият, не си последният, който ще подмине и няма да даде за пиене на инвалида на безславния Чеченски поход. Можеш и да се изплюеш върху него. Той ще изтърпи. Нали е изтърпял болката, когато се е събудил в болницата и не е намерил крайника си. Няма я ръката, кракът и никога вече няма да има. А той още боли, сърби, а не можеш да го почешеш, защото виждаш, че го няма. А той сърби. А ти си на деветнайсет. А протезата струва точно толкова, колкото ще ти плати Военно-застрахователната компания след половин година. А когато се износи, изтрие - край. Стой вкъщи, гледай телевизия, докато не ти изключат неплатения ток. Пенсията ти е толкова мизерна, че не стига за лекарствата. Че до края на живота си няма да си здрав. А да ядеш искаш всеки ден. А пари няма. Какво да правиш? Кой е виновен? Пиене! Само пиене. С пиянски сълзи на очите да си спомняш какъв велик воин си бил. Само в съня си или в пиянските си видения да се виждаш абсолютно здрав. Да пееш, да скачаш, да танцуваш, да се срещаш с момичета. А сутрин отново се връщаш в реалността и отново виждаш, че крайникът ти го няма, и знаеш, че през тоя живот повече няма да си никой; и отиваш в подлеза или в топлия магазин, и отново, криейки очите си, мърмориш за подаяние. И край. Животът е свършил. Остава ти само да чакаш смъртта. И да проклинаш малодушния си приятел, който не те е застрелял на място, а те е влачил под обстрела. В душата ти остава само Голяма пустота и очакване на Смъртта. Очакване на Избавлението. Прости, Братле!
   Разговаряхме малко. Това, че отново ни излъгаха, ни потискаше. Онези, които ни пратиха тук за великата руска идея, сами бяха предали малкото руснаци. Мръсници!
   С Юра се разбрахме и заръчахме на Пашка, че взимаме под контрол всички руснаци, останали в Петропавловка. С каквото можем да им помогнем. Още утре започваме с жилищния въпрос, и нека някоя гнида се опита да писне. Ще ги избия!
   Допихме водката, попушихме навън, измихме се и си легнахме. На края на селото както обикновено часовите прострелваха храсталаците. Ето че още един ден от моя живот мина, майната му! Да спим.
   Сутринта се събудихме рано, измихме се. И тръгнахме да закусим. Закуска на КП-то по време на война! Гореща, добре сготвена храна! Тя не се отличаваше с някакво разнообразие. Каша-перловка (при военните - "сачми шестнайсет", тоест сачми шестнайсти калибър - за лов) с говеждо, "братска могила", "офицерски лимон", чай със захар.
   Всички са в прекрасно настроение. Войната не се усеща, все едно сме на учения. Стоим в някакво село, мирните селяни са ни отделили изоставен двор. Ако не бяха часовите, които на края на селото прострелват храсталаците и близката горичка, въобще щеше да прилича на мирна картинка.
   След засищащата закуска никой не бърза да се разотива. Спокойно седим, пушим, бъзикаме се, разказваме си обикновените армейски вицове, благополучие и блаженство, приятна отпадналост обхваща тялото. Автоматът е в краката, ръката инстинктивно е обхванала цевта.
   Серьога Казарцев на съседната маса разказва как е ходил за донаборниците миналата година:
  -- Отидох с двама капитани да приберем младежите в един славен сибирски град. Отбелязахме се, представихме се и седим работим с документите, беседваме с донаборниците. Вечерта, както се полага, другарска вечеря с местните офицери и с такива като нас - командировани. А в два часа през нощта новобранец напуснал самоволно поделението. Купил си наркотици, надрусал се и се връща. Тръгнал да минава през оградата, а върху нея - бодлива тел. На пиян кириз си нарязал ръцете до месо, паднал от оградата, а после гледа ръцете си, гледа оградата - всичко в кръв. Търчи в милицията и крещи: "Помогнете! На сборния пункт офицерите се напили, кълцат донаборниците, стрелят по тях, няколко трупа висят на оградата. По-бързо! На помощ!" И подобни глупости. Ченгетата гледат, хлапето цялото е в кръв, ръцете като че с нож рязани, мутрата издрана. Накратко, палят се и цялото отделение в два и половина се изсипва на сборния пункт. Вдигнаха ни всички с ритници. Не гледат чинове, звания, възраст. Сложиха ни до стената. Краката на ширината на раменете. Ръцете нагоре, мутрата към стената. Комедия. Ние всички сме полупияни, не можем да загреем какво става. Питат ни за някакви трупове, убийства, масови разстрели. Като през трийсет и седма година. Вдигнаха младежите, построиха ги и ги преброиха. Уж всички са си на мястото. А наркоманчето започна да го отпуска. Тресе се, халюцинациите му се засилиха. Ченгетата мислят, че е нервен шок, вярват на тоя шизофреник. А той продължава: "Видях как офицерите убиха донаборник, а трупът му сложиха в колата". На двора бяха паркирани личните коли на местните офицери. Ченгетата обискираха колите. А единият от офицерите беше донесъл същия ден от село месо, то лежеше в колата. Като отвориха колата, като завикаха "Расчленено тяло!", сиреч значи нарязали сме трупа на донаборника. Там и осветлението беше лошо. Какво стана! Сложиха белезници на нещастния офицер. После вече, след петнайсет минути дойде експерт, огледа месото и потвърди, че е говеждо. Добре, че поне не ни биха. Но физиономиите им бяха зверски. Всички ни държат под прицел. Ами ако сме съучастници? Оттогава еднакво не обичам и милицията, и наркоманите.
  -- А с тоя идиот какво направихте?
  -- Закарахме го в лудницата. Потвърдиха, че е завършен наркоман и му написаха "бял билет".
  -- Аз бих го убил тоя гад.
  -- И да увеличиш работата на ченгетата.
  -- Те поне извиниха ли се?
  -- Извиниха се, ама файда? Целият тоя цирк приключи към шест сутринта.
  -- И аз не обичам ченгетата, - мрачно се намеси наскоро дошлият на мястото на втория комбат Игор Красилников.
  -- Ти пък защо?
  -- Ходих до Москва в командировка. Спах у приятели. Излизам на спирката. Беше през зимата. Много сняг, хлъзгаво. Стоя, чакам рейса. Дойде един, не е мой, друг - също не е моя. Спря още един, хората влизат-излизат. Чувам зад гърба си вик: "Стой! Стой, гад!" Обръщам се - един милиционер гони някакъв мъж. А аз съм с пагони. Изчаках, докато мъжът ме доближи и го пернах, той падна. Милиционерът притичва, аз чакам благодарности и грамота от ръководството на родната милиция. А той прескача през човека и скача в рейса. Мъжът се надигна и...
  -- Какво?
  -- Какво-какво! И той ми перна един. Върнах се от командировка с огромен бушон на окото. Та така. И оттогава не обичам родната милиция.
  -- Е, хайде да тръгваме да се съвещаваме с командира.
  -- Тръгваме.
  -- Никакво желание нямам.
  -- Че кой има?
  -- Трябва да отидем при сапьорите, може да са докарали и банята.
  -- Ти луд ли си?! Каква баня?
  -- Като във филма "Кин-дза-дза"! Прилича на летателен апарат. Само дето перка няма на върха. Иначе абсолютно същата.
  -- Като свърши съвещанието, ако няма нещо спешно, може и да се изкъпем.
   Самият щаб на бригадата беше разположен в сградата на управлението на бившата МТС. Нисък таван, закрити с чували с пясък прозорци, слаба крушка. Генералът, комбригът и Сан Санич са седнали на масата, останалите се наместиха наоколо на различни по калибър столове. Направо като на колхозно събрание. Сега ще отчитаме резултати и ще обсъждаме видовете реколта. Само показателите са различни.
   Няма да разказвам цялото съвещание, ще кажа само, че през нощта комбригът и генералът бяха обсъждали с новия председател плана и тактиката за взаимодействие. По думите им излизаше, че той е свестен човек, който с цялото си сърце ратува за Конституцията на Русия и нейната цялостност. И по време на първия щурм на Грозни е бил в първите редици на опозицията. Едно не можах да разбера и досега не разбирам: защо всички крещят, че опозицията много ни е помогнала по време на първия щурм? Как така Дудаев не ги е избесил преди това? Ако са воювали, значи трябваше да сме ги виждали и да им знаем дори имената. При щурма на града не забелязах нито един опозиционер, който да е воювал на наша страна или да ни е посрещал с хляб и сол. Затова, когато казват, че опозицията в Чечения е силна, това предизвиква в мен бурен смях. А нашето командване, ръководството на страната, се опитват да залагат на марионетното правителство. На своите протежета. Абсурд. Най-забавното е, че според слуховете от Ханкала сега нашите военни трябва да съгласуват действията си с местните власти, със съветите на старейшините. Постоянно да се изказват по митинги, да разясняват нашите действия. Всичко това ни разказа генералът. Кипеше от ярост и обида.
   Тогава думата взе командирът. Той не умееше да говори. Ако поне беше голям воин, можеше да му се прости, а така - нито командир, нито оратор, нито воин. Затова всички се отнасяхме към нещастните му опити да ораторства с голяма доза ирония. Та тоя председател-дух-опозиционер толкова му харесал, че той едва ли не се целувал с него, а след беседата оня изчезнал. Я са го откраднали, я сам се е скрил. Но командирът ни постави задача да го намерим. Някой от тълпата го посъветства да го потърсим в Сунжа, там сега плават много - и опозиционери, и духове. В реката всички са на едно лице. Командирът се възмути от тая забележка, затова пък ние се разхилихме. Аз попитах как комбригът предлага да търсим неговия дух. Можем да обърнем къщите нагоре с краката - цялото село. Не е проблем. Само дай заповед, командире. Не даде, изплаши се. Посъветва ни да питаме, да преговаряме с местните жители да установят местоположението на духа-председател. Също така Буталов ни съобщи, че председателят ни е посъветвал да не връщаме руснаците по домовете им, защото това ще предизвика негативна реакция у местното население. Аз си припомних вчерашната картина, не издържах и казах, че не ми пука, какво мисли чеченският боевик. Дошъл съм тук да възстановя справедливостта и реда, в това число и правата на руснаците. И като руски офицер ще го изпълня. А съветите на местните духове не ме интересуват.
  -- Как можете да говорите така, Миронов? - възмути се командирът.
  -- Вместо да ни поставяте задачи да търсим някакъв опозиционер, по-добре да бяхте казали в Ханкала, че няма какво да тъпчем на място тук. Стоим, общуваме си с духовете. Боевиците засега са в планините. Ако постоим тук още две седмици, ще започнат да слизат. Тук засега активни действия няма. За чий стоим тук и ядем държавните пари. Всички казват, че Илинка е змийско гнездо. А ние спряхме на пет километра от нея. Нататък не вървим, а стоим и чакаме нещо. Разузнаването докладва, че в самото село боевици няма. Ами да вървим там, или поне да оставим там един батальон. Защо стоим?
  -- Миронов правилно каза, - поддържа ме Юра. - Като че ли нарочно даваме почивка на духовете. Вече месец тъпчем на едно място. Какъв е смисълът? Дисциплината пада, още малко и бойците от скука ще започнат глупости да вършат. Не ни позволихте да претърсим селото. Под носа ни цяла банда може да се скрие, а ние си другаруваме с тях? И правилно каза Миронов, че не трябва да търсим тоя дух, а да зачистваме наоколо и да поставим пред Ханкала въпроса колкото се може по-близо да се придвижим до Гудермес. Сега реално можем да прекъснем пътя Аргун - Гудермес. 125-ти артполк, дето сега се катери по Кавказския хребет, ще ни помогне да обкръжим Гудермес. И ще заемем господстващите височини и ще обстрелваме града. Няма как да излязат от него. Отзад е Дагестан. Затова няма да е по-зле от блокадния Ленинград.
  -- Правилно. И няма къде да се дене духовското котило.
  -- Бойците се отпуснаха, може и някоя глупост да направят. Младшите офицери само дето не пият с личния състав.
  -- Скоро ще започнат добитъка да крадат. Месо е все пак.
  -- Стига! - Буталов подскочи. - Стига! Това да не ви е колхоз, това е служебно съвещание. Казах, че ми трябва тоя председател. Да се проверяват някои от къщите с мое лично разрешение. И само ако има информация за конкретно престъпление.
  -- Селото е пълно с духове. А ние не знаем.
  -- Ние не воюваме с мирното население.
  -- В Грозни воювахме, а тук не? Интересно!
  -- Край! Стига! Аз съм командир, а не лукова глава.
  -- Абе за това може да поспорим, - прошепна ми Юра. Аз кимнах.
  -- Руснаците ще храним от нашите резерви, но не ги преселваме!
  -- Да бе, ей сега! - прошепнах аз на Юрий.
   После Буталов още него говореше и за построяването на взаимоотношения с местните. Говореше някакви глупости за съвета на старейшините. Тук вече не издържа Серьога Казарцев:
  -- Другарю полковник. Ако той, гадът, цял живот е пасъл колхозните овце, какъв по дяволите старейшина е? Дудаев след шейсет на всички им присвои звания "учен улем". Който е виждал пет хиляди овце, става учен. А който е виждал повече - два пъти учен. За какво да си говорим с тях? Децата и внуците им воюват срещу нас, а ние се надяваме, че ще ни се радват. Тук сме като окупатори, и затова не трябва да си създаваме илюзии. Разрушихме столицата им. Нека не са обичали Дудаев, но дойдохме ние. Разрушихме града им и околните села. И затова не трябва да се излагаме. Дошли сме тук да воюваме, а не да водим мирни преговори. Зад нас е силата, та нека копелетата да благоволят да ни уважават. А какво се получава - влязохме с гръм и трясък и веднага ги викаме на масата на преговорите. Именно в това село изгориха техниката на Ролин, убиха хората му. Нека Москва се договаря, нашата работа е да воюваме. С нерешителността и бездействието си само разлагаме личния състав и показваме на духовете собственото си беззъбие. Ако искате - импотентност (дружен смях в залата). А вие както искате, ако започваш да любиш жена, не трябва по време на екстаза да викаш "дай да поговорим". Как да стане това?
  -- Изпълнявайте заповедта, - отсече Буталов.
   Ако ни беше поддържал, ако беше осъдил необмислената политика на Ханкала и Москва, тогава щяхме да го разберем. И ако на своя отговорност беше ни прехвърлил в Илинско, също щяхме да сме на негова страна. Но той дори не благоволи нас - офицерите от щаба, командирите на батальони, началниците на служби - да ни информира за задачите на бригадата. Защото не можеше да го направи. Заради страха да не си развали кариерата той не задаваше въпроси в Ханкала, не говореше с нашия Сибирски окръг и не притискаше през него Генералния щаб. Едно от двете. Или ни доукомплектоват напълно с личен състав, доставят ни техника, откарват, бракуват, ремонтират потрошената, а ние седмица след вливането на новите сили отиваме да се бием. Или ние тук не сме необходими, и затова се обръщаме и се връщаме в забравената от Бог прославена, прокълната и от дявола Сибир. Това вече на който както му харесва.
   След безсмисленото съвещание ние с Юра нямахме особена работа, затова отидохме при разузнавачите. По време на боевете за Двореца от окръга пратиха смяна - началник на разузнаването, от новосибирската дивизия, Юра Пахоменко. Огромен мъжага, капитан. Обичаше да пийне и да хапне. Наш човек. Воюваше яко, но не безсмислено, за своите разузнавачи беше готов гърлото да ти прегризе. Предишният началник на разузнаването беше изпратен в тила. След боевете за града беше развил устойчива форма на клаустрофобия - страх от затворени помещения. В града, по улиците, също се чувстваше неуютно. Постоянно се озърташе, чакаше изстрел. В това няма нищо чудно. В тоя пъкъл под съответното име Грозни всички бяхме малко откачили. Дай Боже да не се прояви това после у мен.
   В замяна на ранения командир на разузнавателната рота дойде капитан Сухоруков. Той беше страхотен човек. Дойде от Новосибирското общовойсково училище. Бил там командир на рота. Сам писал рапорт с молба да бъде пратен в Чечения. Училището, макар да е базирано на територията на окръга, но не му се подчинява. Пряко е подчинено на Министерството на отбраната. Можеше и да си затрае. От военните училища офицери не взимаха. Сам помолил, изпросил си тая командировка. И отлично се държеше. Заедно с разузнавачите пълзеше из мазетата, не се притесняваше от нищо и не се страхуваше от никого.
   Да завоюваш уважението на разузнавачите не е лесно. Разузнаването е елитът на пехотата. На тях им поставят специфични задачи, много неща им прощават. Мечтата но почти всички войници е да служат в разузнавателно подразделение. Тях в мирно време по-малко ги юркат да изпълняват безсмислени заповеди, наистина ги учат да воюват, дълго да са на вражеска територия, да събират сведения, да ги предават на своите. Всичките момчета са спортисти, обучени са за ръкопашен бой. Постоянно ги учат да импровизират, да се приспособяват към променящата се обстановка, да убиват. Налага се да убиват не от далечно разстояние с автомат, а със собствените си ръце, тихо. Ако противникът-часови е с бронежилетка, да му срежат гърлото от ухо до ухо, докато в образувалата се цепнатина не увисне езикът. Разузнаването върви най-отпред, а на почивките, когато всички се занимават с настаняване, отспиват си, хапват си, те не седят на едно място. Оглеждат наоколо, претърсват за противници. Ако срещнат противник в гъстите храсталаци, следва бърз безшумен бой с ножове, жив оставят само един дух, който много бързо отнасят със себе си. Колкото по-далече, толкова по-добре. За целта се избира обикновено някой по-хърбав. Само ако не е радист и не е командир на групата.
   Ако пък попаднат на разузнавачи, те са най-вкусните парчета. Следва много бърз разпит. И духовете са се обучавали в нашите военни училища, и затова методите на разузнаване, съставът на групите, методите на водене на разпити са същите, изобщо не се отличават от нашите. Навик! И когато вражеският разузнавач попадне в ръцете на нашите, той знае, че е по-добре доброволно и бързо да разкаже всичко, което знае. Следва бърза, немъчителна смърт. Ако му провърви - изстрел от упор от ПБ. Ако не - нож. И ножовете им са особени. НР - нож на разузнавача, НРС - нож на разузнавача специален. Ножът на разузнавача е с дълго тясно лезвие, дръжка с ограничител. Ножът на разузнавача специален е същият, но има копче, при чието натискане острието изскача на седем-десет метра. Човек при улучването с подобна изненада почти сигурно загива. И двата ножа се носят в калъфи на прасеца на десния крак, могат да се закрепват на колана, също и на лявото рамо. Всичко зависи от майсторството, модата, навика, характера на изпълняваната задача, местността.
   Въоръжението на разузнавача в "махрата" е същото, като на обикновен пехотинец. АКС (автомат Калашников сгъваем), в най-добрия случай - АКСУ (автомат Калашников сгъваем скъсен), НР или НРС, подцевен гранатомет ГП-25, ПБ. Придвижват се на същите като нас БМП-2. Само в спецназа и въоръжението, и техниката са специални, нашите имат обикновени. С една дума - "махра". Но те се ползват със заслуженото уважение на целия личен състав. Вярно, те обикновено най-много нарушават дисциплината, а командирите по време на война се опитват да ги превърнат в своя лична охрана. Но командирът на ротата е Бог и Цар в едно. За най-малкото неподчинение следва жестоко наказание. Ако в обикновените подразделения това може да е един удар, при разузнаването зъбите летят на всички страни. А освен това командирът на ротата може да създаде бой един на един. Сам слага ръкавиците и влиза в бой без правила. Цялата рота са свидетели. Ако си по-силен, по-ловък, по-агресивен, можеш да победиш ротния, но още не беше имало такъв прецедент в бригадата. Отношенията на война между войниците и командирите са спокойни, почти братски, а в разузнаването са още по-близки. Разузнавачите вървят десетки километри без поддръжката на основните сили. Води групата офицер, той е и водач. Ако дори един от групата ги подведе - всички са покойници. И понятията "връзка", "рамо до рамо" за тях не са празни приказки.
   Та на тия момчета отивахме на гости. Ако ще преселваме руснаците, при възникване на ситуация ние двамата нямаше да се справим. А останалите батальони са на няколко километра. Разузнавачите можеха да ни свършат страхотна работа. На гости не се ходи с празни ръце. Както вече бях споменал, ние бяхме монополни собственици на спирта, без да броим докторите, разбира се. Но да просиш спирт от докторите е неудобно, той им трябва за болните за операции и за самите доктори за подобряване на здравето. И свързочниците имаха малък резерв от спирт, но самите те не го пиеха и на другите не даваха - апаратурата без ежедневно обслужване със спирт в полеви условия отказваше да работи. А прекъсване на връзката по време на бой е престъпление.
   Разузнавачите се бяха настанили в един от боксовете на МТС. Офицерите живееха във фургона на един КамАЗ.
   - Здравейте, момчета! - влязохме във фургона и видяхме, че разузнавачите ядат "втора" закуска. На масата стоеше бутилка с "а ла Чечения".
   - Абе вие защо пиете тая помия? Нещо по-добро нямате ли? - учудихме се.
   - Здрасти, влизайте, - разузнавачите се посместиха. - Конякът свърши, за водка вече забравихме, и се давим с тая политура.
   - А ние случайно сме донесли бутилчица спирт. Искате ли?
   - Наливай! - началникът на разузнаването протегна чашата си.
   - И на мен! - присъедини се към началството командирът на разузнавателната рота.
   Ние с Юра също си наляхме по половин чаша спирт, разредихме го, покрихме плътно чашата с длан. В чашата бушуваше реакция. Течността стана бяла. В този момент най-важно е да не влиза въздух в чашата. После отпихме. Замезихме. Спиртът не е водка, пие се по-тежко, макар че в бригадата имаше любители, които предпочитаха спирта пред водката. На вкус и цвят...
  -- Какво се чува в разузнаването? - попита Юра адашите си.
  -- По радиопрехващането нищо особено, ама разговарях със специалните части, страшни неща разказват, - започна началникът на разузнаването.
  -- И с какво ни плаши спецназът?
  -- Ходили били в дълбоко разузнаване, в Шали. Там, по оперативни данни, има голям концлагер, и около петдесетина наши пленени. Отишли, разгледали, наистина има лагер. Гаврят се с нашите, бият ги, не ги хранят, карат ги да работят, с вериги са, накратко - като в средните векове. Старшият едва сдържал зверовете си.
  -- Правилно, - намеси се ротният, - щяха да избият охраната, а после какво щяха да правят с момчетата. Не могат да ги вземат със себе си, ще провалят задачата.
  -- Не го прекъсвай. Давай, Юра, продължавай.
  -- Трябвало да изчакат нощта. В Шали било пълно с духове. Качили се на един таван, кой пази, кой спи. И изведнъж в центъра на площада шум, викове, моллите нещо пищят. А мястото на нашите било на едно хълмче. Оптиката им добра, та през оптиката гледат. А там митинг започва, и говори самият Дудаев. Около него четиридесетина човека охрана. Само че долу, в краката му. Самият той като на тепсия. На четиристотин метра. Накратко, даже без оптика могат да го "свалят"... А заповед няма. Пита старшият базата - Ханкала. Така и така. Виждам Дуда, какво да правя? Отговор - чакайте. След половин час казват - не се разрешава да го "снимате".
  -- Мамка му! - изплюх се. - Наливай!
   Пихме. Замезихме. Е, самите разузнавачи ни "подгряха". Да започваме по работа.
  -- Момчета. Ако нас вече всички са ни продали и предали, нима сами ще продадем своите? Ние самите, тук?
  -- Не, разбира се.
  -- Не. Защо, Слава, какво трябва да направим?
  -- Нищо особено. Ние с Юра тук поговорихме, решихме, че трябва нашите местни руснаци, след като не можем да ги вземем с нас в Русия, то поне да ги върнем в собствените им домове.
  -- За справедливостта?
  -- За справедливостта. Нека духовете се страхуват от нас.
  -- Няма проблеми. А ти какво мислиш?
  -- Свято дело.
  -- Сега ли тръгваме?
  -- Някаква работа ли имаш.
  -- Нищо спешно. Като се върна, трябва да се смени торсиона на БМП-то. До вечерта съм свободен. Между другото, може и някоя и друга къща да треснем, уж в търсене на изчезналия дух-председател.
  -- Става.
  -- А командирът?
  -- Да върви на майната си. Самият той искаше да намерим приятелчето му.
  -- Правилно. Получили сме оперативна информация от свой източник, че там крият тоя дръвник.
  -- Кого ще вземем с нас?
  -- Мисля, че две машини стигат, и хора заедно с механиците - петнайсет човека. Ще стигнат.
  -- Ще си закрием мутрите и ще облечем маскхалати.
  -- Хайде! Среща след половин час.
   Ние с Юра отидохме да си вземем оръжието. На главите ни и без това постоянно имаше кърпи, а лицата при придвижването на БМП-тата закривахме с други кърпи. Само очите блестяха. Направо като бандити от уестърните.
   След половин час се събрахме на улицата. Щом видяхме разузнавачите, се сгънахме от смях. Това можеше да се случи само в Нашата (Червена, Съветска, Руска) Армия. Наоколо беше кално, но сняг нямаше, само по планинските върхове, тук-таме започваше да зеленее тревичка, а нашите бойци в бели маскхалати, с бели маски по лицата. Маските са с дебела подплата, за да не ти мръзне лицето при сибирските студове. Девет привидения в началото на пролетта. Комедия. Смехът ни привлече половината КП. И те подхванаха. Такова не можеше да ти се присъни и в най-кошмарния сън.
   - Какво се хилите? - ротният Юра даже се обиди.
   - Когато идвахте на война, не можахте ли поне нормални костюми да получите? - през смях и сълзи го попитах.
   - Нямаше на склада. А Новосибирск не пожела да свали от НЗ-то. Войната започна през декември, кой знаеше, че толкова дълго ще продължи?!
   - Трябва да пишете заявка да ви изпратят, че така ще изплашим всички духове тук. Е, да тръгваме, отделение Каспъри. Добрите призраци, мамка ви.
   - Слава, ние тук и малко сапьори взехме. Да търсят оръжие.
   - Знам аз вашето оръжие. Злато, валута?
   - Както се случи. Откъде започваме?
   - По пътя има една голяма къща. Явно не е строена от трудови доходи. Пък и местните ни подсказаха, че там живеят родителите на Имсдаев.
   - Тоя пък какъв е?
   - Сътрудник на ДГБ (Департамента за държавна сигурност). Сега, казват, във Ведено се е укрепил.
   - Добро момче...
   - Да, добро момче, ама има един недостатък - дълго живее.
   - Да вземем родата му за заложници, а?
   - С удоволствие, но това не са нашите методи.
   - Те нали вземат нашите за заложници, а после ги разменят.
   - Ние не воюваме със старци, виж, ако можехме да пленим синчето - тогава щяхме да говорим. За сътрудник на ДГБ, ако доживее, разбира се, може да разменим двама-трима офицери и цяло отделение войници. Както разменяха чеченския спецназовец, нали си чул?
   - Без подробности.
   - Хванали тоя катил в Грозни ранен, в безсъзнание, заедно с Басаев е преминал преподготовка в Балашиха при ония от ГРУ. После Абхазия, а тук е работил в личната охрана на Дуда. Голяма клечка. И го хващат ранен. Полекували го малко, а после решили да го разменят за наши.
   - А как е останал жив?
   - Десантниците са го хванали. Те го познавали от Абхазия, та го пощадили.
   - И разменили ли са го?
   - Как иначе! За петима офицери и девет бойци.
   - Браво. Явно е бил голяма клечка. Къде е сега?
   - Лекува се на някой курорт. Цяла Турция, Йордания, пък и нашите братя - украинците не пропускат възможност да помогнат на угнетените чеченци.
   - Егати живота.
   - А ти как мислеше? Хайде, да тръгваме!
   Качихме се на бронята, белите маскировъчни костюми пратихме в десантния отсек. Тръгнахме. Почти цялото КП ни изпращаше. Трикът с белите маскировъчни дрехи забавляваше всички.
   Стигнахме до луксозната къща. При нас такива строят най-големите баровци в града, а тая е в селото. Добре си живеят за нашите парици. Бързо изскочихме, по всички правила обкръжихме къщата. Няколко съседи се опитаха да позяпат, но като видяха намръщените ни лица, бързо се разкараха. Нахлухме в двора. Огромно псе кавказка овчарка се опитваше да се откъсне от веригата. Един от разузнавачите стреля точно пред муцуната му. Не улучи. Изплаши го. Псето със скимтене се скри в къщичката си и докато бяхме там, не се показа повече.
   Измъкваме навън старец и старица, някакво момиченце. Тя старателно си крие лицето в кърпата. Не го крий. Ти си толкова грозна, че въпреки че отдавна не съм виждал жени, не мога да изпия толкова водка. Оставяме трима десантници на улицата. Отпред, отзад, и един постоянно държи на прицел жителите. Срещу тях няма нужда от автомат. С външния си вид и поведение ги изплашихме. И още един немаловажен психологически ефект. Когато умира правоверен мюсюлманин, го увиват в бели бинтове, после в килим и го погребват в седнало положение. Разузнавачите със своя маскарад им изглеждаха като излезли от мюсюлманския ад.
   В къщата с пълна пара вървеше обиск. Търсим оръжие, ранени. Обстановката е луксозна. Скъпи килими, нови, ръчна изработка, западни скъпи мебели. Апаратура с нивото на обстановката. За целия си живот не мога да заработя такива пари.
   Гледаме снимките. Аха, ето го и търсеното лице. На снимката - млад човек на около двайсет и пет години. Накачулен с оръжие, позира на фона на Нисан Патрол. Съдейки по това, как се е опрял на него, явно е негов. А оръжието на хлапето е вносно. Американска винтовка М-16, на колана колт с отворен кобур, две гранати се люлеят пак там и неизменният чеченски нож-кастет. Красавец. Жалко, че те няма вкъщи. Не е тайна, че чеченците имат много оръжие, даже се опитваха да започнат собствено серийно производство, но вносното оръжие беше достъпно за малцина. Или на много богатите, или на облечените с голяма власт. Явно доста наша кръвчица е изпило копеленцето, щом се разхожда с такива "играчки".
   Горе се чуха вопли. Слиза един боец и носи окървавени бинтове и чаршафи, също в кръв. Съдейки по петната, кръвта е прясна, на не повече от денонощие. Значи някой се е опитвал да се крие тук. И му е зле, щом е загубил толкова кръв. Но се е измъкнал. Прибирам снимката в джоба на ризата - може и да свърши работа. През това време бойците свалят по средата на стаята радиостанция, автомат, половин чувал пари от стария образец, два отворени сандъка с патрони, запалка от граната. Разузнавачите са разочаровани, надяваха се да намерят и валута, но нямаше. В градината намериха пистолет. Смешното е, че на сапьорите им паднаха батериите, а с обикновен, стандартен уред можеш да намериш само нещо, закопано на не повече от четиридесет сантиметра. Смях през сълзи. Затова, читателю, ако искаш да скриеш в градината си картечница, я закопавай на повече от половин метър. С нашите средства за търсене на метали никой няма да я намери.
   Навън се чу характерният рев на двигател на БМП. Ние с Юра се спогледахме.
  -- Мамка му! - изпсува Юра. - Началството се довлече.
  -- Майната им, - началникът на разузнаването беше невъзмутим. - Я виж колко оръжие намерихме. Да вземат тоя старец Хотабич, да го закачат за реброто на някоя кука и да го попитат чие е оръжието и къде е синът им. Ние нашата работа свършихме. Сега под предлог, че търсим оръжие, отиваме да преселваме руснаците в законните им къщи.
  -- И нека някоя кучка да посмее да писне - ще газя наред, - това беше командирът на разузнавателната рода. Мустаците му се бяха разперили в праведен гняв.
  

Глава 21

   Портичката се отвори от ритник. Влезе Буталов. Той олицетворяваше праведния гняв на чеченския народ. Бързо беше забравил Грозни. Нищо, полковник, сега един майор и трима капитани ще ти покажат.
  -- Рижов! Какво става тук? Защо безчинствате? Местното население пристигна с делегация и казва, че мародери разоряват къщата на старейшина!
  -- Мародери?
  -- Кой? Ние?
  -- Вижте, другарю полковник, кой тук е престъпникът, - Юра с крак подбутна към Буталов намерените от нас оръжие и патрони.
  -- Това тук ли го намерихте? - Буталов се сви като балонче.
  -- И окървавени чаршафи. Тук е имало ранен. Почивал си е, - това го каза Юра - началникът на разузнаването.
  -- Не прилича на дамски цикъл. Прекалено голяма е кръвозагубата, - не се сдържа и се изгаври началникът на разузнаването.
  -- И синът им служи в ДГБ. Слава, покажи снимката, - аз мълчаливо протегнах на комбрига снимката на Имсдаев-младши.
  -- А ти защо мълчиш, Миронов? - попита комбригът.
   Аз криво се усмихнах и го погледнах изпод вежди. Прекрасно знаех, че не може да търпи да го гледат така.
  -- Дайте ми тоя старейшина за два часа и бързо ще си спомни и синът му къде е, и кой е лежал у тях, и как е попаднало при него оръжието.
  -- Не може така, Миронов! Не може!
  -- Ами в Грозни? И момчетата, които като Исус висяха на прозорците на Двореца?
  -- Ти да не си звяр, Миронов?
  -- Засега не. Но бързо се уча. Ако още като влизахме, бяхме "затапили" селото, а после го бяхме претърсили, а чак след това да водим преговори с аборигените, мнозина нямаше да могат да избягат. А сега какво - много шум за нищо. Останали са в селото двойка духовски радисти, които ще ги информират за всяка крачка, за всеки поглед. А такива акции за сплашване са необходими и за поддържане на уважението сред населението, и за да не забравят нашите бойци за чий сме тук.
  -- Замълчете, Миронов! Нито е мястото, нито е времето за подобни беседи. После ще дойдете при мен! Незабавно прекратете това!
  -- А какво да правим със собственика?
  -- Ще го взема с мен, ще го закарам в Ханкала. Нека те се оправят с него. Има ли някаква информация за изчезналия председател?
  -- Има! - без да му мигне окото излъга началникът на разузнаването, а ние закимахме. - Трябва да се проверят още няколко къщи, май са го виждали там.
  -- Ние не дойдохме току-така в тая къща, - намеси се командирът на разузнавателната рота, - получихме информация, че тук са видяли вашия приятел, затова дойдохме. - Юра го погледна невинно.
  -- Не ми е приятел! - избухна комбригът. - Той е шеф на местната администрация и затова сме задължени да построим с тях нормални работни отношения.
  -- Всичко разбрахме, - прекъсна го Юра Рижов - омръзна му да слуша. - Ние изпълнявахме само вашите заповеди. Повече няма да се повтори!
  -- Връщайте се на КП-то.
  -- А ако по непроверените адреси се крие председателят?
  -- Добре. Проверете ги, само че внимателно.
   Буталов взе със себе си стареца и веществените доказателства, седна на БМП-то си и си тръгна.
  -- Е, момчета, прибираме ли се или продължаваме да тръскаме духовете?
  -- А за чий започнахме всичко това?
  -- Млати, млати и пак млати, така ни е завещал великият Ленин.
  -- Няма какво да правим на КП-то, ще умрем от скука, а така поне да си вдигнем адреналина.
  -- По-добре с водчица.
  -- А къде ще я намериш при тия мюсюлмани?
  -- На тях виното им е забранено, а за водката Аллах нито дума не е казал.
  -- Майната им на правоверните! Ще вземат и да ни отровят, изроди скапани!
  -- Всичко може да стане.
  -- Ние ще ви дадем спирт.
  -- Благодаря, момчета, а откъде взимате спирт?
  -- Правим си го от бензин.
  -- А сериозно?
  -- Стратегически резерви. Когато си тръгнахме, във всички радиатори вместо тосол спирт сипахме. Всички си го изпиха, а ние си го запазихме.
  -- С вас двамата е невъзможно да се говори. Откъде взехте спирта?!
  -- Бихме ви казали, ама няма да повярвате.
  -- Откъде?
  -- Какъв си настоятелен. Ако така и работеше... Нашият шофьор - Пашка - в резултат на специална операция, експеримент разви особени способности. По време на война водката, спиртът са необходими, а откъде да ги вземеш? Отникъде. Да организираш производство на място? Трябва ти оборудване, суровини, а ти седиш в окопа. Какво да правиш? Ами новосибирските учени от академичното градче - нали го знаеш академичното градче?
  -- Знам го, не ми късай нервите.
  -- Добре. Продължавам. Новосибирските учени по заповед на министъра на отбраната организираха опит по производство на спирт в бойни условия. Имам чувството, че цялата война е започната заради тоя експеримент. След дълга селекция сред военните от СибВО е избрана група склонни към алкохолизъм и са им направени специални ваксини.
  -- Е, и?
  -- И без това ви разказахме прекалено много. Ние с Юра сме давали подписка за неразгласяваме. Ако разкажем - ще ни разстрелят. Нали, Юра?
  -- Да се гръмне човек!
  -- Хайде, не ни мотай. Казвай, говедо!
  -- Пашка изработва и пикае чист спирт. Ето откъде го имаме. Събираме го в бутилки, изстудяваме го и поим цялата бригада. Водим наблюдение, но засега още никой не е ритнал камбаната. За това ни обещаха орден, а Пашка вече е предложен за Герой, - бързо изстрелях аз.
  -- Пфу, идиоти! Как само ви дойде на акъла!
  -- Имате болна фантазия. Пфу! Пикня! Пфу! Идиоти!
  -- А ние какво общо имаме? Нали не го пием ние. Ние си имаме еталонен, от завода, за сравнение.
  -- Идиоти! Пфу!
  -- Добре де, успокой се, вие какво - от шега ли не разбирате?
  -- Такива шеги не разбирам. Да тръгваме!
   Разузнавачите яко ни се ядосаха, че ги метнахме като малки деца. И затова се стремяха да си го изкарат на някого. Едното БМП тръгна да вземе бабата, която видяхме вчера, а на второто ние тръгнахме към предишната й къща.
   За наше учудване тя беше празна. Макар че котлонът беше топъл, а креватите - незастлани. Значи са ги предупредили. Следят ни, макар че самите ние вдигнахме такъв шум, как искахме да не ни забележат, особено с тия бели маскхалати.
   Започнахме да оглеждаме къщата. Не забелязахме нищо криминално. Бойците намериха кутия с боя и написаха на зелената порта с бяла боя: "Намира се под защитата на руските войски". Нека само опитат да се пъхнат тук! На любопитните съседи обяснихме, че ще им извием вратовете, а ако се наложи, ще организираме нещастен случай на цялото село.
   Докараха бабата. Тя плачеше, докато обикаляше някога родната си къща. Галеше ъглите, гледаше през прозорците. Постоянно поправяше покривките. Бойците бързичко изтичаха за вода. Бабата постоянно се опитваше да падне в краката ни. Като че ли се беше побъркала. От объркания й разказ излизаше, че мъжът й е загинал, защото отказал да се пресели. Явно не напразно новите стопани са избягали. И правилно са направили. И аз воздам! Не знам кой е "аз", но нашите бойци със сигурност щяха да ги обесят. На зелената дъска на портата. Оставихме на бабата храна, а командирът на ротата обеща, че ежедневно ще праща бойци за помощ. Още веднъж сверихме адресите на другите руснаци, които живееха в това село и в Илинка. Че бабата разказа, че по думите на съседите й вчера новоизбрания председател е бил закаран с кола към Илинка. Ето че ще имаме повод да се появим там, да се покажем, да погледаме това "гнезденце".
   Още преди обяд бяхме преместили обратно по къщите им още две семейства руснаци. Само в единия случай стопанинът се опита да вика нещо, но когато видя, че бойците не са настроение за дружески беседи, бързо си събра домочадците и се махна. Справидливостта, според нас, възтържествува. А който не е съгласен - да дойде на КП-то, ще го обсъдим. Обявихме на моллата да предаде на всички следното: останалите руснаци се връщат по домовете си. Гадории и препятствия да не им създават, иначе ще ги създадем ние. Моллата отначало се правеше на глупак, че не разбира руски, тогава му казахме, че сега ще проверим джамията за оръжие, и му напомнихме, че именно от неговото минаре са стреляли по нашите сапьори. И той веднага си припомни руския. Вярно, нещо мърмореше за някакъв свещен месец. "Рамазан" ли беше, "рамадан" ли, че по това време не трябвало да се воюва. Ами да не воюват. На нас не ни пука. Ако стане така, както казваме, ще живеем мирно, ако не - ще ви накараме. Да. Между другото! Върнете си председателя, ние много го обичаме. Ако не го върнете, ще съжалявате. Той е най-добрия приятел на нашите командири. Айде, чао! Много поздрави на вашите! Ако минаваш покрай нас, молла, ела на гости!
   После започнаха еднакви сиви дни. От небето непрекъснато лееше дъжд, изяждайки остатъците от снега, техниката затъваше в клата. Настроението - на нулата. Скука. На КП-то ние още живеехме по колите, някои в сградата, а батальоните - на полето. Като започнеш от комбата и завършиш с последния войник, всички се прехвърлиха от палатките в землянки. Платът, пропит от влагоустойчиви химикали, не издържа и започна да потича. От Новосибирск изпратиха ново бельо и униформи. Бельото го бяха изписали от НЗ-то, и след дългото лежане по складовете ръбовете му бяха твърди като дърво. Но това беше малък проблем, а бедата беше, че по него имаше въшки. Някъде имаше и дупки - резултат от многогодишна дейност на молците. Въшки си имахме и без да ни пращат от Сибир, а сега станаха двойно повече. Бельото бързо беше събрано и изгорено. Знам си за, някой добри пари е направил от това бельо. След няколко дена изпратиха ново. Вече без въшки и дупки от молци. Много бельо са отписали като военни загуби, самолетът на два пъти ходи до там и обратно, и явно не празен, смятай какви пари са изхарчени и какви са спечелени. За някого война. А за някои родна майчица.
   В Чечения през това време ситуацията беше станала парадоксална. Войските стояха на едно място. Нито на западното, нито на южното направление имаше някакво движение. Духовете се активизираха, отново започнаха да правят засади по пътищата, а в Грозни пак се появиха снайперисти, нощем активно обстрелваха блокпостовете, пленяваха или колеха заблеяли се часови. Заради това неясно стоене в умовете на военните започнаха да се появяват гадни мисли. Немалко проблеми добавяха в общия бардак и частите на МЧС (Министерството по извънредните ситуации). През втората половина на февруари при нас дойдоха на три БТР-а бойци от вътрешните войски. Там срещнах своя съученик по училище Олег Басаров. Бяхме учили в една рота, той в първи взвод, аз във втори. Прегърнахме се, както се полага. Той си беше останал свързочник и сега беше на Северно, при Командващия вътрешни войски. Тръгнали на разузнаване, попаднали на засада, ранили един боец, и те обърнали. По пътя срещнали болница на МЧС. Отнесли боеца при лекарите, а началникът на болницата писка, че приемат само местно население. Наложило се да го успокоят с автомата, и едва когато два автомата се забили в шкембето му, а други два - в главата му, той приел мисълта, че не е прав, и разрешил операцията. И много други подобни истории чух. МЧС не обичаха собствените си войски.
   С Олег и Юра се натряскахме както си трябва при среща на съученици. Спомнихме си училищните, весели години, кой къде е от съучениците, и на сутринта той си тръгна.
   Дъждовете ту спираха, то отново се изсипваха с нова сила. И ето че настъпи светлият за всеки човек под пагон праздник. 23 февруари. Първият празник на Армията в Чечения! По тоя случай в Грозни дойде Министърът на отбраната: извика командирите на части, каза им, че им е докарал много ценни подаръци и награди. Буталов тръгна с три БМП-та. Подаръците за цялата групировка се оказа, че се събират в една кутийка. Шест броя часовници "Командирски". И край! Нито награди, нито медали. Ни-щи-чко! Само напътствено слово и изразяване на пълната увереност, че войските и по-нататък ще изпълняват всяка заповед на своя Главнокомандващ. Пфу, лайнари московски!
   Ние компенсирахме това с обилно пиене и празничен салют. Салютът стана също толкова добър, както и при превземането на Грозни. За пореден път ни плюха в сурата, а ние се изтрихме и се напихме. Махрата всичко ще изтърпи.
  

Глава 22

   Времето минаваше, слуховете за настъпление постоянно се носеха из въздуха, но заповед нямаше и въпреки нашите многобройни молби, не ни позволиха да се преместим в Илинка. А духовете започнаха да наглеят с всеки ден все повече и повече. Дърветата се покриха с редичка зеленинка, но като цяло гората вече не се виждаше от край до край както преди. Духовете всяка нощ обстрелваха часовите, опитаха се да се приближат, но попаднаха на разтяжки и червата им увиснаха по дърветата. Враните после цяла седмица пируваха.
   А после разузнавателна група на десантниците мина през нашата територия по "зельонката" и попадна на засада. Ние не чухме шума на боя, иначе непременно щяхме да се притечем на помощ, пък и по радиото никой не ни повика. Извикаха ни местните хлапета. На война неведнъж виждаш подобно нещо, но всеки път като че ли е за първи път. Шест човека, наши братя-славяни, бяха убити. Коремите им разрязани, напълнени с пръст вмето с вътрешности, и с нож изрязани на гърбовете им звезди, на раменета на офицера - "звездички" като пагон, половите им органи отрязани и напъхани в устата. Очите извадени. Ушите отрязани. Докторите казаха, че са се гаврили над вече мъртвите тела. За да ни сплашат. Е, изпросиха си го.
   На втори март два взвода, съпроводени от два танка, влязохме в Илинско. Най-напред проверихме къщата на сътрудника на ДГБ. Отново радист от Петропавловка беше предупредил някого в Илинка. Агентурата съобщи на разузнавачите и особистите, че при излизането на колоната ни всички духове избягали към Гудермес. Накратко, не хванахме никого. Затова пък намерихме много интересни работи в две от къщите. Шест автомата, радиостанция "Р-159", "Шмел", три посмъртни жетона. След това бойците побесняха. Значи тук е имало духове, които са колекционирали жетоните на убитите от тях наши бойци! Бий! Чупи! Руши! Какво е това на двора? Западна кола! Да я вземем? Майната му! Ние не сме мародери! Касетофона, седалките - навън! Ще ни свършат работа. А по колата - откос, от все сърце, още един! Добре! Пръскат се гумите, колата се смъква надолу! Млати! Отдалечаваме се и за финал - два изстрела с подцевника по къщата, в която бяха живяли духовете и един - по колата. Колата избухва в пламъци и след минута се взривява. Ние не сме мародери, чуждо не ни трябва.
   При провеждането на рекогнисцировка и търсене на брод през Сунжа попаднахме на засада, а единият танк затъна в реката. Духовете стреляха по нас с огромен кеф. Искаха да пленят танка като трофей. Бяха се настанили на нефтената кула гадовете. Танкът разруши кулата с третия изстрел. И това при положение, че всички мислими ресурси по здравина на цевта танкът си изработи още в Грозни. Както и че от купола се виждаше само връхчето на кулата. Какво значи опитът, получен не по полигоните, а в бой! Браво на танкистите! Ние радостно се развикахме. Виждаше се как двама духове с писъци полетяха надолу, където ги затрупаха обломките от кулата. Но като се възползваха от предимството на височината и зеленината на гората, те се бяха приближили и отново ни атакуваха. Като се стъмни, заминирахме танка и свалихме екипажа. Пренощувахме на брега, като постоянно осветявахме местността. Екипажите на БМП-тата косяха с оръдия и картечници отсрещния бряг и не даваха на духовете да се доближат до водата.
   На сутринта духовете се опитаха да се доберат до танка, стреляха с гранатомети. Гранатите, изстреляни от РПГ-7, "Мухите", "картофчетата" от подцевниците изсвистяваха над главата ни, с дълбоко джвакане се забиваха в тинестия бряг, осколките се забиваха в дърветата, звъняха по каските, но не закачиха никого. Нямаше даже леко ранени. Наистина, Господ обича само пехотата!
   Двамата танкисти от заседналия танк се гмуркаха в изгарящо студената вода, опитваха се да закачат въжето. Успяха да го направят чак от третия път. После треперещи от студ се качиха на танка си, където разпечатаха неприкосновения запас от спирт и командирския - от водка.
   Закачиха въжето за полузатъналия танк, завързаха го към втория танк. Дръпнаха. Въжето се напрегна, двигателят изрева, веригите се зариха в земята, полетяха буци кал, танкът се дръпна веднъж, втори, трети, но уви, безрезултатно. Духовете извиха от радост на другия бряг и засилиха огневия натиск. Струваше ни се, че резервите им от гранати за РПГ са безкрайни. Помолихме за помощ по радиото. Дойде още един танк. С огън от БМП-тата и от ръчното оръжие успяхме да прогоним духовете.
   Отново войниците се гмуркаха в ледената вода, закачаха въжето, този път успяха от първия път, и двата танка, като митични коне, дръпнаха и повлякоха затъналия си събрат. Бавно, неохотно многотонната машина трепна и започна да изпълзява на нашия бряг. Запалиха мотора и помагаха за измъкването. От танка се лееше вода, калта падаше на буци. Ние ликувахме!
   Предупредихме селото да върнат председателя от Петропавловка и ако още веднъж повторят фокуса със засадата около селото, ще го подпалим. Никой не смяташе да го прави, пък и нямаше да ни позволят, но въпреки това заплахата подейства. След денонощие председателят се върна, но за какво ли ни беше? Но Буталов и нашият генерал се радваха. Сега той постоянно висеше на КП-то. Направо като вражески агент.
   Отново дойде замяна за офицерите. Дадох адреса на жената и пари за телеграма. Трябваше все пак да я поздравя за Осми март.
   Времето си течеше. Дойде Осми март. Жени в бригадата нямахме, но го отпразнувахме пищно. С наздравици, със салют за нашите жени, майки, сестри, приятелки, любими.
   След празника ни съобщиха да се готвим за настъпление и преместване. Заповедта беше дадена само на войските, съсредоточени на Западното направление. Южното направление остана неподвижно. На Западното не бяхме много. Ние - сибиряците, по билото пълзеше 125-и алтполк от Санкт- Петербург, около Аргун имаше сводна бригада от Уляновск, заедно с полк на МВР, казваха, че скоро ще дойдат и нови сили. Може пък да ни сменят?
   Втора седмица валеше като из ведро, не преставаше и за минута. Как може да се движиш в такава каша? И ето че на тринайсети март получихме заповед. Цялото Западно направление се надигна и се премести в зададените райони. И нашата бригада се вдигна и тръгна. Оставихме в Петропавловка само медротата, ОБМО, рембата, а останалите - напред. И тръгнахме, тръгнахме, тръгнахме.
   Трябваше да преместим КП-то в Илинское и да заемем позиции северозападно от селото, посока Гудермес. И представи си, читателю, такава картинка - няма дори чакълен път, и цялата бригада пълзи по глинест път, всяка секунда рискувайки да се свлече в дълбоките дерета до пътя.
   На влизане в селото ни посрещна минометен обстрел. Стреляха зад селото. Мерникът им не беше верен, но някой постоянно го поправяше и затова с всеки нов изстрел мините падаха все по-близо и по-близо. От височините започна обстрел от ръчно автоматично оръжие. А ние пълзяхме като костенурки, постоянно се блъскахме, пречехме си един на друг. Слава Богу, на духовете засега не им вървеше.
   Първи и втори батальон заобиколиха селото и изскочиха на полето. Там и тях ги чакаше противникът. Някак се разпръснаха, слязоха от колите, започнаха да се окопават, приеха боя. По радиото съобщиха, че са изплашили някакви две жени, които се криели в храстите. Може и да са били коректировчици. Всички ги напсувахме в ефир. Тука бой тече, а те ще ми търчат по някакви жени из полята! Идиоти! Намерили време!
   Никога ли, читателю, не си се опитвал да се окопаваш в глина след двуседмичен дъжд? Пръстта не е пръст, а масло. Лопатата се хлъзга, без да направи нищо. Отгоре с противен вой летят мини и с джвакане падат в рядката кал, а след половин секунда се взривяват, като вдигат заедно с осколките и огромни фонтани кал. И ти си принуден при всеки смразяващ душата вой да се пльосваш по корем, по лице в тая омразна кал и да чакаш взрива. Гадно е, да ти кажа.
   Някак изчислихме местонахождението на противника и сами, от БМП-тата, танковете, насочихме собствените си САУ-шки, започнахме да пукаме по духовете. Страхотно е! Толкова дни не сме имали такъв масиран огневи контакт, нямаше пълноценен бой. Историята със затъналия танк повече прилича на сблъсък, а не на бой. Може би някой няма да се съгласи с мен, това е мое субективно мнение.
   Но именно тогава всичко беше като в Грозни. Отново адреналинът бушуваше в кръвта ми, отново се появи вкусът на кръв в устата. Страхът, смесен с възбуда, луд блясък в очите. Отново работя!
   Напред! Напред! Претъркулване, полуприклекнал, до най-близкия храст. Юра е до мен, два метра по-нататък Пашка също се настанява и полива с автомата храстите на стръмния склон. Юра се изправя на коляно и стреля от подцевника, ние с Пашка го прикриваме. До нас и другите офицери и войници стрелят, окопават се. Първият шок от внезапното нападение отмина. Дълго се бяхме заседяли. Бяхме забравили какво е истински бой. Затлъстяхме. Мускулната памет започва да работи отново. Претъркулване, претъркулване, откос. Нещо помръдна, откос натам, за по-сигурно още едни. С Юра в двойка работим добре. Той вижда посоката на мойта стрелба и също изпраща там две гранати. Един от взривовете се отличава от другите. Заедно с него се чува вик. Някой от духовете се гътна.
   И духовете трепнаха, отстъпиха. Натискай, момчета! Дръж, фас! Всички го почувстваха, засилиха натиска. И без оптика се виждаше как духовете бягат. Храстите мърдат, между тях се мяркат гърбове. И по радиото предадоха, че същото е и при първи и втори батальон. Притискаме духовете! Победа! Първата за толкова дни чакане. Живи сме, момчета! Напред!
   И тогава някой се намеси по радиото и даде някаква неясна заповед. Отначало никой не разбра за какво става въпрос. Мислехме, че духовете се бъзикат, отвличат ни вниманието, объркват ни. Сменихме честотата, позивните, отново попитахме. Не, правилно. Да прекратим движението, да излизаме от боевете и да се връщаме на изходните позиции. Лудница някаква. Никой нищо не разбира. Всички недоумяват. Щеше да е разбираемо, ако ние бяхме притиснати от духовете и не можехме да се справим със собствени сили. Ама тук е обратното, ние ги притискаме - и изведнъж заповед за отстъпление!
   Първата мисъл на всички беше, че това е предателство в Ханкала.
   - Изроди московски!
   - Всичко, което можаха, предадоха.
   - Да, дойде и нашият ред.
   И ние започнахме много неохотно да се връщаме на изходни позиции в Петропавловка. Излизаше, че не духовете бягаха от нас, а ние от духовете. Такова и в кошмарен сън не може да ти се присъни. В очите на местните жители излизаше, че сме се изплашили и страхливо сме избягали. Че духовете са по-силни. Когато отново влизахме в селото по очите на срещаните местни виждахме как тържествуват. Затова пък ние бяхме зли като дяволите от ада. На мястото на предишния ни лагер вече се ровеха местните, събирайки всичко, което не бяхме успели да вземем със себе си. Разгонихме ги с изстрели във въздуха.
  

Глава 23

   Генералът, комбригът, началникът на щаба, без да се преобличат, веднага тръгнаха към Ханкала да си изясняват случилото се. Оказва се, че заради дъждовете, видите ли, останалите части не са могли да се придвижват. Затънали, кучите му синове! Само Сибирската махра е успяла да изведе техниката и да изпълни поставената задача. Недоносчета елитни! Сибиряците гризат асфалта в Грозни, вървят напред, късат си жилите, потрошват си техниката, а останалите лайнари не могат да се движат в калта. Мамка му, какво се получава, само през юли ли ще воюваме?
   Така си и преседяхме още три дни без движение. На другия ден дъждът спря, появи се вятър, грейна слънце, изсуши пътищата, земята. Тръгваме!
   Този път преходът мина без проблеми. КП-то на бригадата беше настанено в училището, което вече повече от година не работеше. Не му трябваха на Дудаев образовани хора. Щом можеш да четеш Корана, значи вече си академик. Планински чеда, какво да ги правиш.
   Училището беше разделено на два корпуса. В първия се настани самият щаб, а във втория - от другата страна на пътя - разузнавачите, химиците, след няколко седмици към тях се присъединиха и медиците. А засега те оставаха в Петропавловка. Зад училището се настаниха свързочниците и другите служби.
   Ние с Юра паркирахме нашата кола пред училището. До нас по стара традиция се настани Серьога Казарцев, до него строевата част, секретната, пак там спря и складът. Строевата част оглавяваше дошлия на смяна майор Серьога Артамас. Прякорът му беше Фантомас. На който прякор той между другото страшно се обиждаше. И само на приятелите разрешаваше да го наричат така. Беше доста по-възрастен от нас със Юра и ни смяташе за парвенюта. Ама и ние не горяхме от желание да се сприятеляваме с него.
   Започна запознанство с местните. Те както винаги се кълняха в своята лоялност, с удоволствие разказваха страшни приказки за духовете, как са се гаврили с тях и т.н и т.н.
   На другия ден стана една забавна случка. Комбатът на втори батальон имаше рожден ден. На война рожденият ден е особен случай. Та замполитът на тоя батальон направи самоубийствена, но благородна постъпка. През нощта заедно с шофьора открадна две БМП-та, мина всичките блокпостове, попадайки на два пъти под обстрел, неизвестно чий, но се измъкна жив: на глупаците им върви. Стигнал сутринта в Моздок, макар че и там има засилени милиционерски постове на входа и е фрашкано с военни, но успял. Паркирал пред магазина "Хляб - торти", вдигнал пазача, той звъннал на директора. Когато пристигнал изплашеният до смърт директор, ясно му обяснили, че им трябва най-хубавата торта, която той може да намери. Естествено, никой не иска от него Новосибирска торта, на всички в бригадата им е известно, че само там правят най-вкусните торти. Заради войната работа ще свърши и скапана, местно производство. Директорът на магазина страшно се обидил от това. Той собственоръчно изнесъл и опаковал най-хубавата, най-голяма торта с надпис "Честит рожден ден!". Че дал и свещи за украса. Отказал да вземе предложените му пари.
   С останалите пари замполитът по пътя купил шампанско и водка и на сутринта се върна в батальона. Какво беше учудването и радостта на комбата, когато на сутринта целият построен батальон го поздрави с торта и шампанско. Вярно, батальонът се състоеше от трийсетина човека заедно с комбата и заместниците му, макар и да държаха участък за отбрана три километра. И това не е виц, или войнишка приказка за нощния поход за тортата, а е истина, няма нито грам измислица. Ето какво значи на война уважението и разбирателството. И това не е подмазвачество. Всички воюват не заради страха, а заради съвестта. Ако мислиш за награди, повишения, твоите хора бързо ще те усетят, и никой няма да те прикрива в боя, никой няма да сподели с теб глътка вода или водка. Или си в колектива, или си труп, трети избор няма.
   Нощем започнаха да обстрелват нашите часови. Жертви нямаше. Наложи се да заминираме цялата територия пред нас и да наслагаме разтяжки. Когато на два пъти някой се взриви, обстрелите престанаха. А веднъж се случи нещо много интересно. Чува часовият шум. Вика: "Стой! Парола пет!" А в отговор тишина. И гръмва една разтяжка, след секунда втора, трета. Пътьом се пускат и сигналните ракети - при сработването на разтяжката във въздуха се вдигат около двайсет осветителни ракети, не наведнъж, а една по една. Салют, илюминация, свистене.
   Целият караул и всички наоколо притичаха, мислеха, че е пробив, започнаха да отбиват атаката. Стрелят, осветителни ракети пускат, а отсреща тихо. И не се вижда никой. Успокоиха се, засилиха караула за всеки случай, до сутринта всичко беше спокойно. А на зазоряване отидоха да видят какво е станало. Намериха само остатъци от черна котешка козина. Явно котката беше дръпнала разтяжката, после се изплашила от взрива, побягнала и попаднала на още две. Дали я е погубила последната разтяжка, или нашата стрелба, не зная.
   Животът си течеше. Равномерно, спокойно. През деня обстрелвахме пътя, който свързваше Гудермес и Аргун, от позициите на втори батальон той се виждаше на осемдесет процента, обстрелвахме предградията на Гудермес. На склоновете на водещия хълм бяха разположени позициите на боевиците, защитаващи подстъпите към града. По разузнавателни данни, а и от радиобеседите с духовете разбрахме, че там се е настанил никому тогава неизвестният Шамил Басаев. Спецназовците, които ни идваха на гости, с удоволствие си говореха с него, припомняха си тренировъчните лагери на ГРУ в Москва, както и съвместните операции в Абхазия, Осетия. Канеха се един друг на гости.
   Нощем, а понякога и през деня, обработвахме позициите на духовете със залпов огън. Понякога успявахме да видим как над главите ни летят смътните силуети на ракетите. Наричахме ги "телеграфни стълбове" и "хуманитарна помощ за братския чеченски народ". Когато работеше реактивната артилерия, спяхме спокойно. Фургонът ни се люлееше като люлка. В такива нощи духовете не смееха да се покажат.
   И ето че настъпи денят, който няма да забравя до края на живота си. Двайсет и първи март. Предишната вечер ни обстрелваха с миномети. По КП-то пуснаха само няколко мини, една от които попадна в къща, след това обстрелът престана, но втори и трети батальон яко си изпатиха. Масиран обстрел почти до сутринта. И явно някой им коригираше огъня, защото стреляха и по закритите позиции, които противникът не виждаше. Тези наводчи;и и радисти ни бяха дошли до гуша. През нощта нямаше убити. Но имаше трима ранени, спешно ги пратиха в Петропавловка за оказване на квалифицирана помощ, а оттам - на Северно. Духовете също стреляха от закрити позиции и затова не можехме по припламванията да определим позициите на минометната батарея. Горе-долу изчислихме и отговорихме също с минометен огън, а после насочихме и артилерията. След седмия залп духовете млъкнаха.
   Сутринта имаше мъгла. С Юрка нямахме работа. Скучаехме. И ето че пристига съобщение от втори батальон, че са хванали жена, която отивала в Гудермес. Под прикритието на мъглата, обута с леки обувки, тя като сянка успяла да мине по-голямата част от секретите и блокпостовете на втори батальон и се натъкнала на наши офицери, докато се прехвърляла през окопите. Те бързо я спряли. Бързо я обискирали. Макар че е война, но истински обиск не са й правили. Затова пък в чантата й намерили бинтове, памук, а в подплатата на блузата - миниатюрен пистолет ПСМ. При задържането се опитала да го извади, но не успяла.
   Комбатът веднага доложил за нея на КП-то. Пистолетчето си го взел де. Когато я докараха на БМП при нас, офицерите от първи батальон я познаха - същата жена, която бяха видяли на тринайсти март, по време на нашия първи неудачен преход. И предположиха, че тя насочва духовската артилерия.
   Разпита провеждахме трима. Аз, Юра и генералът. Седнахме в малката стаичка зад спортната зала, в която обикновено седяха началникът на щаба и оперативното отделение, а вечерно време се провеждаха съвещанията.
   Ако беше мъж, щеше да е лесно, но тук, с жена... За първи път разпитвах жена. При това симпатична. Паспорт нямаше. В това няма нищо чудно. След идването на Дудаев на власт и обявяването на суверенитет от него, в паспортите на местните жители, приели гражданство на Ичкерия, слагаха печат с герб и слагаха съответните записи. Затова цялото по-младо население, за да не дразни нашите войници, носеше комсомолски билети. И тя имаше комсомолски билет. От него разбрахме, че се казва Хава Дадаевна Сагулаева (моминско име - Бердидел), родена през 1962 г.
   Започнахме културно, вежливо, без психологически натиск. Но тя продължи да упорства. Като папагал повтаряше една и съща версия. Че е била в Грозни и сега се връща вкъщи, в Гудермес. Мъжът й загинал в първите дни от войната при бомбардировка (следователно няма основания за топли чувства към нас), в Гудермес е останала малката й дъщеричка със сестра й. Не е била наводчица, на тринайсти март не е била в Илинка.
   Още веднъж извикахме групата офицери и те съвсем сигурно я опознаха. Свързахме се с блокпостовете: те записваха данните на местните жители, които минаваха през тях. Оказа се, че предишните няколко дни тя не е минавала през блокпостовете откъм Грозни, а останалите пътища, които водеха към столицата на Чечения, бяха заминирани както от нашите, така и от боевиците.
   Излизаше, че тя се е криела някъде наблизо и вероятно е насочвала огъня, а може и "маршрутчица" да е била, тоест да е събирала данни за дислокацията на нашите части и по радиото да е предавала на противника. По време на война най-малко обръщаш внимание на жените. Само че не трябва да забравяме, че тук се налага да воюваме не с регулярна армия, а с цял един народ.
   Разузнавачите, отдавна вече не виждали пленени (а със шпионите имаха особени сметки да разчистват), вече няколко пъти ни молеха да им дадем Хава. Тя с ужас пищеше да не я даваме. Ние разигравахме "доброто и лошото ченге". Юра беше доброто, аз лошото ченге, а генералът - независимият съдия. Когато тя започваше да се инати, аз я притисках психически, исках признания. Плашех я със всички възможни наказания. Трябваха ни позициите на духовете в Гудермес, за да ги разбием, а после да влезем в града без загуби.
   Тя викаше, че не знае. Извадих карта на Гудермес и попитах къде живеят дъщеря й и сестра й: ти, изтривайки сълзите си, увурено показа една къща в района на гарата. Явно не за първи път виждаше военна топографска карта. После й пробутахме карта с остаряла обстановка, нашите батальони вече бяха преместени (картата трябваше да бъде унищожена). Тя явно се заинтересува от знаците, показващи нашата диспозиция. За обикновен гражданин без военно образование тия знаци са като китайски йероглифи. Едва ли има военна подготовка, но специална - напълно е възможно.
   Веднага вдигнах слушалката на телефона, който обикновено използвахме като "детектор на лъжата", и заповядах на артилерията да премести огъня в района, където живеят роднините на Хава. Тя получи поредния пристъп на истерия. През вратата загрижено поглежда Сан Санич. Интелигент, а в дадения случай - чистоплюй. Нищо няма да направим на жената, не сме такива мерзавци. Не сме се научили още да воюваме с жени.
   Но Сан Санич не вярва. Той знае, че аз мога да избухна и моли да я пуснем. За да си успокоя нервите, докато тя реве, постоянно се налага да отпивам от коняка от генералските запаси. Макар и да намерихме цигари в чантата й, тя упорито отказва да пуши в наше присъствие. Предложения коняк също отхвърли, чашата с вода бутна на пода. Нищо не взима от ръцете на врага. Упорита дама.
   Когато ние с генерала излизаме до тоалетната, тя предлага на Юра да му пусне, за да я пусне той. На излизане аз високо давам уж заповед: "Подгответе БМП-то, паркирайте го по-близо до сградата, да вдига шум, че виковете й и така пречат на всички, а сега още по-високо ще крещи, ще й точим зъбите!"
   Юра през това време "заповяда" да не бомбардират района на гарата. Въпреки това тя разказа някои неща за позициите на духовете и техните укрепления. С всяка минута все повече се убеждавах, че е шпионка, чеченска Зоя Космодемянска. А Юра, напротив, беше сигурен, че е попаднала при нас по грешка. Аз предлагах да я пратим в Ханкала, там имаше филтрационен пункт, нека особистите и ГРУ-шниците да се оправят с нея.
   Докато ходих за цигари, Сан Санич хвана Хава, качи я в УАЗика си и я изведе от селото. Там просто я пусна. Побеснях. Псувах наред. Без да гледам чинове и рангове, псувах и началник щаба за неговото благородство, и Юра, че не е устоял на началника си. Исках да я догоня, но не ми казаха накъде я е откарал. Псувните биеха от мен като Ниагарски водопад, допих командирския коняк и заедно с разузнавачите, които останаха излъгани в мечтите си да получат Хава, отидох във втори батальон.
   Там с комбата на втори батальон дълго си поговорихме и той подробно ми разказа при какви обстоятелства са я задържали. Пътьом ми показа картата, която бяха намерили у Хава. Обикновена наша карта от Генералния щаб, само че с игличка беше нанесена подробната дислокация на нашето КП, на САУ, на първи и втори батальони. Комбатът отначало не обърнал внимание на малките дупчици, сметнал, че жената просто е намерила картата някъде, но я прибрал. Сама ли е нанасяла обстановката или е била просто свързочник - така и не разбрах. Но аз тържествувах. Оказах се изцяло прав. Сан Санич и Юра повярваха на женските сълзи, макар никой да не я измъчваше, не я насилваше - аз сам не бих го допуснал, но бях бесен, че я бяха пуснали.
   Пийнахме с комбата и аз го помолих да ми покаже бойците, които са задържали Хава и да ми позволи да поговоря с тях. Игор ми показа двама войници, които бяха на края на левия фланг. Отидох при тях, а началникът на разузнаването се зае заедно с комбата да изучава комбинацията от точки на картата, търсейки някакви следи от автора.
   Отидох до окопа, доближих войниците, които внимателно наблюдаваха местността:
  -- Здравейте, момчета!
  -- Добър ден!
  -- Здраве желая, другарю капитан.
  -- Познаваш ли ме?
  -- Тъй вярно, ние с вас на Минутка един до друг се окопавахме.
  -- Вярно-вярно, спомних си. Запалете си, момчета, - протегнах им цигарите, - и ми разкажете как сутринта хванахте каката.
  -- Ами стоим си тихо, мъгла, слушаме внимателно. Видимостта беше на не повече от метър. В такова време спокойно може някой да изпълзи покрай нас. Затова пък звуците добре се чуват. И чуваме като че ли леки крачки.
  -- Да, леки: когато някой от нашите с кубинки или ботуши върви, се чува надалече, а тези звуци баха като шумолене. И в мъглата виждаме сянка. И се движи бързо, ние така не можем, и почти безшумно. И ние викаме, както обикновено: "Стой! Парола! Ръцете горе, лицето в земята!" Приближаваме се - жена.
  -- Симпатична даже. Тя почна да ни сваля и вика, пуснете ме, аз тук на място ще се разплатя с вас. Беше около осем сутринта. Никой нямало да забележи.
  -- И, какво направихте?
  -- Не, другарю капитан, с пръст не сме я докоснали. Само че когато й отказахме, започна да си дърпа блузата, та я цапнах по ухото.
  -- С приклад?
  -- Ама това е жена. Щях да й пръсна черепа. Ако беше мъж - друга работа, а на нея и юмрук й стигна. Дръпнахме блузата, а оттам пистолетче изпадна, като детско такова. У генерала веднъж видях такъв.
  -- ПСМ?
  -- Да. В чантата й бинтове, памук намерихме, а под подплатата на чантата карта. Погледнахме я - чиста беше, дадохме я на комбата.
  -- Нещо не е наред ли? На място ли трябваше да я довършим? Или да я пуснем?
  -- Не, братлета, всичко е наред. Всичко сте направили както трябва.
  -- Гледай, храстът мърда!
   И наистина, на около сто и петдесет метра от нас откъм страната на противника храстите помръдваха. Вгледахме се и видяхме, че група пехота около двайсет човека пълзи към нас. Беше опасно да ги пускаме по-близо. Веднага открихме огън от автоматите. На бруствера на бойците беше установен автоматичен гранатомет АГС-17 (кодово име "Пламък"). Застанах зад него. На око определих сектора на обстрела. Той удря по площ, определен сектор, като хвърля гранатите в шахматен ред. Щом започнахме да гърмим по духовете, те разбраха, че са открити и също започнаха да отговарят. До нашите имаше около триста метра и те вече тичаха на помощ.
   Духовете решиха да поддържат своите с минометен огън. Първите мини се взривиха далеч зад гърба ни. После помня само ярък пламък и край... Свършено е!!! Ако някой ви каже, че за секунда е видял целия си живот, пред моя вътрешен взор не мина нищо. Просто изключих, все едно умрях. Нищо не чувствах. Край - край на мечтите, на желанията. Финиш.
   След известно време дойдох на себе си на дъното на окопа, макар дотогава да седях до гранатомета, на бруствера. Държа се за главата, дясното око не вижда, поглеждам си ръцете - целите са в кръв. Главата ме цепи, всяко движение ми причинява страшна болка. Десният крак също ме боли. Превъзмогвайки болката, поглеждам надолу и опипвам крака. На място си е. Някой ми маха шапката: мамка му, боли. Това е един от бойците, които бяха с мен. В ушите ми все едно има памук, почти нищо не чувам, поредната контузия. Той ме превързва. Много внимателно опипвам дясното око - на мястото си е, но защо не виждам?
   Докато боецът не много вежливо започва да ме превързва, чувам трясък от автомати. Отблъсквам войника:
  -- Отивай, сам ще се оправя.
   Боецът с разбиране кима, вдига се в цял ръст и стреля. В окопа летят димящите гилзи от автомата му. Горе-долу омотах бинта около главата си, със свободния край изтрих дясното око. Виждам, просто е било залято с кръв. Клатушкайки се, се надигнах на слабите си крака. Когато станах, забелязах, че в окопа недалеч от мен лежи войник. Горната част на черепа му я нямаше, все едно срязано със секира. Кремаво-сивата маса на мозъка му беше разпръсната по окопа, до него лежеше горната част на черепа му с остатъци от скалп. Значи ми е провървяло. Да видим какво ще кажат докторите.
   Нямаше никакви емоции, все едно гледах ставащото отстрани. Само ми беше жал, че съм направил толкова малко, че още съм млад и можех да направя повече. Страх от смъртта нямаше - вече толкова отдавна я гледам в очите, че вече свикнах. Значи дойде и моят ред. Но защо тогава не веднага? Без болка, мъчения, както на този боец, с който лежах под обстрела на Минутка, и аз да бях легнал до него? Защо? Или още не ми е дошло времето?
   Оцелелият боец стреляше от автомата, аз вдигнах своя от брутвера и също се присъединих. Мислех, че е минало много време, но съдейки по това, колко бързо се приближаваше към нас помощта, съм бил в безсъзнание не повече от три минути. Превръзката постоянно се опитваше да се смъкне, аз стрелях, дясното ми око пак беше залято с кръв. Прехвърлих автомата от дясната ръка в лявата. Непривично ми е. Започнах да стрелям с подцевника. Отначало гледах къде падат гранатите, но това беше дълго, и всеки взрив на капсул-детонатора причиняваше на ранената ми глава нетърпима болка. И затова стрелях към противника без да гледам, просто пъхах гранатата и натисках спусъка. Пъхам следващата. Някой сложи ръка на рамото ми и се опита да ми вземе автомата. Дръпнах се и като вдигнах глава (кръвта беше започнала да залива и лявото око), видях Игор - комбата.
  -- Край, Слава, край. Отбихме ги, - едвам чух аз.
  -- Хайде, сядай, да те превържем.
  -- Игор.
  -- Да, Слава.
  -- Предай на Юрка, че тя е "духкиня". Че е шпионка. Задължително му предай. Обещай ми.
  -- Обещавам, Слава, и картата ще му дам. Разузнавачите я прегледаха. Там е нанесена обстановката на моя батальон и на КП-то на бригадата много подробно. Прав беше, че е гадина.
  -- Игор! Тя е "духкиня"! - в този момент бях щастлив, че се оказах прав.
   Искаше ми се само едно: ако умра и не стигна - да предадат на всички, че не са прави, че са пуснали врага. Искаха да ми бият ампула с промедол, аз отказах:
  -- Не, момчета. Имам документи, като ги предам на Юра, тогава ако искате и цианкалий, а засега ме карайте на КП-то.
  -- Трябва при медиците да те караме.
  -- После. Отначало на КП-то. Ако не стигна, предайте на Юра, че тя е "духкиня", - това ми се беше превърнало във фикс-идея.
   Натовариха ме на БМП-то, дадоха ми офицер за съпровождащ и тръгнахме. Разузнавачите бяха тръгнали малко по-рано, преди началото на атаката, а картата бяха взели с тях. Докато ме караха, на два пъти повръщах, от тресенето губех съзнание. Стигнахме до КП-то. Веднага ме внесоха в залата за съвещания.
  -- Къде е Рижов? Рижов да дойде! - виках с цял глас. - Предайте му, ако го няма, че тя е "духкиня"!
  -- Слава, тихо. Вече знаем, разузнавачите докараха картата. Не се вълнувай.
   С упоритостта на пиян идиот продължавах да истерясвам и да крещя, че Хава, която пуснаха, е шпионка. Сан Санич не можеше да ме погледне в очите, само се приближи и тихо каза:
   - Слава, Бог те наказа. Това е предупреждение.
   - Ако ти, Сан Санич, не я беше пуснал, и главата ми щеше да е цяла, а вие с Юра се размекнахте...
   Дойде Юра. Още от прага му се разкрещях:
  -- Юра! Бях прав! Тя е "духкиня"! Тя е "духкиня"! Разузнавачите имат карта, с нанесена диспозиция на КП-то на бригадата, на първи и втори батальони.
  -- Слава, успокой се. Сега отиваме при медиците.
  -- Добре, само вземи тефтера ми, там има нещо, може да свърши работа.
  -- Хайде, и тръгваме към Петропавловка.
   Превързаха ме, измиха ми лицето, окото започна да вижда. Юра ми наля половин чаша водка и на себе си малко, пийнахме и тръгнахме.
   На всяка буца, на всяка дупка от тресенето ми се повдигаше. Водката беше добра, значи е от главата. Стигнахме до медиците. Там вече ме чакаха. Аз сам слязох и влязох в кабинета. Съблякоха ме, сложиха ме на една студена метална маса. Над мен се наведе приятелят ми Женя Иванов:
  -- Здрасти, Слава! Какво ти е?
  -- Знам ли, Женя, мина се взриви до мене, на един от бойците отнесе половината глава, а мен само ме закачи. Женя, нали помниш нашия разговор, когато чистехме аптечните складове?
  -- Нищо не помня, - измърмори Женя.
  -- Помниш, кучи сине, помниш. Не искам да остана инвалид, още повече - в главата. Ако трябва да отваряте черепа, можеш нищо да не правиш, за да не те мъчи съвестта, просто ми дай шанс. Преди операцията ще изляза да пуша на двора. Разбрахме ли се?
  -- За нищо не сме се разбрали, сега ще ти вкарам конска доза успокоителни, за да не правиш глупости.
  -- Аз ще ти вкарам на тебе. Ще направиш каквото ти казвам!
  -- Абе я върви на...
  -- Хайде, гледай, после ще се разберем кой накъде ще ходи. За едно те моля, ако има възможност да не ми отваряте черепа, не го прави излишно. Не любопитствай, все едно - мозък там няма. Само кост.
   Женя и асистентът му ми биха промедол, още нещо, направиха малък разрез на кожата на челото, извадиха осколката, и ми го подариха. Но според тях картината не беше ясна. И ме пратиха в болницата на Северно. Натовариха ме в МТЛБ с червени кръстове отстрани и отгоре, до мен седна Юра. Тръгнахме. От лекарствата, от раната, от контузията страшно ми се повдигаше. Шофьорът беше майстор, бързо сменяше предавките, като се стараеше да не сваля оборотите; минахме през "зельонката", без да ни обстрелват. Запътихме се за Грозни. Някъде към центъра се чу откос, и нещо удари по бронята. Машината спря. Пленът не ми влизаше в плановете, още повече с пробита глава. Оръжие нямах, освен "родната" граната. Безпомощно погледнах Юра. Той кимна ободряващо, отвори вратата и внимателно се огледа навън. Старшината разговаряше с някого, после вратата се отвори широко и ме осветиха с фенерче, право в очите, мръсниците! След минута отново тръгнахме. Юра разказа:
  -- По радиото съобщили, че откъм духовете си е пробил път БТР и вече е разгромил два блокпоста. Мислеха, че сме ние. Добре, че старшината пусна осветителна ракета, иначе щяха да ни направят на парчета.
  -- Значи не ни е писано! Рано ни е още. Сан Санич каза, че това е предупреждение за лошото ми поведение. Ако вие, копелета, не бяхте пуснали тая скумрия, сега нямаше да стърчим тук, а щяхме да лочим водка на КП-то и да пробиваме дупки за ордените. Пфу!
  -- Прав си, Славка, не ни е писано. А за жената ми прости. Кой да знае, че е шпионка. Ако комбатът веднага беше предал картата, всичко щеше да е ясно. Не се вълнувай, много такива ще хванем. Не се скисвай, важното е, че си жив.
  -- Само не казвай вкъщи.
  -- Аз да не съм идиот бе, Слава! Всичко ще е наред! Ще получиш застраховка.
  -- Ще си купя видео, че досега никога не са ми стигали парите.
  -- И аз ли да си покажа главата, че да ми дадат пари за видео...
  -- Покажи си я два квартала нататък, все нещо ще долети. Майната им, Юра, на тия пари. Май пристигаме вече, а?
  -- Минаваме през блокпостовете пред Северно, - Юра гледаше през триплекса какво става навън.
   Доближихме болницата при летището. Всичко ми е познато. Беше около два през нощта. Веднага ме обградиха с внимание две прелестни, чудесни, обаятелни, красиви медицински сестри. И въпреки късния час, пробития череп, главозамайването, аз бях почти влюбен в тях. Изяждах ги с очи, вдишвах аромата им. Когато преди няколко часа видях пред себе си Хава, също донякъде симпатична жена, не изпитвах такива чувства като сега. Като че ли бях попаднал в рая.
   Докато едната записваше данните ми и запълваше необходимите бланки, другата ми правеше някакви инжекции. Ясно, когато ти слагат подкожна инжекция против тетанус, но за останалите преди това нищо не бях чувал. Но бях готов да ги изтърпя. Мръщех се от болка, но се опитвах да бъда остроумен, хилех се, разказвах някакви вицове. Девойчетата се смееха. Дойде някакъв млад доктор, послуша, посмя се, и когато сестрите свършиха работа, ме поведе в един тъмен кабинет. Там ми направиха няколко рентгенови снимки на главата и на крака. После ме заведоха в друг кабинет, пъхнаха ми главата в менгемето на огромен апарат и нещо гледаха на монитора. Това продължи подозрително дърго, после донесоха рентгеновите ми снимки. Две млади докторчета нещо дълго си шушукаха. Това започна да не ми харесва:
  -- Момчета! Какво има там? Нещо сериозно ли е? Кажете ми истината, - бях прехвърлил гранатата в ризата, когато си оставях куртката в приемната.
  -- Не знаем. Може и пукнато да е, а може и вена да минава.
  -- Момчета, вена ще да е, когато ме удари, имаше много кръв. Не се съмнявайте, вена е.
  -- Не знаем. Трябва да видим.
  -- Ще ви погледна аз вас. Туристи. На бас на две бутилки качествен коняк, че там има вена и вие няма да гледате. Става ли?
  -- И аз мисля, че е вена, не прилича на пукнато, - и още нещо на латински избърбори единият от докторите.
  -- Добре, слагаме шевовете, но утре с първия самолет летиш към болницата.
  -- В коя?
  -- Не знаем. Откъдето дойде самолетът. Ти си леко ранен, затова най-вероятно или в Ростов, или в Новгород. Хайде да ходим да те шием.
  -- Благодаря, братлета!
   Станах и тръгнах след доктора към манипулационната. Сложиха ме на операционната маса. Лекарят си изми ръцете, сложи си маска, асистираше му млада сестра. По измъкналия се от шапчицата кичур определих, че е блондинка. Прекрасните й сини очи насмешливо ме гледаха.
   Какво да умираш, когато такива прекрасни очи весело те гледат. Не можех да се откъсна от тези две бездънни сини езера. Не виждах лицето й, но по очертанията на маската си го нарисувах прекрасно. Ех, жалко, че съм женен, че вече почти се влюбих в тази красавица.
   За пореден път ми свалиха превръзката, пак потече кръв, явно наистина беше вена. Сложиха ми инжекция и започнаха да режат нещо излишно, после да зашиват.
  -- Конците сами ли ще се разтворят? - поинтересувах се.
  -- Не, братле, те свършиха още на втория ден от войната. С каквото имаме, с това шием.
  -- А сега какви имате?
  -- Конци черни, десети номер.
  -- В казармата войниците с такива конци си шият копчетата!
  -- Именно. Заменяме ги със старшините за спирт.
  -- Лудница.
  -- Съгласен съм. Сега потърпи, ще ти изрежем парченце от повредените тъкани.
  -- Ама в медротата вече го изрязаха.
  -- Още малко трябва.
  -- Да не ми повредиш черепа, ей!
  -- Ако той е хванал осколка и е издържал, ще издържи и скалпела, - пак нещо противно запука, тоя гаден звук вече беше запълнил черепа ми.
  -- Поне спиртовахте ли конците? - мръщейки се от болка, но сдържайки се заради очарователната блондинка, попитах.
  -- Спиртовахме ги.
  -- Поне нещо. А аз мислех, че като всичко в армията, е на ако стане.
  -- Всичко се е случвало, когато оперирахме на фронтовата линия, и с обикновени конци сме шили.
  -- И живи ли са?
  -- Живи са, - успокои ме той.
  -- Слава Богу.
  -- Капитане, не дишай срещу мене, - помоли ме лекарят.
  -- Не разбирам?
  -- Смърдиш на алкохол - и кон ще упоиш.
  -- Колегите ме лекуваха след раняването.
  -- Млъкни, че ще падна. Дишай през носа.
   Аз засумтях.
  -- По-плитко дишай, че пак смърди. Потърпи, ей сега свършвам, след минута... Край. Готов си. Отивай в стаята, да преспиш до утре. Вече съм те вписал в почетния лист, летиш към родината. Твоята война свърши.
  -- Благодаря. Много благодаря.
   Олюлявайки се излязох на чист въздух. Потупах се по джобовете, цигарите бяха останали в куртката. Върнах се в болницата, от приемната си прибрах куртката. Отново излязох на улицата и запалих. Дали от лекарствата или от дългото непушене, но главата ми се замая. Юра вече си беше тръгнал. Бавно, доколкото ми позволяваше здравето, се повлякох към летището. В тъмнината ми извика часови:
  -- Стой! Парола минус един!
  -- Върви на майната си.
  -- Ще ти дойда аз сега.
  -- Млъкни и извикай коменданта на летището.
  -- Сега.
   След десетина минути се появи съненият Сашка:
   - Кой пита за коменданта?
   - Аз съм, Саша. Миронов ми е фамилията.
   - Слава, ти ли си?
   - Аз съм, братле, аз съм.
   - Здрасти, стари дяволе! Как си, Слава?
   - Нищо страшно, улучи ме осколка, черепът е цял.
   - Ела, аз всички лекари познавам, ще те прегледат както трябва.
   - Саша, вече ме прегледаха. Кажи по-добре в колко излита самолетът с ранените?
   - Обикновено около дванайсет. Взимат ги - и в Ростов. На сортиране, а оттам вече по Русия. Е, навоюва ли се?
   - Да бе! Навоювах се. И ти го каза! В колко тръгва транспорт за Ханкала?
   - Не знам. Не съм планирал предварително. А за какво ти е? Да избягаш ли искаш?
   - Бързо мислиш. Организирай нещо към осем часа за моята бригада. Ако не стане, поне до Ханкала. Ще го направиш ли?
   - Слава, ти трябва да лежиш. Прибирай се вкъщи. Ще те изпратя първа класа.
   - Ти в Ханкала ме прати първа класа. Не мога, Саша, да замина. Разбираш ли, не мога.
   - Защо?
   - Защо? Де да знам защо.
   - Ти не си се изплашил, не си избягал, ранен си и то не къде да е, а в главата. Слава, с главата шега не бива.
   - Престани, стига си ме агитирал. Оставам тук и точка. Ако не ми помогнеш с транспорт - ще се добера на стоп. Ще дадеш ли транспорт?
   - Ще ти дам.
   - Като изчезна, тук ще се надигне джангър, успокой нещата. Не обичам скандали. Е, прибирам се в болницата.
   - А може да поседим, имам френско коняче. А, Слава?
   - Не, не мога. Нещо ми се повдига. Отивам да полегна. Та в осем съм тук, нали?
   - Да, ще имаш транспорт.
   Тръгнах към болницата. В тъмницата намерих свободна койка. Без да се събличам, само свалих кубинките - легнах и заспах. Спал съм без сънища. Събудих се към седем, измих си лицето, изплакнах си устата и с цигара в уста тръгнах към летището.
   Там вече ме чакаше Саша и нервно пушеше. Видя ме, тръгна към мен, с широко разперени ръце. Срещнахме се, прегърнахме се.
  -- Как си, Слава?
  -- Благодаря, нормално. Ще ме закараш ли?
  -- Само до Ханкала.
  -- Става. Хайде, да звънна в бригадата, да ме вземат оттам.
   Отидохме при свързочниците, оттам извиках бригадата и помолих да ме вземат от Ханкала. Учудиха се, аз отговорих, че са ме нарекли симулант и са ме изгонили, даже не са ми дали да закуся.
  

Глава 24

   Пътувахме през целия град. Оръжие нямах, усещането беше, че пътуваш през града гол, всички те гледат, а ти дори не можеш с листо да се покриеш. Минавахме покрай развалини. Не град, а руини. За какво беше всичко това? За какво, за кого? За какво получих дупка в главата? Засега се разминах леко, можеше да е и по-зле. И щяха да ме върнат в цинков ковчег, ами синът ми? Мамка му! Някой ще ми обясни ли защо разрушихме тоя град, убихме толкова хора, оставихме толкова много от нашите? За да няма безработица? Не разбирам!
   И за пореден път се измъчвах с въпроси за безсмислената война. В планините от боклук се ровеха хора, бутаха пред себе си колички с някакви боклуци. Около домовете още лежаха неприбрани трупове. Маразъм! До сега не са прибрали труповете! Сега ще се стопли и чумата е осигурена. Мамка му! Щом е да убиваш хората, пари се намират, а да ги погребеш човешки, няма нито пари, нито желание. Поне половин процент от заграбеното да бяха отделили за погребения.
   Безсмислена, бездарна война. Генералите получават награди, откарват пълни самолети с вещи, а на мен ще ми дадат застраховчица. Сметнах, че ще е точно милион и половина рубли. Ако не я забавят и я дадат навреме, може и да купя нещо. Иначе инфлацията всичко ще изяде.
   Хлапета тичаха покрай развалините и си играеха на война. Нещо викаха на своя език, смееха се. Децата играят на това, което виждат. А освен война, те друго не са видяли. Така и ще пораснат, и освен война и тези развалини, нищо друго няма да видят. Много е лесно да се руши, а за строенето са нужни години, поколения. Съмнявам се, че народът, който се опитахме да унищожим и научихме да воюва, народът, вкусил разбойнически живот и имащ реален враг - нас, ще може или ще поиска нещо да възражда. Ще заминат за Русия. Е, там ще се повеселят. Може и да накарат населението на руските градове частично да изпита ужаса, който са преживели те. Кой знае?... Кой можеше да предположи преди половин година, преди една година, че това може да се случи? Тая година синът ми тръгва на училище. Трябва да привършим с тая гадост преди първи септември, че иначе вместо уроците ще гледа военната хроника по новините.
   Не бях закусвал, стомахът ми се свиваше и въпреки главоболието ми се пиеше. Дали това не са признаци на алкохолизъм? Ще видим. Важното е да се добера до нашите, че могат да ме хванат и да ме пратят вкъщи. А защо всъщност не искам вкъщи? От една страна всичките ми мисли и желания натам са насочени, а от друга?... Не обичам да захвърлям започнатото на средата. Трябва да го завърша. Смяната не дойде, пред бойците, офицерите, пред руснаците, които бяха загинали тук, осакатели за цял живот - ме беше срам. И какво, ще се прибера вкъщи целият такъв цветен, с бинтована, кънтяща от болка глава и ще кажа: "Здравей, любима жено!" Да бе! Като се оправя, ще се прибера. Няма такава заповед, че да могат да ме върнат вкъщи без мое желание. Сега няма активни бойни действия, горе-долу спокойно е. Ще си почина. Сам събирах медикаменти от склада, а ако не стигнат - ще сменя за малко спирт при съседите, или Сашка комендантът ще намери. Ще се оправим! Важното е, че съм жив.
   След раняването и безсънната нощ преоцених изминалия си живот, започнах да гледам на ставащото, на собствения си живот малко по-различно. Започнах да ценя всеки изживян ден, минута, да се радвам на всичко. Да гледам на неприятностите отвисоко. Аз съм жив, ядене има, жена ми и синът ми са здрави, а всичко останало - майната му. Ценя всяко вдишване, всяка минута, радвам се на слънцето, на дъжда, на вятъра, отново заобичах природата. Тя е наша майка. От нея сме излезли, в нея ще се върнем. А московските политици са крадци, на които не им пука нито за Русия, нито за мен. Не искам да мисля за тях, за Родината. Те не мислят за мен, за моето семейство, защо аз трябва да мисля и да се притеснявам за техните съдби. Нека всеки сам се грижи за себе си. Но, не дай Боже, някой посегне на семейството ми или на мен - ще го убия. Не можеш да забравиш, да пропиеш бойния си опит, ако трябва - на трески ще ги направя. Ако не успея морално, физически все ще успея. И аз се научих да не прощавам нанесените ми обиди. Ако преди можех просто да се изплюя, да махна с ръка, сега вече - не. Обществото ме направи такъв, ами тогава да се примири, че съм такъв. Осъзнах се като личност, като личност с голяма буква, а не като винтче от огромен механизъм. Изплатил съм си всички дългове към Родината, към обществото. Платил съм със собствената си кръв и с част от здравето си. Сега сме квит. Ако обществото и Родината отдавна се смятат за свободни от задължения към мен, сега и аз мога да се смятам за свободен от тях, и всички пропагандни лозунги не могат да ме впечатлят. Аз не се поставям над обществото или неговите членове. Не! Но да стрелям по своя народ или да приемам за истински поредния измислен враг, който ще ми пробутат, за да отвлекат вниманието ми от насъщните проблеми, - тоя фокус вече няма да мине. Най-главните ми врагове, които окрадоха мен и страната ми, обезкръвиха, изпратиха ме на смърт, които отнемат бъдещето на сина ми, - не са зад океана, и целият този бардак не е предизвикан от ЦРУ. Нямам, - по-скоро нямах, докато сам не си ги създадох, - врагове в Грозни, всички мои беди и неприятности са от моя народ, от моята страна, която аз обичам и мразя за безсмислеността и безгръбначността, от столицата и политиците от всички цветове и направления, които са се окопали там.
   С подобни мисли в главата стигнахме до блокпоста на входа на Ханкала. Бегла проверка на документите. Влизаме на територията на базата. Много неща са се променили. Боклука вече го няма, всички са стегнати, козируват си един на друг, направо като в мирно време. Спирам някакъв младичък старши лейтенант: на гърдите му, както и у всички местни, блести голяма значка. С надпис "Ханкала". Голяма значка, нещо нарисувано на нея, като щит и още нещо, очите не виждат добре, сълзят.
   - Откъде мога да си взема такава? - питам смелия воин.
   - Отникъде, Командващият ги дава лично на тези, които служат тук. Това е отличителният знак на Ставката, гордо отговаря юнакът, като нежно гали значката на гърдите си.
   Клатя глава и се мърдам настрани. О времена, о нрави! Със сигурност тия тук, в Ханкала, ще се гордеят със своята служба и с войната в Чечения. Щом на всеки боец са дали такива знаци, какво да кажем за наградите и званията, те сигурно се сипят като от рог на изобилието.
   Момчетата разказваха, че нашият бригаден кадровик, който седи в Моздок само за да пише наградни листа и да се занимава с подобна бумащина, постоянно връща наградните листа. Я неправилно оформени, я мръсни, я смачкани. Тая маймуна за три месеца стана от капитан на подполковник, целите му гърди са в ордени. Когато Сан Санич разбра за това, го предупреди да не се връща при нас. Край. Вече се е прехвърлил в Московския военен окръг. Да, лайнари и пънове навсякъде има.
   През вратата влизат две БМП-та, на борда им познатите и мили букви "С"! Толкова мили, толкова топли, имам усещането, че не съм ги виждал вече триста години. НАШИ! Сибиряци! Бързам към тях. Те ме забелязаха, изправиха се, държейки се за ръбовете на БМП-то, замахаха, завикаха нещо. Искрена радост. Гърлото ми се стяга, сълзи излизат на очите ми. Нещо ставам прекалено истеричен или сантиментален. Само това оставаше, момчетата да забележат, ще решат, че съм откачил от раняването. Изтривам сълзата. Машината спря, всички слязоха, обкръжиха ме, прегръщаме се, потупваме се един друг по рамената. Дойде и Юра.
   Ако с другите радостно се прегръщах, шегувах се, с Юра, с моя голям приятел Юрий, без думи, мълчаливо се прегърнахме. Усетих, че раменете му потрепват. Когато се отдалечи на половин крачка, забелязах, че и той трие сълзата си. Ясно, братле, ясно. Значи не съм луд. Това просто е истинската мъжка дружба, проверена в боевете и скрепена с кръв.
  -- Какво ново, Юра?
  -- Ти само не се вълнувай!
  -- Не ме дразни. Разказвай! - чак се изпотих от напрежение.
  -- Разбираш ли, докато те карах на Северно, - започна Юра, - някакъв идиот звъннал у вас, в Юрга, и съобщил, че си убит, а аз ранен.
  -- Ти звънна ли в окръга, съобщи ли да спрат тая дезинформация?
  -- Позвъних, но вече бяха ти написали погребалния лист...
  -- Как написали?!
  -- Ами, за да може жена ти по-бързо да получи помощите и да се приготви за погребението.
  -- Мамка му, направо да се гръмнеш!
  -- Не се ядосвай, спрях всичко това.
  -- Благодаря ти, Юра! - разчувствано казах аз и му стиснах ръката.
  -- А на моята жена казали, че съм ранен. Наложи се през свързочниците да я успокоявам, че всичко е лъжа и провокация. На мен ми е по-близо - от Новосибирск до Юрга, отколкото на теб до Красноярск.
  -- Мойта нали нищо не знае?
  -- Нищо. Успокой се.
  -- Само това оставаше, да получи погребален лист за жив мъж!
  -- Значи дълго ще живееш, ако приживе погребален лист са ти написали.
  -- От твоите уста в Божиите уши, братле!
   След час тръгнахме към къщи - към бригадата. За тази нощ разбрах колко скъпа ми беше моята част. Колко близки ми бяха всичките наши войници и офицери. Ние сме едно голямо семейство. Често се караме, сърдим се, но заедно правим едно голямо, вярно, никому ясно дело.
   Медиците още с пристигането ми се заеха интензивно да ме лекуват. Започнаха да ме тъпчат с лекарствата, които самият аз им бях докарал от складовете в Грозни. Като че ли съм чувствал, че могат да ми потрябват. А сега заради тях не мога да лежа по гръб, боли ме от инжекциите. Главоболието минава с всеки изминал ден. Е, под очите се появиха големи синини, все едно са ме набили. Всички ме бъзикат. Не се обиждам, сам се надсмивам над себе си. Отношението е топло, не съм подозирал, че хората около мен изпитват такива топли чувства към мен.
   След седмица свалиха шевовете, даже не ги свалиха, а просто издърпаха конците. Понеже конците бяха обикновени, а не копринени, те започнаха да гният и част от тях остана под кожата. Те гниеха и излизаха заедно с гнойта. Молех лекарите отново да ме срежат и да ми прочистят раната, но те отказваха. И се налагаше всеки ден да се мръщя от болка, докато изстисквам като пъпка гнойта заедно с конците и поливам раната със спирт. Не е приятно да имаш гнойна рана на главата, добре, че засега не са се завъдили червеи.
   Ходих до втори батальон, при кръстника си. Игор ме прие като роднина. Докато аз се лекувах, Игор беше успял да отхвърли от позициите му Шамил Басаев. Трийсет човека победили цяла банда! Човека, дето беше минал и Абхазия, и лагерите на ГРУ, беше победен от махрата! Отидохме до техните позиции. Там намерих почти нов бинокъл. Дреболия, но е приятно. Бинокълът е трофей. Наш, съветски бинокъл - "осмица". Тоест с осемкратно увеличение. Юра намери бинокъл "седмица" и ТР (тръба на разузнавача). Като малък перископ е, за да може да се оглежда околната местност, без да си показваш главата от окопа.
   През това време пролетта набираше сила. Зацъфтяха прасковите. Храстите се покриха с розови цветчета, още няма листа но миризмата, ароматът опияняват. Искаш мир, любов, жена. Някаква си там война ти пречи да се върнеш при любимата жена!
   Веднъж отидохме при артилеристите. Те се бяха разположили на най-високия хълм и коригираха огъня по Гудермес. Биеха точково. Особистите домъкнаха информация къде са складовете с боеприпаси и техника на духовете. За първи път виждах как се взривява склад с боеприпаси. Ефектът, трябва да ви кажа, е като при ядрен взрив. Огромен яркочервен облак бавно се издига нагоре и расте като гъба. Потресаващо. Това, което преди бях виждал на кино, няма нищо общо. Но най-поразителното, красивото и ужасното беше, че в небето над нас летяха ято жерави. Големите сиво-кафяви птици бяха дошли от топлите страни и кръжаха над нас, без да разбират къде е изчезнал домът им. Защо има толкова шум и дим, сажди. Къде ще мътят пиленцата си. Всички като омагьосани гледахме птиците. Никой не посмя да вдигне ръка и да стреля, даже да се прицели в тези благородни, величествени същества. Всички просто гледаха и им съчувстваха. Тази въртележка продължи около два часа, а после те се наредиха под формата на клин и отлетяха някъде на северозапад.
   Когато се върнахме на КП-то, разбрахме, че в бригадата са дошли от Красноярск две представителки на "Комитета на войнишките майки". За какво са си говорили и какво са правили не зная. Само предадох чрез тях писмо. Трябваше да подготвя жена си за появяването си с гнояща дупка на челото.
   В писмото, както и в предишните, казвах, че съм в Моздок, и тук, след съвместно мероприятие съм излязъл през нощта навън, спънал съм се и съм си наранил кожата на челото. Страхувах се, че някой "доброжелател" ще съобщи на жена ми за истинския характер на раняването. Докато пишех писмото, Пашка сечеше дърва за през нощта. Макар и да беше дошла пролетта, нощем още беше студено.
   - Вячеслав Николаевич, а като се приберете вкъщи, ще отмъщавате ли на чеченците? - попита ме Пашка.
   - Защо? - искрено се учудих аз.
   - Как? Ама нали ви раниха, и воювахте срещу тях.
   - Паша, ние с теб не сме воювали, а сме участвали във възстановяването на конституционния ред. И сме се борили и воювали не с целия народ, а само с властта и местната армия, която Москва по грешка нарича "бандитски формирования". Народът тук няма нищо общо. Сега в Русия нахлу поток от бежанци. После към тях ще се присъединят и представители на тези "формирования". И дори в този случай, Паша, ти няма да можеш да ги убиваш.
   - Защо? - недоумяваше Пашка.
   - Това е противозаконно.
   - А те?
   - И те нямат право да те убият, макар че ти разруши домовете им, уби семейството им, ограби ги, изнасили дъщеря им, сестра им.
   - Аз никого не съм ограбвал, не съм изнасилвал, - промърмори Пашка, докато правеше подпалки.
   - Образно го казвам. Трябва да се научим да живеем заедно. Това е всичко. Мирно съжителство. Тук няма да има война до победен край. Ние с тях сме граждани на една държава, и колкото и да ти е противно, те имат същите права като теб. В дадения случай даже по-големи. Защото те са бежанци. А ти, впрочем както и аз, - сме убийци на мирно население. Нито повече, нито по-малко.
   - Как го казахте - "убийци". Те са врагове, и въобще мюсюлманите са настроени срещу нас, православните, като срещу врагове. И в мирния живот измислят най-различни гадости срещу нас.
   - Не си прав, Паша, при мен в милицията на Красноярск имам познати момчета. Работят тримата заедно, една бригада са. Единият е белорус - Саша Дубоделов, вторият е руснак - Серьога Никаноров, а третият азербайджанец Натик Талибов, при това не от тези, родените в Русия, а дойде по разпределение в Сибир, и остана. Та на този Талибов му е до оная работа и националността, и вероизповеданието. Той защитава закона и се бори с престъпници: азербайджанци, таджики, чеченци, руснаци, без да прави изключение. Какво ще кажеш за това? Всичко зависи от конкретния човек.
   - Тук преди два дни нашите спряха красива "Волга" на блокпоста. Накладки, брони, дискове, от многото антени покривът на таралеж прилича, тонирани стъкла. Излиза един такъв красив чеченец. Аз, казва, съм представител на опозицията. На нашите не им дреме чий представител е, ако ще на самия Дудаев да е, редът си е ред. Започват да обискират колата. Намират в багажника голям куфар, искат да го отворят, но духът не позволил. Отваря го сам, а там копчета и лампички - като новогодишна елха. Пита, някой има ли телефон вкъщи. Единият от бойците съобщава кода на своя град и телефона. Духът вади нещо като чадърче, само дето се отваря наопаки. Оказа се апарат за космическа връзки. Играл си петнайсетина минути, а после му протяга слушалката. Нашият си поговорил с майка си. Харесала им тая "играчка", казват: подари ни я, пич. А оня се запънал. Скъпа вещ е, не и край. И нашите го довършили на място, тялото в колата, нея подпалили и я бутнали в Сунжа. Около самата водя тя се взривила. Започнали да въртят куфарчето и така, и иначе. Не работи. Разстреляли апаратурата и я хвърлили при стопанина й.
   - Алчността на никого добро не е направила. А бойците и те са големи идиоти. Трябвало е преди да довършат духа да помолят да им даде инструкция за ползване.
   - Ама не им дал, подлецът! - Пашка беше възмутен до дъното на душата си от нерационалното поведение на духа-опозиционер.
   - А нашите, какво, не са могли да му развържат езика?
   - Да-а, избързали са момчетата. А нямаше да е лошо сега да можехме да звъннем вкъщи! А, другарю капитан?
   - Мълчи, мъко моя, мълчи.
   Писмото беше готово, аз намерих главната лелка и я помолих да предаде писмото в Красноярск. Или просто да го хвърли в пощенската кутия, или през свои познати. Може би някой и да не е доволен от действията на тоя комитет, но аз съм им благодарен, защото моето писмо стигна до адресата.
   След два дни в бригадата дойде попълнение. От цял Сибир и от Забайкалието бяха събрали всички безработни "братлета", облекли ги с униформи, дали им оръжие, натоварили ги на самолета и ги пратили да воюват. Обещали им планини от злато. Всички новодошли бяха сключили договор. Първият опит за бойни действия на "професионалисти" или "наемници", мамицата им. Пфу!
   Част от тази "заплаха за Дудаев" едва се държаха на краката си. По пътя бяха успели да заменят сухата си храна за алкохол и да се напият. Ако не бяха другарите им, щяха да паднат. Имаше и войници на срочна служба. Те поне бяха преминали подготовка на полигона в Новосибирск, можеха да боравят с оръжие. Мнозина от войниците бяха доброволци. Никога няма да свършат героите в Русия. На следващия ден обещаха още един транспорт с "наемници". Започна сортирането. Гледах подпухналите им лица и си мислех, че тия воини са на около триста години, и аз не изглеждам момче, поне с десет години по-стар изглеждам, но тия кадри... Оказа се, че повечето от тях са по-млади от мен. Някакъв си идиот им разказал, че заплатата за ратния им труд ще бъде на парче. Тоест върви си заплатата, плюс за главата на всеки чеченец ще плащат допълнително. Естествено, те се правеха на толкова печени бойци, че Рамбо пред тях изглежда кутре.
   До тях стояха войниците, които бяха преминали през всичките кръгове на ада в Грозни, и насмешливо, спокойно наблюдаваха тоя цирк. Постепенно всички бяха разпределени и откарани по подразделенията.
   В шест сутринта цялото КП беше вдигнато по тревога. Командирът на втори батальон спешно молеше да дойдем при него на позициите за разследване на произшествие. Според него всички са живи, но моли да бъдат изпратени всички, които могат да се движат и сега не са заети. Псувайки се облякохме и начело с генерала отидохме на позициите на втори батальон. Зрелището, което видяхме, беше живописно. Батальонът построен и разделен на три части. В първата част бяха войниците, които участваха в щурма на Грозни, и няколко войника-срочника, дошли вчера; втората група - двайсет и пет - трийсет човека от новодошлото "народно опълчение". Всички, които бяха във втората и третата - най-многобройната - групи, бяха тежки махмурлии. На третата група целите лица бяха разкрасени. Някои имаха бушони под очите, устните и носовете на всички бяха разбити до кръв, униформата изцапана с кръв, оръжието събрано пред тях. Първа и втора група бяха въоръжени. Комбатът даде заповед и доложи на генерала, а после започна да разказва:
   - Събудих се към един часа и както обикновено тръгнах да проверявам службата на часовите. В трета рота - тишина. Бойци в окопите няма. Казвам си: край! Или са ги изклали, или ротата в пълен състав е дезертирала при противника, чак се изпотих. Вдигам всички свободни офицери, тръгваме да ги търсим. Няма никого, нито трупове, нито следи от борба, нито оръжие. Ясно, тихо са се измъкнали и са отишли при духовете. Чуваме на хълма до нас, шумолене и разговори. Гледаме през очилата за нощно виждане. А там цялата рота, пияни на дъски, си правят състезания по слалом. Сядат на автомата, забиват приклада в земята, и на такава импровизирана шейна смело заобикалят дървета, храсти. Блъскат се един в друг, падат, веселят се. Пикник край пътя на живота си направили, кучите синове. Изловихме ги, построихме ги някак, събрахме им оръжието. Стана тъмно, почти нищо не се вижда, преброихме ги, май всичките идиоти са тук. Довеждат ми ги един по един. Промених си гласа и питам: "Ти знаеш ли, къде се намираш, говедо?" Той отговаря: "Не!" Аз: "Ти си в плен, руска свиня. Ако стреляш по руснаците - ще те оставим жив!" А той: "Стреляйте, режете ме, но по своите няма да стрелям!" Наш човек! Пратихме го да спи. Викаме следващия, същите въпроси, той отговаря: "Добре!" Какво ми оставаше - пернах му един и го пратих в обоза. Викаме трети, а той отговаря: "Както заповядате!" И на тоя му треснах един, бойците ми са проверени, също не стоят настрана, и те му удариха по един. Накратко от сто и четиридесет "наемници-опълченци" само трийсет отказаха да воюват срещу нас. Готови бяха да умрат, а останалите, другарю генерал, моля още днес да ги върнете на военкоматите, които са ги призовали на служба. Ето рапорта.
   Ние внимателно заразглеждахме третата група, готова да воюва срещу своите. Всички ни сърбяха ръцете, но по лицата им личеше, че бойците през нощта популярно им бяха обяснили колко не са прави. "Предателите" се свиваха под тежките ни погледи. Някои се опитваха да обясняват, че имат семейства, деца. Но това само предизвикваше чувство на омраза, на презрение, на отвращение. Даже не ти се иска да си цапаш ръцете с такъв боклук. Всеки войник, минал през Грозни и оцелял, заслужава паметник от злато и уважение. Аз вече казах и не ме е страх да повторя, че съм готов дълбоко да се поклоня на всеки един от тях лично. Те, хлапетата на по деветнайсет-двайсет години, не разбираха своето величие, величието на своя дух, Подвига, който бяха извършили. От триста седемдесет и пет човека във втори батальон от първоначалния състав бяха останали двайсет и осем. Страшна статистика. И никой от нас не посмя дори да осъди на думи тези момчета, че са им разбили мутрите. Заради онези, които останаха на Минутка, в Северно, на гарата, при хотел "Кавказ", и на много-много други места в братската могила, наречена Грозни.
   Към обяд докараха около петдесет човека попълнение, основно пак "наемници". Общо в Северно такива бяха докарани двеста и двайсет, и планираха още няколко такива етапа. Боклуците от втори батальон ги натъпкаха като риби в консерва, и ги пратиха с обратния рейс в родината.
  

Глава 25

   Сан Санич по молба на местните жители отиде да отговаря на натрупалите им се въпроси. Нас с Юра ни взе за телохранители. Точно беше почивен ден, макар че на война всичко се слива в една непрекъсната лента. Рядко знаеш коя дата сме днес, кой ден. Но в тоя ден имаше тържествена молитва в местната джамия. Ние отидохме точно към края на молитвата, всичките местни се изсипаха и обградиха в полукръг нашия УАЗик. На нас с Юра това въобще не ни хареса. Доста твърдо поискахме да се построят в една линия на пет крачки от нас. Това не донесе топлина в беседата ни, но така ни беше по-спокойно. Сред присъстващите имаше много младежи, до двайсет и пет годишни. По многобройните признаци без грешка определихме боевиците. Износен плат на дясното рамо от постоянното носене на автомата. Навикът да държи лявата ръка постоянно полусвита и износен плат на рамото на левия ръкав също се получава с времето, когато цевта на автомата постоянно се търка в ръкава. Дясното рамо обикновено също е по-ниско от лявото, пак заради автомата. Лицето през зимата не изгаря, затова пък се опушва от постоянните изстрели и взривове. И още един куп малки признаци, които без грешка отличават боевика-дух от мирния жител. Цялата тая многобройна група се мотаеше на заден план, не се месеше в разговора. Почти всички те бяха облечени в дълги и широки дреги, а ръцете си държаха под палтото, халата, шлифера, това не спомагаше за нашето с Юра спокойствие. Три автомата, шофьорът не се брои - докато изскочи от колата и се обърне, мокро място няма да остане, само нови цветове в местния пейзаж. Отпред стояха старейшините - прекрасен жив щит, с един изстрел няма да ги разкараш, не можеш веднага да си пробиеш път до основния противник, какво пък - не смятам да си рискувам живота заради тия аксакали.
   Ние с Юра буквално пробивахме с поглед тълпата, търсейки някакви подозрителни движения, готови във всеки един момент да открием огън на поражение. Юра застана малко вдясно от Сан Санич, готов при най-малката опасност да го закрие с тялото си, като го повали на земята, а аз трябваше да ги прикривам. Имахме едно неоспоримо предимство - слънцето заслепяваше вероятния противник, а на нас ни беше в гръб. Вятърът духаше към нас, така че щяхме да чуем всеки шум, изщракване на предпазител, звънтене на метал.
   Аз не слушах какво говореше Санич с тях, май нещо за сеенето; всичките ми мисли бяха насочени към тълпата. Погледът ми се съпровождаше от дулото на автомата. В задните редици младежите си шушукаха, сочеха ни с пръст, това много ни нервираше. Но всичко вървеше нормално. След половин час на нервно напрежение, не по-добро от това на Минутка, събранието завърши, и по покана на местния глава, тръгнахме при него на гости.
   Стопанинът беше радушен, постави на масата две будилки коняк от преди перестройката (аз се оправдах с раняването и не пих). А после сложи едно ястие, не му помня името, което по думите на стопаните се слага само на уважавани гости. Варени, одрани кравешки крака. С една дума - кокали. Нещо като "мързеливи" мекици от сиво брашно, чеснов сос. Мекиците и сосът ми харесаха, но краката изглеждаха много гадно и не ги ядох.
   След около половин час такова мирно седене и общуване притичва някакъв старец и крещи нещо на чеченски, и ни сочи нас. Стопанинът ни пояснява, че двама войници бият неговия съсед и жена му и искат водка. Мамка му! Само това ни трябваше!
   Хвърлихме се на улицата, старецът показа къде е това - съвсем до нас. Връхлитаме в двора. Правилно. Двама от новодошлите "наемници" бият стареца, бабата пищи. Навън се събраха местните. Сан Санич налетя пръв, обръща единия от бандитите и с удар в челюстта го праща в някаква яма. Докато той лети, Юра с добър ритник в задника му увеличава скоростта. Аз хващам за ревера втория и го дърпам надолу, той пада. По пътя среща с лице коляното ми. Сан Санич вдига от земята първия и отново го бие по лицето, но вече насочва мародера към изхода, Юра се заема с втория. Аз се доближавам до стареца и му помагам да се изправи на крака. Дядото е на около седемдесет години, лицето му цялото в кръв, олюлява се. Отвеждам го до кладенеца. През това време с ритници Сан Санич и Юра изнасят двамата мерзавци на улицата и ги заритват в колата, шофьорът активно помага. Летим към КП-то. В двора на училището вече стоят около сто човека от дошлото попълнение, както и всички, които бяха на КП-то и командирите на батальоните.
   Сан Санич ме прати да извикам командира. Не бях успял да се приближа до вратата, когато чух викове. Обърнах се. И косите ми се изправиха, адреналинът заблъска в кръвта ми. Първият бандит беше извадил от джоба си граната Ф-1 (осколките се разпръсват на двеста метра) и вече беше извадил халката. Вдигнал ръка нагоре и нещо истерично крещи. В двора е пълно с народ. Ако се взриви, всички ще станем на кайма. Идиоти сме, трябваше да ги обискираме преди да ги качим в колата. Тичам натам. Юра и Атомас се хвърлят върху ръката на дебила, затискат я. Отзад изскача Серьога Казарцев и удря негодника отзад по коленете, краката му се подкосяват и той пада. Атомас и Юра му извиват ръката, внимателно изваждат гранатата. И стискайки я, заедно се опитват да се дръпнат. Поваленият здравеняк се опитва да се хвърли след тях. Притичвам и в движение, с цялата си ярост, го ритам. Мощният удар, умножен по ярост и омраза, улучва гърдите му, нещо изпуква и здравенякът полита във въздуха и пада на земята, удря си главата. Неприятен звук. Народът притичва и всеки смята за свой дълг да срита престъпника.
   Тичам след Юра, Атомас и Казарцев. Юра държи с побелели, тресящи се ръце гранатата, а Атомас и Серьога пъхат някаква ръждива тел вместо чека. С голям зор я пъхнаха.
  -- Край, Юра, пускай! - с прекъсващ от напрежение глас казва Атомас.
  -- Не мога, момчета! Изтръпна ми ръката, - Юра не се шегува.
  -- Хайде, бавничко.
   Ние тримата започваме да разгъваме пръстите на Юра. Те са като от дърво, не слушат, но ето, всички пръсти са разгънати, гранатата лежи на дланта му. Казарцев и Атомас я вземат, изваждат чеката-тел и я хвърлят в дълбокото дере, ние лягаме на земята. Взривът е силен, чува се как по дерето звънят осколките, забиват се в земята.
   Ставаме, всички ни тресе от нервното напрежение, потта се стича на ручеи. Отиваме към нашия фургон. Когато минаваме през училищния двор, всички ни поздравяват, двамата с разбити до кръв лица са вързани. Ръцете зад гърба и примка на шията. Само малко да дръпнеш ръце и примката се затяга.
   Влизаме четиримата във фургона. Юра отваря сандъка с водката. Без думи вади две бутилки и ги слага на кушетката. Вадим чашите. Всичко мълчаливо. Думите са безполезни, всички ни тресе нервата още. Наливаме на всеки по половин чаша водка, чукаме се, пием. Не мезим, отново по половин чаша, чукнахме се, пихме. Сега малко ни олекна. Започва нервната реакция. Ние говорим, прекъсваме се един друг. И тогава думата взе Атомас.
  -- Момчета! - започна той, обръщайки се към нас. - Мислех си, че сте обикновени лайнари, които се правят на печени воини, и затова се отнасях хладно към вас. Но сега видях, че сте истински мъже. И затова пия за вас. Можете да ме смятате за свой приятел. За вас, мъже!
   Ние станахме, пречейки си един на друг в тесния фургон, чукнахме се и мълчаливо пихме. Такива искрени, топли, без сянка на подлизурство думи ние с Юра още не бяхме чували.
   Последните дни на тази война ние бяхме герои. След пет дни съобщиха, че е дошла смяна. Дойдоха двама майори. Моята смяна от Барнаул, а Юрината - от Омск. Разходихме се до Ханкала, качихме смяната в БМП-то. Момчетата се възмутиха, но ние ги успокоихме, че трябва да ги закараме живи, а на броня ще успеят да се повозят и друг път.
   Вечерта ги напихме както трябва, пък и самите ние си пийнахме, а на сутринта с нашия генерал заминахме за Моздок. И за него беше дошла смяна - началник щаб на корпуса. Тоя веднага започна да се прави на чорбаджия. Нещо относно униформата, отдаването на чест, постилането на леглата и подобен армейски маразъм, но той е добър в мирно време, а не по време на войната. На нас с Юра не ни дремеше. Топло се сбогувахме със Сан Санич, Серьога Казарцев, с всички, с които минахме през куршумите и осколките. Жал ни беше да си тръгваме. Оставяхме тук част от себе си, част от живота си, част от душите си.
   В шест сутринта се качихме на един автобус, бяхме петнайсет човека, и в девет стигнахме до авиобазата в Моздок. Там ни чакаше един "Ан-12". Огромна машина, с два салона. Единият малък - за шест човека, а другият - огромен - за товари и хора. Дойде митничар и започна грубо да ни обискира. Нас, фронтоваците, ни обискирваха като последни крадци. След сядането командирът на кораба ни попита:
   - Ако полетите в големия салон, ще кацаме в Ростов за гориво, защото ще тръгнем по долния ешелон, и до Новосибирск ще летим осем часа, ако седнете в малкия салон, след четири-пет часа ще сме на място.
   Естествено, избрахме малкия салон. Там имаше само шест места, към нас се присъединиха още непознати войници, майки, прибрали синовете си от плен. Събрахме се около трийсет човека. Тоалетна в малкия салон нямаше, не можеше и да се пуши, вентилацията беше лоша. Генералът, въпреки предложението да лети в кабината на пилотите, беше с нас. От солидарност. От фронтовашко Братство.
   Беше тясно и неудобно, но нима това бяха неудобства в сравнение с войната?! Долетяхме до Новосибирск. На военна кола на автостоп с Юра се добрахме до гарата, изпихме по сто грама. Прегърнахме се. Той вече си беше вкъщи, а аз трябваше да се добирам до Красноярск.
  -- Всичко хубаво, братле!
  -- Късмет!
  -- Благодаря, че ми пазеше гърба!
  -- А ти на мен.
   Сълзите ни давеха. Можехме да говорим още цял един живот, но трябваше да се прибираме по домовете. Войната свърши. Юра тръгна към спирката, като се обръщаше на всеки пет крачки и ми махаше с ръка, и аз му отговарях, докато триех сълзите.
   Когато той тръгна, отидох на гарата, купих си билет. Пуснах телеграма на жена си. Съобщих, че ще съм там еди кога си, следобед. Позвъних в Красноярск на един приятел - председателя на Търговско-Промишлената палата по Централно-Сибирския регион Валерий Алексеевич Кострин, и го помолих да ме посрещне. Той беше страшно зарадван и ме увери, че непременно ще ме посрещне.
   Влакът беше в три през нощта. А сега беше осем. Влязох в най-близкия павилион, взех си две бутилки коняк, бутилка водка и тръгнах към дома на мой приятел - Иван Мироненко, той живееше в общежитие на Красний проспект.
   Чукам на вратата.
  -- Кой е? - чувам гласа на Иван.
  -- Миронов ми е фамилията.
  -- Слава! - вратата се отваря. - Влизай!
   После той извика още един общ приятел Серьога Мазлов. Изпихме целия алкохол, аз седях и говорех, говорех, трябваше да се изговоря. А после те тръгнаха да ме изпращат. По пътя взехме още една бутилка коняк. Около вагона я изпихме, направо от гърлото, без мезе. Във вагона някакви неруснаци се опитваха да натоварят чували със стока. По външен вид много приличаха на чеченци. Шафнерката им викаше да отидат при бригадира на влака и да се договарят с него. Те й пъхаха пари, тя им крещеше. Не издържах:
  -- Какво им викаш! Сега ще им отнемем стоките, а тях ще ги пуснем под влака. Те са духове!
  -- Слава! Какви ги говориш?! - прекъсна ме Иван. - Успокой се, край, войната свърши.
  -- Извинете, момчета, не мога така бързо да се пренастроя.
   Те ме изпратиха във вагона. Наспах се и ето че приближавам най-прекрасния, най-любимия град. Ето ги, моите любими червени хълмове. Ето я камбанарията. Господи! Вкъщи съм! Безполезно е да ви разказвам какво изпитвах в тоя момент. Възторг, щастие, умиление - не стигат епитети в руския език за изброяване на всичко.
   На гарата ме посрещна Кострин. Прегърнахме се, не можах да сдържа чувствата си и направо на перона заплаках. Алексеевич, който е по-възрастен от мен, също не се сдържа. И ето ние, като двама идиоти, стоим насред перона, прегръщаме се и хлипаме. После отидохме в работата му - срещу Детски свят - и изпихме две бутилки шампанско.
   После той ме закара до нас. Сърцето ми учестено биеше. Изпитвах неясен страх. Излетях до третия етаж на един дъх и позвъних на вратата.
   Залая кучето ми, вратата се отвори, на прага стоеше най-прекрасната, най-любимата жена - моята жена.
  
   БМП - бойна машина на пехотата.
   Дух - съкратено от душманин. Терминът е влязъл във военния жаргон още по време на Афганистанската война.
   Клей - лепило (рус.)
   РПГ - ръчен противотанков гранатомет.
   "Бял билет" - да се освободиш от казарма с фалшиви документи.
   ГРУ - Главно разузнавателно управление.
   ЗабВО - Задбайкалски военен окръг.
   ДалВО - Далекоизточен военен окръг.
   ТОФ - Тихоокеанска флота.
   Особисти - работници от Специалния отдел (Особый отдел), подразделение на военното контраразузнаване.
   Басмач - В Средна Азия в първите години на съветската власт в някои азиатски страни: участник във въоръжена групировка, бореща се срещу новия ред.
   БРДМ - Бойна разузнавателна дозорна машина.
   ОМОН - Отряд на милицията с особено назначение.
   Боевик - чеченски бойци, членове на въоръжените бандитски формирования.
   Спецназ - подразделение със специално назначение, за провеждане на специални операции.
   Начфин - началник по финансовата част.
   МТЛБ - Многоцелеви транспортьор леко брониран.
   Пассатижи - вид клещи.
   Хематоген (лат. Haematogenum) - лекарствен и профилактичен препарат, съдържащ дефибрината кръв на едър рогат добитък, източник на витамин А.
  
   Афганец - така наричат военослужещите, участвали в кампанията в Афганистан през 80-те години.
   Разборка - жарг., изясняване на отношенията между две бандитски групировки.
   САУ - самоходна артилерийска система (установка).
   ЮЗН - югозападно направление.
   СКВО - Северо-Кавказки военен окръг.
   ПБ - пистолет безшумен.
   ДОСААФ - Доброволно общество за съдействие на армията, авиацията и флота.
   МТЛБУ - МТЛБ с универсален корпус.
   ЦК на КПСС - Централен комитет на Комунистическата партия на Съветския Съюз.
   ПТУРС - противотанкови управляеми ракетни системи.
   МЧС - Министерство на извънредните ситуации (бедствия и аварии).
   ФСК - федерална служба за контраразузнаване.
   МВД - министерство на вътрешните работи.
   СОБР - специален отряд за бързо реагиране.
   ПКТ - танкова картечница.
   Старецът Хотабич - герой от едноименната детска книга на Лазар Лагин.
   НЗ - неприкосновен запас.
   ОБМО - отделен батальон за материално осигуряване.
   ПСМ - пистолет самозареждащ се малогабаритен.
   Филтрационен пункт - създадени са с цел установяване личността на задържаните в зоната на бойните действия и проверката им за участие в престъпления или в бойни действия срещу федералните сили.
  
  
Оценка: 9.06*94  Ваша оценка:
По всем вопросам, связанным с использованием представленных на ArtOfWar материалов, обращайтесь напрямую к авторам произведений или к редактору сайта по email artofwar.ru@mail.ru
(с) ArtOfWar, 1998-2023